Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (14)

Четиринадесета глава

Рейф придърпа един стол от съседната маса, седна и се облакъти на масата.

— Добро утро, Рико. Радвам се да видя, че се чувстваш по-добре от снощи. Сара се тревожеше… Каза ми, че се страхува, че може би отново се разболяваш.

Джерико едва не се задави с кафето си.

— Ще ти бъда много благодарен, ако не говориш зад гърба ми.

Сара сви устни, но не отговори. Жената, която обслужваше масите, постави пред тях чинии с бисквити, бекон и царевична каша и тя бързо започна да се храни. Беше се събудила неразположена, но го отдаде на застоялата супа от костенурки, която бе яла предишната вечер. От лепкавата сива каша бе започнало да й се повдига още през нощта.

— Направих план — заяви Рейф, докато атакуваше с ентусиазъм закуската си.

Джерико мълчаливо отпи от кафето си. Това беше първата му закуска на обществено място, а той дори не бе докоснал чинията си, раздразнено си помисли Сара. Нима този заядлив човек не искаше да възстанови силите си?

— Искаш ли да го чуеш?

— Подозирам, че ще ми го изложиш — независимо дали искам да го чуя или не.

Без изобщо да се засегне, по-възрастният мъж намаза масло върху една бисквита и лакомо отхапа.

— Ммм, по-вкусно нещо не съм ял от години. Рико, ако няма да ядеш бисквитите си, с удоволствие бих ги взел от чинията ти.

— Няма нужда да вземаш нещо, което е мое.

Поради някаква необяснима причина Сара почувства как топлина се разлива по лицето й. Рико не сваляше очи от лицето на Рейф, който имаше доволния вид на котарак, нахранен със сметана.

Тя смачка салфетката си, дръпна стола и се изправи, принуждавайки по този начин и двамата мъже да станат. Рейф изтърси трохите от жълтата си жилетка, подбрана специално да подхожда на синьото му палто. Изглеждаше много елегантен.

Джерико, както обикновено, бе облечен в черно.

— Бихте ли ме извинили — рязко каза жената. — Аз привърших закуската си.

— Но ти едва я докосна! — обвини я Джерико.

— Тя има предвид, че се е наситила на лошото ти настроение.

Джерико стисна челюсти — жест, който Сара се бе научила да разпознава, тъй като го бе виждала няколко пъти, откакто го бе срещнала.

— Не е необходимо да ми казваш от какво съпругата ми има или няма нужда!

— Сигурно и ти, както Соломон, имаш нужда от някой, който да те поддържа прав. Сигурен ли си, че искаш да се облегнеш точно на нея?

Сара не изчака да чуе отговора на съпруга си. Боеше се, че го знае. Захвърли салфетката върху масата, извърна се и напусна салона.

— Господи! — измърмори тя. Докато премигваше често, се блъсна в една мощна гръд.

— Защо, за бога, не гледате къде вървите? — запротестира жената и веднага промени тона: — Но вие плачете? Миличка, нищо не би могло да бъде толкова лошо!

Сара се втурна покрай нея и забърза към вратите, които водеха към крилото откъм Каролина. Жената я проследи с поглед. От трапезарията двамата мъже също я наблюдаваха. Рейф се обърна към Джерико:

— Предполагам, че наистина е бременна. Какъв срам! Последното нещо, от което имаш нужда, е кукувица в гнездото ти!

— Моето гнездо изобщо не е твоя работа! А сега, ако имаш да ми казваш още нещо — давай! — Джерико се държеше лошо. Отдаваше го на няколко причини: раненото си рамо, смъртта на Луиза, продажбата на кораба и това, че едва не бе изгубил живота си. Сара, разбира се, нямаше нищо общо.

— Като стана дума за гнезда, помислих, че трябва да ти кажа, че престоят ви тук струва близо двадесет долара за седмица. Сега, след като си по-добре, бихте могли да се отправите на юг.

— Мога да реша това и без твоята помощ.

— Просто ти го споменавам. Имаш един кон в конюшнята. Аз също разполагам с кон и файтон, в който могат да се качат двама. Значи аз мога да използвам двуколката си, а вие със Сара да яздите пред мен, но пътят е прекалено дълъг. Ще бъде много уморително за теб да яздиш, а и за жена ти също. Особено ако е бременна. Или пък мога да взема Сара при мен във файтона, а ти да ни следваш…

— Не! — Джерико се бе облегнал на стола си и разклащаше голямата чаша от китайски порцелан.

— Не? Добре тогава. Какво ще кажеш, ако аз яздя, а ти пътуваш с нея във файтона? Проблемът е, че ти не можеш да го караш през целия път, а аз нямам представа дали Сара ще се справи. Ти случайно да знаеш?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?

Рейф сви рамене, сякаш искаше да каже: „Нали е твоя жена?“

— Има и пътнически кораб — с неохота каза Джерико.

Рейф се наведе напред и отново облегна лакти на масата.

— Как можах да не се сетя? — учуди се той и Джерико заподозря, че през цялото време е имал предвид точно това.

През първата си година като моряк, преди да стане собственик на двадесет и два тонна шхуна, Джерико бе пътувал много често по канала. С типичната за младостта арогантност, той бе стоял на палубата заедно е приятелите си и се бе надсмивал на малките пощенски корабчета, които плаваха по водата. Наричаха ги „дребосъци“. Господи, тогава му се бе струвало, че целият свят му принадлежи!

— Кажи ми нещо, Тюби. Не те ли поразява това как един човек може да се прави на глупак, без дори да се опитва?

Преструвайки се, че размишлява върху това, Рейф поглади брадата си, както винаги гладко избръсната. Колкото и безпътен човек да беше, винаги се бе гордял, че изглежда изрядно.

— Като помисля върху това, стигам до извода, че си напълно прав.

Сара бе приготвила целия багаж, докато Джерико изпуши една цигара и отиде да провери как е Боун в конюшнята, преди да се върне в стаята им.

Застана до отворената врата и се намръщи, като забеляза куфара й върху леглото.

— Вие вече сте планирали всичко, нали? Двамата с Рейф. Над това ли умувахте снощи?

— Не разбирам за какво говориш. Рейф ми спомена, че иска да се прибере вкъщи. Помислих си, че след като вече нямаш нужда от мен, аз също бих могла да си тръгна.

— Никога не съм имал нужда от теб. Не съм те викал тук!

Упоритата й брадичка отново се вирна нагоре. Дори от другия край на стаята можеше да забележи яростните пламъчета, които заблестяха в очите й.

— Ти никога не си искал да имаш нужда от мен! — поправи го тя. — Но все пак ти бях необходима. Ти не бе в състояние дори да се обърнеш в леглото без чужда помощ, а тази сестра — принцеса нямаше никакво намерение да отлага пътуването си до Либия…

— До Либерия.

— Докъдето и да е!

— Значи искаш да си поговорим за това кой на кого е нужен? — подхвърли Джерико. — А къде възнамеряваше да отидеш без пари, без съпруг, но затова пък с издут корем?

— Аз имам пари! Имам повече, отколкото мога да похарча! — Това не беше самата истина. Имаше достатъчно, колкото да преживява скромно. — И със сигурност не се омъжих за теб заради твоите!

— А, сега си спомням, че беше точно така. Ти се омъжи за мен, за да дам почтено име на копелето на Рикетс. — Джерико знаеше, че тя има собствени пари. Нейният проблем беше, че за своя беда бе прекалено независима. Може би бе дошло време да й припомни как се бе омъжила за него.

Лицето й пламна и веднага след това пребледня. Мина му мисълта, че от първия момент, в който я бе видял, облечена в онази грозна кафява рокля, тази жена го беше привлякла с нещо. Все още не бе наясно как се бе случило това. Облеклото й я правеше съвсем обикновена. Но тя приличаше на онези екзотични птици, които се продаваха в клетки по пристанищата на Южна Америка.

Докато разсъждаваше върху това, тя бързо се скри зад паравана, свлече се на колене и като грабна гърнето, започна да повръща. След кратко колебание той взе една чиста кърпа, намокри я в каната и се изправи, готов да й помогне.

— Махай се! — изстена тя и заби поглед в ботушите му.

Джерико коленичи до нея и несръчно започна да бърше лицето й.

— Не искам да ме виждаш такава! — С трепереща ръка отметна един паднал кичур. — Рико, моля те, махни се!

Рико. За първи път го наричаше така.

— На кораба винаги носехме отвара от джинджифил и изсушени ментови листа. Почти непрекъснато имаше някой, който страдаше от морска болест. Не знам дали това би помогнало в твоя случай, но си струва да опитаме.

Сара затвори очи и отново изстена.

— Просто ме остави да полежа няколко минути. Нали корабът няма да дойде до един час? — Сложи капака на гърнето и затърси с ръка опора в стената.

Джерико изгаряше от желание да я отнесе до леглото на ръце, но успя да се въздържи. Имаше причина, която го караше да мисли, че тя ще се съпротивлява, а точно сега нямаше достатъчно сили за това.

По съвсем друга причина той също нямаше.

Той изнесе гърнето отвън, за да бъде почистено, и й наля чаша вода.

— Ето, изпий я, а аз ще намеря нещо, което да поуспокои стомаха ти. След като сервират такава помия, ония от кухнята трябва винаги да имат нещо подръка.

Усмихна й се и тя му отвърна със слаба, болнава усмивка.

— Лягай, Сара — каза той с променен глас. — Нека да развържа обувките ти.

Тя му позволи. Това беше доказателство, че наистина се чувства отвратително, още повече че се отпусна на възглавниците и го остави да разкопчае полата и наметката й.

Пръстите на краката й, усетили свободата си, се размърдаха и той се възпря точно преди да ги притисне между дланите си.

— Ще се върна веднага. Опитай се да поспиш.

— Благодаря ти, Джерико. Знам, че съм много избухлива. Това е недостатък, който се опитвам да преодолея.

— Предполагам, че всички си имаме своите пороци. Зная как се чувстват жените в твоето състояние.

— Откъде би могъл да знаеш? О, сигурно си имал доста любовници.

Джерико замръзна на мястото си малко преди да стигне до вратата. Предположи, че това бе удар напосоки, но не бе далече от целта. Някога, в продължение на почти две години и половина, бе имал любовница, което не беше кой знае колко дълго, като се имаше предвид, че през по-голямата част от времето той бе в морето. Отношенията им се прекратиха след едно завръщане от Южна Америка, когато Люси го бе посрещнала с новината, че ще става баща, тъй като е бременна вече в петия месец, което налагало да се оженят веднага.

Бедата беше в това, че той бе отсъствал повече от половин година. Когато ставаше дума за любовница, Люси беше много добра. Но в сметките никак не я биваше. И така, тя се бе омъжила за един червенокос зарзаватчия и пет месеца по-късно го бе дарила с една също толкова червенокоса дъщеричка. Джерико бе изпратил за детето люлка, купена от западния бряг на Африка, и се бе заклел да се откаже от жените, още повече случайно срещнати, тъй като се боеше от сифилиса, който проститутките разнасяха из различните пристанища.

— Е, права ли съм? — запита тя, без да отваря очи.

— Мадам, държите се като досадна, ревнива съпруга.

— И съм точно това. — Сара очакваше той да отхвърли обвинението. Това не беше нейна работа. Всички мъже си имаха любовници — или поне така й бяха казвали. А и тяхната женитба не беше като останалите.

Но защо тогава това имаше такова голямо значение за нея?

Скръстил ръце пред гърдите си, Джерико я наблюдаваше хладнокръвно.

— Това се разбира от само себе си, мадам. Бременните жени винаги страдат от неразположение.

— Също като тези, които са яли престояла супа. И бих желала да престанеш да ме наричаш мадам с този отвратителен тон.

Сара стисна очи и се замоли той да я остави сама. Истината беше, че тя не знаеше дали състоянието й се дължеше на вечерята, или бе последица от първата й брачна нощ. Сигурно беше второто.

Дължеше се на онези няколко минути, през които всичко се бе случило и бе свършило още преди да бе успяла да разбере, че е започнало.

Но, от друга страна, често й се бе случвало да засади цяла леха със семена, от които само едно-единствено се хващаше, докато много, случайно попаднали, даваха повече плод.

— О, върви си! — извика тя.

Като се зарече да поспи не повече от час, след което да вземе нещата си и да отиде на кея, Сара затвори очи и се опита да си представи развята от вятъра завеса от черно кадифе. Завеса, която се вее… вее… вее. Когато бе притеснена, винаги успяваше да се приспи по този начин. Това обикновено помагаше. Която се вее… вее… вее…

Простена, сви се на една страна и преглътна новото повдигане.

— Моля ти се, Господи, нека да е от храната…

Отвън, до конюшнята, Джерико чу парната свирка на пътническия кораб. По звука направи извода, че той се намира някъде между шлюзовете около Уолстън и канала. Тази сутрин движението беше доста натоварено.

След като даде на коня си моркова, който бе измъкнал от кухнята, се отправи към хотела, за да събуди Сара, но в този момент жената, в която тя се бе блъснала сутринта на излизане от трапезарията, го сграбчи за ръкава на палтото и го разтърси.

— Бих желала да ви кажа една дума, ако обичате, сър.

Той не обичаше, но подозираше, че дори да изрази несъгласието си, нищо няма да постигне.

— Мадам?

— Бог не обича мъжете, които карат беззащитните жени да плачат.

Въпреки че беше дребна, хватката й бе силна като на хамалин.

— Простете, мадам, но…

Тя отново разтърси ръката му.

— Замълчете! Още не съм свършила! Онова малко, сладко момиче, което закусваше с вас тази сутрин, е само едно бедно, беззащитно създание…

Бедно, беззащитно създание?

— За ваше сведение, в Светото писание е казано, че всеки мъж, който вдигне ръка срещу съпругата си, ще гори…

Джерико не изчака да научи съдбата на такъв мъж. Изтръгна ръката си, забърза към хотела и затвори с трясък вратата точно когато един пиян моряк залитна през летящите врати на бара.

Боже мили, какво местенце, помисли си той. Пияници, стари дами, които проповядват евангелизма, и мъже, които очакват утрото с намерението да се избият един другиго с ножове.

Колкото по-скоро я отведеше у дома, толкова по-добре.

Когато на пръсти влезе в стаята, Сара все още спеше, а цветът се бе върнал върху страните й. Няколко минути я наблюдава мълчаливо, опитвайки се да реши какво да предприеме. Дали да я отпрати у дома е пощенския кораб, или сам да я придружи? Това не беше място за жени, особено толкова крехки като неговата Сара.

Неговата Сара…

Отново чу сирената на корабчето. То се намираше на не повече от половин миля разстояние. Измъкна се от стаята толкова тихо, колкото бе влязъл. Как би могъл да вземе правилното решение, докато я наблюдаваше в леглото с разтворени устни, сложила малките си нежни ръце под брадичката?

Но това място не беше подходящо за дами — поне това му беше ясно. А каквато и да беше, Сара беше дама.

Неговата дама. Това също трябваше да премисли. Сега, когато се бе възстановил почти напълно и всичко, което му бе необходимо, за да предприеме едно пътуване, беше малко бренди и предпазливост, може би трябваше да обмисли отново обстоятелствата около женитбата си, преди да бе станало твърде късно. Добре, Сара имаше нужда от съпруг, но дали той имаше нужда от съпруга?

Разхождаше се отвън, потънал в размисъл. Един от тримата мъже, играещи карти на верандата, вдигна ръка да го повика, но бързо премисли. Други двама бяха клекнали до пейката и хвърляха зарове. Единият вдигна глава към него, понечи да каже нещо, но веднага сведе поглед.

Джерико изобщо не ги забеляза. Облегнат на огромен евкалипт, наблюдаваше един ястреб, който се стрелкаше над водата, и се опитваше да си обясни защо се бе оженил за Сара. Първата причина бе, че бе прекарал последната нощ, която според него му оставаше, в леглото й и по този начин носеше отговорност за опетнената й репутация.

Другата бе, че се бе провалил в усилията си да предпази сестра си и сега съвестта ужасно го измъчваше.

След това идваше решението му, че дори да оживее след дуела със Смитърс, ще се върне в морето. А Уайлд Оукс имаше нужда от господарка, щом не можеше да има господар.

Имаше достатъчно основания да се ожени, но над всичко се налагаше едно нещо: не се бе оженил за Сара, защото имаше нужда от нея.

Ястребът се стрелна надолу, отърси перушината си и най-сетне улови една риба. Някои същества умираха, за да живеят други. Това беше животът. А сега се бе случило така, че самият той бе оживял.

Но после бе станало това проклето нещо. Докато бе лежал ранен, слаб и ожесточен до крайност срещу съдбата, бе започнал да размишлява над всички неща, които щеше да пропусне, ако умре само на тридесет и три години.

Най-учудващото беше, че не мислеше за всички места, които нямаше да може да посети, а за Уайлд Оукс. За своя дом. За мястото, където беше живял като дете, наблюдавайки как полетата зеленеят година след година, без да отдава на това особено значение. Бе премислял всички истории, които някога бе слушал от стария негър на име Моузес, който бе прекарал целия си живот във фермата. Приказки за вожда Окиско и за това как слугата и дядото на Джерико бяха ходили на лов за мечки из тресавищата. Бе мислил как двамата с Тюби се бяха крили от Луиза, като се катереха по високите орехи, и как старият Винегър им се караше, че ще разбият главите си, защото клоните на дърветата били много крехки.

Странно, но не мислеше за жените, които очакваха да бъдат открити, които би могъл да преследва и да задоволява прищевките им.

Вместо това мислеше за Сара.

В крайна сметка решиха да пътуват с файтона: първо — защото бяха изпуснали пътническия кораб, но най-вече — защото Рейф бе заявил, че Джерико не е достатъчно силен, за да го кара, и той естествено трябваше да докаже обратното. Двамата със Сара дълго бяха спорили с него, но най-сетне Рейф бе склонил да язди жребеца на Джерико до Уайлд Оукс, където да ги изчака. Ако не пристигнеха до вечерта, щеше да се върне, за да ги пресрещне.

Дори Сара беше наясно, че пътуването щеше да им отнеме много повече време при това състояние на пътищата. Ако фермерите и търговските пътници не бяха достатъчни, за да ги разровят при ежедневните си пътувания от Норфолк към Елизабет Сити, то тежко натоварените с трупи коли ги превръщаха в кални, мръсни дупки.

Рейф не обърна никакво внимание на Боун, който се опитваше да го ухапе, а и конят не се съобразяваше много с него.

— Трябваше да те предупредя, че той не харесва много миризмата на рома — изсмя се Джерико.

Рейф изруга, но успя да усмири животното и да го изведе на пътя. Сара и Джерико наблюдаваха ездача, докато изчезна от погледите им, след това започнаха да се приготвят за тяхното малко по-удобно пътуване. Всички следи от неразположението на Сара бяха изчезнали. Тя се чувстваше много по-добре, отколкото през последните няколко дни.

Първото им спречкване започна, когато тя се настани и посегна да хване поводите.

— Аз ще карам, мадам.

— Това ще стане само когато оздравееш достатъчно, което, както добре ти е известно, още не е станало. Джерико, поне веднъж в живота си бъди разумен.

— По дяволите, Сара, поне веднъж в живота си ти бъди разумна! Жена в твоето положение не бива да кара файтон. За това са нужни здрави…

— Рамене? Моите са в доста по-добро състояние от твоите. След като съм вървяла след плуга зад Блосъм, значи със сигурност ще успея да се справя и с двуколка, теглена от един кон.

Джерико подкара файтона. Сара мълчеше гневно. Стомахът й се бе оправил благодарение на сушени листа от мента, които той й бе дал да дъвче, но след като я бе ядосал толкова, нищо чудно да имаше нужда от нови, преди да стигнат у дома.

Едва бяха изминали една-две мили, когато Сара усети, че очите й започват да сълзят.

— Въобразявам ли си или пушекът наистина става по-гъст? Джерико внимателно заобикаляше една колиба, около която тичаха деца, прасета, кокошки и кучета.

— Погледни на югозапад. Това не са дъждовни облаци.

— Пожар? — прошепна тя.

— Изглежда, е някъде близо до конефермата на Лем.

— Къде се намира това? Налага ли се да минем през нея?

— Ще минем достатъчно близо — обясни той и потъна в мрачно мълчание. Сара реши, че е по-добре да не отвлича вниманието му. Щеше да се погрижи за раната веднага щом се приберат у дома.

Пушекът ставаше все по-гъст. Беше почти невъзможно да се види нещо.

— Потърпи малко, Сара — извика Джерико. — Ще видя дали няма да успеем да минем, преди огънят да стигне до пътя.

И тя търпеше. Държеше се с една ръка за страничната облегалка, а другата бе положила върху мускулестото му бедро. Ако това го притесняваше, той не го показа. Караше като луд, със сурово лице, целият покрит с пепел. Сара изпита съчувствие към малката кобилка на Рейф, която със сигурност не бе привикнала към такава скорост, но тъй като пушекът се сгъстяваше и всичко около тях се покриваше с пепел, скоро забрави за нея. Ала започна да се притеснява за Джерико. Раната му все още не беше съвсем заздравяла и едва ли щеше да издържи на такова напрежение.

— Може би трябва да се върнем — извика тя, за да надвие шума от колелата.

— Много е късно! — мрачно отвърна той.

Като придържаше шапката си с една ръка, тя се обърна и погледна назад.

— Милостиви боже! — прошепна задъхано. Огънят се бе прехвърлил на няколко места зад тях. Това не беше яростният горски пожар, тъй като в този район дърветата бяха предимно влажни — блатна хвойна, евкалипти и кипариси. Нивите наоколо бяха ожънати, така че нямаше какво да гори.

Сара знаеше за блатните пожари и торфените слоеве, които се бяха трупали в продължение на хиляди години — още от времето, когато пътят, по който сега се движеха, е бил океански бряг. Знаеше и за сухите площи, които имаха за цел да спират пожарите, понякога излизащи на повърхността и унищожаващи стотици акри гора.

Подминаха две фермерски каруци, натоварени с деца и покъщнина. Джерико повика каруцаря на втората, за да го попита дали пожарът е достигнал вече пътя.

— Стигнал е на половината разстояние до пътя откъм запад. Там са сухите площи и каналът, така че пътят няма да пострада, докато някой глупак не се задуши от пушека и не го блокира. — Мъжът изплю струя тютюнев сок и без да се обръща, извика през рамо: — Я кротувайте, хлапетии, за да не ви напердаша!

Половин миля по на юг Джерико спря и скочи на земята. Докато Сара разтриваше изтръпналия си гръб, той намокри една носна кърпа в близката локва. Подаде я на жена си, свали палтото и отново седна на капрата.

— Покрий с това лицето си, ако положението се влоши — каза, като посочи кърпата, която миришеше на мръсотия и пушек.

Но хладината й беше много приятна. Сара не беше забелязала колко се бе повишила температурата.

— Ами ти?

— Преживявал съм и по-страшни неща.

Тя бе уверена в това, но точно в този момент двамата започнаха да кашлят и тя забеляза болезненото изражение на лицето му, което издаваше разкъсващата болка.

Сара застана на колене, прегърна го през кръста и завърза мократа кърпа около устата и носа му. Той се опита да отблъсне ръцете й, но вниманието му бе съсредоточено в управлението на файтона. Приглушено измърмори някаква благодарност.

Е, поне това бе казал. Можеше да я прати по дяволите. А ако се съдеше по гъстия, задушаващ пушек, нищо чудно и двамата да бяха поели натам.

Фермерът се оказа прав: пътят не беше засегнат. Тя разпозна удареното от гръм дърво — огромен черен евкалипт, чиито обгорели клони стърчаха сред тресавището, и разбра, че не бяха далече от Уайлд Оукс. Само още няколко мили…

И тогава всичко се случи изведнъж. Навсякъде се разхвърчаха искри. Една главня падна върху задницата на кобилата. Тя изцвили и се изправи на задните си крака, файтонът се наклони и Джерико се присегна да улови Сара точно в мига, в който тя падаше на пътя.

Фойерверките продължаваха, но сега лицето й беше мокро, задушаваше се и й се струваше, че главата й всеки момент ще се пръсне.

— Исусе… Исусе… Исусе… — Думата сякаш отекваше в някаква мрачна пещера, която я повтаряше многократно с дрезгав, монотонен звук.

Дали пък не беше заспала и не се бе събудила в някаква църква?

Но защо беше мокра? Защо главата я болеше така, че едва понасяше болката? Защо някой се молеше за нея, сякаш бе положена в ковчег с букет бели лилии в ръце?