Ан Ейвъри
Далечна звезда (15)

Глава четиринадесета

Стените на Калинден никога не й се бяха стрували толкова гостоприемни. Нарин успя да се върне за по-малко от ден. Бягаше колкото я държаха краката, не спря нито за миг и през нощта, но успя да забележи три ловуващи хайки на звероподобните — две малки и една доста голяма. И трите хайки явно бяха претърпели загуби — много от зверовете куцаха и оръжията им бяха счупени, но явно нямаха намерение да се връщат горе в планината.

Именията, покрай които мина, бяха изоставени, въпреки че само четири бяха нападани. Жителите на останалите явно бяха потърсили убежище в някои от по-големите села или в самия Калинден. Тя два пъти спря в укрепени села и на двете места й казаха едно и също — селата бяха претъпкани с хора и вече няколко пъти бяха отблъсвали атаките на чудовищата.

Нищо от вестите, които носеше, нямаше да зарадва никого в Калинден. Ако, разбира се, въобще имаше кой да я изслуша. През цялото й пътуване едни и същи въпроси се въртяха в главата й. Какво да прави, ако не поискат да я изслушат. А ако въобще не й повярват? Как да ги убеди, че не лъже, че не си измисля и че не е глупава?

Освен това тези безкрайни съмнения бяха удвоили и тревогата й за Джеръл. Какво ще стане с него? Въпреки силата и знанията, които имаше, изглежда, че той не знаеше почти нищо за диваците. Щеше ли да научи това, което го интересуваше? Щеше ли да се върне след това в Калинден? Щеше ли някога да го види отново? Щеше ли…?

След като не беше изпратена с официално поръчение и не искаше да привлича вниманието на никого с пристигането си в Големия дворец с ескорт, Нарин реши да не използва сигналните камбани. Това означаваше да се забави при главната порта, докато докаже коя е и докато се вдигнат преградите на малката порта, за да влезе. Стражите бяха по-недоверчиви от обикновено и тя беше доволна, че не я гонят диваци.

Улиците на града бяха дори по-пълни с народ, отколкото преди. Хората бързаха по собствените си работи с мрачни и навъсени лица. Независимо дали бяха облечени в светлите цветове на града или в простите дрехи на фермери, те всички сякаш бяха водени от едно напрежение, което почти се усещаше във въздуха като физическо присъствие.

Много от минувачите носеха следите на досег с диваците — превързана глава или счупена ръка. В очите на тези хора Нарин прочете болка, тъга, ужас и един нестихващ гняв, който щеше да бележи остатъка от техния живот.

Около Големия дворец този гняв беше намерил словесен израз — хората се бяха скупчили на широките каменни стъпала или на площада пред двореца и разговаряха. От време на време отделни гласове, остри и нетърпеливи, се издигаха над шума. Докато Нарин си проправяше път през тълпата, до нея достигаха откъслечни части от разговори.

— … нападение близо до селищата Меснар и Салгана. Казват, че двадесет са умрели…

— Кога другите градове ще изпратят подкрепления? В края на краищата Маткасен…

— … атаки срещу граничния гарнизон…

— Накрая Маткасен ще дойде на помощ и въпреки че казват, че Господарят Линдаз е болен…

— … съпругът ми е мъртъв…

— … дъщеря ми и съпругата ми са ранени…

— … благодаря на боговете за Маткасен…

Сърцето на Нарин се сви. Как би могла при това положение, при което всеки е благодарен за присъствието на войниците на Маткасен на територията на Калинден, да убеди Джаспериан, че същите тези войски или техният водач в крайна сметка са също толкова голяма заплаха, колкото диваците.

Входът на двореца беше дори по-препълнен от стъпалата отвън. Нарин нахълта в главната приемна зала само за да открие, че Джаспериан, след като е изслушал бегълците, се е оттеглил заедно със съветниците си. Никой от тези, които тя попита, не знаеше къде е отишъл Гравнар, така че тя реши да го почака в собствената му стая. Изборът й беше мъдър, тъй като старият човек се появи само след няколко минути, потънал в мисли.

Щом видя Нарин, той спря. За миг израз почти на радост освети лицето му. Но само за миг. Той сбърчи вежди, след което самообладанието му на вестоносец се прояви и изтри всички следи на човешки чувства от чертите му. Той забърза напред.

— Шестият вестоносец!

В това просто изречение Гравнар успя да обедини сто въпроса, повечето от които неодобрителни. Нарин чу и разбра всеки един от тях.

— Учителю — каза тя. Всичките й съмнения се върнаха. Ако Гравнар, човекът, който я спаси от Маргаш, който я обучи и който й беше толкова близък, колкото може да бъде един баща, може да бъде толкова студено неприветлив, как биха я посрещнали другите? Тогава тя си припомни за този бегъл полъх на чувство, който Гравнар си позволи да покаже, и пое дъх. — Трябва да говоря с вас. Нуждая се от вашата помощ.

Отново едва загатнато чувство се появи на лицето на Гравнар, но този път то се състоеше от съмнения и неодобрение.

— Не знам каква помощ трябва да окажа на един вестоносец, който съзнателно не се подчинява на заповедите й напуска своя пост.

— Моля те, учителю. Само ако ме изслушаш… — думите й бяха настоятелни и пълни със загриженост и в момента, в който Нарин ги изрече, разбра, че е направила грешка. Това, че си позволи чувствата да се прокраднат в думите й само щеше да влоши нейния случай. С усилие тя прибави, този път по-спокойно. — Не съм пристъпила заповедите ви от каприз. Знаете, че не съм. Освен това се сдобих с информация, която е жизненоважна за сигурността на Калинден. Ако само отделите от времето си и чуете това, което имам да кажа…

За момент Гравнар не каза нищо. Той стоеше и изучаваше Нарин. Тогава кимна — само веднъж.

— Много добре. Ще те изслушам, но не давам никакви обещания.

С облекчение, което не можа да скрие, Нарин последва своя стар учител в стаята му, след което почака, докато той затвори вратата, и седна до масата. Същата маса, помисли тя с внезапна болка, където тя, Гравнар и Джеръл споделяха обяда си. Почти можеше да види тук Джеръл, да почувства присъствието му.

Почти. Но въображението и желанията не бяха това, от което се нуждаеше сега. Тя прогони спомените и върна вниманието си обратно към Гравнар.

Нарин бързо си припомни разговора, който беше подслушала в палатката, внимателно отбягвайки да спомене начина, по който се беше сдобила с информацията.

Известно време Гравнар не каза нищо, само стоеше и се взираше в Нарин.

— Аз не съм съветник, нито някога съм се опитвал да бъда — каза той накрая с напълно безизразен глас. — Ще те заведа при Джаспериан и нека той и неговите съветници да преценят думите ти.

— Учителю, аз… — започна Нарин с надигаща се у нея вяра.

Гравнар вдигна ръката си:

— Не правя това заради теб, Шести вестоносецо, или защото вярвам на информацията, която носиш…

Гравнар се надигна от масата и без да поглежда отново Нарин напусна стаята. След един миг на съмнение Нарин го последва.

Той не й вярваше. Познаваше я от дете, научи я на уменията, които са необходими за един вестоносец, награждаваше я, когато се справяше добре, порицаваше я, когато не можеше, и я защитаваше от тези, които бяха недоволни от нея — и все пак той не й вярваше.

Нарин не направи никакво усилие да говори, докато следваше Гравнар до покоите на Джаспериан. Съзнанието, че Главният вестоносец вече не й се доверяваше, беше като нож, забит в най-дълбоката й същност и се движеше в нея. Той беше неин приятел, неин учител — цялото семейство, което някога е имала. И все пак това не беше достатъчно, за да преодолее неговата сдържаност. Дори ако ставаше въпрос да се рискува сигурността на Калинден, той нямаше и не би могъл да се противопостави на предразсъдъците и структурите, наложени от времето, прекарано в представяне на най-доброто от себе си — ролята, която животът му е предопределил.

Беше ли тя глупачка дори да беше права за заплахата от страна на Маткасен? Не рискуваше ли доста много срещу минималната надежда за успех? Когато това свърши, каквото и да се случи, щеше ли да се окаже тя без приятели, без чест? Какво би могла да постигне?

Ако Джеръл беше тук, тогава тя би могла да говори с него, да сподели. Накрая той би й повярвал. Дори всичко, което би направил, да не е друго, освен да я подържи. Ако би могла да го види, да го докосне, да говори с него, вероятно някак…

Тя си наложи да отхвърли тази мисъл. Джеръл не беше тук. Каквито и да бяха неговите чувства към нея, а тя знаеше, че те бяха по-дълбоки, отколкото той желаеше да признае, те нямаха значение. В неговите очи на първо място беше брат му, така както Калинден и сигурността на неговия народ би трябвало да са преди нейните мисли за него.

Така както те трябва да са преди всяка друга мисъл, включително нейния собствен интерес. Каквото и да струва това, тя би направила всичко необходимо да защити своя град, своя народ — своя дом.

Нарин погледна към Гравнар, който вървеше с наведена глава и присвити рамене, като че ли остарял с няколко години, откакто го видя за последен път. За пръв път тя разбра, че цената би могла да бъде далеч по-висока, отколкото някога е подозирала.

Почти веднага те бяха въведени в покоите на Джаспериан. Господарят и неговият главен съветник, възрастен мъж на име Дорфлон, седяха около една маса и изучаваха няколкото разгърнати пред тях карти. Двама други съветници, Джелник и Тизнърл, стояха зад седналите мъже и гледаха над раменете им.

При вида на Тизнърл надеждите на Нарин се увеличиха. Той беше най-младият от съветниците и беше избран заради своя необикновен подход към проблемите. От всички тях той беше човекът, който най-много би повярвал на доклада й и би действал според него.

Гравнар се доближи до масата и се поклони:

— Господарю — каза той. — Шестият вестоносец Нарин се завърна. Тя не носи послание, но има сведения, които чувства, че вие и вашите съветници трябва да чуете.

Погледът на Джаспериан се спря на Нарин. Той сбърчи вежди.

— Значи, ти реши да се върнеш към задълженията си, Шести вестоносецо.

Нарин се подвоуми. Изглежда, че щеше да бъде много по-трудно, отколкото тя се страхуваше.

— Имам информация, която мисля, че трябва да чуете, Господарю.

— Ти мислиш, че аз трябва да чуя! Богове! Нима не е достатъчно, че трябва да се справя с тези диваци? Трябва ли сега да се занимавам с вестоносци, които виждат себе си в ролята на съветници?

Джаспериан удари по масата.

— Ти напусна своя пост и не се подчини на заповедите! Аз нямам…

— Вероятно, Господарю, би било добре да изслушаме в края на краищата това, което вестоносецът има да каже — Тизнърл се наведе напред, изучавайки Нарин.

— Ти можеш винаги да я изслушаш в коридора към залата, Тизнърл — каза Дорфлон. Той седеше увит в своята тежка роба и наблюдаваше двамата вестоносци изправени пред масата. — Ти си единственият човек, който си изгуби времето да изслуша онази абсурдна история, която тя ни донесе миналия път.

— Не мисля, че е абсурдна, и мисля, че си заслужава вниманието да изслушаме нейния доклад — гласът на Тизнърл беше тих и неиздаващ неодобрението му.

За един момент никой не отговори. Четири чифта очи изучаваха Нарин от другата страна на масата, докато Гравнар стоеше с поглед впит напред, като че без да обръща внимание на това, което се случваше. Най-сетне Джаспериан кимна учтиво.

— Продължавай, но бъди кратка.

— Благодаря ви, Господарю — За пръв път откак беше тук думите й идваха лесно. — Вие знаете предупреждението на Главния вестоносец Торк. Аз придружавах войските на Маткасен, за да видя дали бих могла да се сдобия с доказателство или поне с повече информация, така че да бъдем подготвени в случай на нужда.

Бързо през ума й минаха слуховете, които се носеха сред войниците, и разговорът, който тя подслуша. През цялото това време тя съзнаваше присъствието на Тизнърл, който стоеше зад стола на Джаспериан, с поглед фиксиран върху лицето й. Тя се нуждаеше само от един поглед на студеното или открито враждебно изражение върху лицата на Джаспериан, Дорфлон или Джелник, за да разбере, че има съвсем малка надежда да ги убеди, че сведенията й са точни. Въпреки че стоеше пред Джаспериан, както се полагаше, тя говореше на Тизнърл. Заради него построяваше думите си така, че да може той да я разбере. Само той от всички тях все още не беше я осъдил.

Когато свърши, тя застана тихо, в очакване.

Най-сетне Джаспериан проговори:

— Това са най-абсурдните лъжи, които някога съм чувал.

Главата на Нарин се изправи и очите й блеснаха:

— Аз не лъжа!

Очите на Джаспериан, тъмни и опасни, също блеснаха.

— Това е невъзможно! Аз не мога и няма да повярвам!

— Сигурно изглежда невероятно, но не е невъзможно — гласът на Тизнърл беше нисък и спокоен. — Ако истинските намерения на Лейди Ксиант са в разрез с нашите нужди, то е добре, че сме предупредени, за да бъдем внимателни.

— Смешно! — Дорфлон изсумтя, загръщайки се все повече в своята роба, така че изглеждаше като че няма врат.

— Безсрамие! Според договора от Трасдийнс Маткасен трябва да ни помага и те го нравят. Не се нуждаем от такъв безсрамен вестоносец, който сипе хули срещу един акт на доброжелателство.

— Съгласен съм — проговори Джелник с чувство на омраза, като че ли неспособен дори да слуша тези думи.

— И не бива да не си даваме сметка за мотивите на Шестия вестоносец. Не беше ли този чужденец, който сключи договор с Лейди Ксиант, същият човек, който вестоносецът доведе от Маткасен?

— Това е истина.

Джаспериан погледна към Джелник, който стоеше зад стола на Дорфлон, после към Дорфлон, преди да се обърне отново към Нарин.

— Този чужденец, този Джеръл, както мисля, че каза, че е името му, изглежда е доста вътре в тези неща, вестоносецо — той не обърна внимание на недоволството на Нарин и продължи. — Ти не се върна от Маткасен, когато трябваше да направиш това, и ни каза, че си пътувала с него. Бяхте ли любовници? Ти му позволи да те придружи дотук — нещо, което никой вестоносец, когото някога съм познавал, не би си позволил — и тогава ти пренебрегна моите заповеди и напусна Калинден, много вероятно, с намерение отново да се присъединиш към него. Сега ти се върна без мъжа и носиш новини, които едно дете би отхвърлило. Започвам да се чудя защо това е така и не ми се иска да мисля докъде биха могли да ме доведат моите подозрения.

— Казах ви какво се случи в Маткасен — протестира Нарин — и обясних защо закъснях. Джеръл ми предложи помощ, средство за придвижване, когато не можех да вървя, и което е вярно, ние станахме любовници…

Думите заседнаха в гърлото й и я задавиха. Тя спря и после продължи с твърд глас:

— Сега ние не сме любовници и не сме били от времето преди кервана на търговците да стигне Маткасен. Доведох го дотук, защото искаше да дойде по лични причини и защото аз самата не можех да се движа толкова бързо, колкото обикновено. Колкото до това, че не съм се подчинила на заповедите и съм се присъединила към войските на Маткасен, то бих го направила независимо дали Джеръл е сред тях.

Тя знаеше, че говори прекалено много и е пристрастна в аргументите си. Нито едно нейно действие не подхождаше на един вестоносец и щеше да бъде използвано срещу нея. Въпреки това тя не можеше и нямаше да спре. Нямаше кой друг да се изкаже в нейна защита. По време на изказването й Гравнар стоеше и гледаше право напред. Той дори не я слушаше внимателно, като че ли смяташе информацията й за толкова незначителна, че не си струва да я помни. И сега това!

— Вие ме обвинявате, че не съм се подчинила на заповедта да остана в Калинден. Затова съм виновна. Признавам го. Но за нищо друго не съм виновна. Вашите обвинения само скриват важността на сведенията, които ви донесох.

Нарин се изправи в целия си ръст и погледна Джаспериан открито.

— Осъдете ме, ако желаете. Накажете ме, ако трябва. Но ви моля да ми повярвате, когато казвам, че нито лъжа, нито действам от собствени подбуди. Торк беше прав да ни предупреждава. Лейди Ксиант има връзка с диваците и войските на Маткасен не са в Калинден от някакви доблестни подбуди. Те са тук да ни завладеят, когато сме достатъчно слаби или елени да се борим с тях. Ако пренебрегнете предупрежденията на Торк, ако отхвърлите сведенията, които ви донесох, то тогава вие ще бъдете отговорни за всяко зло, което ни връхлети!

Нарин спря задъхана от гняв. Тя отиде твърде далеч, но не би оттеглила нито една дума, дори да можеше. Глупаци! Как е възможно да са толкова слепи?

— Свърши ли?

Гласът на Джаспериан прозвуча като студена и твърда стомана, а устните му бяха побелели от едва сдържан гняв.

— Прибери в покоите си, докато реша какво наказание е достатъчно за твоето неподчинение и лъжите ти. Ти не уважаваш себе си, своята професия и мене и сериозно накърни честта на Калинден.

Без да отделя очите си от нея, той извика:

— Стража!

Когато те се появиха, той плесна с ръце:

— Заведете тази жена в покоите й и я заключете. Сложете някой отвън пред вратата, така че да не може да избяга. Не трябва да разговаряте с нея и не трябва да позволите и друг да го прави. Разбрахте ли ме?

Стражите отдадоха чест и сграбчиха Нарин безцеремонно за ръката. В момента, в който се обърна да тръгне с тях, Нарин погледна Гравнар.

За пръв откакто бяха влезли в стаята той гледаше право към нея. За пръв път през всичките години на тяхното познанство чувствата бяха изписани на лицето му. Съмнение, несигурност… и болка. Устните му се мърдаха, като че ли щеше да извика, но от тях не излезе никакъв звук. Нарин се раздвижи с усилие и освободи ръката си от хватката на стража, така че да може да отиде до него.

Преди да може да се освободи напълно, Гравнар погледна към Джаспериан с питащ израз на лицето си и се обърна към нея. Пое дълбоко дъх и затвори очи. Когато отново ги отвори, в тях нямаше нищо, освен тъмни парчета стъкла, които не разкриваха нищо от чувствата, скрити зад тях. Той изправи рамене и рязко се извърна.

Стражът отново сграбчи ръката й мърморейки:

— Хайде, вестоносецо. Няма цял ден да те водя.

Шумът на затваряща се зад тях врата отекна в коридора, празен и някак си окончателен. Шумът се повтори след няколко минути, когато вратата на стаята се затвори рязко след нея. Само че този път се прибави и тежкото завъртане на ключа в ключалката и стъпките на пазача, който се разхождаше отвън.

За момент Нарин остана права, загледана с празен поглед в затворената врата. Тя беше затворена. Формалното осъждане беше сигурно, уволнението от поста й — много възможно. Гравнар се извърна от нея, засрамен и наранен от действията й. Джаспериан беше ядосан от това, което тя му донесе и което той считаше за безчестие.

И след всичко това тя не постигна нищо. Съветникът Тизнърл може би вярваше на нейните сведения, но какво би могъл да направи? Той беше най-младият съветник в Калинден и въпреки че беше уважаван, влиянието му беше ограничено. Защо трябваше да рискува собственото си положение заради един вестоносец в немилост?

Нарин бавно се отпусна на студения каменен под пред огнището. В немилост.

Какво щеше да прави, ако не можеше вече да бъде вестоносец в Калинден? Къде щеше да отиде? Откакто Гравнар я измъкна от Маргаш, тя се стремеше да му се хареса. Тя, един сирак, жадуваше за достойнството и уважението, които съпровождаха поста вестоносец на Господаря. Още повече, тя искаше да принадлежи към това място, към този народ.

Сега тя захвърли всичко това с един опит да защити своя любим град и неговия народ от тези, които му мислеха злото.

Една сълза се търкулна по бузата й. Нарин примигна и я изтри с ядосан жест. Не беше плакала от Маргаш. Нямаше да плаче и сега.

Само ако Джеръл беше тук. Ако само беше сигурна, че е на сигурно място. Ако само…

Друга сълза се търкулна, след нея друга и друга, докато ручейчета потекоха по бузите й. Нарин подпря глава на коленете си, сви се на малко кълбо и заплака — още един път сирак в свят, който не я иска.

 

Джеръл се сви, така че скалата, на която се беше излегнал, да не се забива толкова дълбоко в рамото му. Болеше го страната, където Ксиант го рани. Раните, които бяха малки, спряха да кървят отдавна. Раната на врата му също завехна. Всеки път, когато раздвижваше главата си, я чувстваше остро и силно. Извади късмет, че не го убиха веднага, както искаше Ксиант. Вместо това екзекуцията му беше отложена за сутринта, тъй като както отбеляза безизразният Пардрейк, не искаха мъртви тела да привличат лешоядите през нощта.

Това отлагане му даваше шанс да избяга, но часовете течаха и Джеръл беше започнал да се съмнява дали това наистина беше шанс. Пазачите бяха доста ентусиазирани — въжетата, с които беше завързан, бяха толкова стегнати, че ръцете и краката му започнаха да отичат болезнено. Той опита няколко пъти да среже въжетата, търкайки ги о скалата, но дори и най-слабото движение привличаше вниманието на стражите.

Стана още по-зле — мускулите му започнаха да се схващат от студа и свитото му положение. Дори и да можеше да се освободи, не би имал голяма възможност да избяга, тъй като беше схванат и не можеше да се движи.

Джеръл затвори очи, наведе назад глава към скалата и тихо проклинаше глупостта си. Само ако беше по-внимателен! Трябваше да бъде достатъчно съобразителен и да провери дали Ксиант няма скрити оръжия във възглавницата. Вместо това той прие, че ако имаше кама, то щеше да я носи със себе си. Беше заблуден от факта, че дрехата, която тя носеше, беше много разголена, за да може да скрие дори остра игла, да не говорим за кама.

Разбира се, имаше друг изход. Би могло да бъде толкова лесно. Но това би означавало, че шансовете да научи нещо за Сантар ще се сведат до нула. Историята за неговото изчезване щеше да бъде достатъчна да възбуди подозрение, ако не и явен страх. Ако се появи отново, Ксиант щеше несъмнено да заповяда на своите стражи да го убият веднага. Този път те не биха имали никакви терзания да оставят мъртвото му тяло на лешоядите.

Ако само Нарин беше тук. С нейните знания и съобразителност тя би успяла да го освободи или в крайна сметка да предизвика ситуация, която да му осигури необходимото време за прерязване на въжетата. Тя дори би могла да се сдобие с информацията, която му беше необходима, за да открие Сантар, ако само не беше толкова горд да помоли.

При тази мисъл той отвори очите си. Нима стигна дотам да разчита на една жена да го избави от собствените му тревоги?

Джеръл ядосано разтърси глава. Той самият провали търсенето на Сантар от начало до край. Желанието му някой друг да реши проблемите му вместо него самия не решаваше нищо. Ако само можеше…

В този момент пазачът внезапно се изправи на крака и застана взирайки се с широко отворени очи в тъмното към отдалечения край на лагера. От далечината идваха викове на хора, острото съприкосновение на саби и един по-дълбок и по-остър звук, който Джеръл не можеше да различи.

Каквото и да ставаше, Джеръл смяташе да се възползва от него. Той използва това, че вниманието на пазача беше приковано не върху него, и се съсредоточи върху въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката му, като се опитваше да се освободи. Чувстваше топлия приток на кръвта там, където въжетата отпускаха кожата му, но независимо от усилията си не можа да разхлаби връзките дори и с част от инча.

Прозвуча вик, последван от развълнувани крясъци и звука на бягащи стъпки. Джеръл се раздвижи и се опита да се промъкне в тъмнината оттатък малкия лагерен огън. Каквото и да беше това, което вдигна войниците, то беше далеч по-сериозно от бой между двама пияни непрокопсаници.

Пазачът вдигна сабята си, която беше оставил на земята, и направи две колебливи крачки по посока на битката, след което спря и се обърна към Джеръл, явно несигурен кое беше неговото задължение.

Друг вик прокънтя остро и веднага заглъхна. Пазачът се огледа наоколо с извадена сабя срещу невидимите нашественици. Нямаше никой. Проклинайки, той се върна обратно и се отправи към Джеръл.

Джеръл се стегна, готов да се отбранява с вързаните си крака в момента, в който пазачът дойде близо до него. В един миг мъжът замахна, след което с оголени от страх зъби и решителност вдигна тежката си сабя над главата.

— На оръжие! На оръжие!

Паническият вик беше придружен от бързи стъпки. Внезапно едно момче, едва достигнало възрастта да бъде войник, излезе от тъмнината върху нисък плосък камък от едната страна на огъня.

На фона на мигащата светлина от пламъците Джеръл можеше да види бялото на очите на момчето, отворената му уста и потока тъмна кръв, който се стичаше през половината от лицето му. В едната си ръка то носеше сабя, чиито острие и връх бяха почти черни от кръвта, която ги обагряше.

За миг момчето остана неподвижно, като не можеше да се ориентира от внезапното преминаване от тъмно към светло. Тогава то скочи от камъка към Джеръл и пазача с широко отворени очи и извадена за бой сабя.

— Диваците! — извика то. — Диваците ни нападнаха и там са със стотици!