Ан Ейвъри
Далечна звезда (2)

Глава първа

Левгите отлитаха под бягащите стъпки на Нарин, мигновено или по-бавно, според терена, но сигурно. Дори хапещият вятър не можеше да я забави.

Вече втори ден тя следваше пътеката и непресекващата й сила я караше да тържествува вътрешно. Дори съдържанието на неотложното послание, което носеше, не можеше да заглуши гордостта, която я пронизваше. Гравнар често повтаряше: „Бъди горда от работата си“, когато тя гонеше успеха по време на тренировките. „Никой не може да пътува по-бързо или да предава съобщения по-точно от вестоносеца. Гордостта те кара да бягаш по-бързо и да не чувстваш умора, да виждаш и помниш повече. Но гордостта е единственото чувство, което можеш да си позволиш. За да наблюдаваш, трябва да отхвърлиш всичко друго, всяко лично чувство. Емоциите замъгляват погледа ти.“ „Но как можеш да виждаш, без да чувстваш?“, протестираше тя през тези първи изтощителни месеци на тренировки. „Трябва да се научиш“, беше строгият отговор. „Задачата ти на вестоносец е да предаваш посланията на Господаря, да запомняш всичко, което виждаш и чуваш и да докладваш точно. Това е всичко. Трябва да ти е достатъчно.“

Никога не й беше достатъчно. Не и истински достатъчно. Дори спомените на Нарин за горчивото й детство и благодарността към съдбата, че беше избрана да се готви за вестоносец, не можеха да унищожат независимия дух, който гореше в нея.

Този дух й пречеше да се подчинява на безпощадните умствени тренировки, на които всеки вестоносец беше подлаган. Строгата дисциплина при физическите упражнения тя приемаше с радост, беше благодарна за възможността да изразходи част от огромната си енергия, която често я водеше към пакости. Но й струваше невъобразимо усилие да се научи поне да симулира изискваната от вестоносеца емоционална неангажираност.

Дори сега, когато носеше призив за неотложна помощ за града — държава Калинден, нейния единствен дом, Нарин знаеше, че трябва да бъде хладнокръвна и съсредоточена върху мисията си. Вместо това, тя не спираше да се тревожи. Гравнар и нейният приятел Тризгар бяха изпратени да предупредят граничните владения за настъплението на диваците. Но ако диваците се придвижват толкова бързо, колкото последния път, те могат да прекосят границата всеки момент, ако бяха наполовина толкова жестоки и свирепи както тогава…

Нарин стъпи накриво и последвалото леко спъване прекъсна мислите й. Тя погледна надолу към зъбестата скала, която току-що беше изкачила. Толкова лесно би могла да падне. Тя се отърси от мислите си и продължи да бяга, този път съсредоточена върху неравната пътека пред себе си. Невъзможността й да мисли само за работата си често я беше вкарвала в беди, но ако се наранеше сега, нямаше кой да отнесе посланието в Маткасен. Здрачът клонеше към мрак, когато Нарин най-сетне видя в далечината каменните стени на Маткасен, почернели на фона на небето, и не можа да определи дали се чувстваше повече горда от това, че беше завършила пътуването си толкова бързо или изпитваше по-скоро облекчение, че няма да прекара още една нощ по скалистия път под светлината на непълната луна. Щеше да е приятно да се постопли.

Тя продължи да крачи и скоро се озова на пътя, който водеше право към главната порта. Нарин извади от колана си специалния кинжал с тежка гравирана дръжка. Като стигна сигналните камбани, издигнати отстрани на пътя, тя удари силно и рязко два пъти по тях с дръжката на ножа, знак, че пристига вестоносец. По това време на нощта вратите на града бяха затворени за всички, освен за Господарите на градовете и за вестоносците. Сигналните камбани осигуряваха на Нарин достъпа й в града.

Но портата не се отвори. Нарин трепна и спря удивена. Тя удари силно по тежката врата с дръжката на ножа.

— Отваряйте! — извика тя, без да се замисли, че трябва да пази дъха си след продължителното бягане. — Аз съм вестоносец от Калинден. Отворете незабавно!

Зад вратата се чу тревожна глъчка, която премина в шушукане, и Нарин не можа да разбере нито дума. Тя удари по вратата отново.

— Глупаци! Наказанието за задържане на вестоносец е смърт! Господарят ви няма да е доволен от глупостта ви.

Шушукането спря. Желязната решетка се отдръпна и тежката греда се вдигна. Масивната порта се отвори само толкова, колкото тя да се промъкне и веднага се затръшна зад гърба й. Някой размаха факла пред лицето й.

— Идиоти! — Нарин се изви, като се опитваше да погледне зад светлината. Ръката й стисна дръжката на ножа.

— Ахъ! Май е вестоносец, Хаст! — каза този, който държеше факлата.

— Разбира се, че съм вестоносец. Не ви ли казах? И махнете тази факла от очите ми!

Гняв обзе Нарин. Тя беше мобилизирала всяка частица от тялото си, за да донесе неотложното послание до Маткасен толкова бързо, колкото въобще беше в човешките възможности. Затова туткането на пазачите и това ненужно забавяне я вбесиха.

— О-о, добре — бързо се подчини на искането й този, който говореше.

Нарин се изненада, като видя няколко въоръжени мъже, които стояха в тъмното зад двамата пазачи. Погледът й се плъзна по тях и отбеляза броя, въоръжението и опърпаните им дрехи.

— Извини ни, вестоносецо — каза този, когото бяха нарекли Хаст, като пристъпи напред с непохватен поклон. — Заповед на Господаря.

— Да задържате вестоносец?

— Не — мъжът замълча неловко. — Трябва да сме сигурни, че си вестоносец.

— Това е нелепо! Кой друг бих могла да бъда?

Хаст и мъжът, който държеше факлата, се спогледаха, после хвърлиха поглед към стражите зад тях, сякаш търсеха отговор на въпроса на Нарин.

— Разбойник например — предположи Хаст несмело.

— Изключено. Никой не би посмял да се предреши като вестоносец — Нарин почти незабелязано върна кинжала си в ножницата, която висеше на пояса и.

— Преди една седмица. Влезе направо, кат теб. Пробва да убие Господаря, преструвал съ, чи вади послание.

Нарин не беше сигурна, но й се стори, че Хаст пребледня. Нейната собствена кръв също се отдръпна от лицето й. Наказанието, ако се предрешиш като вестоносец, беше известно на всички и беше повече от ужасно.

— Умря тази сутрин — добави другият пазач с широко отворени очи. — Мъчи се повече от седмица.

За миг Нарин онемя, прекалено зашеметена от тази неочаквана новина, за да реагира. Преди да се опомни висок мъж в униформа излезе от тъмното.

— Какво става тук? — попита новодошлият.

Пазачите се стегнаха и изпънаха от категоричния безапелационен тон.

— Вестоносец, капитане — каза един от войниците и поздрави чинно, като вдигна десния си юмрук и се удари в гърдите. — Пазачите току-що й отвориха.

— Вестоносец!

Този, когото нарекоха капитан, пристъпи към осветената част. От дълбоките му очни кухини очите му святкаха неприветливо, докато оглеждаше Нарин от горе до долу.

— Как може да сте сигурни, идиоти такива? Няма нужда да отговаряте — добави той рязко и прекъсна опита им да обяснят. — Виждам, че и понятие нямате.

— Сър — каза Нарин и го погледна предизвикателно гордо, — аз съм Нарин, Шести вестоносец от Калинден. Нося послание за вашия Господар, което не търпи отлагане.

Мъжът не обърна внимание на думите и тона й.

— Може и да си. Ще видим — той се обърна леко и посочи двама от войниците. — Ти. И ти. Заведете тази жена при Торк. Той ще реши дали тя е това, за което се представя. Убийте я, ако се опита да направи нещо.

Нарин улови някакъв кратък отговор. Тя разпозна името на Торк. Водеха я при Главния вестоносец на Маткасен все пак. Щеше да има достатъчно време да изложи протеста си, когато застане пред Господаря Линдаз.

Двамата войници бързо я поведоха из бедняшките улици на Маткасен. Докато мислите й се въртяха около новините, които научи от пазачите на града, съзнанието й запаметяваше всичко, което виждаше, всяка сграда, покрай която минаваха, всеки завой.

Пътят не беше променен от времето, когато й предаваше уроци един от вестоносците на Маткасен, но градът беше по-зловонен, западнал и порутен, отколкото беше очаквала. Маткасен контролираше огромни поземлени владения, включително територии, които някога бяха независими градове — държави със собствени Господари. Но явно нищо от това богатство не беше достигнало до хората на града.

Нарин знаеше, че Джаспериан, сегашният Господар на Калинден, и неговите предшественици се смятаха за необикновени заради желанието им да разделят с народа си златните и сребърните съкровища, извличани с толкова усилия дълбоко от недрата на земята. Но именно тяхната историческа щедрост беше довела Калинден до мирен живот и благоденствие, на каквито малко от най-големите и далеч по-могъщи градове — държави, управляващи цивилизованите територии на Ерандейн, се радваха.

Колкото по-навътре в Маткасен я водеше нейният ескорт, толкова по-често Нарин забелязваше стражи по улиците, нещо, което никога не беше виждала в Калинден. Постове имаше и около Големия дворец. Явно тези, които я съпровождаха, бяха добре познати, защото вратите на двореца се отвориха веднага пред тях.

Вместо да я въведат в централната приемна зала, както бе прието, я вкараха в малка стая отстрани на коридора. Пазачите й останаха в стаята и наблюдаваха тревожно входа. Преди нетърпението да я обхване напълно, вратата се отвори и влезе жилав мъж на ръст колкото Нарин, облечен като нея в туника и специални кожени ботуши, които отличаваха вестоносците.

— Добре дошъл, вестоносецо — каза той, затвори вратата след себе си и пристъпи напред. — Аз съм Торк, Главен вестоносец на Господаря Линдаз.

— Аз съм Нарин, Шести вестоносец на Господаря Джаспериан от Калинден — каза Нарин и стана, за да приветства влезлия. — Твоят Господар изглежда е забравил за вежливостта, която се полага на вестоносец, Торк.

Въпреки че едва ли би спечелила нещо от протеста си, за Нарин беше облекчение да може да даде воля поне на част от неудоволствието и гнева, предизвикани от ненужното забавяне. Калинден беше в опасност, всяка минута бе скъпа и не биваше да се пилее.

Мъжът се изчерви.

— Съжалявам за това посрещане, Нарин от Калинден. Има много неща за обясняване и много малко време. Моля те, седни. Поръчах да донесат храна. Докато чакаме, можеш да докладваш.

Нарин остана права и тялото й се изпъна като струна.

— Посланието е за Господаря Линдаз. Спешно е и не търпи отлагане — протестира тя.

— Това ще реша аз — каза Торк. Ще докладваш на мен. Такива са заповедите на Господаря Линдаз — добави той при опита на Нарин да възрази.

Нямаше избор. Вестоносецът, дори този, който носеше толкова важно послание, трябваше да се подчинява на заповедите на Господаря. Въпреки че тя често въставаше срещу заповеди, които й се струваха ненужни или ограничаваха действията на вестоносеца, Нарин знаеше, че в случая нищо няма да постигне, ако не се подчини.

Бързо и точно, както беше научена, Нарин изложи подробно всичко, като започна от първото нападение на диваците по границата. Тя включи изискваната в такива случаи информация за условията в Калинден, наблюденията си за владенията, стадата и състоянието на земите, през които беше минала, и накрая, за голямо удовлетворение на Торк, отбеляза промените, които бе забелязала по пътя, по който беше вървяла. Тя също изпита известно удовлетворение от това, че докладва на Торк — така или иначе повечето от нещата в доклада не биха заинтересували Линдаз. Съветниците му естествено биха искали да получат възможно най-последните сведения за неговите имения, но като всеки Господар, Линдаз едва ли би обърнал внимание на подробности от ежедневния живот в подчинените територии на Маткасен.

Като свърши, тя седна и мълчаливо зачака Торк да излезе от вглъбяването, в което беше изпаднал, докато слушаше. Когато се отърси, той се обърна първо към войниците до вратата, които стояха чинно по време на доклада на Нарин.

— Оставете ни — каза той. — Виждате, че наистина е вестоносец. Съобщете на Господаря Линдаз, че тя носи спешно послание за него и че може да й се вярва.

Нарин почака, докато войниците излязат от стаята, и заговори:

— Странно е, че Маткасен посреща един вестоносец толкова неучтиво — каза тя рязко и изпита облекчение, че може да даде израз на нарастващото си нетърпение.

Торк срещна откровено нервния й поглед.

— Необходимо беше. Трябва да са ти казали за нападението срещу Господаря Линдаз. То не беше първото. Имаше размирици и в много от владенията, също и нападения срещу съветници и учени.

— Защо? Освен диваците, Калинден никога не е имал такива проблеми.

— Джаспериан е мъдър и благороден владетел. Калинден има късмет. Ти си видяла състоянието на улиците в Маткасен. Това нищо ли не ти говори?

— Аз съм вестоносец. Аз наблюдавам, не съдя. — Нарин знаеше, че не казва съвсем истината. Тя винаги имаше неприятности заради навика си да изразява мнения и да ги излага открито, но това беше правилният отговор, който се очакваше от нея, и тя се опита да мисли и действа, както се изисква от вестоносеца.

Торк хвърли бърз поглед към вратата, след това се наведе заговорнически към нея:

— Да, така ни учат. Но кой вижда повече от вестоносеца? Кой по-добре от нас знае какво се случва в света? Ако ние…

Думите му бяха прекъснати от силно почукване на вратата. Торк имаше време само да седне обратно на стола си и вратата се отвори. Влезе слуга, който носеше храната за Нарин.

Никой не проговори, докато слугата слагаше на масата чинията с храната, две чаши и кани с вода и вино. Едва когато вратата се затвори и стъпките на слугата заглъхнаха по каменния коридор, Торк продължи:

— Яж. Сигурно си гладна. Ще мине още време, докато Линдаз те приеме, освен това те чакат още пет или шест дни тежък път.

Нарин беше пресегнала да вземе каната с водата, но ръката й замръзна във въздуха.

— Какво искаш да кажеш? Аз пристигнах от Калинден само за два дни.

— Знам. Но ти носиш вест, която трябва да стигне до Управляващия съвет на Ерандейн в Ануей. Въпреки че според закона Линдаз трябва да изпрати вестоносец там, той няма да го направи. Оставаш само ти.

— Но аз трябва да се върна в Калинден. Не мога да отида в Ануей!

Нарин помисли за Джаспериан и неговите съветници, за приятелите си, които чакаха с нетърпение завръщането й с вест, че помощ идва.

— Няма кой друг да бъде изпратен — Торк срещна учудения й поглед. — В Маткасен има само петима вестоносци. Господарят Линдаз не иска да харчи средства за нашата издръжка.

— Това е невъзможно! За такъв голям град като Маткасен…

— Не чакай никаква помощ оттук, вестоносецо. Нито да предадат нататък посланието ти, нито да изпратят помощ на Калинден — Торк се поколеба, после продължи бавно. — Може би това е по-добре за вас. Не може да не знаеш, че ние „помогнахме“ на Беянар преди две години. Този град сега принадлежи на Маткасен.

— Бях чула, че… — Нарин замълча, после бавно и внимателно си наля вода, докато проумее думите на Торк. — Маткасен от поколения имаше претенции към Беянар. Към Калинден никога не е имал. Нашето положение е по-различно. Ние сме в мир със съседите си, а диваците…

— Нападат Калинден, не Маткасен.

— Но законите на Ерандейн…

— Законите са такива, каквито Господарят Линдаз реши, че са. Или по-скоро, както реши лейди Ксиант. За Калинден би било по-добре да мине без помощта на Маткасен.

— Но наоколо няма никакви други градове! Изпратиха вестоносци до Нарлон и Пасмен, но нито един от тези градове не е толкова силен, колкото Маткасен. Освен това техните войски не биха могли да се придвижат за по-малко от няколко седмици. Ануей е още по-далеч.

Торк погледна разтревожената Нарин право в очите.

— Тогава Калинден трябва да се защити сам.

 

 

— Линдаз е глупак! — Високата, златокоса жена се завъртя и застана с лице към мъжа пред нея. — И ти също, Горван. Сантар е мъртъв и то от собствената си ръка.

— Лейди, нападенията срещу Господаря Линдаз…

— Може да идват от всеки, който иска да му отмъсти. Линдаз няма нужда да вика духове, за да си ги обясни.

— Но преди никой не е посмявал да посегне на Господаря. Вие накарахте този Сантар да разкаже тези странни истории… — Горван незабавно съжали за думите си.

Китката на Ксиант се сви като птича лапа и се вдигна сякаш да го сграбчи.

— Сантар е мъртъв ти казвам! Видях го да умира!

— Лейди Ксиант, умолявам ви! Исках само да кажа… — Горван се дръпна назад с широко отворени очи, изплашен от гнева на жената пред себе си.

— Да не мислиш, че се страхувам като Линдаз? Ти си станал по-глупав и от него.

Ксиант отпусна ръката си и с отвращение се обърна към огнището. Започна да ръчка дебелите дървета с дългия железен ръжен, като гледаше как се разгоряват пламъците при всяко мушкане.

Накрая тя се обърна към притихналия Горван. Тънките й устни се извиха в саркастична усмивка.

— Пристига някакво си голобрадо момче, проповядва за доброто и злото и разказва небивалици за пръстени, които запомнят всичко, и за карети, които летят. И заради тези дивотии Линдаз сега навсякъде вижда заслужено възмездие.

— Но оръжието, което ни показа този Сантар! И вие казахте, че тялото му е изчезнало! Господарят Линдаз казва, че той говорел за някаква могъща Служба, която…

— Съпругът ми става все по-стар, дебел и страхлив. Ти пробва това „оръжие“. Никой не можа да го накара да действа, даже най-способните ни воини. Сантар беше мошеник. Нали пръстенът, който можеше да запомня и записва всичко, което се случва, като писмовник, само че още по-точно, беше у мен? Той не искаше да работи нито за мен, нито за теб, нито за някой друг. Дори Сантар не можа да ни покаже тези „записи“, които уж бил направил. Не може да му се вярва на всичките приказки само защото беше научил езика на диваците.

Въпреки че беше се изпотил от напрежение, Горван настоя:

— Но, Лейди, мъртвите тела не изчезват!

— Достатъчно! Донесете ми този пръстен обратно! Ще ви докажа, че всичките истории на Сантар не са нищо друго, освен фантазии.

— Да ви донеса пръстена, Лейди? — Горван беше искрено удивен. — Но той не е у мен. Трябва да е у вас.

— У мен? Аз го дадох на теб.

— Не, Лейди! Спомням си ясно…

Ксиант тръсна глава с раздразнение.

— Няма значение. Не искам да слушам повече за Сантар. Където и да е, той не може да ни навреди.

Светлозелените й очи внезапно станаха студени и твърди.

— Това, което ме интересува, са последните ти новини.

Горван се изправи видимо облекчен от смяната на темата.

— Не са много. Капитанът на стражата ми каза, че е пристигнал вестоносец от Калинден с неотложно послание. Изпратили са го първо при Торк, както заповяда Господарят.

— Някакъв намек за съдържанието на посланието?

— Не, Лейди.

— А нещо от границата?

— Нищо.

Ксиант обмисли чутото и каза по-меко:

— Все пак ми се струва, че пристигането на този вестоносец е обещаващо.

— Лейди, разумно ли е да се изправяме срещу диваците? Те са опасни и…

— Замълчи! Чух достатъчно от твоите мърморения и страхове — очите й заблестяха. — Колкото Линдаз става по-несигурен и неспособен да действа, толкова аз ставам по-силна. Плановете ми са внимателно обмислени. Няма да позволя никой да ме спре точно сега.

— Но, Лейди, вие управлявате така, както никоя друга жена не е управлявала. Със сигурност…

— Това не е достатъчно! Няма да се примиря с трохите, които Линдаз ми подхвърля като на някое мършаво куче, готово да захапе и оглозгана кост. Аз му казах как да превземе Беянар и аз му показах как градовете Равелат, Уарсен и Данседих могат да станат негови.

Въпреки че не говореше високо, гласът на Ксиант трепереше от гняв.

— Цената, която поисках за тези градове, беше да ме провъзгласи за съуправител и за наследник. Аз му дадох много повече от всичко, което е сънувал, а той ме отстрани със страхливи извинения и жалки лъжи. Аз не мога да бъда купена с лъжи!

Ксиант се изправи гордо и се вгледа втренчено в Горван. Тя прекоси стаята и седна в гравирания дървен стол до огнището. Известно време в стаята не се чуваше нищо друго, освен пращенето на огъня и барабаненето на пръстите на Лейди Ксиант по дръжките на стола.

Горван се гънеше от неудобство под погледа на господарката си, но се боеше да наруши мълчанието. Той наблюдаваше как постепенно тънка доволна усмивка освети лицето й. Но тази усмивка не предвещаваше нищо добро за него.

— Има начин — бавно каза тя накрая. Погледът й разсеяно се рееше, сякаш предварително се любуваше на нещо изключително приятно. — Сантар може да се окаже много по-полезен мъртъв, отколкото когато беше жив.

Тя се вгледа с изучаващ поглед в Горван. Усмивката й се разшири и тя кимна замислено.

— Да — каза Ксиант, — със сигурност има начини.

 

 

Когато най-сетне заведоха Нарин пред подиума на Господаря, в централната приемна зала имаше само няколко съветници и учени. Двама въоръжени стражи следяха зорко иззад огромния празен трон, който се извисяваше над всичко в залата. Торк беше заел мястото си отстрани на подиума, откъдето можеше да наблюдава и слуша всичко, което става.

Линдаз, следван от друга група съветници и приближени, влезе в залата от една малка врата зад подиума. Беше облечен в одежди от скъпи тъкани и носеше дълго разкошно кожено наметало. Дебелата ръка, която махна повелително на обкръжаващите, блестеше обсипана със скъпоценни камъни и безброй пръстени. Туловището му беше огромно и той се движеше тежко и нестабилно, което контрастираше с помпозното му облекло.

Нарин остана права, докато възрастният мъж сядаше. Като вестоносец, тя се покланяше само на собствения си Господар и на Негово Величество Господаря на Ануей.

— Съобщиха ми, че си пристигнала от Калинден, вестоносецо — каза Линдаз накрая. Малките му светещи очички гледаха Нарин, без да мигат.

— Да, Господарю — тя докосна с пръстите на дясната ръка челото си — поздрава на вестоносците в целия Ерандейн. — Нося послание от моя Господар, Джаспериан.

— Говори — махна нетърпеливо и с досада Линдаз.

С ясен, добре поставен глас, както беше научена, Нарин изложи доклада си.

— Калинден търси помощ. Диваците от планините Трудънс нападнаха владенията по нашата северна граница. Много хора загинаха, нивите са опустошени, стадата унищожени. Въпреки че нашите воини се сражават непрестанно, силата на диваците е добре известна. Господарят Джаспериан ме изпрати да поискам от негово име помощ според договора от Трасдийнс.

— Изключено — рязко отсече Линдаз. — Договорът му дава право на помощ само ако е в опасност. Калинден е силен. Боговете са ми свидетели! Ще бъда смъртно наказан, ако помогна на войските му заради някакъв инцидент! Не може да са се изплашили от няколко диваци, които са опустошили едно-две незначителни имения.

Торк я беше предупредил, че Линдаз ще се противопостави.

— Измина почти половин столетие от последното нападение на диваците, Господарю, а следите от онези битки могат и сега да се видят по стените на Калинден. Спомнете си какво изстрада Маткасен! Заедно бихме могли лесно да отблъснем нашествениците. Моят Господар се обръща към вас според правата, които му дава договорът.

— Невъзможно! При градските врати, не ти ли казаха за нападенията срещу мен?

— Трябваше да обяснят на какво основание смеят да задържат вестоносец.

— Бях нападнат! В собствения ми град! — Линдаз се изопна назад, треперещ от възмущение. — Не мога да рискувам, като изпращам войски за помощ точно сега.

— Това ли трябва да предам на Господаря Джаспериан, като се върна?

— Точно това ще кажеш в Ануей.

Торк се оказа прав, но на нея й беше трудно да повярва, че един Господар така явно ще наруши законите на Ерандейн. Гласът й се повиши.

— Пътувах два дни, Господарю Линдаз. Ваше задължение е да изпратите отпочинал вестоносец в Ануей с посланието, което донесох от Калинден.

— Не ми говори по този начин! — Линдаз я погледна втренчено — не мога да рискувам вестоносец, за да предава нечие чуждо послание.

— Според законите… — започна Нарин с достойнство и понечи да пристъпи напред, но спря, тъй като двамата пазачи й преградиха пътя.

— Господарю Линдаз! — главите на всички се обърнаха, когато златокосата жена се изправи от стола си, разположен в сянката на подиума. — Искам да ви кажа една дума лично — и тя се приближи до трона.

— Лейди Ксиант — произнесе с недоволство Линдаз.

Докато наблюдаваше съпружеската двойка, Нарин помисли, че никога не е виждала по-странно съчетание. Линдаз, гротескно дебел, беше завършен образ на себезадоволството. Ксиант, два пъти по-млада от съпруга си, тънка и много руса, се наведе елегантно над него и зашепна в ухото му. На лицето й бяха изписани търпение и разум.

Когато Лейди Ксиант отстъпи към мястото си, Линдаз погледна Нарин и в очичките му се четеше двоумение.

— Трябва да обмисля новината ти, вестоносецо — каза той недоволно.

— Това ли трябва да предам на моя Господар? — попита пак Нарин.

— Ти ще заминеш за Ануей! — озъби се Линдаз. — Прави, каквото ти е заповядано! А сега се махай от очите ми!

Нарин би продължила да протестира, но единият от пазачите й болезнено сграбчи ръката й. Нямаше друг избор, освен да тръгне с него.

 

 

Поне леглото беше удобно, помисли си Нарин, когато легна да поспи малко преди да тръгне отново.

Мисията й се провали и това й тежеше жестоко. Калинден можеше да устои, но цената щеше да е прекалено висока. Но нямаше никакъв начин да бъде принуден един Господар да спазва закона, ако той е решил да не го прави.

Въпреки че беше достатъчно силна, за да продължи до Ануей, двата дни път дотук щяха неминуемо да й се отразят при дългото пътуване, което й предстоеше. Дори да набере добра скорост, Ануей беше толкова далеч от Калинден, че войските оттам щяха да пристигнат твърде късно, за да помогнат истински.

Нарин все още не беше напълно убедена, че трябва да продължи натам. В Калинден трябваше да знаят, че не могат да чакат помощ от Маткасен. Нарин беше единственият човек, който можеше да им го съобщи. Да се върне ли? От друга страна, не беше ли по-важно да осигури, макар и закъснялата помощ на Ануей, най-силния град и столица на Ерандейн, отколкото просто да съобщи, че Маткасен няма да им помогне? Тревогите и съмненията се гонеха в мислите й, докато най-сетне тя заспа.

Нямаше и понятие колко дълго беше спала, когато се събуди от неясния звук на дращене по вратата. За миг тя замръзна заслушана в нощта.

Вероятно беше настъпил най-тъмният и дълбок час на нощта, защото не можеше да различи нито един от шумовете, характерни за Големия дворец. Който и да беше посетителят, той се беше постарал да не вдигне никакъв шум, а това не говореше добре за намеренията му.

Внимателно и безшумно Нарин се измъкна изпод завивките. Въпреки че беше съблякла връхните си дрехи и спеше по риза, която й служеше за нощница, кинжалът бе в ръката й дори насън — неотменно правило за вестоносеца.

С високо вдигнат в ръката кинжал тя се придвижи към отдалечената вътрешна страна на вратата. Сърцето й биеше ускорено и мускулите й се бяха стегнали, но предпочиташе откритата схватка с неочаквания посетител пред тревожните сънища допреди миг.

След няколко минути неканеният гост, явно убеден, че Нарин все още спи, дръпна резето докрай и отвори вратата. Слаба светлина от високите светилници, разположени нарядко в коридора, се промъкна в стаята, но тя беше достатъчна на Нарин, за да различи висока фигура загърната в плащ, която се плъзна навътре в стаята и се приближи към леглото й.