Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (11)

Единадесета глава

В стаята — небръснат, раздърпан и с мрачен вид — влезе Рейфъл Търнбайфил. Сара извика леко, скочи от мястото си, заобиколи масата и се вкопчи в реверите на кадифеното му палто.

— Кажи ми! — настоя тя. — Да не би той да е?…

— Джерико е добре — увери я Рейф. Внимателно свали малките свити юмруци и приглади тъмночервеното си палто. — Искам да кажа, че не е много добре, но беше жив, когато го оставих.

Сара искаше да узнае подробностите.

— Къде е? Кога ще си дойде у дома? Много тежко ли е ранен? При него има ли лекар? — И като се вкопчи отново в реверите му, извика: — Рейфъл, да не би да е отвън в каретата ти? Защо веднага не каза?

Беше изминала половината разстояние до вратата, когато думите му я спряха:

— Не, Сара. Все още е в хотела, защото състоянието му не позволява да бъде местен. Сега да отговоря на другите ти въпроси. Ранен е в гърба, но острието на ножа е засегнало костта. Изгубил е доста кръв и изпитва ужасни болки, но полутрезвият лекар, който го прегледа, каза, че може да има късмет да се възстанови напълно, ако междувременно не го хване треска, която да го довърши.

Сара тихо изстена. Пое си дълбоко дъх и се замисли за всичко, което трябваше да направи, преди да отиде при съпруга си. Ако все още се съмняваше в чувствата си, а такива съмнения действително съществуваха, защото не можеше да допусне, че би могла да изпитва нежни чувства към един непознат, то мисълта, че може да го изгуби, я накара да прозре истината.

Господи, ще се грижиш добре за него, докато успея да стигна там и да се заема с това сама, нали? Ще го направя колкото може по-бързо!

Кучето безшумно се приближи до нея и подуши пръстите й. Тя разсеяно го погали по ухото. От другия край на голямата стая с висок таван Айвидейл Мойер се взираше в Рейф Търнбайфил така, сякаш за първи път виждаше мъж.

В това време Естер Ренегар, подпряла лакти на масата и скрила лице в дланите си, хлипаше и нареждаше:

— Моето момче, милото ми момче, благословеното ми момченце…

— Ще се наложи да ме откараш дотам — рязко заяви Сара. — Освен ако не мога някъде наблизо да наема кон. Не, ще трябва да взема някои неща, така че ще бъде най-добре да пътувам с карета или поне с двуколка. Рейфъл, би ли…

— Спокойно, мила. Принцеса Ан Каунти обеща да остане, докато дойде време да замине за Либерия. Дотогава аз ще се върна и ще наема друга жена. Дойдох само за да ти донеса новината.

Сара остана с отворена уста.

— Изобщо няма да търсиш друга жена! Освен това кой ще заминава и къде?

С подозрително проблясващи уморени очи, той повтори:

— Сестрата. Мис Каунти има намерение да отпътува за колонията Либерия на борда на следващия кораб на АКО, поради което…

— Кой? Какво, за бога, означава това АКО?

— Никога ли не си чувала за Американската колониална общност? Те години наред помагат на освободените негри, които искат да се върнат в Африка. Мис Каунти има намерение да се грижи за хората от колонията. Не бих се учудил, ако свърши само за няколко години, като междувременно е успяла да ги обиколи всичките.

— Да… Ами това наистина е много интересно, но ако трябва да тръгнем още сега, най-добре ще бъде да събера някои неща. Мисис Ренегар?

Икономката се изправи, изтри очи с престилката си и кимна сковано:

— Да, мадам. Ще имаме нужда от лауданум, черен чай, от болкоуспокояващ мехлем и много превръзки. Слава богу, че направих достатъчно от моето мазило. Не бих го…

— Съвсем случайно аз имам добър опит в гледането на болни — каза елегантната жена в черно, като прекоси стаята и застана между Сара и Рейф.

Как успява да го постигне, питаше се Сара. Неестествено бе да е толкова грациозна.

— Приятно ми е, сър. Аз съм мис Ай…

— Мис Мойер, мистър Търнбайфил — безцеремонно ги представи Сара.

Пренебрегвайки я напълно, Айвидейл се обърна направо към Рейф:

— Сигурна съм, че мис… мисис… Сигурна съм, че Сара ще бъде по-полезна, ако остане в къщата. Тя пристигна едва вчера вечерта, горкото дете, и беше толкова уморена, че дори не можеше да бъде достатъчно вежлива.

Сара настръхна. Започна да протестира, но високата блондинка я прекъсна:

— Уверявам ви, сър, че мога много добре да се оправям с болни хора. Моята снаха често страда от неразположение, а брат ми има циреи, които му причиняват ужасни болки.

Защо тогава, мислеше Сара, не си останеш тук, да се грижиш за собственото си семейство, ами се бъркаш в моето? Но вместо да каже нещо, тя напусна стаята и започна да помага на Естер Ренегар да подредят багажа. След това се промъкна в малката спалня, в която се бе нанесла едва предишната вечер, и прибра някои неща в куфарчето си. Всичко останало, което би могло да й потрябва, можеше да бъде изпратено по-късно. Ако всичко се наредеше според предвижданията й, Джерико съвсем скоро щеше да се върне у дома.

А ако успееше да се наложи, тази жена веднага щеше да бъде отпратена, за да се погрижи за циреите на брат си. Щеше да се заеме с това веднага след като се погрижеше за Джерико.

След като застана до вратата на салона малко по-късно, повдигна вежди на лекотата, с която Рейф се разполагаше с брендито на съпруга й. Сестрата на управителя се бе настанила на един люлеещ се стол и бе поставила крака на една отоманка.

Добре. Вирна брадичка и влезе в стаята.

— Доколкото разбрах, мистър Търнбайфил, трябва да тръгнем незабавно. Или съм разбрала погрешно намеренията ви? Ако предпочитате, мога да намеря нещо наоколо, с което да потегля.

— О, моля… Сара току-що пристигна и все още не е имала време да се настани. Аз с удоволствие бих дошла е вас — каза Айвидейл с толкова сладък глас, че Сара изпита желание да я замери с нещо. — В края на краищата жените, които са съвсем сами в този свят, трябва да заслужат подслона си.

Съвсем сами в този свят? Ами брат й? Сара й зададе този въпрос, който бе напълно пренебрегнат.

— Толкова би ми се искало да помогна. Не можете да си представите как се чувства човек, когато трябва да заслужи покрива над главата си.

Сара можеше да си представи. Години наред Норийн я бе карала да се чувства точно така, при това в собствения й дом. За момент бе готова да отстъпи, но в последната минута инстинктът за самосъхранение надделя. Ако подадеш пръст на някои жени, те веднага сграбчват цялата ръка. А ръката, към която мис Мойер се стремеше, беше на съпруга й.

— Сигурна съм, че мисис Ренегар може да разчита на помощта ви, докато отсъствам. Моите собствени слуги ще пристигнат всеки момент, така че ще трябва да се приготвят още няколко стаи. Ще бъдете ли така любезна да го сторите?

Докато Рейф допиваше брендито си, двете жени се гледаха право в очите. Скръстила ръце пред гърдите си, Сара не отместваше поглед от Айвидейл, докато последната сведе примирено глава.

Така, помисли си Сара. Това решаваше нещата в домакинството на Уайлд. А единственото нещо, което имаше значение в момента, беше Джерико. Трябваше да го доведе вкъщи, при това съвсем здрав.

Бриг пропълзя в коридора и застана до вратата. Айвидейл подсмръкна и отстъпи назад. Може би действително от космите му очите й сълзяха, но върху лицето й бе изписан само ужас. Действайки съвсем импулсивно, новата му господарка щракна с пръсти и се загледа в него, докато животното се довлече сковано до нея. Опашката му не стърчеше застрашително и ушите му не бяха дръпнати назад.

— Добро куче — измърмори Сара и се обърна към Айвидейл: — Виждате ли, няма да ви направи нищо.

Протегна ръка към масивната му глава и зачака. Бриг подозрително подуши кокалчетата на пръстите й. След това със звук, който много напомняше въздишка, й позволи да го погали, преди да се отдалечи отново.

Сара издиша шумно въздуха, който дори не бе разбрала, че задържа. Айвидейл подсмръкна. Може би наистина беше алергична.

Рейф се ухили.

— Не съм ти „мила“ — сопна му се тя, щом той й помогна да се качи в теглената му от един кон двуколка. Беше я нарекъл така няколко пъти.

— Да, мадам.

— Знам, че само ме дразниш, но все пак някои хора могат да си направят грешни изводи.

— Да, мадам.

Сара бързо бе открила, че едно от най-неприятните неща у Рейфъл Търнбайфил бе навикът му да се смее почти без причина. Правеше го през целия път до собственото си имение, което се намираше на две мили северно от Уайлд Оукс.

На въпросите й обаче бе отговорил доста сериозно. Включително и на този, който не се бе осмелила да му зададе. Смитърс, каза й той, се бил обърнал и хвърлил ножа съвсем извън правилата и бе ранил Джерико, който все пак успял да се извърне и да уцели противника си в корема.

— Едва ли има един на сто мъже, който да оцелее при такава рана. Докторът каза, че няма да преживее нощта — дори и да са го откарали от поляната жив.

Сара преглътна с усилие. През следващите няколко минути тя се опитваше да мисли за мащехата си, която бе направила живота й непоносим от първия миг, в който бе срещнала баща й. Нима трябваше да се учудва, че Тайтъс си бе послужил с измама в нещо, което трябваше да бъде честна борба? Той винаги бе постъпвал непочтено. Винаги.

И все пак й беше доведен брат. Или по-скоро — някога беше. Предполагаше се, че трябва да изпитва някакво съжаление към всеки, загинал толкова млад, при това съвсем ненужно. Но и Луиза бе умряла млада. И толкова трагично! А единственият виновник за това беше Тайтъс. Наред с всичко, негодникът едва не беше убил и Джерико!

Заради всичко това Тайтъс заслужаваше да гори във вечния огън. Сара стисна очи и се опита да каже някаква молитва за опрощение, в случай че Господ реши да я накаже заради коравосърдечието й, като й отнеме единственото, което имаше някакво значение за нея.

Джерико.

— Много ли го боли? — прошепна тя.

От мястото до нея Рейф дръпна поводите на кобилата и я подкара по-бързо.

— През повечето време спи. Не знам дали благодарение на лауданума или на съдържанието на червения вързоп на мис Каунти, но беше доста спокоен, когато тръгнах. Все още не го беше хванала треска, което е добър знак.

Движеха се толкова бързо, че Сара трябваше да се улови за седалката, за да не изпадне на пътя. Рейф спря пред високата си тухлена къща е ярко боядисана врата и извика някой да дойде и да се погрижи за коня. След като каза на спътницата си да го изчака, той влезе и излезе толкова бързо, че Сара не бе имала време дори да започне да нервничи, задето губи ценно време.

Разклати някаква кошница пред самото й лице и каза:

— Все още не съм ял. По този начин няма да ни се налага да спираме по пътя. Шунка, бисквити, кекс, сирене и вино, мила. — След това се разсмя, съвсем според очакванията на Сара. — Като не споменавам нищо за тази нова жилетка и чистата вратовръзка. Не мога да рискувам репутацията си на денди.

Беше почти полунощ, когато пристигнаха в хотела. След почти тричасовото ужасно пътуване по неравния път Сара имаше чувството, че цялото й тяло е разглобено и главата й всеки момент ще клюмне.

Чиновникът на хотела се люлееше в един стол във фоайето. Без да му обърне никакво внимание, Рейф я поведе направо към крилото откъм Каролина. Тя носеше шапката си в едната ръка и полупразната кошница в другата, а Рейф мъкнеше набързо натъпкания куфар.

— Тук — каза той и веднага сложи пръст на устните си. — Шшшт, нали не искаме да го безпокоим, докато спи?

Но още преди да успее да докосне дръжката, вратата се отвори и на прага застана най-страшната фигура, която момичето бе виждало през живота си. Жената беше висока около шест стъпки и кожата й имаше цвета на смес от ром и петмез. Внушителното й тяло бе облечено в пъстро изобилие от поли, шалове, престилки, блузи и бе украсено с накити, направени от кости, семена и множество непознати материали.

Сара бе удостоена само с един поглед. Жената се обърна към Рейф, втренчи поглед в лицето му и прошепна яростно:

— Коя е тя? Аз няма нужда момиче да мота в мои крака.

— Това е мисис Уайлд. Негова жена е. Отидох да я доведа, след като разбрах, че корабът на АКО ще отпътува от Хамптън след седмица.

— Тя много дребна.

Отегчена да слуша как говорят за нея, сякаш тя не съществуваше, Сара се промъкна напред и вдигна поглед към страшното лице.

— Може и да не съм едра, но със сигурност не съм слаба. Всичко, което умеете, мога да направя много по-бързо и по-добре! Опитайте!

Ако не беше толкова разгневена, може би щеше да забележи уважението, което блесна в големите абаносови очи.

— Ти може ли каже на треска да излезе от тяло, щото твой мъж да не умре?

— Чувала съм за топъл чай и вълнени дрехи. Знам също, че не трябва да се пуска кръв на човек, който и без това е изгубил достатъчно. Знам, че…

— Ти знае песен да накара дявол да излезе от тяло?

— Да! Разбира се, че знам! Всеки човек с малко здрав разум знае това!

Без да е сигурна, Сара бе започнала да подозира, че се подиграват с нея. Нямаше и най-малка представа за какво говори жената, но би направила всичко необходимо, за да се подобри състоянието на съпруга й. Господ щеше да й посочи пътя. Ако трябваше да изкупува коравосърдечието си до края на дните си, щеше да го понесе. Би се погрижила дори върху гроба на Тайтъс да бъде поставен надгробен камък, на който всеки би завидил — с епитафия и всичко…

Добре. Щеше да помисли за това по-късно. Нямаше смисъл да прави нещата още по-тежки, като обещава да изпише някаква лъжа върху гранита.

Следващите няколко дни бяха по-тежки, отколкото можеше да предположи дори в кошмарите си. На първо място идваше нравът на съпруга й. Винаги бе смятала, че е доста избухлив, но това беше нищо в сравнение с темперамента на Джерико.

Разбира се, той имаше извинение, тъй като бе принуден през цялото време да лежи по корем. Мис Каунти я бе предупредила, че не трябва да го обръщат, докато раната му не се затвори.

Що се отнасяше до самата рана, острието очевидно бе засегнало костта, след което бе разпорило плътта чак до рамото. Повърхността й бе малка, но наоколо имаше голям зачервен оток. Бяха й казали, че трябва да сменя превръзките по няколко пъти на ден и да наблюдава дали цветът на кожата няма да се промени от розов към зелен, което би трябвало да се смята за лош знак.

И така по три пъти на ден тя мокреше превръзката с топла вода, отстраняваше я от чувствителната плът и по три пъти на ден Джерико я проклинаше, кълнеше се, че ще й отмъсти и се опитваше да я избута със здравата си ръка.

По три пъти на ден, докато раната беше открита, тя я посипваше със сивия прах, който й бе оставила мис Каунти, след това палеше остатъка и докато той гореше, произнасяше заклинанията, които бе научила наизуст, в случай че наоколо витаеха някакви зли духове, готови да се нахвърлят върху невинната си жертва.

Здравият разум й подсказваше, че няма нужда от магии.

След като приключеше с този ритуал, намазваше раната с мазилото, приготвено от Естер, което миришеше на терпентин, оглеждаше я внимателно, търсейки някакъв намек за позеленяване, после внимателно слагаше нова ленена превръзка.

Три пъти на ден принуждаваше съпруга си да пие горещ чай с лауданум. Стоически изтърпяваше, докато той я наричаше с всяко неприлично име, за което можеше да се сети, повечето от които тя не бе чувала никога през живота си, но които сигурно бяха ужасни, ако се съдеше по изражението върху лицето му.

Беше невъзможно да не забележи силното му тяло. Дори когато лежеше безпомощен, Джерико излъчваше мъжественост. Сара никога не бе имала представа какво означава мъжествеността, докато не бе срещнала мъжа, който по-късно бе станал неин съпруг. Дори и сега, когато беше почти целият превързан и проснат по лице, неговото присъствие в стаята бе толкова осезаемо, че тя непрекъснато трябваше да се бори с тази мисъл.

През цялото време, в което не се грижеше за него, тя се опитваше да изхвърли от съзнанието си мислите, които не би трябвало да я занимават.

Този човек е много болен, Сара Ребека. А ти се опитваш да си представиш най-интимните части на тялото му!

Ала този мъж беше и неин съпруг. И ако някой имаше право да си представя най-интимните му части, то това със сигурност беше неговата съпруга.

Все пак тя се опитваше да не го прави, защото тяхната женитба не беше съвсем обичайна. Джерико просто й беше предложил дом и име за детето й, ако наистина носеше детето на Арчибалд, а в отплата от нея се очакваше…

Ами очакваше се точно това, което правеше в момента. Да се грижи за него и да поеме всички задължения, свързани с поддържането на дома му.

Той я наблюдаваше. Много често, когато мислеше, че спи, тя усещаше погледа му върху себе си и се обръщаше към него, за да открие, че тъмните му очи са фокусирани в нея по начин, от който лицето й пламваше.

— Искаш ли нещо? — бе го попитала първия път, но той само бе затворил очи и скоро равномерното му дишане й бе подсказало, че е останала насаме с мислите си.

А точно с това й беше трудно да се справя.

Късно на третия ден дойде Рейф и с помощта на Сара и още няколко възглавници успя да обърне Джерико по гръб. Това беше голямо облекчение за нея, защото да се храни и да се дава вода на възрастен човек, който лежи по корем, беше много неблагодарна задача.

Рейф я отменяше по няколко пъти на ден, за да се погрижи за някои по-лични нужди на Джерико, като по този начин й даваше възможност да се заеме със своите. Така съпругът й винаги беше измит и избръснат, въпреки че не преставаше да мърмори, че би предпочел да си пусне брада, отколкото да гледа как някой размахва бръснач пред самото му лице, без да му даде възможност да се защити.

През вечерните часове, докато пациентът дремеше и често бълнуваше в съня си, Рейф и Сара играеха различни игри. Той бе успял да намери отнякъде колода карти и я учеше да играе монти.

Сара бързо напредна в играта.

— От теб би излязъл превъзходен комарджия, мила — отбеляза Рейф.

Сара се усмихна и поклати глава:

— Не, благодаря. Вече видях цяло състояние да отплува по реката. Не бих рискувала още едно. И не ме наричай „мила“.

— Позволи ми да те наричам Сара и повече няма да го правя.

— Да ти позволя? — извика тя и двамата се разсмяха.

Посмяха се още малко и пак поиграха. Сара спечели няколко копчета и Рейф започна да ругае, да се кълне, че ще си отмъсти и да иска реванш. Преди да прибере картите и да вземе нощницата си, за да се прибере зад паравана, тя забеляза, че Джерико е буден.

— Да не те боли нещо? Искаш ли малко от лекарството?

— Значи искаш да запазиш моето състояние за мен, така ли? В такъв случай трябва да те предупредя да стоиш настрана от хора като Рейф Търнбайфил.

Отношението му към неговото състояние озадачи Сара. Тя бе сигурна, че му бе казала, че разполага с лични средства. Сигурна бе също, че му бе разказала как баща й, а след това и Тайтъс бяха проиграли всичко, освен покрива над главите им и няколко акра земя.

— Е? — подтикна я той и тя забеляза как една бръчка се вряза в челото му — сигурен белег, че изпитваше болка. Постоянният му шоколаден тен, придобит от дългите години, прекарани на кораба, бе изместен от бледнина, която се дължеше на голямата загуба на кръв.

— Просто имах предвид, че според мен залагането на пари е глупаво. Какво значение има коя карта ще бъде изтеглена последна, кой кон ще пристигне пръв или изобщо няма да пристигне? Светът продължава да се върти и без това.

— Не това имах предвид и подозирам, че ти е ясно. Както и да е, за мен е голяма утеха, че няма да ме разориш точно в този момент.

— Джерико, ти просто се заяждаш. Ако рамото те боли много, ще ти дам няколко капки от…

— Стига толкова лауданум. Струва ми се, мадам, че ако трябва да защитавам интересите си, най-добре да се заема с това с ясно съзнание.

— Няма смисъл да понасяш болки, щом не е необходимо — отвърна Сара. — Денят беше доста дълъг. Да се опитваш да заспиш в тясното пространство зад паравана, близо до едно същество, което постоянно ругае, стене или говори в съня си, не е голямо удоволствие, повярвай ми.

В продължение на една дълга минута двамата се взираха един в друг. Сара съжали за грубите си думи в момента, в който те се изплъзнаха от езика й. Отново нейната невъздържаност. Наистина се налагаше да направи нещо по този въпрос.

— Джерико, съжалявам — тихо се извини тя.

— Ела тук, Сара.

Все още стискайки нощницата си, тя пристъпи към паравана.

— Сара, моля те, ела тук! — Джерико протегна лявата си ръка и се намръщи, защото дори едно такова незначително движение предизвикваше болки в гърба му.

Тя предпазливо пристъпи към леглото. Няма значение колко неблагодарен е бил, успокояваше се тя, поне сега не би могъл да се нахвърли върху нея. Нямайте да му достигне физическа сила.

Той улови ръката й в своята, погледна я за момент, след това я поднесе към устните си. При лекия допир сърцето й лудо запрепуска.

Почувства как към лицето й се надига някаква топлина и си помисли, че сигурно изглежда като кръгла глупачка. Нямаше никакъв опит в подобни неща. Арчибалд не се броеше, защото никога не я бе карал да се чувства слаба и трепереща. Джерико я караше да се чувства точно така, което бе странно, като се има предвид, че познаваше мистър Рикетс от години. А съпругът й все още беше съвсем непознат за нея.

Тогава усети езика му върху дланта си. Очите й се разшириха. Дъхът й секна.

— Защо правиш това? — прошепна.

Какъв беше този странен блясък в очите му? Дали не бе хванал треска?

— Джерико, сигурен ли си, че не искаш малко от лекарството?

Той пусна ръката й. Затвори очи и тя се запита дали не си бе въобразила онзи пламък, който допреди малко бе танцувал в тъмните му зеници. Миглите му, доста по-дълги от нейните, хвърляха сянка върху бледата му кожа.

— Върви да спиш, Сара — уморено каза той.

И най-ироничното в положението беше, че няколко часа по-късно тя все още лежеше будна, прехвърляйки в паметта си всичко, което се бе случило между тях, откакто за първи път погледът й се бе спрял върху този забележителен, силен мъж.