Ан Ейвъри
Далечна звезда (7)

Глава шеста

На следващото утро Нарин беше готова да крещи от собственото си безсилие. Бе прекарала една още по-неспокойна, ако това изобщо беше възможно, нощ от предишната. Пороят не беше намалял, а мудната монотонност на дългите часове в претъпканата кола бе още по-мъчителна. Присъствието на един твърде безцеремонен старец и един огромен намръщен мъж, който я караше да губи самообладание, превръщаха и без това досадното пътуване в ад.

Трябваше да признае, че Джеръл през цялото време говореше и се опитваше да разнообразява скуката, но премислените движения, с които се стараеше да я избягва, нещо невъзможно в това тясно пространство, и напрежението, което се излъчваше от него, само още повече дразнеха и без това опънатите й нерви.

Никога не бе усещала по този начин нечие присъствие и никога не й бе струвало толкова усилия да съхрани спокойствието й търпението, изисквани от един вестоносец.

Само ако имаше с какво да се занимава. Бе чистила и точила кинжала си, докато не се появи опасност да изтрие изцяло закаления метал. Три пъти разгъва и сгъва гракловото наметало, което носеше закачено на колана си.

Още една игра на гонзат с Джеръл, нещо, което той не бе предлагал от няколко часа, беше немислима. Да бъде толкова близко до него, да накланя главата си над таблата, когато той бе на няколко педи от нея, не, не можеше да го понесе още веднъж. Освен това присъствието му така я объркваше, че тя загуби последните шестнадесет игри. Не искаше повече да се унижава.

Когато керванът спря към края на сутринта, тя помисли, че ще успее поне да посети някоя друга кола. Но спирането беше твърде кратко — само да слязат петима пътници от мъжката кола за гости и да натоварят стоките, които техните семейства бяха донесли да заплатят за превоза. Никой не слезе от другите коли, доколкото можа да види през завесата на дъжда.

По-лошото бе, че петимата пътници оставиха празни легла в доста по-широката мъжка кола. С двусмислена усмивка, която напълно вбеси Нарин, Норваг съобщи, че се премества в мъжката кола за гости, за да държи под око двамата наети от Джеръл мъже — Ракин и Борлат.

Старецът нахлузи чифт лъснати кожени ботуши, взети под наем, за да се предпази от калта, загърна се в плетеното си късо наметало, събра малката си торба и замина. Точно така. И я остави сама в колата с Джеръл.

Няколко минути никой не промълви дума. Джеръл почти не беше повдигнал очи, откак Норваг излезе, и изглеждаше изцяло съсредоточен в някоя от своите безкрайни игри на гонзат.

Нарин застана по средата между вратата и масата, нямаше желание да рискува да тръгне в дъжда след Норваг и още по-малко желание да се приближи до Джеръл дори с един инч.

— Е? — запита тя накрая.

Джеръл повдигна глава. Дълбоко въздъхна, след това изпъна рамене точно както прави мъж, който се готви да застане срещу опасен противник.

— Какво, е?

— Ти няма ли да тръгнеш?

— Къде?

— В мъжката кола за гости.

Бавно и много отмерено Джеръл премести една от фигурите за гонзат.

— Не.

Нарин се размърда нетърпеливо.

— Не можеш да останеш тук.

Две сини очи предизвикателно срещнаха погледа й. За миг Нарин помисли, че той няма да отговори. И тогава чу:

— Защо не?

Нарин отвори уста, готова да отвърне остро, но думите не излязоха. Какво трябваше да каже? Че я подлудява неговата близост, че без Норваг като придружител ще е нетърпима мъка да споделя колата с него?

Не можеше да изрече това. Всички демони на Ерандейн не можеха да я накарат да признае, че усеща всяко негово движение, че не е в състояние повече да търпи присъствието му.

— Защото не можеш — каза тя накрая. — Няма да бъде правилно.

Погледът му се насочи към таблата за игра и той премести още една фигура.

— Видях леглата в колата за гости. Не ме привлича идеята да спя свит на кълбо и да заемам пространство наполовина на ръста ми. Аз съм платил за тази кола и имам намерение да остана тук — за момент той спря. — Ти си добре дошла тук и можеш да останеш също. Ако искаш, можеш да се прехвърлиш в женската кола за гости. Изборът е твой.

Нарин тропна с крак, като съзнаваше, че жестът й е напълно детински и сприхав.

— Няма никакво място в женската кола. А Бекнар каза, че другите коли са препълнени и не мога да пътувам с никоя от семейните.

Джеръл не отговори. Вместо това бавно избута стола си, отдалечи го от масата и стана. Трябваше му само една крачка, за да се окаже до нея.

Макар и късно, Нарин съжали, че не беше побягнала още преди. Толкова далече и толкова бързо, колкото я държаха краката. И би избягала наистина далеч, ако не беше схванатото й бедро.

Джеръл не каза нищо. Той просто стоеше там, на една ръка разстояние от нея, със странно изражение на лицето и като че ли прехвърляше същите варианти, които и тя. Което беше смешно всъщност.

Това я обезпокои. Щом въображението й извикваше такива планове, то тя бе загубила контрол в по-голяма степен, отколкото си мислеше. Това означаваше, че бягството беше по-разумен вариант, отколкото й се беше сторило в началото.

Не можеше да тича, но можеше да увеличи разстоянието между тях, независимо от ужасното време.

— Ще изляза да се поразходя — каза тя.

Тази жена беше откачена да излиза навън в това време, помисли Джеръл и се взря във вратата, която Нарин току-що бе затворила след себе си. Тя беше откачена, а той беше много, много доволен, че нея я няма.

Последните два дни се бяха превърнали в ад. В сравнение с тях седмиците, които някога беше прекарал на Дормат III в отчаяни усилия да се измъкне от проклетото място, изглеждаха като леко приключение. По онова време му се беше наложило да се справи с три воюващи племена, които нямаха нищо против да си хапнат някой чужденец за вечеря, с няколко животински вида с вълчи апетит и доста големи зъби и с около дузина смъртоносно отровни растения. Като си спомни всичко това, онази кратка визита сега му се стори детска игра.

Той се отдалечи от вратата. Изведнъж го обхвана силно безпокойство. Погледът му се насочи към таблата за игра на гонзат. Сто и седемнадесет игри. В действителност повече, но след сто и седемнадесет той престана да брои. В началото му се беше сторило добра идея да се съсредоточи върху играта на гонзат, вместо да мисли за мъчителните видения, които го спохождаха и се въртяха все около една дребничка, избухлива и безкрайно желана жена вестоносец.

Много предпазливо Джеръл струпа фигурките върху таблата. Като внимаваше да не ги събори, отнесе таблата до вратата на колата, отвори я и изхвърли навън в дъжда и таблата, и фигурките. Те мигновено потънаха в калта. Таблата падна, обърната нагоре, точно пред следващата кола. Звукът от счупеното дърво изпод копитата на напълно равнодушния ард по-скоро се хареса на Джеръл.

Нарин бе мокра, измръзнала и сърдита на целия свят и на всеки член на кервана поотделно. Балите, върху които се бе разположила, бяха корави и неравни, а опънатото отгоре уж непропускливо платно не защитаваше от дъжда нито нея, нито балите.

След като остави Джеръл, тя първо потърси убежище в женската кола за гости. За нейна изненада, молбата да й позволят да спи на пода бе посрещната с яростна съпротива. Жените знаеха, че тя пътува в колата на Джеръл. Когато Нарин поиска да я пуснат да влезе, поради това че е вестоносец и изпълнява служебно поръчение, жените започнаха да дюдюкат и грубо й се присмяха.

— Ние спим по две или по три в легло — подигравателно каза една от тях, — а ти имаш на разположение цяла кола. Ти с двамата мъже. Наистина ли очакваш да те пуснем, след като и без това сме се натъпкали така, че нямаме въздух да дишаме?

Нарин се оттегли с толкова достойнство, колкото можеше да съхрани, а то не беше много.

Обитателите на останалите коли също не пожелаха да я приютят, макар че бяха по-учтиви. Освен това Нарин трябваше да признае, че действително никъде няма свободни места.

Малката кола за гости й се бе сторила претъпкана само от тях тримата. В същото време някои от семейните коли не бяха по-големи, а в тях бяха наблъскани по осем или десет човека. Децата спяха по няколко на една койка, а възрастните се разполагаха по пейките и седалките около тесните проходи. И почти всеки, независимо дете или възрастен, беше зает с някаква работа.

Нарин се отказа да търси място в колите, бъхтеше се из калта покрай бавно движещия се керван и се мъчеше да открие кола, около която да върви и да бъде на завет. Тънката й наметка се оказа почти безполезна под проливния дъжд и даже специалните й добре подплатени ботуши започнаха да пропускат вода.

Един от коларите, сгушен натясно под навеса на капрата, й разреши да се вози отгоре върху балите, привързани под непропускливото платно.

В първия момент предложението й се стори прекрасно. Сега, когато балите ставаха с всяка минута по-твърди и платното, натежало от дъжда, увисна почти до носа й, Нарин не беше толкова сигурна, че това е така.

Ставаше все по-студено и Нарин беше гладна. Винаги можеше да си донесе нещо от кухненската кола, но това означаваше отново да гази в калта под дъжда. Тази перспектива я обезкуражаваш още повече от седенето в неудобното убежище.

Колата внезапно се люшна. Нарин изхвърча срещу скупчените до нея бали, след това отхвръкна обратно с още по-голяма сила, когато колата се върна на равното. При силното разклащане от платното надолу към балите, на които се бе подпряла, шурна ледена струя вода и се изля във врата й.

Нарин извика, след това изруга. Придърпа наметката по-плътно около себе си, но от това мокрите й дрехи прилепнаха по-здраво към тялото. От устата й се изсипаха ругатни, които биха шокирали приятелите й, ако ги чуеха от нежните й женски устни. От платното върху крайчеца на носа й капна една капка, почти веднага друга цопна в лявото й око. Този път тя дори не можа да събере сили да изругае. Само въздъхна и се опита да се настани до балата като напразно търсеше по-меко място. Нощта щеше да продължи твърде дълго.

След като прибра масата обратно в шкафа на колата, на Джеръл му бяха необходими точно седем крачки, за да измине разстоянието от вратата до края на прохода. Знаеше го, тъй като го обходи напред и назад безброй пъти, за време, което му се стори цяла вечност.

Норваг се появи за вечеря с поднос храна за трима. Изчакаха, докато пикантните сосове започнаха да се втвърдяват в чиниите, но Нарин не се появи.

Отначало Норваг твърдеше, че не знае къде се намира вестоноската, но след известен натиск призна, че тя безуспешно се е опитвала да намери приют в женската кола за гости и в още някои от частните коли.

Когато накрая каза, че наистина не знае къде в крайна сметка е останала, Джеръл скочи на крака, готов да тръгне да я търси. Само забележката на стария му приятел, че Нарин сама може да се погрижи за себе си и едва ли ще бъде очарована, ако той смути спокойствието й, убеди Джеръл да не се втурне навън в дъжда.

Но сега Джеръл желаеше да бе последвал първоначалния си импулс. Свещите бавно потъваха в разтопени локви от восък. Норваг отдавна бе излязъл, защото твърдеше, че му е по-удобно в широката мъжка кола за гости, отколкото на сламеника на пода. Нарин също не се появи.

Навярно старият му приятел беше прав. Може би тя е намерила друго, по-удобно място. Ами ако не беше така?

Вярно беше, че тя бе неспокойна и неразумна, очевидно недоволна от обстановката в колата, която те бяха наели. Вярно беше, че му е по-лесно да се владее в нейно отсъствие. И вероятно беше вярно, че тя е доста по-щастлива вън от капана на колата, без него. Но от всичко това не му стана по-добре и не го накара да се чувства по-малко загрижен за нея или по-уверен какво да прави по-нататък.

Потопен в съмнения и неспокойствие, той продължаваше да крачи. Седем стъпки напред, обръщане, седем стъпки назад. От време на време Джеръл отваряше вратата и подаваше навън глава с надежда да забележи някакъв знак от малката вестоноска. Всичко, което получи, беше леденостудена струя дъжд по врата.

Глупак, изруга наум той. Нарин най-вероятно беше някъде на топло и сухо и без съмнение доволна, че не е принудена да дели още една нощ малката кола с него. Ако имаше капка разум, трябваше да си легне. При късмет утре небето можеше да се очисти и той щеше да излезе навън да походи и ще забрави всички тези тревоги.

Като взе това решение Джеръл изгаси всички свещи, освен онази, която гореше върху поставката над главата му. Изтегли ботушите, свали връхната си дреха и ризата. Преди да развърже кожените си панталони, Джеръл напъха златния ланец с пръстена на Сантар в джоба им. Щом колата беше изцяло на негово разположение, можеше да спи, в какъвто вид си иска.

В този момент от стълбичката на колата се чуха стъпки. Джеръл замръзна, неуверен как трябва да реагира. Несъмнено, това беше Норваг, който вероятно е решил, че претъпканата кола за гости не е точно мястото, където иска да прекара нощта. И тогава отново…

Само пет и половина крачки му бяха необходими този път, за да премине разстоянието до вратата. Той бързо дръпна дръжката.

— О!

Лекото възклицание излезе от най-изцапаното същество, което Джеръл някога бе виждал. Трябваше му време, за да осъзнае, че това шуртящо, омазано с кал нещо е Нарин, достойният Шести вестоносец на Калинден.

— Какво, по дяволите…?

— Паднах. Като с-слизах от колата — зъбите й тракаха така силно, че думите почти не се разбираха. — Тези б-бали… С-схванах се и бедрото ми… К-калта е ужасна. Все още вали…

Думите й най-после стигнаха до съзнанието на Джеръл и го подтикнаха към действие.

— Богове, защо още стоиш там? — попита той, притегли я в колата и затръшна вратата зад нея. — Събличай дрехите! Всичко! — изкомандва Джеръл, като изпревари неизбежния й протест. — Остави ги просто на пода, а аз ще ги простра под дъжда. Така поне калта ще падне.

Той се намръщи, като видя колко е бледа дори на слабата светлина на свещта. Очите й, обикновено блестящи и святкащи, сега изглеждаха като огромни кръгли сенки под прилепналите към лицето й кичури коса, от които се стичаше вода. Цялата трепереше.

— Тук — измърмори той, свали изкаляната й наметка и я хвърли на пода. — Трябва да облечеш други дрехи, да се стоплиш.

Откопча колана й и го закачи на кукичката на вратата, след това се наведе и докато тя стоеше облегната на него, изхлузи единия й кален ботуш, после другия.

Нарин заопипва шнуровете на коженото си палто, но ръцете й така трепереха, че тя едва можа да хване връзките.

— Дай, аз ще го направя — Джеръл разпери ръцете й и развърза шнуровете, след това издърпа прогизналата дреха от раменете й. — Ти си глупачка, знаеш ли това? — попита той. В този миг тревога измени гласа му. Тя беше така бледа, така измръзнала…

— Какво те накара да го направиш?

— Аз н-не ж-желаех…

Джеръл чу как зъбите й тракат, докато се опитваше да говори. Рязко посегна към връзките на ризата около врата и китките й.

— Н-не м-мога да с-сваля… — Нарин се опита да се отстрани от него, но безуспешно.

— Ти едва стоиш на краката си — Джеръл изхлузи единия ръкав от ръката й, после другия. — Колкото по-скоро махнеш тези мокри дрехи, толкова по-добре. Крайно време е да престанеш да се инатиш.

Той хвана края на ризата и я издърпа през главата й.

Ръката му върху студената й плът беше като пламък срещу леден блок, неспособна да разтопи леда, но достатъчна, за да потече отново замръзналата в жилите й кръв.

„Пази се!“, извика някакъв глас в нея. Но Нарин беше твърде замаяна от студа, за да му обърне внимание. Джеръл ще се погрижи за нея. Джеръл ще я стопли отново. А на нея й беше ужасно студено. Без да съзнава какво прави, Нарин увисна на врата му. Той беше толкова топъл, толкова силен, излъчваше толкова спокойствие. С него беше в безопасност. Безопасност.

Нарин смътно се замисли за думата. От какво трябваше да се бои? „От себе си!“ — извика слабият глас. Но това беше абсурдно. Нямаше опасност. Само студът и дъждът навън. Тук вътре, с Джеръл, беше топло и спокойно.

Толкова беше хубаво да усеща широката мощ на гръдта му срещу лицето и гърдите си. Нарин се притисна към него, ръцете й срещнаха мускулестия му торс, копринената мекота на кожата му.

Джеръл пое дъх и я отблъсна. Тя беше хладна и мокра, и все още замаяна, но въпреки това допирът на ледените й ръце разпали в тялото му огън, който едва ли и студеният дъжд би могъл да угаси. Но той нямаше намерение да излиза навън в проливния и отвратителен дъжд.

И още… Джеръл задържа дъха си.

Тя беше толкова изящна. Силна и гъвкава, чудесно сложена и все пак толкова деликатна. Така привлекателна. Гърдите й бяха малки, кожата им полупрозрачна. Даже в светлината на единствената свещ можеше да види нежните сини извивки на вените под повърхността. От студа зърната на гърдите й бяха се втвърдили, сякаш молеха да ги погали.

Той насила отклони погледа си. Но именно студът, а не докосването на пръстите му, ги бе втвърдил и това го разгневи. Би трябвало неговите ласки, неговите устни…

— Развържи панталоните си — заповяда той прегракнало. — Ще ти намеря нещо да се изтриеш.

Очите му отчаяно обходиха малката кола. Искаше му се да се обърне, да види как тя развързва кожените възли от всяка страна на талията си, как спуска мокрите кожени панталони надолу по бедрата си, нейните бедра…

Дяволите да я вземат! Тази жена толкова лесно подкопаваше самообладанието му. Без да разсъждава, Джеръл отхвърли покривките от леглото й и издърпа грубото платно, наречено чаршаф. Можеше да послужи. Поне беше достатъчно голямо, за да я увие цялата и да я скрие от погледа си.

С чаршафа в ръка Джеръл се обърна към Нарин, решен да не обръща внимание на голотата й. Просто щеше да наметне чаршафа върху нея, след това щеше да я положи върху койката, под покривалото, където тя благополучно щеше да изчезне от погледа му.

Нарин продължаваше да дърпа връзките на панталоните, но не постигаше нищо. Пръстите й трепереха, тялото й се тресеше, а през лицето й беше паднал тежък кичур мокра коса, който скриваше очите й.

С вик на неясен ужас Джеръл се спусна към нея и веднага я загърна с чаршафа, притегли я към себе си, за да може тя да поеме неговата топлина. Какъв сладострастен глупак беше! Да не осъзнае, че докато се отдава на фантазиите си, тя продължаваше да страда?

— Н-не искам… — възпротиви се тя и се опита да го отблъсне.

— Не ми пука какво искаш — отговори Джеръл грубо. — Трябва да се убедя, че няма да се разболееш.

С една ръка той изтегли връзките на кожените й панталони. Кожата беше мокра и набъбнала от водата и му бе трудно да развърже възлите, а и чаршафът му пречеше. Но той нямаше да го пусне, за да вижда по-добре какво прави. Нарин се нуждаеше от топлината и закрилата на сухото платно, опита да се самозалъже той, но знаеше, че това е само част от истината.

Ако отвързването на връзките беше трудно, то свалянето на панталоните бе почти непосилно. И не само защото кожата беше прилепнала към мокрото й тяло, или защото му пречеше чаршафът.

Джеръл се изпоти, докато свали панталоните й. После започна енергично да я разтрива с чаршафа, първо раменете, след това надолу по гърба и ръцете, като през цялото време плътно я държеше към гърдите си, за да я топли.

Той се мъчеше да се съсредоточи върху тази задача, но гъвкавото й тяло йод ръцете му заплашваше да разбие всичките му добри намерения. Дори не беше сигурен кой кого топли, защото с всеки следващ миг, с всяко поглаждане, температурата на нейното тяло се повишаваше.

Не се нуждая от помощта му, казваше си Нарин грубо. Не ми трябва. И все пак, въпреки мълчаливия протест, Нарин знаеше, че се залъгва. Този мъж, този миг бяха точно това, което тя желаеше. И ги желаеше отдавна, много отдавна.

Тялото й потръпна, зъбите й все още тракаха, но вътре в нея се надигна бурно разрастващо се желание, което потопи физическото неудобство в бушуващия прилив на страстта.

Би било съвсем нередно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя управляваше чувствата и тялото си. Градът й беше в опасност и тя носеше послание, което трябваше да спаси хората и Господаря й.

И нищо от това нямаше значение.

Не и сега.

В тази кола, в премигващите сенки, хвърляни от искрящата свещ, бяха само те двамата. Един мъж и една жена. Заедно.

Нарин се размърда в ръцете на Джеръл и се притисна още по-плътно към неговата топлина и сила.

Заедно. Толкова изкусителна дума, но толкова странна за някого, който е бил захвърлен на улицата като дете, за някого, чиято работа изискваше емоционална сдържаност, която да го държи на разстояние от хората наоколо.

Заедно. Няколко звука, нанизани като мъниста, които създаваха дума, която трогваше сърцето й, влизаше в самата й душа.

Нарин потърка буза в широката му гръд, спусна дланта си по хребета от мускули покрай корема му.

Джеръл едва задържа дъха си. Мускулите под ръката й заиграха.

Слаба въздишка на удовлетворение и желание се отрони от устните й. Нарин сгуши главата си в мъжественото възвишение на гърдите му. Малкият, твърд край на зърното му потри бузата й. Без да разсъждава, тя обърна глава и прокара език по този съблазнителен малък хълм от плът и бе възнаградена от тръпнещото поемане на дъх от Джеръл.

— Недей… — ръцете му се впиха в раменете й и той се опита да я отдалечи. — Ти не знаеш…

Но тя знаеше. Внезапно тя разбра какво точно желае. Знаеше, че има властта да поиска наградата си — да я изиска всъщност. И знаеше, че за Джеръл щеше да е невъзможно да й откаже.

Студът, който измъчваше тялото й допреди миг, изчезна в миналото. Той изгоря в огъня, който се надигна в нея, изгоря заедно с нейните съмнения, страхове и неувереност.

— Нарин! — името се откъсна от гърлото на Джеръл. Беше протест и молба.

Но нито протестът, нито молбата получиха отговор. Съществото, което той държеше в ръцете си, се беше превърнало от замаяно и треперещо бездомно създание във взискателна, съблазнителна жена, на която той не можеше да устои, както не можеше да устои на неумолимата вълна на желанието, което го заливаше.

— Нарин — той едва произнесе името й този път, но тя чу. Чу и разбра.

Издърпа ризата си, свали я и я остави да падне в краката й. За миг се отдръпна от Джеръл, погледна засенченото лице, толкова близо до нея. Очите й търсеха отговор на въпрос, който не можеше да се зададе с думи.

Отговорът беше там, в блестящото излъчване на очите му, в полуотворените му устни.

Никой не промълви дума. С въздишка, която беше наполовина облекчение, наполовина признание за загуба, Джеръл наведе глава и впи устни в нейните.

Вече не й беше студено. Тялото й изгаряше от жар, който почти го уплаши, жар, на който не можеше да устои, както огънят, който привлича изморения пътешественик в края на безплодно странстване.

Беше толкова хубаво да я върже в ръцете си, толкова правилно. Като че ли цялата болка и самота на всички тези години, прекарани между звездите или в борба за оцеляване на някоя враждебна планета, никога не бяха съществували. Тук, с тази жена, Джеръл знаеше, че ще сгрее душата си на огъня на нейното желание и ще забрави своите битки в акта на единението с нея.

Той откъсна устните си от нейните, наведе се и повдигна Нарин в ръцете си. За момент застана неподвижно и се взря в нея с копнеж. Но само за момент. След това се запъти към леглото в края на колата и я положи в него.

Светлината на топящата се свещ озари лицето й. В този миг всяко съмнение изчезна напълно. Тя го искаше, имаше нужда от него. И това желание, тази необходимост бе всичко, за което той бе мечтал, но не бе имал, всичко, за което бе копнял и никога не беше притежавал:

Пламъкът на свещта запращя, после отново ярко лумна.

— Ела при мен — прошепна Нарин с протегнати към него ръце. — Желая те.

Без да сваля очи от нея, Джеръл се преметна в леглото и я обви в прегръдката си. Нямаше думи, които да й каже, но и не се нуждаеше от тях — тя разбираше всичко, което той не можеше да й каже.

Пламъкът на свещта се залюля и изчезна, светна още веднъж и угасна, като ги потопи в тъмнината. Нямаше значение. Вече не се нуждаеха нито от светлина, нито от думи, защото пламъкът, който гореше между тях, беше достатъчен и за най-тъмната нощ.