Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (7)

Седма глава

Утрото бе почти превалило, когато Сара се показа от стаята си. Беше отлагала, докато гладът не я бе принудил да излезе. Отправи се към трапезарията, долавяйки шепота и погледите, които я съпровождаха.

— Има ли… Прекалено късно ли е да получа нещо за ядене? — осведоми се тя.

— Късно е за закуска, но е още рано за обяд. Предполагам, че бих могла да ви приготвя нещо — навъсено отговори жената, която обслужваше масите.

Сара се надяваше, че ще й поднесат остатъците от закуската, а не това, което бе вече приготвено за обяд. Закуската и вечерята струваха по тридесет и седем цента, докато обядът — четиридесет. Ако знаеше, че ще й се наложи да остане толкова дълго, щеше да се осведоми за седмичните цени.

Овесената каша беше на буци, бисквитите бяха студени, а кафето — прекалено силно. Но положението й не й позволяваше да се оплаква. Прекара цялото време, седнала на една непочистена маса, втренчила поглед в движението по канала, като се опитваше да не мисли за онова, което се бе случило снощи. Нито какво означаваше.

Забеляза един параход, който отминаваше надолу с развети флагове и претъпкан с хора, пътуващи на юг — към Елизабет Сити, към Файетвил или може би дори към Чарлстън в Южна Каролина.

Опитваше се да се убеди, че е прекрасно да се живее в това време, но единственото, за което можеше да мисли, бе мрачният, въоръжен е два пистолета непознат, който, противно на всякаква логика, я караше да се чувства в безопасност и желана за първи път след смъртта на майка й. Който я караше да изпитва нещо много повече от сигурност, но това беше друг въпрос. Не знаеше дали ще може да събере смелост да го срещне отново. Може би вече си беше заминал. Никога не й бе казвал къде отива, а пък и тя не го бе питала. Големия Саймън я бе предупредил да не задава въпроси на съвсем непознати хора на място като този хотел, който беше известен с дуелите и набързо извършените бракосъчетания.

Съвсем естествено първият човек, с когото се сблъска на излизане от трапезарията, бе Джерико Уайлд.

Имаше измъчен вид, сякаш цяла нощ не беше спал. Сенките около очите му го правеха още по-мъжествен.

— Добро утро. Настинката ви…

— Сара, трябва да ви направя едно предложение — прекъсна я той, без да й даде възможност да се осведоми за здравето му.

Тя очакваше той да продължи. Край тях минаха двама мъже, които говореха едновременно, без да се изслушват. Реши, че са търговски пътници заради карираните им костюми и куфарчетата, които носеха.

— Не тук — каза той, хвана я за ръката и я поведе навън. Пътническият кораб още не беше пристигнал, а лодките бяха отплавали. С изключение на двете момчета, които помагаха в кухнята и непрекъснато сновяха между кокошарника и буретата със стриди, те бяха съвсем сами.

Когато любезният мистър Търнбайфил се появи на двора, Джерико го отпрати с ръка. Това събуди любопитството й.

— За какво искате да говорите е мен, мистър… капитан… Джерико?

Той се чувстваше твърде неловко. Изкашля се два пъти, преди да заговори:

— От онова, което ми казахте, разбрах, че нямате намерение да се връщате у дома при мащехата си, нали?

Сара кимна.

— А вашият годеник още не е пристигнал?

Тя отново кимна. Какво би могла да каже? За неин срам, той знаеше, че тя бе направила предложението, бе определила и мястото, и времето.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде. Знаете ли, той често пътува и е твърде възможно писмото ми да е пристигнало точно когато не си е бил вкъщи.

Отмятайки назад обикновеното си черно палто, Джерико сложи ръце на тънкия си кръст. Отбягваше да срещне погледа й.

— Бих го приел като много любезно от ваша страна, мис Йънг, ако ме изслушате, преди да ми отговорите.

Мис Йънг? Но нали снощи беше Сара?

Отново прочисти гърлото си.

— На няколко мили югозападно от Ню Лебанон има една ферма, която от няколко поколения е собственост на семейството ми. Някога беше преуспяваща и отново би могла да бъде, ако попадне в добри ръце. Вече задвижих нещата… Имам предвид, че наскоро наех нов управител. Той ще пристигне със семейството си — с жена си и сестра си, доколкото си спомням. Има също икономка, без да се броят половината дузина слуги, които също наех. Работата е в това, че нямам намерение да се връщам там.

Джерико се подвоуми дали да не й спомене за дуела и вероятността да загине. Реши, че е по-добре да не й казва нищо, защото тя съвсем по женски щеше да започне да го разубеждава, а съществуваха неща, които един мъж трябваше да направи просто защото бе необходимо.

— Да не би да се връщате в морето? — намеси се тя и той се възползва от предположението й и я остави да мисли така.

— Уайлд Оукс има нужда от господарка. Сестра ми…

— Бих казала, че далеч повече се нуждае от господар.

Без да обръща внимание на забележката й, той продължи:

— Сестра ми почина съвсем скоро. Родителите ми загинаха преди повече от година. Както виждате, не е останал никой, така че ще ми направите голяма услуга, ако приемете предложението ми.

Хвърли й бърз поглед, след това отново сведе глава в очакване. Сара също чакаше. След това каза:

— Е, струва ми се, бих могла да си помисля върху това, стига да ми кажете какво ми предлагате.

Ако мъж, чиято кожа години наред е била подлагана на въздействието на слънцето, все още бе запазил способността си да се изчервява, то Джерико направи точно това.

— Да се омъжите за мен.

Челюстта на Сара увисна. Това, че той й бе предложил нещото, за което бе мечтала още от мига, в който бе напуснал леглото й, беше…

— Всичко ще бъде само във ваша полза, Сара. Ще има къде да отведете двамата си стари приятели, за които сте толкова загрижена.

— Ами какво ще кажете за…

Искаше да го попита какво мисли за любовта, но внезапно я осени мисълта, че през цялото време бе планирала да се омъжи за Арчибалд, без изобщо да го обича. Никога не го беше обичала и сигурно никога не би могла да го обикне.

Но сега всичко беше по-различно. От Джерико Уайлд искаше много повече, отколкото бе очаквала от Арчибалд, но не бе наясно какво точно й предлагаше той.

— От вас не искам нищо повече, Сара. Само да се грижите за дома ми. В замяна ви предлагам покрив и почтено име.

Е, това звучеше съвсем порядъчно и в реда на нещата. Сара все още не знаеше какво иска от него, но то беше повече от онова, което той й предлагаше. Изпълнена с гордост, тя отметна глава и го погледна право в очите.

— Не, сър, благодаря ви. Много любезно от ваша страна, но съм уверена, че мистър Рикетс вече ми е предложил същото. — Което изобщо не беше вярно, но тя трябваше да повярва, че е така.

— Сара, снощи…

— Беше просто една неприятна грешка. — Трябваше да го накара да мисли така.

— Слуховете… Имам предвид, вашата репутация…

— Ще го преживея. Сигурна съм, че мистър Рикетс ще ми повярва, след като му обясня всичко.

В очите на Джерико блеснаха пламъчета.

— Всичко ли, Сара? Как бихте му обяснили онова, което се случи между нас в леглото?

Беше неин ред да се изчерви.

— Просто ще му изложа фактите. Не е необходимо да навлизам в подробности. — Не бе наясно дали би могла да обясни — дори да желаеше, защото сама не разбираше какво се бе случило. — И след като ви благодаря за честта, с която бях удостоена, сър, просто ще изчакам Арчибалд.

С пламнало лице се отправи към хотела, като на всяка крачка усещаше погледа на Джерико, който изгаряше гърба й.

Нека да гледа. Красивият дявол може и да бе успял да я поразсее за момент, но тя бе начертала сама пътя си и бе длъжна да го следва. Това беше единственото разумно нещо, което можеше да направи.

Проблемът беше, че разумните неща вече не й изглеждаха толкова… разумни.

Останалата част от деня Сара прекара в стаята си, без да обръща внимание на почукванията на вратата, нито на хвърлените по прозореца камъчета, нито на лекото главоболие, което без съмнение се дължеше на пушека. Той бе станал толкова плътен, че човек не можеше да се подаде навън, без да бъде засипан с пепел.

Сестрите Джоунс наминаха два пъти, за да се осведомят през вратата дали се чувства добре. Тя ги увери, че е наистина съвсем здрава — „много ви благодаря“, — но има леко главоболие.

— Нищо чудно, след вълненията от миналата нощ… — започна едната, но другата високо изшътка и услужливо й предложи да разтрие слепоочията й е лавандулов спирт.

Сара не успя да сподави усмивката си. Можеше да си представи двете дами с огромни носове, които душеха наоколо за повече подробности след голямото представление.

След това дойде Джерико и я извика през затворената врата. След като тя пренебрегна почукванията, той заобиколи, застана пред прозореца, отново почука два пъти и повдигна щорите.

— Ако само посмеете да стъпите в тази стая, Джерико Уайлд, ще ви ударя с легена! — фактът, че повече от всичко на света й се искаше да се хвърли в прегръдките му и да забрави за сестрите Джоунс, за Тайтъс и за задълженията си към Арчибалд, я вбесяваше и тя си отмъщаваше, като му крещеше.

— Не разбирам защо сте толкова разстроена — простичко се защити той. — Никога не съм имал намерение да ви обидя, Сара, и вие много добре го знаете. Сигурна ли сте, че сте добре?

— Съвсем добре съм! Бих желала да ме оставите на мира и да си гледате своята работа, ако, разбира се, изобщо имате какво да правите!

Джерико се намръщи.

— Просто си помислих, че бихте искали да узнаете, че вечерният пощенски кораб току-що пристигна, но вашият годеник не е сред пътниците, освен ако не е четири стъпки висок и не носи закърпени отзад панталони. Пристигнаха също две дами, едно духовно лице, което поразително прилича на двете клюкарки, които слухтят наоколо от няколко дни насам, и един възрастен особняк. — Джерико бе прекарал целия ден, наблюдавайки пристигащите по вода и суша. Бе си наумил да хване за яката първия симпатичен млад мъж, когото види, и да го накара да се поразбърза.

В този момент Сара го замери с една възглавница. Озадачен, Джерико успя да я улови, затвори прозореца и се върна да наблюдава. Вечерният кораб трябваше да тръгне всеки момент.

Разглеждаше пътниците. Една стара дама носеше кошница е птици. Малко момиче, очевидно внучка на старицата, и застарял мъж с потъмняла от пот шапка, прашно палто и чифт домашно ушити груби бричове. И нито следа от красивия годеник.

Джерико се опита да изцеди от себе си поне капка състрадание към положението на Сара, но не можеше да прикрие самодоволната си усмивка. И последната лодка беше отплавала. А това означаваше, че разполага с цяла нощ, за да повтори предложението си.

Мисълта, че и Смитърс трябваше да се появи на следващата сутрин, изобщо не мина през ума му, което беше доказателство за това колко разсеян ставаше един мъж, щом се увлечеше по красива жена.

Сара забеляза годеника си от прозореца на стаята. Като приглади леко косите си, тя забърза през фоайето, за да пресече пътя на възрастния мъж, който бе тръгнал към трапезарията.

— Арчибалд, насам! — извика тя.

— Сара? — Мачкайки шапката си в ръце, той погледна през рамото си, сякаш очакваше да види някой друг. — Сара! Миличка, колко добре изглеждаш! Боже мой, това беше най-неприятната езда от много време насам. Старата ми кобила съвсем окуця, така че се наложи да дойда с пощенския кораб. Ти вече вечеря ли?

Настаниха се заедно на маса за двама. Сара с неудобство отбеляза погледите и шушуканията по техен адрес. Придърпа яката на кафявата си вълнена рокля и се опита да не забелязва струйката мазнина, която се стичаше от посивялата коса към врата на Арчибалд.

Трябваше ли да му каже за онова, което се беше случило? Щеше ли той да я разбере? Но ако не му кажеше, той със сигурност щеше да го научи от някой друг.

— Горя от нетърпение да приключим с това — каза Арчибалд, докато предъвкваше жилавото свинско месо.

— С кое? О, имаш предвид сватбата!

Разбира се, че имаше предвид сватбата, идиотка такава! А ти какво си мислеше, че има предвид? Десерта?

— Предполагам, че утре е ден, подходящ като всеки друг — отбеляза Сара без желание. И все пак, ако разполагаше с повече време за размисъл, би могла да изгуби самоувереността си.

— Вече се погрижих за свещеника. Той всеки момент ще пристигне. — Амбулантният търговец пъхна в устата си нова огромна хапка и започна да дъвче. Зъбите му бяха пожълтели. Странно, досега не го бе забелязвала.

— Имаш ли свидетели? — Тя отчаяно търсеше повод да отложи церемонията, въпреки че логиката й подсказваше, че колкото по-бързо се оженят, толкова по-скоро щяха да тръгнат към Портсмут.

И толкова по-скоро щеше да изпрати някого да доведе Молси и Големия Саймън.

Бъди разумна, Сара. Нали точно това искаше?

И сякаш не беше достатъчно объркана, Джерико избра точно този момент, за да се появи. Той й се поклони — наистина й се поклони! — вдигна шапката си към Арчибалд, след това взе един стол от съседната маса и се настани при тях, без дори да поиска разрешение.

— Предполагам, че вие сте младият годеник на Сара? — Като че ли този дърт глупак можеше да бъде „младият мъж“ на която и да било жена! Отначало не можа да повярва, но след като я видя да бърза към него и да го вика по име, побесня. Тази развалина беше Арчибалд Рикетс? Този беше нейният годеник?

Тя може и да не искаше да се омъжи за случайно срещнат непознат, който нямаше представа от сладникавия начин, по който трябваше да се разговаря с жените, но, проклет да бъде, ако й позволи да се пожертва заради тази лакома свиня, чистеща зъбите си с мръсни нокти направо на масата!

Арчибалд изглеждаше така, сякаш залъкът му бе заседнал в кривото гърло.

— Рикетс — каза той, щом възвърна способността си да говори. — А вие кой сте, сър?

Като го изгледа така, сякаш не желаеше нищо повече от това да го срита под масата, Сара се опита да заглади положен него.

— Това е капитан Джерико Уайлд… Той… Капитан Уайлд ми правеше компа… Утешаваше ме, докато чаках. Чаках теб, имам предвид. С тези пияни грубияни наоколо нито една жена не е в безопасност.

— Мис Йънг се опитва да ви обясни, че всяка дама, оставена на подобно място без закрила, има нужда от някого, който да се грижи за нея, Рикетс. — Думите не бяха точно обвинение, но и не се отличаваха много от него.

Арчибалд задъвка нова хапка месо. Сара гледаше през масата към Джерико. Той срещна погледа й е лукава усмивка.

Или поне така я определи тя за себе си. Истината беше, че той е най-красивият мъж, когото бе виждала, и сигурно не би могъл да се усмихва лукаво дори ако животът му зависеше от това.

След като изтри мазната си уста с ръка, Арчибалд възвърна добрите си маниери поне дотолкова, че да покани Джерико на сватбата.

— Няма да бъде кой знае кво, нали разбирате — нерешително заобяснява той. — Само аз, Сара и свещеникът. Не можем да си позволим повече при тез условия.

— Това ли искате, Сара? — Лицето на Джерико беше съвсем безизразно.

Тя местеше поглед от единия мъж към другия. Искаше й се да заплаче. Какво й предлагаше Джерико? Щеше ли да й бъде това достатъчно? С Арчибалд знаеше какво точно ще получи и бе наясно, че не може да иска от него повече, отколкото би могъл да й даде.

Джерико прие мълчанието й за потвърждение. С някакво подобие на усмивка, което така и не стигна до очите му, той каза приветливо:

— Тогава не виждам защо да не организираме малко празненство. Не всеки ден една млада дама се омъжва, нали, Сара? Не бих бил добър приятел, ако не организирам подходяща сватбена гощавка.

— А, много любезно от ваша страна — съгласи се Арчибалд и веднага след това се оригна дискретно под прикритието на покритата си с петна ръка.

Сара изгаряше от желание да каже на Джерико какво може да направи със своето тържество, но доброто възпитание надделя. Въпреки всичко, накарало я да му се довери още в първия миг, в който го беше забелязала, сега той имаше злонамерен вид и това я караше да се чувства неудобно.

Из цяла Каролина се знаеше, че венчавката е нещо като договор, който трябва да бъде легално заверен по законен път.

Облечена в жълтата си рокля и с подходящи жълти пантофки, които пазеше само за специални случаи, Сара се чудеше дали мъжът, клатушкащ се срещу нея, докато изчиташе няколкото реда, които, щяха да я направят мисис Арчибалд Рикетс, е действително свещеник. Никой не я бе уверил в това, а да попита беше в разрез с доброто възпитание. Наистина той държеше в ръце малка черна книжка, но тя можеше да е и някой от криминалните романи на мистър По.

— Да обявя за съпруг и съпруга… мрън-мрън-мрън — пелтечеше човекът, след което внезапно се разбърза, сякаш дрехите му се бяха подпалили. Сара си обясни това е преголямата му заетост.

Джерико пръв целуна булката. Сара беше толкова зашеметена, че не би забелязала дори ако собственикът на хотела се бе нахвърлил да я прегръща, но Джерико тя забеляза. Ако имаше намерение да й покаже от какво се бе лишила, като се бе омъжила за Арчибалд, не си струваше да си прави труда. Бе наясно. За свое най-голямо огорчение подозираше, че току-що е направила най-голямата грешка в живота си.

Той я целуна по бузата. След това отстъпи назад, като продължаваше да я държи за раменете, и я погледна изпитателно в очите.

— Бъди щастлива, Сара! — прошепна и се наведе да я целуне отново по устните с такава нежност, че й се прииска да се разридае.

Веднага след приключването на церемонията Арчибалд се бе отправил към масата с освежителни напитки, която Джерико бе подредил във фоайето. Там вече се бе събрала тълпа, състояща се предимно от сганта, обсаждаща обикновено бара. Присъстваха и двамата търговски пътници, както и двете дами, пристигнали предишната вечер с пощенския кораб.

А там, по средата на масата, между сандвичите с шунка, бисквитите, солената херинга и варените картофи, бе поставен букетът от златник, магнолия и карамфили.

Сара вдигна премрежен поглед и прошепна своята благодарност към Джерико, защото не се съмняваше, че това бе негово дело. Преди малко, когато бързаше, облечена във венчалната си рокля, той я бе изчакал пред вратата й. В ръцете си държеше букет.

— Късмет, Сара! — бе й казал тихо и тя едва забележимо бе кимнала. Щеше да има нужда от него. — Сигурна ли си, че точно това искаш?

Тя бе кимнала отново. Трябваше да е така. Бе премислила целия си план много внимателно и бе стигнала до извода, че това е най-разумното нещо, което би могла да направи. Познаваше Арчибалд. Познаваше го от години. Ала не познаваше Джерико. Изобщо. Нямаше представа как успяваше да я накара да се чувства по този начин, нито как само с един обикновен въпрос я бе разплакал на собствената й сватба. Във всичко това нямаше никаква логика.

Може би защото жълтите пантофки толкова й убиваха!

Не за първи път Сара си пожелаваше майка й да бе живяла достатъчно дълго, за да й даде съвет относно всички неща, които една жена трябваше да знае. Относно мъжете. Относно любовта. Относно мистериозния акт на венчавката.

Празненството продължи до късно през нощта. Бе нает и един цигулар, но шумът бе толкова силен, че тя се съмняваше дали изобщо някой е в състояние да оцени усилията му.

Опитвайки бавно от пунша си, Сара стоеше до една възрастна дама и наблюдаваше какво става около нея.

Малко по-късно, капнала от умора, тя търсеше стая за съпруга си. Ако имаше намерение да отпътуват още със сутрешния пощенски кораб, защо не се замислеше за кратка почивка през нощта?

Откакто Джерико я беше целунал, тя не преставаше да мисли за първата брачна нощ, която я очакваше. Въпреки че бе съвсем невинна, Сара не беше толкова невежа. Беше се заслушвала в приглушения шепот на омъжените си приятелки, така че имаше някаква представа за онова, което ставаше между мъжа и жената след законната им венчавка. Не в подробности, но достатъчно, за да подозира, че няма за какво да се притеснява.

Както и да е, сега, когато бе законно омъжена и изправена пред това си задължение, тя искаше то да е останало вече зад гърба й, за да може да пристъпи към следващата точка от плана си, включваща настаняването в новия й дом и уреждането на преместването на Молси и Големия Саймън.

Точно това беше най-важното, убеждаваше се тя, а не няколкото кратки мига на неудобство и срам, както й бе обяснила приятелката й Кери от Илиной първата брачна нощ.

На една маса в ъгъла на стаята Джерико се преструваше, че цялото му внимание е ангажирано от играта на карти. Костваше му невероятни усилия да не назове някоя по-голяма сума, за да остави Рикетс да победи и да го накара да продължи играта. И да продължи да пие. Старият пияница вече едва се държеше на краката си. При раздаването му даде дамата, която му бе нужна, с надеждата, че все още е в състояние да я забележи.

— Трябва да си взема очилата — заекна старецът.

— Не, не, не ти трябват. Имаш нужда само от още нещо за пиене. — Кимна с глава и сервитьорът напълни отново двете чаши. Мъжът може да се окаже издръжлив. Въпреки че бе изпил количество, което би могло да убие и бик, не даваше вид на човек, излязъл от релсите.

Намерението на Джерико бе да напие стария глупак, докато падне под масата, защото — законно или не — не можеше да понесе мисълта за тези дебели мръсни пръсти върху младото тяло на Сара.

— Господи! — тихо възкликна той.

— Кво има? Мухи? Къде? — Арчибалд се огледа с оглупял поглед, след това премигна и каза: — Моята жена. Покажи ми коя е, момче! Нищо не виждам от тоя проклет пушек.

Всичко беше излишно, разсъждаваше Джерико. Рано или късно — ако не тази вечер, то утре — Рикетс щеше да спи с жена си.

Арчибалд с усилие се изправи на крака. Загреба пълна шепа монети от масата, пусна ги в джоба си, при което разсипа половината по земята, и се запрепъва към вратата. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Джерико си припомни, че независимо от чувствата си в момента, има много по-сериозни проблеми от новобрачната двойка, която се кани да празнува в нощта.

След като Смитърс не се бе появил и тази вечер, Рейф бе тръгнал да го търси, поради което не можа да присъства на тържеството. Много вероятно бе всички да пристигнат към полунощ: Смитърс, секундантите му и Търнбайфил. Срещата бе насрочена за утре към обяд. В такъв случай може би нямаше да има още много време да се притеснява за това с кого беше в леглото неговата Сара.

Не, дявол да го вземе, не беше неговата Сара! Тя беше съпругата на Рикетс!

С тежка въздишка, изпълнена с противоречиви чувства, Джерико се протегна и пръстите му докоснаха тавана. Можеше да се опита да поспи малко. На рецепцията бе оставил бележка за Рейф, в която го молеше да го събуди един час преди разсъмване. Малко повече сън — и главата му можеше да се замае. И да му даде възможност да мисли.

Сара, проклета да е любимата ти душа, защо не прояви достатъчно здрав разум, за да приемеш онова, което ти предложих? При всички случаи щеше да е по-добро от това, което правиш в момента…