Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (22)

Двадесет и втора глава

Безкрайната вечеря бе прекъсвана от кратки разговори, последвани от неловко мълчание. И Сара, и Джерико бяха наясно е онова, което щеше да се случи, но не знаеха кога. Той побутваше месото в чинията си, докато си представяше как я разсъблича, как я полага върху леглото и се отпуска върху нея, как потъва дълбоко в тялото й и я люби, докато и двамата изпаднат в екстаз.

Размърда се неловко върху креслото, след това наряза месото на хапки и започна да се храни, без изобщо да обръща внимание на това, което яде.

На Сара й се струваше, че ще припадне. Никога не й се беше случвало, но сега, изглежда, бе напълно подходящ момент да опита. Как човек можеше да желае нещо толкова силно и в същото време да се страхува от него?

Никога не беше обръщала внимание на широчината на раменете му. На начина, по който сякаш изпълваше стаята с присъствието си. И все пак, въпреки фигурата си, той беше учудващо грациозен. Първото нещо, което бе забелязала у него, бе походката му. Сигурно бе свързана с усилието да се запази равновесие върху люлеещата се палуба, предположи тя, припомняйки си колко силни бяха изглеждали бедрата му, когато го бе видяла да лежи ранен.

Господи, в стаята ставаше все по-горещо! Човек можеше да си помисли, че гори силен огън, а не само догарящи въглени, които дори не можеха да прогонят вечерната прохлада. Тайно избърса влажните си длани в салфетката, обели един домат, остави люспата в края на чинията си и се зае със следващия.

Сара знаеше така добре, както знаеше името си, че Джерико не я бе довел в града, не бе наел най-хубавата стая в този луксозен хотел само за да й даде възможност да обиколи магазините. Подобно нещо би могъл да направи Рейф. Вече знаеше, че Рейф е много импулсивен, докато Джерико беше разумен, практичен и надежден като скала.

Все пак той бе убил мъж по време на дуел, бе се оженил за напълно непозната жена и я бе изпратил сама вкъщи, а преди това бе тръгнал по море едва на тринадесет години. Всички знаеха какво означава това.

Е, поне не беше комарджия, не пушеше онези вонящи пури и не носеше ярки жилетки. И не наричаше всяка срещната жена „мила“. Сара наистина много харесваше Рейф, защото беше много забавен и се бе държал като истински приятел. Но когато ставаше въпрос за избор на съпруг, би избрала човек като Джерико пред дузина като Рейф.

Насили се да погълне няколко хапки от храната не защото беше гладна, а защото подозираше, че Джерико е проявил голямо разточителство. Не искаше да поощрява това, но не трябваше да го кара да мисли, че не го оценява.

Джерико ядеше, защото беше гладен, което не беше толкова романтично, но той и не беше романтичен човек. Беше едър мъж, който днес мина без закуска, защото Сара бе вече в кухнята със сънено лице. Само един-единствен поглед му бе достатъчен, за да се възбуди до крайност, така че бе излязъл и бе отишъл да цепи дърва, преди да се срещне с управителя си.

Бе пропуснал и обяда, защото и тогава тя беше там — с разпусната коса и мокра рокля, която прилепваше към тялото й като втора кожа. Докато бе седял на масата, той предпочиташе да опитва нейния вкус, а не този на проклетата супа.

Дявол да го вземе, човек трябваше да се храни, за да поддържа силите си!

Джерико я изчака да стане, изправи се, протегна се и се прозя широко.

— Ако искаш да се изкъпеш, преди да си легнеш, ще поръчам да ни донесат гореща вода.

— Би било чудесно.

— Човек се схваща, когато пътува под дъжда.

— Сигурно си прав. Не че файтонът ни не е хубав. — Това изобщо не беше файтон, а обикновена закрита кола с две седалки. Случайно бе научила, че той е поръчал съвсем нова карета, но тя още не бе пристигнала. Той измърмори нещо като „хммм“ или „мммм“.

— Какво каза?

— Казах, че ако имаш намерение изобщо да спиш тази нощ, по-добре да поръчаме водата.

Думата „спиш“ сякаш завибрира из въздуха. Сара се зае да събира мръсните съдове върху тежкия поднос. Какво й ставаше, за бога! Човек можеше да си помисли, че никога преди не е оставала в една стая с мъж. А бе прекарала толкова нощи в различни стаи и с различни мъже, че би трябвало вече да е привикнала към това.

Но сега беше различно. Това тук беше Джерико и за първи път нито единият от двамата не беше болен. Не съществуваше никаква причина, която би им попречила да…

Може би наистина нямаше причина да не…

Изпусна вилица и се наведе да я вдигне точно когато Джерико стори същото. Раменете им се докоснаха. Той я улови за рамото и тя почти очакваше да види пушек на мястото, където я бе докоснал.

О, за бога, Сара Ребека, какво стана с твоя здрав разум? Този мъж е твой съпруг, а не някакъв мистериозен непознат, който се опитва да те прелъсти!

Когато Джерико излезе, за да поръча да им донесат гореща вода, тя положи неимоверни усилия да се успокои. Бе успяла да го постигне, когато той се върна.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че ще спя по-добре след една гореща вана. Да ти оставя ли вода или предпочиташ да се изкъпеш пръв?

Ето. Това звучеше напълно разумно. Сигурно можеха да получат достатъчно топла вода, за да се изкъпят поотделно, но това щеше да им отнеме много време, а и тя не можеше да си представи цяла колона момчета, понесли вдигащи пара кани, които обикалят коридора цялата нощ.

Докато пълнеха ваната, Сара стоеше до прозореца, загледана в отражението на Джерико върху тъмното стъкло. В черния си костюм, е мургава кожа и ъгловати черти, той приличаше на хищник. Ала тя знаеше, че не е. Съвсем не. Но все пак тази мисъл ускоряваше пулса й.

Когато ваната беше готова, той отпрати момчетата с няколко благодарствени думи и монети, след това се обърна към нея и я изгледа изпод гъстите си вежди. Очите му блестяха, а лицето му гореше.

— Рико, ти не отговори на въпроса ми. Да не се разболяваш?

Учуден от загрижеността й, въпреки че досега би трябвало да е привикнал към нея, Джерико едва не й каза какво му е всъщност, ала и за него то беше съвсем ново. Тази необикновена нежност, желанието да я закриля и изгарящата страст. Не би могъл да се чувства по-объркан — дори да бе оставен по средата на Атлантика по време на буря и без компас. Как успяваше да го постигне тя? Можеше да се закълне, че е невинна като новородено дете.

— Горещата вода не стои гореща през цялото време, мадам. Ако имаш намерение да я използваш, най-добре да побързаш.

Без да продума, Сара отиде зад паравана и започна да се съблича. Точно когато се потопи във ваната, си спомни за сапуна. Толкова бе бързала, че бе забравила да го вземе.

Сякаш прочел мислите й, Джерико я запита дали има нужда от сапун.

— Да, но вече съм във водата.

— Тогава си затвори очите.

Тя се подчини и стисна очи, но ги отвори миг по-късно. Той стоеше пред нея само по риза, засмян, и й подаваше един от сапуните, които приготвяше Естер.

— Джерико, ти си невъзможен! — Искаше й се да се разсмее, но онова, което изпитваше, не беше само веселие.

— Изглеждаш много по-добре, когато си извън това жълто нещо.

— Ти не трябва да си тук и със сигурност не бива да говориш такива неща — смъмри го тя, без да мисли и дума от онова, което изричаше.

— Ти си моя съпруга, Сара. Не е като да не съм виждал тялото ти преди.

Тя сведе глава и допря чело до присвитите си колене.

— Е, да, но сега е по-различно. Бих… Бих искала да си отидеш.

— Не, не искаш.

Наистина не искаше. Желаеше той да остане. Но преди всичко да й каже нещо, което ще разсее този срам, който я изгаряше. Все още притискаше чело към влажните си колене, когато усети нещо да се плъзга по гърба й.

— Дръпни се малко напред, Сара. — Поставил едната си ръка на рамото, а другата на гърба й, той леко я притисна към дъното на ваната.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Готвя се да се изкъпя.

— Но нали аз съм вътре?

— Да, мадам, знам. Забелязах. — Тонът му беше суров, но в гласа му имаше прикрит смях. Тя много добре можеше да си представи дяволитите пламъчета в очите му. Както всеки сериозен човек, той не се смееше често. А когато го правеше, обикновено бе за нейна сметка.

Но в този момент той се настани зад нея и я обгърна с крака, така че на нея най-малко от всичко й беше до смях.

— Е, виждаш ли, справяме се чудесно, не мислиш ли?

Те не просто си подхождаха. Бяха създадени един за друг. Но Сара едва успяваше да диша. А да говори й беше съвсем невъзможно.

— Не се гмуркай под водата, мила. Ще те измъкна така или иначе.

Мила. Беше я нарекъл „мила“. Милостиви боже, какво се опитваше да стори с нея? Събирайки остатъците от силите си, тя му зададе въпроса направо.

— Предполагам, че се опитвам да те ухажвам. — Нежността в гласа му я накара да изтръпне.

Той се опитваше да я ухажва. Помисли си, че сърцето й сигурно ще се пръсне в гърдите.

— Рико, не е необходимо да го правиш.

— Не го правя, защото е необходимо, а защото го искам, Сара. И защото ти го заслужаваш, само че не съм много добър в това отношение. — Ръката му започна нежно да описва кръгове точно над талията й. Според Сара той беше много добър във всяко отношение.

Стискаше сапуна, сякаш от това зависеше животът й. Той се изплъзна от пръстите й и Джерико й го подаде отново. С насапунисани ръце бавно започна да разтрива раменете й. Когато дланите му се плъзваха по корема й, тя затаи дъх от тревожното напрежение, което се надигна в слабините й.

— Рико, не съм сигурна… — задъха се тя. Не беше сигурна в нищо друго, освен в това, че ако той спре, сигурно щеше да умре.

Смути се от внезапната промяна в положението на тялото му, при което нейното плътно се притисна към него. Знаеше какво означава това. О, поне това знаеше!

— Рико… — прошепна в мига, в който той произнесе името й.

Едната му ръка покри гърдите й, а другата се плъзна по-надолу. Краката й потрепнаха и се разтвориха под нежния му натиск и тя облегна глава на рамото му. Дори ако всичко около тях избухнеше в пламъци, те едва ли щяха да забележат.

С последния проблясък на здрав разум Джерико се запита къде ли точно свършваше ухажването и преминаваше в желание. Подозираше, че бе пресякъл тази граница още когато беше влязъл във ваната.

По дяволите, може би я бе пресякъл още в онзи първи миг, когато бе решил, че трябва да я защитава от грубияните в хотел „На половината път към дома“.

Дишането му ставаше все по-тежко. Не искаше да я насилва, но не знаеше още колко дълго би могъл да издържи. Никога досега не се беше любил с жена във вана, но все трябваше да има някакъв начин.

Протегна напред крака, докато пръстите му докоснаха стената на ваната. Поотмести се, като се питаше дали ще може да я придърпа в скута си, и лакътят му болезнено се удари в острия ръб.

— Сара? Не смяташ ли, че ще е по-добре, ако излезем оттук, преди водата да е изстинала съвсем?

— Да е изстинала? — Ако продължаваха по този начин, тя очакваше, че водата ще заври.

Той се изправи и внимателно я вдигна. Тя се остави в ръцете му, сякаш костите й бяха омекнали. Когато прегръдката му се разхлаби, за да вземе една от големите хотелски кърпи, стори й се, че ще се свлече на пода.

Джерико я понесе, шепнейки нещо като: „Спокойно!“ и „Не бързай!“, което не беше много романтично, но за нея звучеше като най-прекрасна мелодия.

Тази нощ Сара стана съпруга в пълния смисъл на думата. С един внимателен и нежен любовник, тя научи за тялото си неща, каквито не бе сънувала дори в най-дръзките си сънища.

След това пожела да узнае всичко за неговото. Пожела да разбере дали и той е обзет от същите чувства и защо. Дали усеща същото при допир на определени места по определен начин. Заедно те опитаха всичко, давайки воля на въображението си. Сара внезапно бе станала учудващо дръзка за удоволствие на Джерико, който проявяваше неподозирана нежност. Смяха се заедно и дори веднъж тя заплака.

Без особена причина. Просто не можеше да понесе всичкото това щастие и част от него се изля в сълзи.

Джерико бе разтревожен, докато тя не го успокои по най-приятния начин, който бе в състояние да измисли.

Събудиха се изгладнели точно преди да се зазори и закусиха със студени бисквити и меден сладкиш, които бяха останали на все още неприбрания поднос с вечерята им. Разговаряха за неща, които им се струваха особено важни, като за тоалетния комплект на майка й, който й бе върнат, след като бе изчезнал за кратко. И за тънкия том с неизчетени стихове, който Джерико бе намерил на тавана, но все още не бе разгръщал.

Любиха се отново и отново и рано следващия следобед, точно преди да потеглят към къщи, той й купи два чифта кожени пантофки е панделки и чифт боти, които според него бяха много подходящи за всеки ден във фермата. Като че ли цял живот бе живяла в града и бе носила само римски сандали и копринени чорапи.

Обеща да я откара до Норфолк, за да посетят всички магазини за завеси и килими.

— Бихме могли да отидем още сега, щом така и така си се заловила с това.

— О, не е необходимо — каза тя, трогната от щедростта му.

— Знам, Сара, но искам да го направя.

Тя едва не се разплака отново. Той я караше да се чувства като най-ценното нещо на света, без да произнесе и една дума, с която да я увери в любовта си.

Сара се замисли върху това. Стотици пъти се възпираше точно преди да му зададе въпроса, който извираше направо от сърцето й. Думите напираха да бъдат изречени, но тя не се решаваше да ги произнесе, докато не се увереше, че и той изпитва същото към нея.

О, тя знаеше, че я харесва. Знаеше и как да му достави удоволствие в леглото, но любовта беше нещо много повече от това. Любовта беше…

Е, човек не се научава да обича само за ден. Просто трябваше да бъде търпелива.

Небето бързо се разчистваше. Времето беше хладно, но не студено. Пушекът от торфените пожари почти не се усещаше. Сара бе приятно уморена и развълнувана от суетенето из магазините и движението по улиците. Множество кораби се провираха през тесния канал. Някои бяха закотвени близо до брега, а други отплаваха в открито море.

По пътя към дома Джерико й предложи да я научи да кара файтона.

— О, научи ме! — извика тя. — Карала съм двуколка, теглена от муле, и веднъж дори кола, теглена от два коня, по нашата алея, докато татко не ме залови и не ме напердаши здравата.

Сара се засмя, той също се засмя и тя си помисли, че никога през живота си не се бе чувствала толкова близка с друг човек. Това беше чудесно.

Тя караше през последните няколко мили от пътя. Минаха покрай живия плет, който отделяше тяхното имение от това на Рейф Търнбайфил. Сара попита какво се е случило с Айвидейл.

— Уверена съм, че той не я е отвлякъл наистина. Дори и Рейф не би могъл да отиде толкова далеч.

— По този въпрос мога да ти кажа само, че той би могъл да го направи, ако го иска достатъчно силно. — Джерико й отправи особен поглед, който тя не забеляза, защото бе съсредоточила вниманието си в усилията да овладее своенравния жребец. — Изглежда, разбрали са се по някакъв начин.

— Да са се разбрали? Онези двамата? Та те се хвърляха един върху друг като разярени котки всеки път, когато се видеха! — Джерико пое поводите от ръцете й и тя раздвижи схванатите си пръсти. Жребецът беше много по-труден за усмиряване, отколкото старият Блосъм.

— Все пак — спокойно отговори съпругът й, — предполагам, че си подхождат.

Когато приближиха мястото, където алеята се отклоняваше към дома на управителя и жилищните постройки за прислугата, Джерико й подаде поводите.

— Приберете се у дома, мадам. — Скъпа Сара, любима Сара. — Аз ще дойда веднага.

Истината беше, че той все още не бе подготвен да се изправи пред Естер, която го познаваше прекалено добре. Веднага щеше да разбере какво се бе случило между Сара и него, а то все още беше прекалено ново, за да го сподели с някого.

Сара гордо спря малката двуколка пред предната врата. Искаше Молси и Естер да я видят. Чу Бриг да лае някъде до навеса и се досети, че вероятно Големия Саймън е наблизо.

— Потърпете малко, сър — каза тя, докато връзваше поводите. — Веднага ще изпратя Саймън тук.

Изкачи стълбите, обута в новите си кожени боти.

— Мол-си! Ес-тер! Вече съм вкъщи! — пропя тя. — Само чакайте да ви разкажа какво направих! Карах почти през целия път дотук…

Кухнята беше празна. На целия първи етаж не се виждаше никой. На пода бе паднала купа с тесто, а брашното се бе разсипало върху масата. Няколко стола бяха обърнати.

— Молси! — прошепна Сара.

Лек шум зад нея я накара да се обърне рязко.

— Не! — Поклати глава невярващо. — Ти не може да си тук. Ти си мъртъв.