Ан Ейвъри
Далечна звезда (18)

Глава седемнадесета

Джеръл в миг скочи от стола и се озова в съблекалнята. Но онова, което видя там, не беше някакво страшно чудовище, а една много мокра и крайно възмутена Нарин, застанала извън обсега на душа, гола и покрита с течния сапун, който се впръскваше автоматично, след като този, който се къпеше, се намокреше достатъчно.

— Пак го направи! — избухна тя и докосна ръката си с погнуса. — Покрива ме с тази слуз всеки път, когато се опитам да използвам това подобие на душ.

Изведнъж една мисъл я озари.

— Това е сапун!

Ръката на Нарин застина така, както се опитваше допреди миг да отстрани лигавата гадост от кожата си.

— Сапун ли е?

Джеръл кимна със сериозен вид.

— Точно така.

— Но то се появи от стената, заедно със струйките вода.

— Това му е работата.

— Сапун — този път тя произнесе думата по-скоро учудено, отколкото с отвращение. Колебливо вдигна ръка към носа си и подуши тънкия слой сапун, който все още покриваше кожата й.

— Мирише хубаво.

— Така се предполага.

— Сапунът, който съм виждала, винаги е бил на калъпи.

С усилие на волята Джеръл откъсна погледа си от нея и се загледа в някаква точка на отсрещната стена. Тя напълно беше забравила, че е гола, твърде погълната от това последно чудо, за да съзнава въздействието, което упражняваше върху него.

Но той не можеше да не забелязва голотата й и му бе невъзможно да не обръща внимание на движението на ръцете й, които се плъзгаха по страните, гърдите и корема й, докато тя се наслаждаваше на това ново усещане.

Колкото по-скоро успееше да я накара да се изплакне, изсуши и облече, толкова по-лесно щеше да му бъде да удържи негласното обещание, което си бе дал — да не позволява на потребността му от нея да усложни положението.

— Виж, не е толкова трудно. Щом си се научила да използваш компютърния пулт, ще се научиш и да се къпеш под душа.

— Не съм си и помислила, че може да е сапун! — Нарин вдигна очи към него. Радостта от откритието озаряваше лицето й.

Джеръл сведе очи, но му беше невъзможно да я гледа само в очите, в устата или брадичката. Погледът му се плъзна надолу към гърдите й, малки и стегнати, меко проблясващи от сапуна, после надолу към корема…

— По дяволите! — изръмжа той, неспособен да сдържа възбудата си. Хвана я за ръката и я тикна отново под душа.

— Душът се включва, когато застанеш под него. Просто му казваш какво искаш и готово.

Подобно на лека мъгла, топлата вода мигновено започна да пръска от разположените на три от стените, на известно разстояние една от друга редици от вертикални черни ленти.

Нарин подскочи.

— Как излиза водата от тези неща? — настойчиво попита тя. — Откъде се появява сапунът? Как му казваш да превключи? Какво…?

Водата се смеси с пръски сапун. Прибавен към слоя, който вече я покриваше, той образува пяна, която започна леко да се плъзга по кожата й, а топлите, равномерни струйки вода я отмиваха от тялото й.

— Няма ли да си развалиш дрехите? — попита Нарин с широко отворени очи. Прокара пръсти по гърдите му, сякаш очакваше черният еластичен костюм да се разтвори.

— Непромокаем е. — Не му беше лесно да произнесе думите през стиснатите си зъби. — Обърни се — нареди Джеръл. За да е сигурен, че ще го направи, сложи ръка на рамото й и я завъртя.

Какво беше това моментно умопомрачение, което го докара до това състояние. Ако я погледаше още миг, ако ръката й отново го докоснеше леко, не би издържал. Дори и така, еластичният му костюм вече се разтягаше под напора на засилващата се възбуда. Слава богу, че тя не беше забелязала.

Само след миг разбра, че никак не е облекчил положението. Ни най-малко. С дланта си усещаше кожата й, топла и мокра, а плътта под нея — стегната, но откликваща на допира му.

Сякаш по свое собствено желание ръката му се плъзна от едното й рамо по извивката на гръбнака към другото рамо. От лекото триене, предизвикано от допира, се образува пяна от сапунени мехурчета.

Нарин беше толкова топла и истинска, толкова желана. Неспособен да се съпротивлява, Джеръл вдигна лявата си ръка и започна нежно и внимателно да докосва с пръсти раменете й, след това гърба, после плавните извивки на ханша й и отново нагоре. С всяка ласка, с всяко плъзване на ръцете му по тялото й, дишането му ставаше все по-учестено, по-дълбоко и неравномерно.

Когато ръцете му я докоснаха, Нарин се изви назад. Едно толкова просто движение. Но той усети как то се ражда, как мускулите леко се плъзват под кожата й.

Жестовете й, начинът, по който откликваше на докосването му, бяха като силен наркотик, който отслабваше способността му да се владее и изостряше сетивата му. Постави ръце високо на гърба й и започна нежно да описва с дланите си разширяващи се кръгове, докато раменете й се повдигаха и отпускаха и тя се привеждаше под натиска на ръцете му.

Джеръл прокара палци по края на лопатките й и те потънаха в плътта под тях, после бавно продължи нагоре по леката дъга на гръбнака като галеше, притискаше, масажираше. Огънят, който бушуваше във вените му, го подтикваше да продължава, по-бързо и по-бързо, и все пак му се искаше това нежно, мечтателно докосване да продължи вечно.

Пръстите му се плъзнаха нагоре към меката копринена завеса на косата й, нежно докоснаха тила й, вдлъбнатината зад ухото, извивката на брадичката, докато ръцете му обхванаха като в чаша главата й.

Нарин издиша бавно, на пресекулки. Затвори очи и отпусна глава. Ръцете й се вдигнаха, за да покрият неговите. После тя бавно плъзна връхчетата на пръстите си по неговите пръсти, по ръцете му.

Жестът беше така лек, така деликатен, че той дори не беше сигурен дали го е докоснала. И все пак беше достатъчен. Дланите му горяха, дъхът му беше спрял в гърдите, а някъде дълбоко у него огънят, който беше запалила, се разбушува още по-силно и пламъците заплашваха да го погълнат.

Със сподавен вик той се отдръпна от нея. Джеръл прокара ръце по гърба й, по извивката на кръста й, плъзна ги напред към гърдите. Малките хълмчета отстъпиха под натиска му, меки, покорни, но твърдите изпъкнали зърна потънаха в дланите му, прорязвайки огнена диря в чувствителната му плът.

Застанала до неговия могъщ торс, тя изглеждаше невероятно крехка. Но в малката й фигурка имаше достатъчно страст и плам, достатъчно пулсираща жизненост, за да запълни и най-черните дълбини на вселената. С нея, единствено с нея той се чувстваше цял. Нямаше значение какво ги очаква. Тя беше негова, завинаги. За миг съзнанието за тяхната цялост го накара да замре, в плен на удивлението, че всичко може да бъде така просто, толкова естествено.

След малко леката мъгла на душа автоматично премина в силни, концентрирани струи, които упорито започнаха да обстрелват кожата му под еластичния костюм. Нарин се завъртя и се обърна с лице към него. После вдигна ръце, настойчива и обещаваща. От мислите, които изпълваха съзнанието на Джеръл, се роди увереността, че тя е негова, жадна за неговата любов и нежност.

С внезапна, отчаяна настойчивост той я притисна към себе си. Устните им се сляха. Джеръл простена и разтвори още по-широко уста, сякаш в глада си за нея беше готов да я погълне.

След миг тя се отдръпна назад. Дишаше тежко, сякаш нещо спираше въздуха в гърлото й. Устните й потръпваха, очите бяха притворени, полускрити зад клепките. Пръстите й докосваха яката на еластичния му костюм.

— Костюма, свали го — настоя тя. Гласът й беше нисък и дрезгав от страст.

След миг костюмът лежеше на пода под душа, забравен. Емоционалните прегради между тях бяха паднали. С костюма падна и последната физическа преграда.

Чувстваше се сякаш внезапно му бяха пораснали криле. Стори му се, че се рее, свободен от веригите на съмненията и колебанията, които толкова дълго го бяха теглили надолу. Нарин летеше с него, споделяше неговия екстаз, караше го да се издига все по-високо и по-високо.

Но не беше достатъчно само да целуваш и галиш, да усещаш как другият тръпне под ласката. Оставаха две тела, две души, които копнееха да се слеят в едно.

Подбуждан от един нов, непознат за самия него импулс, Джеръл вдигна Нарин и притисна нейното топло и мокро тяло към своето.

Нямаше нужда от думи. Нарин разбираше всичко. Като го прегръщаше с отчаяна настойчивост, родена от собствения й порив, тя обви краката си около тялото му.

Една крачка и Джеръл я облегна на стената, от която не излизаше вода. Широкият му гръб я предпазваше от равномерните пулсации на водните струи.

За миг им се стори, че висят неподвижно, неспособни да се издигнат нагоре. Тогава Нарин го погледна и в очите й той видя грейнало обещание за любов, каквато не си беше представял, че съществува.

С радостен вик той я последва и телата им, самите им същества се сляха в онзи неостаряващ ритъм, докато топлите, силни струи вода се изливаха щедро върху тях.

 

 

Когато Нарин се събуди, завивките бяха усукани около краката й, главата на Джеръл лежеше на гърдите й, а ръката му бе обгърнала кръста й, сякаш да я защити. Усети равномерните движения на гръдния му кош в съня и топлата ласка на неговия дъх върху кожата си.

Внимателно, за да не смути съня му, ръката й докосна главата му и започна да оправя разбърканите кестеняви къдрици. С върха на пръста си тя проследи извивката на една особено непокорна къдрица.

Той я обичаше. Той наистина я обичаше.

Неизречените думи бяха опияняващи, в тях имаше нещо магическо. И все пак, макар съзнанието, че той я обича, да я сгряваше, тя продължаваше да усеща ледения дъх на тъгата. Джеръл не можеше да живее в нейния свят. Дори през краткото време, откакто се познаваха, за него беше много трудно да скрива от нея кой е и какъв е всъщност. Това не би могло да продължи цял живот. Тя беше убедена в това и нямаше нужда да се опитва да разбере как и защо е толкова сигурна.

Ако останеха заедно, тя беше тази, която трябваше да свиква. Обичта към него означаваше да се откаже от всичко, което й бе близко — приятелите, работата, града. От целия свой свят. Това бе висока цена за една любов, но беше цена, която тя на драго сърце би платила, стига само да знаеше, че Калинден и народът му са спасени.

Почти две седмици бяха изминали, откакто случайността я срещна с истинския свят на Джеръл. Две седмици на страх, на непрестанно удивление и открития. Две седмици, през които тя беше така погълната от усилието да научи всичко, което може, за Джеръл и кораба му, че почти забрави за тревогите на планетата под тях.

За това време на Ерандейн можеше да се е случило какво ли не. Войските на Калинден може би вече бяха победили диваците или пък водеха тежки битки с тези ужасни същества и с последни сили се държаха в очакване на помощта, която никога нямаше да дойде.

Не можеше да направи кой знае какво срещу диваците, но те не бяха единствената опасност, застрашаваща Калинден. И макар Нарин да беше сигурна, че може да стори нещо, дори само срещу интригите на Ксиант, беше напълно сигурна, че трябва да опита.

Внимателно, така че да не събуди Джеръл, Нарин се измъкна от леглото. За момент остана така, загледана в него в прилив на обич и радостно удивление, че обичта им е взаимна. После повдигна зелената копринена роба от скамейката край душа и тихо излезе от стаята.

След малко повече от час Джеръл я откри в работния сектор. Си Си не беше успял да й предостави никаква информация за положението в Калинден, но компютърът беше предложил с неохота, както се стори на Нарин, да покаже на монитора снимките, направени преди няколко години, когато Службата за преоткриване беше посетила Ерандейн за пръв път.

Картини от Ануей и Маргаш, от фермите в централните равнини и ненаселените склонове на южните планини се сменяха бързо на екрана и осветяваха затъмненото помещение. Това беше нейният свят, видян през очите на една разузнавателна сонда. Градове, които никога преди не беше виждала, хора, които не познаваше, преминаваха пред погледа й и изчезваха.

Беше, помисли си тъжно Нарин, като да гледаш изваяните образи на отдавна починали любими хора — нещо, което ти напомня за тях в самотните часове на нощта.

Макар вратата на работния сектор да беше отворена и звукът от стъпките на Джеръл да се поемаше изцяло от дебелата настилка, Нарин усети, когато той влезе и се насочи към нея. Тя не откъсна погледа си от екрана.

Известно време Джеръл не каза нищо, само гледаше образите върху екрана с болезнено чувство на страх, от което коремът му се свиваше.

Беше ли я загубил? Заспа в прегръдките на Нарин, спокоен, че тя го обича. Когато се събуди, нея я нямаше.

Сега тя седеше, неподвижна и безмълвна, и изучаваше тези картини от своя свят, който беше нейният дом, и се опитваше да вземе решение.

— Не мога да те пусна да се върнеш там — каза Джеръл и колебливо постави ръце на раменете й. Усещаше напрежението в мускулите й. Пръстите му я стиснаха.

— Обичам те. Не мога да те пусна да си отидеш. Не сега.

Тя бавно поклати глава. При движението косите й погалиха пръстите му и коприненият им допир беше мъчително сладостен за него. Както беше застанал, зад нея и малко встрани, видя как устните й лекичко се свиха в едва доловима гримаса на недоволство.

— Трябва да се върна.

Джеръл се наведе напред, за да чуе думите й, толкова тихо го каза.

— Там имат нужда от мен — каза тя и сега гласът й звучеше по-силно и по-твърдо.

— Не можеш — пръстите му я стиснаха още по-силно, отчаяно. Едва когато тя трепна, той отслаби натиска.

— Те не те послушаха преди. Какво те кара да мислиш, че ще те послушат сега? Какво би могла да сториш, за да промениш нещата?

Нарин се изправи и се обърна с лице към него, изплъзвайки се от ръцете му. Повдигна брадичката си.

— Не знам какво бих могла да направя. Не знам дори откъде да започна. Но трябва да отида — зелените пламъчета в тъмните очи проблеснаха. — Ти би ли се отказал да търсиш брат си, само защото все още не си успял да го намериш?

— Това е друго! — раздразнено отвърна Джеръл и веднага съжали.

Тя беше права. Единствено нуждата му от нея, страхът му, че ще я загуби, го караше да й отрича правото, което отстояваше за самия себе си.

Той бавно поклати глава, а устните му се извиха в унила, печална усмивка.

— Същото е. Права си. Не мога да искам от теб да изоставиш града си, така както аз не мога да престана да търся брат си — той пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Е, какво ще правим?

Нарин вдигна глава и го погали по бузата.

— Не знам. Все се опитвам да измисля нещо, да съставя някакъв план, но… — гласът й постепенно замря.

Без повече думи тя потърси утеха в обятията му. Животът изглеждаше толкова по-прост, когато той я прегръщаше.

— Разкажи ми за Сантар — каза тя след малко. Джеръл я притискаше така силно, че гласът й достигаше малко приглушен.

— Какво искаш да знаеш? — той поглаждаше гърба й с ръка, бавно, успокояващо.

Нарин започна да се отпуска под ласката му. Усещаше как неговото тяло също се освобождава от напрежението.

— Що за човек е той? Сериозен? Лекомислен? Как изглежда?

Известно време Джеръл не проговори, само продължи да я глади с ръка по гърба. После каза:

— Той е по-млад от мен. Много по-млад. По-мек, по-голям идеалист. В редица отношения е едно много по-добро човешко същество, отколкото аз ще бъда някога.

От устата на Джеръл излезе нещо средно между смях и въздишка. Нарин усети как ехото се лута някъде из гърдите му, подобно на болка, която никога няма да отзвучи напълно.

— За двама братя винаги е трудно да се разбират помежду си — най-сетне продължи той. — Не съм убеден, че някога сме успявали напълно. Когато баща ни умря, аз бях вече мъж, а той все още момче. Аз напуснах Аркана, а той остана и се опита да намери своето място сред хора, които всячески се стараеха да забравят, че нашият род е съществувал някога. Когато имах възможност, се връщах за по няколко дни. Последния път, когато го видях, току-що беше завършил обучението си и постъпваше в Службата за преоткриване.

От думите на Джеръл ясно прозираше съжаление за всичко онова, което той и брат му бяха пропуснали. Нарин се притисна към него, мълчаливо предлагаща утехата, макар и малка, но която единствено тя можеше да му даде. Понеже той не каза нищо повече, тя попита:

— Прилича ли на теб?

Този път Джеръл се засмя.

— Не, всъщност не. Сантар е по-нисък от мен, с по-фино телосложение. Косата му е също толкова къдрава, колкото моята, но е малко по-тъмна на цвят. Очите ни са в един и същ нюанс на синьото. Норваг се кълне, че си приличаме повече, отколкото ни се струва, но освен очите и къдриците, никога не съм откривал особена прилика.

Той леко се размърда, наведе се и натисна някакви копчета върху компютърния пулт, които беше използвала тя, за да разглежда снимките от Ерандейн.

— Сантар ми изпрати своя снимка. Направена е на Аркана малко преди да бъде изпратен тук.

Кадрите от Ерандейн изчезнаха и на тяхно място се появи неподвижният образ на строен млад мъж, облечен в плътно прилепнал по тялото костюм, който вероятно беше някаква униформа. Гледаше право пред себе си и върху деликатните му черти бе изписана кротка мечтателност. Косата му беше тъмна и много къдрава, а очите имаха същия син цвят като тези на Джеръл.

За миг шокът накара Нарин да се вцепени. Как беше възможно… Очите бяха други и все пак…

— Аз го познавам! — възкликна тя и се откъсна от прегръдката на Джеръл, за да достигне, командния пулт. Изгуби известно време, докато се справи с все още слабо познатите й копчета, но накрая успя да увеличи образа, така че лицето на Сантар почти изпълни екрана.

— Това е лечителят. Всъщност очите на лечителя са кафяви, а не сини, но, кълна се, това е същият човек. Кълна се.

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Джеръл, очевидно смутен от неочаквано бурната й реакция.

— Лечителят, за когото ти разказвах. Той се грижеше за ранените, след като диваците нападнаха лагера. Като изключим очите, Сантар изглежда досущ като него!

Джеръл жадно се взря в нея, сякаш копнееше да й повярва, а се страхуваше.

— Сигурна ли си?

Нарин кимна.

— Като изключим очите…

— Възможно е — Джеръл се взираше в екрана. — В дневниците на кораба на Сантар не е отбелязано, но все пак е възможно. Може да е променил цвета на очите си, да е заличил от паметта на компютъра…

Джеръл говореше на себе си, но Нарин не възразяваше. Ако не грешеше, ако наистина лечителят беше Сантар…

— Ако се върнем, би ли ми помогнала да открия този лечител? — попита Джеръл. — Възможно ли е да попаднем някак на следите му?

Нарин кимна. За един вестоносец това нямаше да бъде проблем.

 

 

Два часа по-късно Нарин, за изненада и на самата себе си, вече оправяше широката туника и шалварите, които Си Си й беше направил с помощта на генератора. Никога преди не беше обличала дрехи на жена домакиня и те й се сторила по-странни дори от първия й еластичен костюм.

С Джеръл бяха решили, че ще е най-разумно първо да се върнат в Калинден. От нападението на диваците бяха изминали почти две седмици, време, достатъчно за оределите войски да се върнат в града, за да потърсят подкрепления и да се погрижат за ранените. Дори армията да не беше в Калинден, нямаше да бъде проблем да установят къде е, а с малко повече късмет ще открият и лечителя.

Нарин внимателно подбра дегизировката си. Ако се облечеше като вестоносец, щяха да я арестуват в момента, в който се опиташе да премине градските порти. Джаспериан нямаше да й прости, че повторно е пренебрегнала заповедите му. Но никой не би очаквал да я срещне в дрехите на домакиня от крайградско имение. Толкова хора бяха потърсили убежище в Калинден, че щеше да потъне в тълпата, а очевидната й прилика с бегълците щеше да й позволи да задава въпроси, без да се страхува, че ще събуди подозрения.

За Джеръл щеше да бъде малко по-трудно. Той беше твърде едър, а цветът на очите му — твърде очебиен, за да се слее с множеството. Нарин реши, че той трябва да облече дрехи подобни на онези, с които беше облечен преди, само че този път трябваше да са по-парцаливи и изцапани. Ако срещнеха някой, който го познава, Джеръл щеше да обясни, че през нощта се е откъснал от другите и се е изгубил в планините. Понеже не беше от Калинден, малцина биха се усъмнили в думите му.

Така поне се надяваше тя.

— Как изглеждам? — Джеръл отново беше влязъл в стаята й, без да я предупреди.

Нарин можеше да се закълне, че дрехите му бяха същите като онези, които носеше, преди да го изранят звероподобните. Най-голямата разлика беше, че сегашните бяха по-мръсни, сякаш към предишната мръсотия се беше прибавила тази от още две седмици носене. Туниката и гамашите му имаха мазния блясък на кожа, която твърде дълго не е била чистена. Ръкавите на ризата бяха скъсани на няколко места, а подметките на ботушите му бяха износени почти до скъсване. Дори косата му изглеждаше така, сякаш отдавна не е виждала сапун. Само лицето и ръцете му бяха чисти, понеже за два часа беше невъзможно Джеръл да се сдобие с двуседмична брада, решиха, че ще е по-добре да изглежда все едно е успял да се поизмие криво-ляво и толкова.

— Тия дрехи са отвратителни, шефе — каза Си Си. — Надявам се да не ти стане навик да искаш подобни мърляви парцали, защото няма да ти ги правя.

Нарин не издържа и се усмихна.

— Ако не знаех със сигурност, че не е така, бих си помислила, че от седмици се мъкнеш по пътищата — каза тя, като го оглеждаше смаяно.

Той се ухили доволно и огледа преценяващо нейното облекло.

— С тези увиснали като торба дрехи и с шал на главата и в теб никой не би разпознал Шестия вестоносец на Калинден.

Нарин трепна. След като толкова дълго и упорито се беше готвила и беше успяла да стане добър вестоносец, сега водачите, заради които за малко не изгуби живота си, я смятаха за изменница или в най-добрия случай за побъркана глупачка. Но беше твърде късно за съжаления.

— Виж какво ти донесох — каза Джеръл и протегна към Нарин малка сребърна кутийка с прикачена към нея сребърна верижка. — Това е портативен предавател за връзка с компютъра. В случай, че се наложи да се разделим, би могла да се върнеш на кораба. Абсолютно забранено е да се предоставя такава свръзка на външни хора, но твоята безопасност е по-важна за мен от законите на Империята.

Нарин намръщено прехвърли кутията в ръце. Струваше й се някак странно да мисли за кораба като за убежище.

— Как работи?

— Натисни с палеца тук — Джеръл посочи една овална вдлъбнатина в края. — Си Си е програмирал свръзката така, че да разчита отпечатъците ти. Никой друг не би могъл да я използва.

Компютърът издаде звук, който можеше да се приеме за презрително изсумтяване.

— Силно се надявам да е така. Един първобитен на кораба е прекалено достатъчен.

— Млъкни, Си Си — каза Джеръл, без да откъсва очи от Нарин.

Тя втренчено гледаше сребристата кутийка, а мислите й препускаха. Какво би станало, ако…? Тя хвърли поглед към Джеръл.

— Възможно ли е да се направи свръзката, която да може да се използва от всеки друг, дори от непознат?

Джеръл леко се намръщи.

— Възможно е, но поради съображения за сигурност, не е препоръчително. Ако няма начин човекът, който я използва, да бъде разпознат, всеки би могъл да се озове на борда — ъгълчето на устата му потръпна. — Както се случи с теб, например.

— А ако трябва да качиш някой, който не иска да се качи, как ще постъпиш?

— Много просто. Трябва само… Я почакай. Какво си намислила? — попита настойчиво Джеръл. В погледа му се появи сянка на съмнение.

— Ако успеем да качим Лейди Ксиант, тя няма да може да причинява повече страдания на Калинден. — Колкото повече се избистряше планът в съзнанието й, толкова по-въодушевено звучеше гласът на Нарин. — Бихме могли да я заведем на твоята планета или да я изпратим в някой град в най-затънтеното кътче на Ерандейн. Или пък…

— Или пък да забравим за това — довърши бързо Джеръл. — Идеята си я бива, но макар наистина да съм готов да наруша законите до известни граници, както и сторих, като ти дадох свръзката, нямам намерение да се забърквам в работите на Ерандейн дотолкова, че да отвличам твоята Лейди Ксиант.

Той замълча. Лявата му вежда весело се повдигна нагоре, когато забеляза упорития израз върху лицето на Нарин.

— Замисляла ли си се — продължи той по-меко, — че тя не би постигнала толкова много без подкрепата поне на част от хората си? Да отстраниш нея не означава, че ще спреш и тях. Те дори биха могли да използват изчезването й като повод да нападнат Калинден, като обвинят града ви в отвличането и убийството й. На каква подкрепа от другите градове биха могли да се надяват тогава хората ви?

Раменете на Нарин се отпуснаха унило. Идеята й се беше сторила толкова добра.

Без да продума, тя излезе от стаята и последва Джеръл. Изведнъж стана неспокойна. Едно беше да бъде прехвърлена на кораба, когато най-малко очакваше това, а съвсем друго да позволиш съзнателно на една машина да направи така, че да изчезнеш и да се появиш отново, но на съвсем друго място. Нарин продължи да мълчи и когато спряха пред една на пръв поглед най-обикновена стена, която водеше към онова, което, както научи, се наричаше камера за прехвърляне. Стената се отвори и Джеръл прекрачи прага на помещението. След кратко колебание същото направи и тя.

За първи път, откакто попадна на кораба, Нарин се озова отново в празната сива камера със сводестите стени. Споменът за ужаса, който я беше обзел тогава, я накара да настръхне. Много беше научила оттогава, но този факт не й носеше никакво успокоение.

— Всичко е наред — Джеръл беше застанал до нея и окуражително се усмихваше. Той я притегли към себе си, обгърна раменете й с ръка и каза сякаш на стената.

— Добре, Си Си, да тръгваме.

В първия миг като че ли нищо не се случи. После Джеръл започна да избледнява. Нарин протегна ръка, за да го докосне, но него вече го нямаше. Нямаше ги и пръстите й, ръката й…

Нададе вик. Но вместо да отекне в празната камера, викът й беше отнесен надалеч от острия и студен вятър, който я хапеше безмилостно.

Сега и двете ръце на Джеръл я прегръщаха — топли, успокояващи, от плът и кръв, съвсем както преди.

— Добре ли си? — попита той, като наклони главата си към нея, за да може да го чуе през воя на вятъра.

Нарин кимна. Кимването й излезе някак неуверено и слабо, както всъщност се чувстваше самата тя.

— Разбира се.

Джеръл я притисна в обятията си, после я освободи.

— Знаеш ли къде се намираме?

Вятърът й се стори много по-студен сега, когато ръцете му не я прегръщаха. Нарин се почувства объркана и несигурна, но не искаше Джеръл да разбере колко ужасно изплашена беше в действителност. С усилие на волята тя насочи погледа си към голия склон, в подножието, на който бяха застанали.

Когато съставяха плана си, Джеръл й беше обяснил, че Си Си може да ги остави в близост до Калинден, но мястото трябва да бъде такова, че да не ги забележат. Нарин беше предложила няколко възможности, а Джеръл остави на Си Си да избере най-близкото до Калинден място, което им гарантираше безопасност.

Сега, когато се огледа наоколо, Нарин разбра, че компютърът се е спрял на място, отдалечено само на петнадесетина минути ход от една странична порта в градските стени. Тя набързо оправи пояса на туниката си. Чувстваше се толкова необичайно без колана си на вестоносец. После поведе Джеръл към града.