Ан Ейвъри
Далечна звезда (4)

Глава трета

— Ти си глупак, Линдаз! — Ксиант се разхождаше напред-назад ядосано. Тежката й роба от брокат се развя, шумеше сякаш шепнеща по каменния под на малката стая. — Нападението на диваците над Калинден ни дава възможност да получим онова, за което мечтаем от години, а вместо това ти седиш тук и хъмкаш, че било прекалено опасно да рискуваме.

— Джаспериан… — Линдаз се опита да протестира, но беше прекъснат от рязкото избухване на Ксиант.

— Джаспериан също е глупак, но по други причини — отсече тя. — Той твърдо е решен да си остане такъв Господар на Калинден, който се опитва да ощастливява глупавите селяни, когато може да управлява много по-големи владения. Той никога не е имал нашия размах.

— Ние се справяме добре заедно, Ксиант, нали? — усмихна се глупаво и самодоволно Линдаз. Той повдигна бокала със святкащо бяло вино от масата, разположена до стола му, и отпи голяма глътка.

Ксиант внезапно спря пред него с високо вдигната глава и устни свити с отвращение. Очите й святкаха.

— Ние? Погледни се! — Ксиант посочи с пръст търбуха на Линдаз. — Някога ти беше мъж, а сега си станал дебел, разплут и глупав. Мислех, че можем да създадем сила, способна да съперничи на Ануей. Аз все още мога да го направя, но ти завинаги ще останеш да се криеш зад стражите си, докато тъпчеш дебелото си туловище.

— Ти не разбираш — един мускул на лицето на Линдаз подскочи и долната му устна се изви леко.

Ксиант се засмя.

Линдаз се стресна от звука на смеха й, но продължи:

— Аз съм с повече от двадесет и пет години по-възрастен от теб и здравето ми е разклатено. Така е! — възкликна той, когато тя изсумтя с недоверие. — Това, което правехме, и това, което бяхме, е в миналото. Маткасен е най-силният град в Ерандейн след Ануей. Това не е ли достатъчно?

— Ти можеше сега да управляваш Ануей, ако ме беше послушал. Но ти се колебаеше така, както се колебаеш сега, когато Калинден може да бъде наш.

— Не мога да рискувам. Не сега.

— Искаш да кажеш, че искаш да се криеш зад дебелите стени на Маткасен и да се тъпчеш с храна, само и само да удовлетвориш дебелото си туловище.

— Покушенията срещу мен…

— … не са важни и с тях е възможно да се справим — Ксиант се наклони и се вгледа в очите на съпруга си. — Аз мога да се справя и с тях, и с Калинден. Провъзгласи ме за наследник! Дай ми право да водя войските срещу диваците. Помисли какво мога да спечеля от този поход.

— Ти си жена! Ти дори не можеш да държиш боен меч! — Гняв обагри лицето на Линдаз. Той понечи да се вдигне от стола си, но това усилие бе прекалено голямо за него и Линдаз падна назад, а висящата му плът се разтресе. Ксиант изпитателно гледаше съпруга си.

— Това няма никакво значение. Дори ако физическата ми сила не е равна на мъжката, то хитростта и ловкостта ми са дори по-големи.

— Тогава ги използвай, за да разбереш как този Сантар заговорничи против мен. Аз съм твой съпруг. Нима моят живот не е по-важен за теб от твоите мечти за власт?

Преди Ксиант да може да отговори, на вратата се почука рязко. Влезе страж и привлече вниманието им.

— Съветникът Данет иска да говори с вас, Господарю.

— Да влезе — изкомандва Линдаз, доволен от възможността да приключи разговора със съпругата си.

— Господарю Линдаз! — поздрави Данет, като влезе в стаята. Той направи няколко крачки и застана пред стола на Линдаз. — Лейди Ксиант! — добави и се поклони дълбоко, с изискано движение.

— Съветнико! — Ксиант едва кимна в отговор на поздрава.

— Господарю, дойдох — продължи Данет, като се обърна отново към Линдаз, — защото съм обезпокоен от слуховете, които стигнаха до мен.

— Слухове? — Линдаз се намръщи. Ксиант се изви и впери очи в съветника.

— Да, Господарю. Слухове, че диваците ще нападнат Маткасен скоро — въпреки че бе навел верноподанически глава, вниманието му бе съсредоточено върху Линдаз. — Говори се за пристигането на вестоносеца и за неговото послание. Някои казват, че диваците били провокирани и че нападението им над Калинден е само прелюдия към смъртоносна атака на Маткасен.

— Невъзможно! — възклицанието на Линдаз беше примесено с внезапен страх.

— Това е абсурдно — в гласа на Ксиант имаше само презрение.

— Абсурдно, може би, но не и невъзможно — Данет погледна открито към Линдаз, после към Ксиант. — И дори да е невъзможно, слуховете сами по себе си и страховете, предизвикани от тях, могат да доведат до пакости.

Безизразните и наподобяващи на шопар очи на Линдаз се ококориха и той ги впери първо в Данет, а след това в жена си.

— Казвах ви аз! Това е все работа на онзи Сантар! Той…

— Вие сте при нас колко… два месеца, съветнико? — спокойно се намеси Ксиант. Раздразнението й можеше да се забележи само по мигновеното присвиване на устните й. — Вие все още не може да определите страха на нашите хора от диваците. Много от живите още помнят времето, когато диваците за последен път нападнаха Маткасен. Естествено е да тръгнат слухове, но те са напълно безпочвени.

Данет сведе очи почтително, благодарен, че режещите очи на Ксиант бяха приковани върху съпруга й, а не върху него.

— Вероятно сте права, Лейди — промърмори той, — моята грижа беше да бъдете информирани.

— Благодарни сме ви за това — тонът на Ксиант ясно показваше, че е свободен.

— Господарю Линдаз! — Данет се поклони ниско. — Лейди Ксиант!

Той се оттегли към вратата, като пристъпваше гърбом към нея. Точно преди да се обърне, за да излезе, Данет хвърли поглед към Ксиант. Тя наблюдаваше безизразно съпруга си, който в този момент лакомо изливаше в устата си виното от високата чаша. Дори от другия край на стаята Данет можа да забележи, че ръката на Линдаз трепери.

Докато слизаше надолу със спокойната походка, подобаваща на един съветник, мислите на Данет неспокойно запрепускаха из главата му. Как би могъл да използва случайното споменаване на Сантар от Линдаз, за да научи нещо повече? Какво ще каже Джеръл? Какво още би трябвало да направи? Жалко, че вестоносецът вече беше напуснал града.

 

 

Момчето беше мъртво. Джеръл се проклинаше, проклинаше неточното си попадение, когато изпрати първата стрела в древона, проклинаше съдбата, която беше изпратила момчето на това място. Той заобиколи огромната червена локва, която се беше образувала от бликащата през гърлото на древона кръв, и бавно пристъпи към окървавените камъни, където лежеше момчето. Масивната глава на древона беше извита към небето, обърната от хватката на момчето към единия рог. Момчето лежеше прободено на скалата. Острият рог бе разкъсал кожената туника. Кръвта беше заляла всичко наоколо и бе невъзможно да се определи коя е изтекла от древона и коя от момчето. Нито животното, нито момчето помръдваха.

Джеръл се наведе над детето и го заоглежда. Изглеждаше твърде младо и твърде крехко, за да се разхожда само в планината. Кожата му бе с лек загар, който показваше, че прекарва много време на открито, но вятърът и слънцето не бяха успели да загрубят кожата му. По бузите му имаше лека розовина, устните бяха сочни, скулите нежно извити, по-скоро като у жена, и не подхождаха на младеж, който убива древони. Чертите на лицето бяха правилни и нежни. На Джеръл му се искаше да види очите, скрити зад притворените клепачи. Миглите бяха необикновено гъсти и дълги, черни като тежката права коса, подрязана равно като житен сноп.

Джеръл се изправи с въздишка, мръщейки се от болката, която му причини движението. Той внимателно опипа раната си и прокара ръка по гърба си, докъдето можеше да стигне. Въпреки че болката беше остра, раната явно не беше сериозна. Не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако момчето не беше извикало.

Момчето. Неспособен да понесе гледката на сгърчената фигурка, Джеръл заоглежда скалите наоколо. Мястото беше самотно и унило, прекалено тъжно дори за гроб.

Джеръл се наведе отново, за да извади рога, който се беше забил в младото тяло. За негова изненада той излезе много леко. Без да обръща внимание на собствената си болка, Джеръл хвана двата рога и бавно започна да се изправя, с напрегнати мускули, и успя да премести тежката глава на древона от тялото на момчето. Това стигаше засега. Краката му все още оставаха под огромния хълбок на животното.

Джеръл опита, но не успя да помръдне древона. Трябваше обаче да освободи момчето. Той отмести главата му, хвана го за ръцете и го дръпна.

Момчето изстена.

Беше живо! Джеръл едва не го изпусна от изненада, но се опомни и с едно по-рязко движение го измъкна. Момчето изстена отново. То беше така облято в кръв, че Джеръл не можеше да реши какво да направи най-напред. Опита се да развърже кожения му колан. Този колан беше познат отнякъде на Джеръл, но той бе твърде загрижен с конкретната си задача, за да се рови в паметта си.

Коланът се разтвори и Джеръл се, зае с връзките на кожената туника. Както и с колана, лепкавата кръв правеше кожата хлъзгава и се изплъзваше.

Момчето изглеждаше толкова бледо. След повторното стенание то не издаде никакъв звук. Дали издърпването го беше наранило още по-силно? Изведнъж, изплашен отново дали момчето е живо, Джеръл пъхна пръстите си в едва образувалия се отвор между разхлабените връзки отпред на туниката, за да провери сърцето.

Той замръзна.

Колебливо плъзна пръстите си по-навътре под туниката. Не можеше да сбърка мекото закръглено възвишение, което срещна докосването му. Това не беше момче, а жена.

В паметта му всичко изкристализира. Коланът! Беше съвсем същият като у този вестоносец, който беше наел. А ножът?

Той се изправи и се обърна към главата на древона. Не беше обикновен нож, а кама на вестоносец. Джеръл претегли на ръка смъртоносното оръжие. Беше чудесна изработка, дългото наточено острие точно балансираше с необикновено тежката дръжка.

Ново стенание извади Джеръл от мислите му. Ако вестоноската умреше, с нея щеше да изчезне и посланието, което носеше. Той беше много заинтересуван да разбере какво можеше да е толкова важно, че да я накара да избере тази едва проходима пътека вместо известните и много по-достъпни пътища.

Едновременно той не забравяше, че й дължи живота си.

Джеръл коленичи отново и с помощта на камата разряза връзките на туниката отпред и разкъса ризата й. Въпреки че туниката беше прогизнала от кръв, кожата на момичето беше гладка и бяла. Само една дълга червена драскотина имаше от лявата й страна.

Джеръл нежно опипа раната. Древонът наистина само я беше одраскал. Раната сигурно предизвикваше остра болка, но не беше опасна. Ръцете му преминаха по гърдите и корема й, после по дългите й крака. Той не беше медик, но можеше да разбере, че няма никаква друга рана.

Джеръл нежно повдигна главата на вестоноската и огледа шията й. Пръстите му усетиха само нежността на тежката й гъста коса.

Клепачите й трепнаха. Лека въздишка излезе от устните й. Най-после можа да види очите й. Бяха най-странните очи, които бе виждал — тъмни и топли, но едновременно с това в тях проблясваха ярки зелени пламъчета.

За миг очите й трескаво се раздвижиха в усилието й да дойде в пълно съзнание, след това леко се разшириха и се спряха на Джеръл.

— Древонът! — Тя трепна в ръцете му и се опита да седне, но се строполи назад с болезнен вик.

— Лежи спокойно, вестоносецо — каза Джеръл. — Древонът е мъртъв, ти го уби. Ти спаси живота ми.

— Мъртъв! — Очите й се изпълниха със спомена за страха. Тя стисна устни и замига, сякаш за да изгони страха.

Джеръл почувства нов прилив на възхищение от жената.

— Ранена си, но мисля, че не е сериозно. Чувстваш ли нещо?

За момент тя не отговори, после ръката й се вдигна към главата.

— Тук ме боли — каза тя. Ръката й се смъкна към лявата й страна. — И тук.

Джеръл хвана китката й. Изведнъж бе обхванат от радостно учудване — ръката й бе толкова тънка и деликатна. Цялата се поместваше на дланта му, но беше достатъчно силна да убие огромния древон.

— Главата те боли, защото се удари в скалата, а рогът на древона те одра. Раната изглежда голяма и вероятно боли силно, но не е нищо опасно. Не открих никакво друго нараняване.

Тя отново премигна, като се опитваше да асимилира информацията. Със свободната си ръка опипа туниката откъм наранената страна, като че ли търсеше нещо. Изведнъж тялото й се стегна, като докосна разрязаните връзки.

— Туниката ми! — тя отново се опита да седне и пак изстена от болка.

— Всичко е наред — Джеръл я побутна да легне, — трябваше да проверя дали не си сериозно ранена.

Очите му се спряха на лицето й, а с ръка оправи туниката. Руменина обагри бузите й. Смущението й беше неочаквано и несъмнено бе искрено.

Джеръл се изправи на крака, бързо развърза и измъкна връзките на ловното си кожено елече и й ги подаде.

— Ето. Можеш да си завържеш туниката, щом вече си се окопитила.

Без връзките и без ловния колан, ловното елече и простата вълнена риза под него се разтвориха и откриха широкия гръден кош на Джеръл. Студеният вятър го прониза.

— Така — рече той и с удоволствие забеляза, че устните й се разтвориха от слаба и нежна усмивка — би ли могла да станеш, ако ти помогна.

Тя кимна и той се наведе над нея, прихвана я с две ръце и я изправи на крака. Макар и плавно, движението предизвика остър вик. Тя се строполи върху него, главата й се заби в гърдите му, а ръцете й сграбчиха краищата на коженото елече.

— Бедрото ми. Дясното ми бедро! — Тя се разтрепери.

Без да я пуска, Джеръл прокара ръка по бедрото й, опитвайки се да разбере какво не е наред.

— Струва ми се, че всичко е наред.

— Изкълчила съм го. Вероятно, когато съм паднала.

Това означаваше, че тя няма да може да ходи. Джеръл се замисли как да постъпи. В това време ръката му сякаш сама се вдигна и бавно и нежно поглади косата й. Момичето бе толкова малко и деликатно. Но той чувстваше силата на тялото й, вътрешната й енергия, която се бореше да победи болката.

— Ще те занеса до моя лагер — каза той накрая, — там ще получим помощ.

— Не!

Този категоричен протест го учуди.

— Нося послание, което трябва да стигне до предназначението си — тя се отдръпна от него, но продължаваше да се държи за дрехата му, за да не падне.

— Как ще стане това? — попита той. Разтревоженото й лице говореше, че няма отговор на този въпрос. Джеръл продължи: — Ще те занеса ей там, на завет — за пръв път той осъзна, че мъглата се е вдигнала, изгонена от свирещия вятър.

— Аз ще мога да вървя, ако ми помогнеш.

Джеръл понечи да възрази, но се отказа, като видя упорито стиснатата й челюст и вирнатата брадичка. Внимателно, без да докосва ранената й страна, той се премести така, че тя да може да се опира на него, докато върви.

Те запристъпваха бавно напред. Вървене не беше точната дума за начина, по който тя се придвижваше. Въпреки че се опитваше, тя не можа да раздвижи изкълченото си бедро и всичко, на което бе способна, бе да подскача на здравия крак, като влачеше десния подпряна на ръката на Джеръл.

Вече не я беше грижа за разкъсаната туника. Долната й устна кървеше, защото я прехапа в усилието си да не извика от болка. Докато стигнаха до една купчина скалисти камъни, които отбиваха силата на вятъра, тя цялата се тресеше и люлееше.

— Почакай тук — нареди Джеръл, като се убеди, че тя няма да припадне, — ще донеса нещата ни.

Той се върна, взе първо ловния си колан, лъка и стрелите и след това прибра нейния колан. Понечи да го сложи на кръста си, но веднага се засмя — нейната талия явно бе поне два пъти по-тясна от неговата. Прекара го през собствения си колан, а кинжала й пусна в ножницата на ловния си нож.

Тя го помоли да прибере и наметалото от граклова кожа. Като видя нишата, която й бе служила за убежище, Джеръл потръпна. Мястото беше толкова малко, че сигурно бе усещала дъха на древона, когато е нападал.

Докато той събираше вещите, тя успя някак си да завърже туниката си с неговите връзки. Тези усилия обаче я изтощиха и когато Джеръл се върна, беше силно пребледняла. Въпреки че тя се опита да прикрие безсилието си, той забеляза, че цялото й тяло трепереше от напрежение. Не му се мислеше какво мъчение за нея щеше да бъде придвижването до лагера.

— Всичко е наред — каза той с преднамерено бодър глас.

— Посланието. Трябва да отнеса посланието в Ануей — каза тя през зъби. Очите й бяха станали огромни и сякаш заличиха останалите черти на лицето й.

— Ще изпратя друг вестоносец — Джеръл помисли за вестоносеца, когото бе наел и който все още бе в селото и нямаше никаква работа, освен да се радва на свободното си време и заплащането, което получаваше, за да е на разположение. — Но първо трябва да получим помощ.

— Ти ще изпратиш вестоносец? Ти имаш вестоносец?

Джеръл знаеше, че ако имаше достатъчно сили, тя щеше да се разсмее. Вестоносци притежаваха богатите, а не ловци в просмукани с кръв и зацапани с пръст дрехи. Откакто се раздели с Норваг, не беше се къпал и брадата му бе набола. На нейно място той със сигурност би се разсмял.

— Да, имам вестоносец — потвърди Джеръл и не можа да прикрие усмивката си, — и то достатъчно благоразумен, за да не се опитва да яха древони.

На тези думи тя вече слабо се засмя, но когато той се опита да я изправи, тя извика по-силно отпреди и припадна.

 

 

Обратният път до лагера му се стори много по-дълъг отпреди. Джеръл спря да почине. Младата жена не беше тежка, но той я носеше на ръце по стръмната и скалиста пътека, която дори без товар бе трудно проходима. Мускулите на ръцете и гърба го заболяха от постоянното напрежение.

Джеръл нежно я сложи до един навес от няколко струпани скали. Тя все още не идваше в съзнание, но докато я беше носил, той няколко пъти я поразтърси, понеже не виждаше добре и без това едва забележимата пътека, а това едва ли би й помогнало да дойде в съзнание.

Освободен от товара си, Джеръл се изправи и разкърши ръце, за да раздвижи стегнатите си мускули. Вече не беше далеч от лагера, но със скоростта, с която се движеше, щеше да пристигне най-малко след два часа.

Той въздъхна и се наведе отново над нея. Все още беше много бледа, но устната й вече не кървеше. Мъжът нежно придърпа скъсаната й туника. При това движение нещо малко, но твърдо се изтърколи. Джеръл повдигна падналия предмет. Беше тежък златен пръстен. Той понечи да го пусне в джоба си, но нещо в блясъка на камъка го възпря.

Повдигна го към очите си и замръзна. Не можеше да бъде. Светлината бе слаба и той бе уморен.

Все пак обърна пръстена и прокара показалеца си по вътрешната страна, там, където бе възвишението за камъка, после загледа по-внимателно знаците изрязани на вътрешната страна на халката. Знаците бяха букви от азбуката на Аркана и означаваха име — Сантар Бен Хадар.

Беше невероятно, но нямаше никакво съмнение — пръстенът бе записващото устройство на Сантар.

Зашеметен, Джеръл погледна вестоноската. Въпросът изгаряше устните му, но притихналата, бледа фигурка не можеше да му каже нищо в този момент.

Пръстенът на Сантар. Джеръл го стисна в ръката си толкова силно, че ръбът на камъка се заби в дланта му. Тъпа болка прониза гърдите му и съживи надеждата, която той таеше през цялото време.

Джеръл бе виждал пръстена само веднъж — последния път, когато видя брат си. Сантар бе възбуден и горд, искаше да покаже символа на новия си ранг — записващия пръстен, който се даваше на служителите от Службата за преоткриване, когато завършваха обучението си. Пръстените запаметяваха всичко, което техните притежатели чуваха, виждаха, чувстваха или помирисваха. Събраната по този начин информация се комплектуваше и по хипнотичен начин само за няколко часа участниците в първата команда за преоткриване успяваха да усвоят езика и обичаите на планетата.

Въпреки че не беше виждал Сантар, откак той завърши обучението си, Джеръл не можеше да си представи дори, че брат му доброволно би дал пръстена си на някого. Ако не беше го дал сам, това означаваше, че…

Не! Не биваше да позволява на въображението си да полети в тази посока, каза си Джеръл. Това, че Сантар не би махнал доброволно пръстена си, не значеше, че е мъртъв. Имаше много възможни обяснения и Джеръл трябваше да открие правилното.

Той отново погледна безчувственото момиче. Какво ли знаеше тя за пръстена? Или за Сантар? На кого носеше пръстена и защо? Кой го изпращаше?

Вестоноската не можеше да отговори на неговите безмълвни въпроси. Това можеше да стане само ако той по най-бърз начин успееше да я занесе в лагера, за да се стопли и отпочине.

Устните му се свиха загрижено, той пусна пръстена в джоба на ловния си колан, прихвана с една ръка раменете й, а с другата коленете, и я вдигна.

Умората отпреди няколко минути бе напуснала тялото му сякаш като с магия. Колкото по-скоро я отнесеше в лагера, толкова по-скоро можеше да очаква отговор на въпросите, които се въртяха в главата му.

Без да почива, Джеръл крачеше към лагера и спираше от време на време само за да провери как е момичето. Той пристигна в лагера по тъмно и намери там само Ракин. Беше изтощен и мускулите на гърба му се бяха почти схванали. Прекалено уморен, за да може да тръгне отново, той изпрати Ракин за помощ до крайпътния хан.

Когато Борлат най-сетне се върна след неуспешния си опит да намери нещо за ядене, освен нощните гризачи, които много от тукашните хора приемаха като деликатес, Джеръл го изпрати горе в планината да донесе това, което беше останало от древона. Той искаше да бъде насаме с момичето, когато дойдеше в съзнание, за да може да го попита за пръстена без свидетели. После се върна при нея. Беше я увил в кожата на първия древон, който уби. Само лицето й се подаваше и то изглеждаше още по-дребно и крехко, обрамчено от грубата козина. Тя беше толкова бледа, че Джеръл изведнъж се изплаши отново както тогава, когато за пръв път се приближи към нея.

Той коленичи до нея и опипа шията й, за да провери пулса. Кръвта й туптеше под пръстите му силно и равномерно.

Вместо да се отдалечи, Джеръл се наклони още и отмахна един кичур, който покриваше бузата й. Щеше му се тя да отвори очи, и то не само за да я попита за пръстена, а защото много искаше да се увери дали очите, скрити от клепачите, бяха наистина толкова топли и с тези зелени пламъчета.

Мислеше си за смелостта й да се изправи срещу древона, въоръжена само с кинжал, и поклати глава с удивление. Представи си я в тясната скална ниша и си спомни с каква самоотверженост пееше онази веселяшка кръчмарска песен и не можа да сдържи усмивката си.

Без да си даде сметка защо, той усети някаква увереност, че тя не знае нищо за брат му. Той много слабо познаваше обичаите в този свят, но знаеше, че вестоносците по правило не са лично заинтересовани от посланията, които предават. Това означаваше, че тя не би могла да знае за пръстена нищо повече, освен кой й го е дал и на кого трябва да го предаде. Той бе почти уверен, че точно тази информация тя няма да пожелае да сподели.

През следващите минути тя не показа никакви признаци на свестяване. Независимо от студения въздух и ледената вода Джеръл реши да се изкъпе в потока. Искаше да се измие и да изпере, доколкото може, кръвта от дрехите си. Колкото и глупаво да беше, той почувства, че иска да изглежда по-представително, когато тя се събуди.

 

 

Нарин премигна, ослепена от яркото синьо небе. Някъде в храстите пееше птичка и хич не я беше грижа за студа. Пое дълбоко въздух и незабавно сбръчка нос от отвращение. Миризмата на древон я обгръщаше от всички страни.

Древон! Спомените нахлуха в главата й — спомен за страха, за огромния звяр, който се бе опитал да я убие. Спомен за болката, за високия непознат, чийто глас звучеше толкова топло и грижовно в ушите й. Тя си спомни докосването на ръцете му, гъделичкащата топлина на косматите му гърди и смущаващата мъжественост, която я беше заляла като вълна.

Нарин продължи да лежи тихо и по звуците, които идваха до нея, се опита да определи къде се намира. Все още чуваше пеенето на птиците, а като напрегна слуха си, до нея достигна тихото ромолене на поток. Недалеч слабо пращеше огън — дори през натрапчивата миризма на древонската кожа тя долови уханието на врящо месо. Но не се чуваха никакви стъпки и гласове.

Без да се замисли, Нарин се опита да махне кожата и да седне, но веднага падна назад и простена от болката, която прониза цялото й тяло. Болеше я тила, болеше я цялата й лява страна, дясното й бедро туптеше и й напомни за непоносимата болка, която я преряза, когато непознатият се опита да я изправи на крака.

Болежките по тялото можеха да се изтърпят. Но изкълчването на крака щеше да й попречи да стигне до Ануей.

Тя премигна и се опита да задържи сълзите на гняв. Какво трябва да направи? Спомни си, че непознатият бе споменал, че ще изпрати друг вестоносец вместо нея, но едновременно с това си спомни колко бедняшки вид имаше той. По нищо не личеше, че е достатъчно богат, за да може да си позволи обучен вестоносец.

Нарин внимателно бутна кожата назад и седна. Посланието трябваше да замине за Ануей на всяка цена.

Трябваше да забрави пръстена, който й бе дал съветникът. Тя бръкна в туниката си и потърси малката торбичка, но замръзна, когато ръката й напипа вътрешния джоб. Кесията беше там, но пръстенът беше изчезнал. Тя отчаяно заопипва джоба по всичките му краища.

Нарин извади кесията или по-скоро това, което бе останало от нея и я огледа. Рогът на древона бе разкъсал не само туниката, но беше пробил джоба и торбичката. Пръстенът вероятно бе паднал някъде по пътя, докато тя е била в безсъзнание.

Освен… Не, дори не й се искаше да мисли за тази възможност. Непознатият, който я беше спасил, можеше да не е нищо повече от беден ловец, но в никакъв случай не беше крадец. Сигурна беше в това.

Нарин леко се размърда и се опита да облекчи болката в бедрото. Но движението отново я накара да изохка и тя пак падна по гръб.

Изведнъж усети, че й е студено и е гладна. Месото, което къкреше в малкото гърне на огъня, ухаеше толкова вкусно. Внезапно тя се засрами, че можеше да мисли за ядене, след като е установила загубата на пръстена. Това й напомни също, че непознатият ловец е някъде наблизо и вероятно скоро ще се върне.

Тя се бореше с тялото си, за да го изправи на крака, когато чу стъпки и тихо подсвиркване с уста. Докато ловецът се провираше през гъстите храсти пред лагера, Нарин успя да се изправи. Дишането й изведнъж се затрудни, но се надяваше, че това е от усилието при ставането.

Въпреки студа той явно се беше къпал. Мократа коса обвиваше с дебели къдрици правилно оформената му глава. Беше свалил коженото си ловно елече и ризата. Мокрите дрехи капеха в ръцете му. Гамашите му бяха също мокри. Впити в краката му, те подчертаваха силните мускули на прасците и бедрата. Сухи бяха останали само меките ловни ботуши.

Явно учуден, че я вижда права, той спря. Лека усмивка разчупи строгите черти на лицето му и странните му очи се стоплиха. Когато се приближи, Нарин видя, че в косматите му гърди блестяха капчици вода.

Една мисъл я прониза — никога не бе виждала толкова величествен мъж и то толкова смущаващо разсъблечен.

Джеръл се усмихна с облекчение. Само преди малко се чудеше дали е жива изобщо, а ето я — успяла, въпреки изкълченото бедро, да се изправи сама. Това обаче не означаваше, че изглежда добре. Всъщност изглеждаше ужасно. Все още бледа, със стиснати устни, което по-ясно от думи говореше за болката, която изпитва. Косата й бе разрошена и на места сплъстена от засъхнала кръв. Страшно му бе да гледа дясната й ръка, въпреки че знаеше, че кръвта не е нейна. А състоянието на туниката и кожените гамаши не можеше да се опише с думи.

Нито външният й вид, нито неизказаните въпроси относно пръстена на Сантар можеха да намалят възхищението, което той чувстваше. Било й е изключително трудно да се надигне и явно й струваше огромно усилие да се задържи права. Малката вестоноска сякаш бе само дух и сърце.

Той бързо пристъпи към нея.

— Не биваше да ставаш сама! — протегна ръка към нея Джеръл.

Пръстите му бяха ледени, а тя почувства някаква непривична топлина. Нарин погледна към ръката, която я хвана.

При вида на мръсната си ръка под неговите все още мокри пръсти, тя издаде слаб неволен вик на отвращение и се дръпна. Въпреки че беше научена да мисли само за работата си, а не за себе си, тя не можа да потисне срама, че изглежда толкова ужасно.

Той също се отдръпна и попита загрижено:

— Заболя ли те?

— Не — Нарин се сви и ръцете й обхванаха раменете. Опита се да се справи с нахлулите чувства.

Тя беше вестоносец. Не чувствата трябваше да я управляват, а тя тях. Какво значение имаше външността й? Защо беше това смущение и объркване от близостта на непознатия? Дългът й беше единственото, което имаше значение.

— Не — повтори тя. — Не ме заболя. Извинявай, аз… — Искаше й се той да продължи да я докосва. Искаше да положи глава на гърдите му както тогава в планината и той да я прегърне. Искаше да забрави за неудачите си, за загубения пръстен, да се почувства сигурна и защитена, както се почувства тогава.

— Тревожа се за посланието, което трябва да отнеса — каза тя с очи забити в земята.

— Но ти не можеш да вървиш.

— Не.

Джеръл гледаше съсредоточено наведената й глава и се чудеше какви ли мисли се въртяха в нея.

— Ела — той посочи към един широк камък близо до огъня. — Отпусни си крака. Можеш да седнеш на камъка, без да се облягаш на бедрото си.

Този път Джеръл не й предложи помощта си, когато тя закуцука към скалата. Момичето бавно се занавежда, докато успя да се облегне на скалата полуседнала, полулегнала.

За да не я притеснява, той престана да я наблюдава, разстла ризата и елечето си на камъните до огъня да се сушат и бързо навлече една чиста риза. Странно как не беше усетил колко е студено, докато стоеше около нея.

— Сложих нещо да се сготви — каза той и извади две дървени паници и лъжици от багажа на Ракин. — Не е много, малко древонско месо с подправки, но все пак е топла храна. Можем да хапнем и да поговорим.

— Разрязал си древона? — възкликна Нарин учудено. А тя си беше помислила, че той е оставил древона, за да я спаси.

— Как бих могъл? — Джеръл поклати глава, като си спомни колко трудно му беше да носи само нея. Той се наведе над огъня и започна да пълни паниците. — Това е друг древон. Убих го преди това. Моите хора се погрижиха за него, а аз продължих лова. — Устните му се присвиха с горчивина. — Но май беше по-добре да остана в лагера.

— Видях рана на гърба ти — отбеляза Нарин и с благодарност пое купата с вдигащото пара ядене, която той й подаде.

Въпреки мъчителното й придвижване до скалата, на която седна, тя го беше наблюдавала, докато разстилаше дрехите си да се сушат. Начинът, по който се движеше, играта на мускулите под гладката му кожа приковаха погледа й въпреки болката.

— Не мислех за нея — той я погледна в очите. Зелените пламъчета в очите й наистина искряха. — Мислех за теб. Древонът можеше да те убие. Трябваше да го поваля първия път.

За миг Нарин почувства отново ужаса от приближаващия се древон. Но само за миг. Загрижеността и разбирането, което прочете в очите му, я обгърнаха и прогониха страха.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Отхапа от месото. Беше толкова вкусно, колкото и миризмата му.

— Взел съм двама мъже, които ми помагат в лова. Изпратих единия в планината да донесе убития древон. Другия пратих за помощ — да доведе лечител, носилка и носачи за теб. Казах му да доведе и вестоносец. Трябва да пристигнат скоро — той замълча загледан в нея. — Сякаш не ми вярваш.

Какво можеше да отговори тя? Нарин се чудеше. Огледа лагера, забеляза грубите одеяла, които ловецът и спътниците му бяха използвали за легла, малкото оръжия и обикновеното, просто облекло, разстлано по камъните.

— След колко време ще дойдат? — попита тя накрая.

— Два часа. Най-много три.

— Истински вестоносец?

— Да.

Искаше й се да се надява, че той не лъже. А и какво ли би спечелил, ако лъжеше? Колебанието й го накара да се усмихне.

— Не вярваш, че мога да имам вестоносец, нали? Може би трябва да се представя — каза той, изправи се леко и се поклони. — Джеръл. Пътешественик и търговец. На вашите услуги.

— Търговец? Но…

— Не всички търговци са стари и дебели и пътуват с големи кервани в коли, запрегнати с ардове — той се ухили. — Някои намират повече смисъл да пътуват без кервани. А ти? Не мога да те наричам през цялото време „вестоносецо“.

Нарин също се усмихна в отговор.

— Казвам се Нарин. Търговец Джеръл! Нарин от Калинден.

— Калинден? — той явно беше изненадан. — Пътеката, по която ти вървеше, идва от Маткасен, не от Калинден.

— Така е. Нямаше свободен вестоносец в Маткасен и аз трябваше да продължа — тя се поколеба. — Носех и още нещо. Един пръстен. Древонът е пробил джоба ми и той е паднал. Не си ли го виждал?

— Пръстен? — каза Джеръл, сякаш това не го интересуваше. — Как изглеждаше?

Тя отново се поколеба. На вестоносците беше забранено да обсъждат поръченията или предметите, които носеха, с когото и да било. Но те не трябваше и да губят нещата, които им бяха поверени.

— Беше мъжки пръстен, златен, с необикновен син камък.

— Ценен?

Въпрос, типичен за търговец, но на Нарин не й стана приятно да го чуе от този мъж.

— Не знам. Видях го само веднъж.

— Чий е? Кой ти го даде?

Прекалено много въпроси задаваше, помисли Нарин с раздразнение. Но това също бе разбираемо. Информацията можеше да се купува и продава също като стоките.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Джеръл сви рамене и се зае отново с месото.

— Не мога да ти помогна. Съжалявам.

Изглежда, че тя наистина не знаеше почти нищо за пръстена. Щеше да е от полза да научи имената на изпращащия и на получателя, но беше сигурен, че доброволно тя няма да ги каже.

Независимо от разочарованието, той не можа да потисне ясното усещане за облекчение. Не би искал да мисли, че тя по някакъв начин е свързана с изчезването на брат му.

Нарин изучаваше мъжа отстрани, леко озадачена. Макар че имаше търговци, които пътуваха без кервани, това не беше обичайно. Някак си не можеше да си представи този величествен мъж да се занимава с търговия.

Тя бързо отхвърли тези мисли. Това нямаше значение. Можеше да бъде и някой Господар. За нея бе важно да я изведе от тази планина и да доведе някой, който да отнесе посланието вместо нея.

Междувременно мокрите дрехи на камъните я подсетиха за нещо.

— Имаш ли друга чиста риза да ми дадеш? И сапун. Искам да се измия, преди да дойдат твоите хора.

Като вестоносец тя имаше право да иска всичко, от което се нуждаеше, но очевидната оскъдица в лагера я накара да се усъмни, че Джеръл може да й даде това, за което молеше.

— Извинявай! Не помислих… — той отиде до една малка кожена чанта, разположена на едно от одеялата. — А, ето. Ракин няма да има нищо против — и извади груба вълнена риза, подобна на тази, която носеше.

После взе парчето сапун, което беше оставил на един камък до дрехите си, и го подаде на Нарин.

— Но трябва да те предупредя, че водата е много студена.

— Няма значение. Важното е да се почувствам чиста — тя пое нещата и ръката на Джеръл, протегната да й помогне.

— Гледай да стоиш на брега — предупреди Джеръл и й помогна да се настани на покритата с мъх издатина до бързо течащата вода. — Камъните са хлъзгави, а водата е леденостудена. Трябва ти само толкова вода, колкото да измиеш най-грубото. По-късно ще ти осигуря истинска баня.

— Още нещо? — попита Нарин и веждите й се свиха с раздразнение. Потокът не беше далеч от лагера, но ходенето бе изтощило и крака, и търпението й.

— Внимавай с раната. И ме извикай, като свършиш, да ти помогна да се върнеш в лагера.

Нарин гледаше потока и не отговори, но започна да развързва туниката си преди Джеръл да се отдалечи.

Заради болката в хълбока й беше много трудно да си свали ботушите и гамашите. Трябваше да помоли Джеръл да й помогне да си свали поне ботушите, помисли си Нарин.

Когато най-накрая цялото й облекло лежеше на мъхестия камък до нея, тя потрепери от студения въздух, който обгърна голото й тяло, но й беше приятно да се почувства освободена от стягащата кожа и мръсните дрехи. Ботушите й трябваха, а гамашите можеха да се изперат, но й се искаше никога вече да не се докосне до туниката.

Водата беше наистина студена, но колко приятно бе да се измие. Като посвикна, водата й се стори по-скоро ободряваща, отколкото студена.

Поизми се, после натопи гамашите и ги затърка силно със сапуна. Трябваше да ги изплакне няколко пъти, за да придобият що-годе приличен вид. Мускулите й се раздвижиха и се поотпуснаха. Тогава я осени една мисъл.

Джеръл пренареждаше багажа си, когато чу вика й. Грабна ловния си нож и хукна към потока. Какво можеше…?

Тичешком задмина последната голяма скала преди потока и едва не падна при рязкото спиране на хлъзгавия мокър мъх. Въображението му вече беше прехвърлило няколко възможни обяснения за вика, но не го беше подготвило за това, което видя.