Ан Ейвъри
Далечна звезда (8)

Глава седма

Тези дълги, тъмни часове на страст и преоткриване бяха сън. Бяха и реалност, както бе реален мъжът, който лежеше до нея. Нарин леко се отмести и се вгледа в лицето на Джеръл.

Той все още спеше. В бледата светлина, която се процеждаше през малките прозорчета на колата, той изглеждаше по-млад, по-уязвим.

Сърцето на Нарин се сви. Нощта бе донесла хиляди нови открития. Тя откри как тялото й отвръща на неговите докосвания, как и най-леките й милувки можеха да предизвикат тръпнеща реакция в този могъщ мъж, когото тя бе смятала за неуязвим. Откри екстаза, който може да обладае едновременно един мъж и една жена.

Първото им съединение бе яростно сливане на две тела, обзети от жарта на мига, огънят в едното се надигаше, за да срещне огъня на другото в единен пожар, способен да прогони и най-студената черна нощ.

Но часовете минаваха и тази първа стихия на нуждата се превърна в спокоен, но мощен пламък, който сгряваше не само тялото, но и душата. Не само сливането, но и простото действие да докосваш и да бъдеш докосван, взаимното изследване, споделянето носеха такова блаженство, имаха някакъв странен дълбок смисъл.

За радост и почуда на Нарин, Джеръл като че ли изпитваше същото удоволствие от нежната прегръдка, свенливата целувка, както и тя. Дори лекото докосване с върха на пръстите по ръката или по изпъкналите мускули на корема му беше достатъчно, за да предизвика трепетна реакция у него.

Начинът, по който той протягаше ръка да я докосне, меката предпазливост, с която я притегляше в обятията си, й разкри уязвимост и несигурност, които странно контрастираха с бронята на непроницаема независимост, която преди това той винаги бе демонстрирал.

Каква сила ги бе съединила? Нарин се мислеше за задоволена и самостоятелна. Живееше с мисълта, че болките от миналото са отдавна отзвучали или са достатъчно дълбоко заровени, за да могат все още да нараняват. Смяташе, че в работата си е открила всичко, от което се нуждае — приятели, положение, сигурност, смисъл на съществуване, пътеводна цел.

Понякога ограниченията, наложени от службата й, я дразнеха, беше негодувала срещу необходимостта да се държи на разстояние от хората, които я заобикаляха, срещу безсмислеността на някои от съобщенията, които трябваше да разнася, но това беше разбираемо. Обаче това, което имаше, беше далеч повече от това, което някога си бе представяла за възможно в детството си по доковете на Маргаш.

Едва през последната нощ, когато се озова в ръцете на Джеръл, Нарин се запита дали не би могло да има нещо повече, дали животът не съдържа богатства, за които тя дори не подозираше.

Нарин изучаваше чертите на Джеръл, искаше да запомни всяка линия, всяка извивка. Пръстите й изгаряха от желание да очертае падината на бузите му, хълмчето на силната му челюст, чувствената издатина на долната му устна.

Тя се подчини на вътрешния си импулс, отпусна глава и нежно, предпазливо целуна с края на езика си устните му. Докосването й беше леко като въздишка, но достатъчно. Джеръл се размърда. Устните му се отвориха, приканвайки я към себе си, и топлият му дъх се смеси с нейния.

Нарин се отдръпна. Тя искаше да докосва, да бъде докосвана, да държи и да бъде държана, да дава любов и да получава. Но първо искаше да се взре в очите на Джеръл в момента на събуждането му, да проникне през тези странни сини прозорци до самата му душа и да види поне част от онази неувереност и удивление, които владееха самата нея.

Клепачите на Джеръл затрептяха и се отвориха. Очите му бяха сини като лятно утро, наситено ярки и блестящи. Когато се разбудиха напълно, погледът му се спря на нея и той се усмихна. Нарин гледаше очарована как зениците му се разширяват и поглъщат ириса, докато накрая остана само тясна синя окръжност.

— Ти не избяга през нощта — гласът му беше шепот.

Нарин поклати глава. Значи той също бе мислил, че това е сън.

— Не.

Усмивката му стана по-широка. Едното ъгълче се повдигна по-високо от другото и оформи малката трапчинка на бузата му. Той повдигна ръка и нежно погали с пръст страните й.

— Радвам се, че не го направи — каза той много, много меко и нежно.

Сърцето й подскочи. В очите му, в докосването му се съдържаше уверението, от което тя се нуждаеше. Наведе още веднъж глава, за да усети сладостта на целувката му.

Устните му бяха топли и приветливи. Езикът му срещна търсещия й натиск, срещна и спря, и потърси своето собствено сладко удоволствие. Нарин се освободи, за да покрие с целувки скулите, челюстта и шията му. Неговата груба, тъмна брада одраска устните и езика й. Топлината и ароматът на кожата му я възбудиха и я накараха да продължи по-нататък.

Нарин бавно отпусна тялото си до неговото. Джеръл се опита да я задържи, да я върне обратно в същото положение, но нежното докосване на езика й върху дланта му, лекото ухапване в основата на шията, плъзгането на голите й гърди по разгорещеното му тяло бяха достатъчни да го разубедят и той остана в тръпнещо подчинение. За миг Нарин прекъсна нетърпеливото движение, за да възликува от неговото все по-неравно дишане, от препускащия му пулс, който тя ясно усещаше в основата на шията му. И тогава гладът й, твърде силен, за да търпи по-нататъшно отлагане, я върна към изкусителната й задача.

Широката планина на раменете и гръдта му, равнината на стегнатия му мускулест корем чакаха да ги изучи, привличаха я към себе си. Нарин не пестеше целувките си за коравата извивка на гърдите му, за арката на ребрата му, за леката падина между мускулите на корема и хълбоците му. И с всяка целувка, с всяко горещо докосване на кожата му с език тя тържествуваше в завоеванието и триумфа си.

Но завоевателят беше в същата степен завоюван, тъй като в готовността на Джеръл да се подчини на господството й се съдържаше и победата, и падението й. Тя захапа малкото кораво връхче на зърното му и нейните зърна също се втвърдиха в отговор. Тя леко погали с ръка тънките къдрави косми между слабините му и не можа да се сдържи да не извика от жадното разтърсване, което я обхвана и заплашваше да я потопи в тръпнещ екстаз, преди да бъде готова.

Като всички завоеватели преди нея, Нарин дръзна докрай. Меко, изключително внимателно прокара върха на пръстите си около налятия му с кръв член. Джеръл се задъха. Главата му се люшна върху възглавницата и тялото му се изви в стремежа си към нея, към сливане.

Окуражена, Нарин леко го погали по цялата копринена дължина на тялото му. Тя едва го докосваше, но въпреки това неговата горещина, жадната потребност, която беше възбудила, бяха достатъчни, за да предизвикат въстание срещу чувственото й господство.

С рязък вик Джеръл я обърна по гръб и я прикова към леглото с масивното си тяло. И тогава Нарин узна какво означава да понесеш отмъщението на покорените. За всяка мъчителна целувка той удвояваше наказанието, утрояваше го. Ръцете, устата, езикът му десетократно върнаха за изящното мъчение, което му беше наложила, докато Нарин не започна да се извива под него, погълната от нуждата, от копнежа за освобождаване, което беше в негова власт да й дари.

Не, не беше така. Даже в мъглата на жарта и изгарящото чувство Нарин знаеше, че не е победена и Джеръл не е неин владетел. Тук и сега те бяха равни. Един мъж и една жена, които споделяха не само телата си, а и себе си. Намираха един у друг не само физическо облекчение, а и смелостта да бъдат уязвими, макар и за малко.

Тези мисли изчезнаха мълниеносно, когато Джеръл се вряза между бедрата й, после се хвърли отгоре й с огромното желание да му бъде отвърнато. Нейният нетърпелив и екзалтиран вик потъна в неговото задъхано дишане. Тя се изви нагоре, като го караше да влезе по-навътре в нея.

Те се движеха в задъхан, непрестанен ритъм, който отнесе всякаква мисъл, всяко съзнание за нещо друго, освен това адско вплитане и вихър. Точно преди тези страшни пламъци да успеят да я погълнат и стопят напълно, те се превърнаха в брилянтния и ясен екстаз на изчистено и скъпоценно излитане. Миг по-късно Джеръл се строполи, треперещ в гърчовете на собственото си освобождение.

Нарин не знаеше колко дълго продължиха да лежат, сплетени един в друг, без да усещат отделността на телата си. Най-после Джеръл се надигна и легна до нея. Тя мълчаливо взе ръката му и я постави под главата си.

Постепенно болезненият огън в нея затихваше и я потапяше в сладка умора, която натежа в крайниците й и я унасяше в сън. С натежали клепачи, тя обърна главата си на възглавницата и срещна неговия напрегнат поглед. Нарин се усмихна съвсем леко и нежно, постави дланта си на бузата му с жест на… какво? Твърде й се спеше, за да може да мисли.

Нямаше значение. Каквото й да искаше да каже, Джеръл разбра. Той обърна глава и топло целуна средата на дланта й, после я притегли плътно към себе си. Спусна ръката си надолу по тялото й и придърпа завивката по бедрата й, загърна раменете й и нежно я подпъхна под нея.

Последното нещо, което Нарин осъзна, преди да потъне в сън, беше меката ласка на пръстите му по лицето й, нежното докосване на устните му до слепоочието й, точно там, където биеше пулсът й.

 

Джеръл внимателно се измъкна от прегръдката на Нарин, после от леглото. Нека поспи още малко. Беше рано и имаше още много време, преди да дойде Норваг за закуска, за да успее да подреди колата и да я събуди.

За миг той остана до леглото и я гледаше как спи. Какво имаше в тази вестоноска, в тази малка жена, какво го привлече към нея? Защо от всички жени, които беше срещнал в живота си, тя единствена успя да забие стрелата, която той винаги успяваше да отклони от чувствата и душата си?

Беше ли това нейния огнен отговор на неговото леко докосване? Или гордия дух, който я правеше равна в любовта им, способна да дава и да получава, да приема това, което й предлагаше, и да иска от него в замяна? Или нещо друго, нещо, което не се свързваше и не можеше да се обясни с любовната игра?

Джеръл внимателно подпъхна завивките под Нарин. Тази нощ беше по-различна от всичко, което беше преживял. Нежна. Сладостна. И все пак неговото обладаване трудно можеше да се нарече нежно, а в нейния отговор нямаше никаква престорена свенливост.

Те преминаха през нощните часове като летяща комета през небесата, обгърнати в общ пламък, докато пропаднаха в безкрайната мамеща тъмнина. Каквото и да му готвеше бъдещето, тази нощ щеше да остане жива в него до края на живота му.

Тук, в този забравен свят, с тази горда и страстна жена, той случайно откри надежда за спокойствие, което явно бе търсил през всичките си скитания. Но дори тя да беше свободна от отговорностите, които я обвързваха, как можеше да я помоли да напусне единствения свят, който познаваше, за да се присъедини към него, мъжа, който познаваше хиляди светове, но не можеше да нарече нито един от тях свой дом?

Неуморното барабанене на дъжда по покрива беше единственият отговор.

Най-после Джеръл се отдръпна от леглото и започна да се облича. Като си вземаше палтото, ланецът, който той свали снощи от врата си, се измъкна от джоба му и падна на пода.

Джеръл се наведе да го вдигне и застина. Пръстенът просветна унило в сивкавата светлина — пръстенът на Сантар. Беше го забравил.

Бавно, той се изправи, като стискаше ланеца между пръстите си. В него беше отговорът.

Той беше дошъл на Ерандейн, за да намери брат си. Дори не беше се поколебал да открадне един пръстен от жената, която му бе спасила живота. Дори не мигна, когато я лъжеше. И ако трябваше да го направи отново, щеше да постъпи по същия начин, без да се колебае и миг повече от първия път.

А когато откриеше Сантар? Какво щеше да стане после? Ако се освободеше от дълга си, щеше ли да вземе Нарин със себе си? Можеше ли?

И не законът за ненамеса щеше да го спре. Но щеше ли да има право да я изтръгне от единствения дом, който имаше и познаваше, и да я хвърли в безкрайната вселена, в която имаше хиляди светове и нито един не приличаше на нейния?

Знаеше, че не може да остане с нея. Колкото и огромна да се окажеше любовта му към нея, тя щеше да се затормози и измъчи от необходимостта да живее в лъжа до края на живота си. Никога нямаше да може да говори за своя свят, за семейството си, за нещата, които е вършил, за местата, където е бил. Щеше да изчезне зад маската, която ще е принуден да приеме.

Какво оставаше тогава? Джеръл затвори в дланта си пръстена с ланеца. Погледна към спящата Нарин.

Четири дни, помисли той. Това оставаше. Четири дни с нея, които можеха да прекарат, както желаят. Само двамата. Заедно.

Той стисна юмрука си, докато пръстенът не се вряза в плътта му. Четири дни със съзнанието, че няма да има пети.

Джеръл насила разтвори дланта си. Само ако можеше да я попита защо носеше този пръстен и на кого трябваш да го предаде. Но не можеше, а тя нямаше да му отговори, ако го направеше.

Бавно и много внимателно той прибра пръстена и ланеца в една скрита торбичка от вътрешната страна на колана си.

Четири дни трябваше да бъдат достатъчни.

 

Колко странно, че дъждът и натъпканата кола престанаха да имат каквото и да било значение, мислеше Нарин. Първите два дни бяха нетърпимо мъчение, а последните два бяха като най-сладкия мед, наситени и отлитащи прекалено бързо.

Дори времето, след три дъждовни и тъжни дни, се промени и светна слънце. Някъде в ранния следобед керванът премина под последните дъждовни облаци. Нито тя, нито Джеръл забелязаха. Те нямаха нужда слънцето да ги топли.

Днес вечерта за пръв път вечеряха сами. Норваг реши да вземе храната си и излезе навън с другите пътници, но им остави две бутилки зафа, които беше купил тази сутрин в едно крайпътно имение.

— Хубаво е — каза той и подаде бутилките на Джеръл. — Много прилича на сладко алтареанско вино, но е по-меко.

— Алтареанско… — Нарин заекна, опитвайки се да повтори думата. — Какво е това?

— Ъ-ъ… — Норваг се смути и погледна към изведнъж намръщилия се Джеръл. — Няма значение.

И беше прав. Нямаше значение, защото зафата беше толкова хубава, колкото беше обещал.

Нарин отпи още веднъж от дървената чаша, като се наслаждаваше на смесения вкус от слънце и сладък плод и вдигна очи. Срещна погледа на Джеръл, който я изучаваше. Зафата или нетърпеливото пламъче в очите на Джеръл, или някаква странна смес от двете така замая главата й, чудеше се тя?

Нарин го гледаше очарована и запленена, докато цветът на очите му се промени от светлосиньо до тъмната синева на дълбоко спокойно езеро. Постепенно леката усмивка, която беше повдигнала ъгълчето на устата му, изчезна и устните му, толкова чувствено пълни, се разтвориха. Върхът на езика му се показа и бързо изчезна пак и остави след себе си тънка влажност, която предизвика у Нарин внезапно желание отново да узнае чувството, топлината и вкуса му.

Но устните му се затвориха и той леко се намръщи, сякаш някаква неприятна мисъл го загложди, и той се отдалечи и остави чувството й странно самотно.

Джеръл се изправи. Взе в една ръка бутилката със зафа и двете чаши, внимателно заобиколи масата и протегна другата си ръка към нея.

— Ела с мен — каза той нежно.

Без да се колебае, Нарин сложи ръката си в неговата и се промуши край масата, за да отиде до него. Ръката му беше толкова топла, толкова силна.

— Ела — и той я дръпна към вратата. — Ще оставим свещите да светят, за да ни посочат обратния път.

Повечето от колите в кервана бяха тъмни, а техните обитатели вече спяха. Някъде отстрани Нарин чуваше сумтенето на ардове и тихия, успокояващ глас на някой от мъжете, оставен да пази животните през нощта. По-нататък някаква група хора се бяха събрали край малък огън. Звукът от гласовете им стигна до нея като тихо мърморене.

Нощта беше неочаквано топла и лекият ветрей донесе сладкия дъх на гниеща трева и мокра земя.

— Луната още не е изгряла — каза Джеръл, — но звездите ще ни осветят пътя. Студено ли ти е?

Нарин поклати глава, но забрави, че той не я вижда в тъмнината, защото очите им още не бяха привикнали.

— Ще те стопля — продължи той и гласът му внезапно стана нисък и пресипнал. Той обгърна раменете й и я придърпа към себе си. — Освен това имаме още зафа. Няма да ни е зле.

Джеръл я поведе покрай колите. Вървяха бавно, като внимателно избираха пътя през мократа трева, докато очите им привикнат към тъмнината. На Нарин щеше да й е по-лесно да върви, ако ръката на Джеръл не беше обгърнала раменете й, но тя не направи опит да се освободи.

— Така сме достатъчно далеч — каза накрая Джеръл и спря до една камара скалисти камъни, които изглеждаха сивкави под светлината на звездите.

Той се наведе да сложи на земята бутилката със зафа и чашите, след това, преди Нарин да успее да разбере какво смята да прави, обхвана талията й с ръце и я повдигна върху един голям плосък камък.

Без да се замисля, Нарин сложи ръце върху неговите, за да се задържи стабилно. Седнала на скалата, тя погледна надолу към лицето на Джеръл. Можа да различи само линиите на веждите, страните и челюстта му, осветени в бледо сребристо, и очите му, почернели от тъмнината и блестящи от звездната светлина, устремени в нея.

За миг необясним страх я прониза. Той сякаш носеше маска, защитно покривало от звездна светлина и тъмнина, които я отдалечаваха от него.

Това беше глупаво. Нарин разтърси глава, за да изхвърли неканената мисъл. Нямаше нищо скрито и неразгадаемо в начина, по който я държеше, нищо скрито в това как я придърпа към себе си, когато вървяха по зимната поляна.

Джеръл я пусна, бавно и с нежелание. Ръцете му се измъкнаха изпод нейните, спуснаха се надолу по талията и по бедрата й, докато върховете на пръстите му докоснаха студения и твърд камък под нея.

Кацнала на скалата, с лице обгърнато в сянка, тънкото й тяло срещу звездната светлина, малката вестоноска приличаше на някое от митичните същества от неговия собствен свят, същество изтъкано от въздух и магия, нематериално и все пак толкова изкушаващо реално за обикновените смъртни.

Косите й, тези копринени снопове, които той обичаше да обвива около ръката си, светеха в слабата светлина. Формите й се очертаваха от сенките и от плътно прилепналата кожа на туниката и гамашите й, които подчертаваха линията на раменете, на тялото, на стройните й крака. Погледът на Джеръл се спусна по извивката на бедрото й, по сгънатото й коляно, надолу по крака и после обратно.

С каква магия го бе омагьосала през тези два дни? Какви непознати средства бе използвала, та го бе накарала да забрави всичките си съмнения, страхове и вината си? Тук, далеч от тесните очертания на колата, със студения нощен въздух между тях, трябваше да се освободи поне от някои, най-малкото от очарованието й.

Но не можеше.

Китката го заболя от спомена за напрегнатите твърди мускули на бедрата й, за меката, приканваща дълбочина на гърдите й. Пръстите му почиваха върху студения камък, а продължаваха да трептят от спомена за топлината на кожата й.

Джеръл пое дълбоко въздух, за да се успокои, после се обърна да вземе зафата. Мълчаливо подаде на Нарин двете чаши да ги държи, докато той наливаше. Въпреки че бледата светлина се отразяваше слабо от гърлото на бутилката, тъмното дърво на чашите почти не му даваше възможност да вижда къде налива.

Несъзнателно той хвана китките й в своите и веднага съжали, че го е направил. Огънят, който избухна между тях, можеше да изпепели дори обкованото дърво на чашите.

Но от чашите не се извисиха пламъци и той успя да долее зафата, без да я разлее. Много внимателно Джеръл постави пълната си чаша и бутилката върху скалата, след това се подпря и подскочи да седне до нея.

Джеръл взе чашата си и я протегна към Нарин с намерение да докосне ръба на нейната чаша за мълчалив тост. Но вместо да повдигне чашата си в отговор, Нарин обгърна чашата си с две ръце и наведе леко глава.

Бързичко, Джеръл направи същото, като се проклинаше наум. Ето такива прости грешки разкриваха различния им произход.

И такива неща му напомняха неприятно, че той не беше тукашен, че тази жена, този миг под звездната светлина нямаха място, докато търсеше Сантар. Те бяха различни — привличащи се различия, но нищо повече. Различни.

Погледът на Джеръл се бе втренчил съсредоточено в чашата и той се опитваше и не можеше да отхвърли наситеното усещане за нейното присъствие.

Нарин се размърда и се опъна назад, като се подпря на лакът. Лицето й, окъпано в звездната светлина, бе обърнато към блестящия небосвод над тях.

— Понякога се чудя — тихо започна тя, без да гледа към него, — какво има там горе. Има ли други светове, други хора. Какви са те — и тя повдигна чашата си, за да посочи към една ярка група звезди. — Сигурно има цели светове само в онази малка групичка. Светове с мъже и жени, и деца, и… — гласът й затихна.

Джеръл я погледна, но не можа да разгадае изражението на лицето й. Тя разтърси глава, сякаш искаше да прекъсне фантазиите си, и отпи една глътка зафа.

— Какво те кара да мислиш, че има други светове, освен този? — попита Джеръл внимателно.

Информацията, която Данет и Сантар бяха успели да съберат, показваше, че в Ерандейн, както в повечето светове, изгубили се при разпадането на Империята, се бяха запазили легенди и истории за хора от други планети. Но в нейните думи като че ли имаше нещо повече от легенда.

Тя отново поклати глава. Джеръл можеше да се закълне, че чу шумоленето на копринените й коси.

— Не знам — призна тя. — Фантазии от детството, може би. Понякога, още когато бях в Маргаш, често си представях други места, други хора, съвсем друг живот. Май никога няма да забравя тези неща.

— Не си споменавала Маргаш преди — каза Джеръл. Той се поколеба. Само си въобразяваше или лицето й наистина потъмня на фона на бледата светлина? След като тя не отговори, той додаде: — Как стана така, че сега живееш в Калинден?

— Аз… — Нарин замълча неуверено. Тя рядко говореше за детството си, но изведнъж й се прииска да обясни, да сподели най-съкровената и тъжна част от живота си с този мъж, с този непознат. Защото той си оставаше непознат, въпреки близостта им през последните два дни.

И все пак…

Тя обърна очи към него и улови погледа му, очакващо вперен в нея. Дъхът й спря в гърлото. Само видът му караше кръвта й да бушува.

— Като дете живях в Маргаш — най-сетне изрече тя, като се насилваше да гледа встрани. — Заведоха ме в Калинден, когато бях на около пет години.

— Какво е накарало родителите ти да се преместят в Калинден?

— Аз… аз нямам родители. Мъртви са… Най-малкото, надявам се, че са мъртви.

Последните думи бяха изречени толкова тихо, че Джеръл се напрегна, за да ги чуе.

— Надяваш се, че са мъртви?

Нарин повдигна глава и се загледа пак в блестящите звездни точки над тях. Джеръл видя стиснатите й челюсти и гърлото й, което сякаш се опитваше да преглътне нещо много горчиво и твърдо.

— Не бих искала да мисля, че просто са ме изоставили — каза тя най-сетне. — Прекарах една година, или поне ми се струва, че беше година, по доковете на Маргаш. Опитвах се да оживея. Не мога да понеса мисълта, че съм била хвърлена умишлено в онази мизерия.

— Но ти каза, че си била едва на пет! — извика Джеръл, сякаш искаше да протестира. Той беше обиколил много пристанищни градове на различни планети и добре знаеше ужаса на живота по доковете.

— Невинаги бях сама, но понякога беше по-добре да съм. Тогава не бих… — гласът й пресекна. Замълча, като се опитваше да се успокои. — Имаше сума деца като мен. Понякога живеех с тях. За известно време ме прибра една стара жена. Беше бедна, но делеше малкото, което имаше, с мен. Прибраха я властите, заедно с много други като нас, които бяха намерили убежище в една изоставена сграда до доковете. Аз успях да избягам. Така и не разбрах какво стана с нея.

Тя се размърда леко до него, но продължаваше да не го поглежда. После отпи от чашата.

— Как така стана вестоносец на Калинден? — попита тихо Джеръл.

Така му се искаше да я прегърне, с целувки да заличи спомена за обидите и болката, които караха гласа й да трепери.

За миг си помисли, че тя няма да отговори. Нарин отпи пак и този път пресуши чашата. После се обърна към него с протегната чаша да й налее още.

— Опитах се да обера един човек. На вид беше богат, явно от други места, и не умееше да се пази — поде Нарин, втренчена в чашата си. — Бях научила някои хватки на крадците, но не достатъчно. Мъжът ме хвана. Той беше Гравнар, Главният вестоносец на Калинден, който пътуваше по поръчение на Господаря. Хвана ме, защото се оказа много по-бърз, отколкото предполагах, и ме заплаши, че ще ме предаде на властите — тя отпи отново. — Така и не знам защо не го направи, а и той не ми е казвал досега. Вместо да ме предаде, ме заведе в дома си. Там живееше още едно момче, което беше взел да се тренира за вестоносец. Родителите на момчето, търговци от града, го бяха дали по договор да служи на Калинден. Отначало Гравнар нямаше такива планове за мен. Скитащи малки крадци не се подготвят за вестоносци, но той беше с добро сърце, а и аз се оказах интелигентна и бърза.

Нарин въздъхна и отново впери поглед в небето.

— Той ми даде възможност и Калинден стана мой дом — изрече тя почти шепнешком. — Дължа им всичко. Всичко — добави Нарин почти ожесточено и рязко се изпъна. — А сега, когато трябва да търся помощ с всичките си сили, аз седя на някаква скала, пия зафа и си говоря. Говоря, говоря, а градът ми е в опасност.

Понечи да стане, но повърхността на скалата беше неравна, а и Нарин беше пила доста. Подхлъзна се и щеше да падне, ако Джеръл не беше я хванал. Зафата се разля по камъка. Чашата се изтърколи и падна долу, а Нарин се оказа в прегръдката на две силни ръце, които я обгърнаха крепко и нежно.

Беше толкова малка, така облегната на гърдите му, помисли Джеръл. Толкова малка и толкова желана. Тя се вместваше в ръцете му и прилепваше към гърдите му така, сякаш винаги е била там, сякаш беше част от него самия. Джеръл я придърпа още по-плътно към себе си. Лицето й бе обърнато към неговото и в слабата звездна светлина той видя една сълза, която се беше спряла на бузата й.

Без да се замисля, Джеръл се наведе и изпи сълзата с целувка. Капчицата беше топла и солена върху устните му.

Нарин въздъхна дълбоко. Устните й трепереха, тялото й се притискаше към него и Джеръл усети, че не може да издържа повече.