Ан Ейвъри
Далечна звезда (12)

Глава единадесета

Докато Нарин следваше Джаспериан и стария си учител Гравнар към личните стаи на владетеля, тя се опитваше да потисне гнева си и да възстанови спокойното, безлично държане, което се изискваше от вестоносец.

Трябваше по някакъв начин да убеди Джаспериан да не пренебрегва предупрежденията на Торк. А това явно нямаше да бъде лесно, щом Господарят даде ясно да се разбере, че според него тя лъже за отказа на Линдаз да помогне на Калинден.

Гравнар държеше отворена вратата към стаите на Господаря. Докато влизаше, Нарин забеляза суровото изражение върху лицето на стария си учител още преди той да се обърне да затвори вратата зад тях. Тя отново се почувства за момент като ученичка, която се бои от неизбежната лекция, че трябва да остави чувствата си настрана.

Но това трая само момент наистина. Това не бе класната стая и тя не разказваше за състоянието на пасищата на ардовете.

Джаспериан седна на тежко обковано кресло, разположено от едната страна на масивна маса, отрупана с книжа, карти и официални документи. В продължение на няколко секунди той нищо не каза, а тъмните му очи не изразяваха нищо, докато изучаваше изправената пред него Нарин.

— Вестоносецо, сериозно ли е обвинението ти, че Негова светлост Господарят Линдаз е отказал да изпрати войски да ни помогнат и даже е отказал да изпрати вестоносец до Ануей? — каза накрая Джаспериан. — Лошото е, че първата част от твърдението ти се опровергава от факта, че войските му вече са тук.

— Не обвинявам Негова светлост — каза Нарин с достойнство. — Аз просто повтарям. Ако желаете, ще повторя думите на Негова светлост Господаря Линдаз и вие решете сам.

След като Джаспериан кимна, Нарин повтори дума по дума казаното от Линдаз в краткия й разговор с него.

Джаспериан се намръщи, очевидно оценяваше доклада на Нарин и го съпоставяше с присъствието на Лейди Ксиант.

— Каза, че носиш още вести.

Нарин се поколеба, защото се чудеше как най-добре да предаде предупреждението на Торк. Още веднъж почувства съмненията, които я мъчеха през трите дена път от Маткасен. Торк можеше да греши или да я използва за свои цели. Но мъжът се страхуваше и не беше дал информацията с желание. Защо, след толкова години престой в собствените им скалисти земи, диваците бяха нападнали отново? И през цялото време пред нея стоеше споменът за тъкача Насинтор и семейството му…

— Шести вестоносец? — лявата вежда на Джаспериан се беше вдигнала в студено учудване.

— Извинете ме, ваша светлост — като хвърли бърз поглед към Гравнар, Нарин се отпусна в транс за отчитане и предаде на двамата смълчани слушатели предупрежденията на Торк.

Но дори и след като излезе от транса, Нарин разбра, че това не е достатъчно. Това бяха само думи, а думите не можеха да предадат чувствата на самия мъж, който бе нарушил клетвата си на вестоносец, пренебрегнал всичко, което представляваше, и говореше от страх, беше се осмелил да изкаже предположения и изводи, направени на основата на откъслечни сведения.

Чрез окото в мозъка си тя можеше да види жестовете и израза на Торк, да усети напрежението и несигурността в гласа му, да почувства решителността му. Тя едва сега осъзна, че точно тези недоловими неща, тези твърде човешки емоции я бяха убедили, че той говори истината. А нямаше как да предаде и част от това на Джаспериан и на Гравнар. Те бяха чули думите и само думите. За тях не съществуваше нищо друго и те не биха могли да повярват.

Тъй като мълчанието се проточи, Нарин с болка почувства, че се е провалила. Какво още би могла да направи? Гневът се надигаше у нея, докато гледаше безизразното лице на Джаспериан. Тя беше вестоносец, при това добър. Тя беше обучавана да наблюдава и не беше глупава. Защо те не можеха, поне този път, да оставят настрана традиционните си възгледи за това, какво трябва да представлява вестоносецът, и да я изслушат?

Най-накрая Джаспериан проговори, но думите учудиха Нарин.

— Този мъж, който те придружава, този Джеръл — Джаспериан се затрудни с непознатото име. — Какъв ти е той?

— Ваша светлост?

— Наблюдавам те, откакто започна обучението ти, Шести вестоносец — каза Джаспериан студено, — така както наблюдавам всички кандидати за вестоносци. Зная силните ти места — той замълча, очите му я гледаха съсредоточено — и слабите ти места.

Въпреки че се опитваше да остане спокойна, с безизразно изражение, както се полага на вестоносец, Нарин почувства, че червенина от ярост започва да пълзи нагоре по врата й и оцвети страните й точно както бе станало в приемната зала.

— Имаш склонност да оставяш емоциите да ти оказват прекалено голямо влияние. Така, както и сега, когато не можеш да потиснеш гнева си, че не реагирам на информацията ти, както си очаквала.

Червенината заля Нарин още по-високо.

— Калинден е в опасно положение. Няма нужда да ти го казвам. Нуждата от информация, на която да мога да разчитам, е по-голяма от всеки друг път. Не бих искал да се лиша от услугите на един от най-обещаващите ми вестоносци.

Надеждата започна да се промъква в Нарин, но само след миг бе разрушена от последвалите сурови думи.

— Не зная какво те кара да мислиш, че ще повярвам на такива глупости за друг владетел и неговата Лейди. Недопустимо е, който и да било, да реши да се договаря с диваците, особено някой от техния ранг. Не зная какво би могло да те накара да се отнесеш с пренебрежение към отговорностите си на вестоносец, така че да закъснееш толкова много със завръщането в града. Нито знам кой е този Джеръл и какъв ти е.

Той замълча, като че ли да й даде възможност да отговори. Когато Нарин не каза нищо, той продължи:

— Не знам и не ме интересува. Интересува ме само хората, които служат на мен и на Калинден, да изпълняват задълженията си, както се изисква. Ако установя, че повече не мога да разчитам на теб като на верен и изпълнителен вестоносец, няма да се поколебая да те освободя от задълженията ти. Изразих ли се достатъчно ясно?

Докато Джаспериан говореше, гневът на Нарин нарасна дотолкова, че тя едва ли можеше да промълви нещо в знак на протест. Тя успя бързо да кимне с глава, но като гледаше в тези студени тъмни очи, които я изучаваха с такова твърдо безразличие, Нарин разбра, че той не е повярвал на нищо от това, което бе казала.

— Можеш да си вървиш — с тези думи Джаспериан пренесе вниманието си върху книгите, натрупани на масата пред него, и даже не се обърна да отвърне на поклона й.

Гравнар последва Нарин, но не се опита да я заговори, докато не се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват стражите в коридора.

— Не се справи добре с това — каза най-сетне. Той не погледна към Нарин, а гласът му звучеше равно, безчувствен глас на добре обучен вестоносец.

— Той не ми повярва.

Веждите на Гравнар леко се повдигнаха, израз, който, доколкото помнеше Нарин, бе най-откритият израз на чувства.

— Нима очакваше да го направи?

— Казах истината! Разказах каквото чух, точно и без промени! Донесох информация, от която той се нуждае, която той трябва да чуе! — Нарин не правеше никакви усилия да сдържи гнева и възмущението си.

— Дори на мен, който познавам и уважавам вестоносеца Торк, ми е доста трудно да ти повярвам — Гравнар погледна към хората, които пресичаха залата, — но няма да говорим за това тук. Несъмнено ти си изморена и гладна. Имам в стаята си храна и вино. Ще поговорим, докато се храниш, после ще можеш да си починеш.

Нарин поклати глава.

— Нося съобщение за пастира Порза, други за Лейди Ксиант от съветниците й. А също така помолих Джеръл да ме чака. Не мога просто така да го изоставя.

Лицето на стария вестоносец не изразяваше нищо, но зад безизразния му поглед Нарин усети скрит въпрос.

— Тогава го намери и го вземи със себе си. А що се отнася до твоите съобщения, Порза може да почака. А що се отнася до Лейди Ксиант, случайно ми е известно, че тя скоро ще се срещне с Негова светлост Господаря Джаспериан, за да обсъдят стратегията, така че едва ли ще може да те приеме в близките няколко часа. Имаш време да се нахраниш. Ще те чакам.

И без да каже нито дума повече Гравнар си тръгна. Като потисна вътрешното си желание да последва учителя си, Нарин се върна в главната зала, за да потърси Джеръл.

Въпреки че той беше с ръст по-висок от средния и би трябвало лесно да го забележи, Нарин загуби няколко минути, за да го открие в тълпата. Докато го търсеше, не можеше да се освободи от усещането на погледите върху себе си. Беше ясно, че се бе разпространила мълвата за разказа й за нападението на диваците и за личния й разговор с Джаспериан. Единият от двама стоящи наблизо мъже тъкмо се канеше да се доближи до нея, но тя го отпрати с жест и започна да си пробива път през струпалите се хора. Нямаше настроение да обсъжда с когото и да било информацията, която бе донесла, независимо от това, кой е и каква длъжност заема.

Нарин намери Джеръл облегнат на една колона, близко до най-далечната стена, и очевидно дълбоко замислен. По отпуснатия, почти спящ вид на лицето му тя реши, че той подслушва разговора на тримата търговци до него.

Въпреки праха и мръсотията от трите дена път, той си оставаше величествен. Стоеше на един крак, другият му крак, обут в ботуш, беше кръстосан върху глезена, а с рамото си се беше подпрял на колоната. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите, поза, която подчертаваше мощните мускули на ръцете и торса му. Одеялото, което носеше, бе метнато през едното му рамо и през гърба му като торба на бедняк. Не носеше никакво оръжие, освен големия си смъртоносен нож в ножница на пояса си. Не беше се бръснал от деня, в който напуснаха Маткасен, и брадата му беше станала твърда, и тъмна.

И все пак, независимо от мръсотията, независимо от грубите дрехи и бедното оръжие, той изглеждаше много повече мъж, отколкото който и да било от добре облечените, добре въоръжени войници в залата. Нарин не можеше да изхвърли от главата си мисълта, какво би било усещането, ако я целунеше, както е брадясал. Грубо. Грубо и все пак…

Тя разтърси глава. Нито времето, нито мястото бяха подходящи да се отдава на мечти. И то особено на мечти като тази. Каквото и да го бе довело в Калинден, то не беше свързано с нея, и каквото и да се беше случило между тях, то бе останало дълбоко в миналото, в колата на кервана и на хълма след Маткасен.

Нарин се приближи до него. Джеръл погледна нагоре. Когато я видя, очите му се разшириха. От тях започна да струи яркосиня светлина и краищата на устата му се повдигнаха в усмивка. Той се изправи, пристъпи леко напред, ръцете му се вдигнаха и после застина. Усмивката изчезна, светлината в очите му се замъгли. Когато Нарин стигна до него, чертите на лицето му бяха приели внимателна и учтива, но все пак неутрална маска.

— Гравнар предложи да ни нахрани — каза тя, като внимаваше гласът й да е толкова безразличен, колкото изглеждаше лицето му. — Помислих си, че това би било по-лесно, отколкото да се опитваш веднага да намериш странноприемница. След това…

Гласът й заглъхна. След това той ще си отиде. Ако останеше в Калинден, винаги щеше да има шанс да се срещнат на улицата. Тя се надяваше това да не се случи. Раните, и особено тези на сърцето, заздравяваха по-добре, ако бъдеха оставени сами да зараснат.

Нарин изведе Джеръл от приемната и тръгнаха към крилото, където живееха съветниците на Негова светлост, лекарите и старшите вестоносци. Като Главен вестоносец, а сега и учител на обучаващите се вестоносци, Гравнар имаше правото да ползва по-обширни и по-добре обзаведени помещения в сравнение с останалите, които живееха в двореца.

— Там са съдовете с вода, сапунът и кърпите — каза Гравнар при влизането им, като посочи към предметите, подредени в отдалечения край на стаята. — Когато свършите, елате да се нахраните. Стар съм, но още не съм забравил глада, който присвива стомаха след няколко дена, прекарани в път.

Въпреки че се радваше на възможността да измие част от мръсотията, полепнала по него, Джеръл установи, че му е доста трудно да се концентрира върху тази задача, когато Нарин стои само на няколко крачки зад гърба му. Само за момент, когато тя се беше приближила към него в приемната, той си беше помислил, че е забелязал мекота в изражението й, която не беше се появявала от онази нощ в кервана. Но явно бе сгрешил. Толкова по-добре.

Като свърши с миенето и изсуши ръцете си, Джеръл вдигна очи и видя, че Нарин го наблюдава. Тя не изглеждаше нито заинтересована от него, нито нетърпелива от мудността му. Просто стоеше и търпеливо го чакаше да свърши, като че ли просто наблюдаваше приготовления за нещо, което предстоеше да започне. Тя също изми лицето и врата си и остави за по-късно мръсотията от дрехите си. Не бе успяла да попие всичката вода с кърпата и влагата все още проблясваше в основата на шията й, където бе оставила незакопчана яката на ризата си.

— Готов ли си? — попита тя.

— Да, но ти не си — без да може повече да изтърпи привличането, Джеръл меко попи водата със своята кърпа и веднага съжали за това. Даже и през дебелата тъкан той можеше да почувства топлината й. И това извика спомени, които щеше да е по-добре да забрави. Спомена за мекотата на кожата й, колко бели бяха раменете й, дъха й…

Рязко поемане на въздух и внезапното стягане на устните й му показаха, че беше сгрешил и че той не й е толкова безразличен, колкото искаше да го накара да повярва.

Без да каже нищо, Нарин се обърна и се отправи към мястото, където Гравнар ги очакваше. Джеръл сгъна внимателно хавлията, като се опитваше да успокои пулса си и да накара ръцете си да спрат да треперят.

Той имаше своите спомени, но и тя имаше своите.

Спомени за това, как той беше отблъснал молбата й да помогне на народа й да се защити; спомени за това, че не обясни по никакъв начин решението си. Нищо не можеше да оправдае действията му пред нея.

Такива спомени бе по-добре да бъдат забравени. С времето те можеха да избледнеят, болката от тях да намалее. А можеше и да не стане така. Но той нищо не можеше да направи. Джеръл хвърли кърпата върху пейката до съда с вода, без да забележи, че тя падна на пода, и се обърна към двамата, които го очакваха.

— Имам хляб и сирене, добре приготвено месо, което ще стигне поне за дузина изгладнели мъже, и малко плодове — каза Гравнар, когато се настаниха около масата. — Имам вода и вино или зафа, ако желаете.

— Аз не искам зафа — бързо отвърна Нарин и вниманието й беше съсредоточено върху парчето твърдо бяло сирене, което режеше.

— Мислех, че това е едно от любимите ти питиета! — за първи път Гравнар наруши сдържаността си.

— Вкусовете се менят — тя подаде на Джеръл парче сирене. — Сирене? — самообладанието й изглеждаше ненарушено.

— Благодаря — Джеръл прие сиренето с толкова достойнство, колкото успя да събере. Имаше шанс тя да не е забелязала изчервяването му.

Никой от тях не проговори, докато не свършиха с яденето. Джеръл отмести чинията си и отпи от сухото червено вино, което предпочете пред зафата. Храната беше обикновена, но достатъчно засищаща. Оказа се, че не бе осъзнал колко е гладен.

— Благодаря ти, вестоносецо Гравнар — каза Джеръл, като се опитваше да не гледа как Нарин облизва лепкавия сок, стекъл се по пръстите й от плода, който беше яла. С облекчение видя, че тя най-после се отказа от опитите си и отиде да си измие ръцете.

Гравнар кимна, че е чул думите на Джеръл. Мъжът вече изглеждаше почти човешки, безизразната маска на вестоносец беше заменена от по-нормалното изражение на учтива заинтересованост. Според Джеръл двете чаши вино, които мъжът беше изпил, бяха само частично виновни за промяната. Останалото обяснение може би се криеше в почти бащинската обич към Нарин, която Гравнар болезнено се мъчеше да скрие.

— Не бих могъл да си представя, че мъж с вашия ръст би могъл да поддържа темпото на бегач като Нарин — каза Гравнар и се облегна назад в стола си, като гледаше изучаващо Джеръл.

Джеръл се намръщи.

— Не беше лесно. И тя действително трябваше на няколко пъти да забави темпото си.

— Ти се справи добре — каза Нарин, докато се връщаше на мястото си. Тя продължи да гледа надолу, като съзнателно избягваше да се обърне към него.

Сега, когато Нарин се беше отпуснала, Джеръл можеше да забележи, че умората от трите дена тежък път бе започнала да я надвива. Той трябваше да признае, че също бе започнал да чувства въздействието й. Приливът на енергия, причинен от доволството, че най-сетне пристигнаха, бе започнал да намалява и мисълта за баня и легло, при това без значение в каква последователност можеха да бъдат получени, бе станала доста привлекателна.

Но той все още не можеше да си позволи почивка. Трябваше да намери място да се настани, да установи къде са разположени войските на Маткасен и кога се очакваше да тръгнат. И по някакъв начин трябваше да говори с Лейди Ксиант.

— А сега какво?

Немигащият поглед на Гравнар се премести от Джеръл към Нарин и обратно. Нарин въздъхна.

— Казах ти. Нося съобщение за пастира Порза — тя се намръщи — и още няколко за Лейди Ксиант.

Джеръл скочи, после се опита да прикрие реакцията си с опит да промени мястото си. Изглежда, че имаше шанс поне една част от проблемите му да бъдат много лесно разрешени.

— Нямам предвид съобщенията — каза Гравнар.

Нарин озадачено погледна към Гравнар, а после към Джеръл. Веждите й леко се повдигнаха.

— Аз ще направя всичко, което е необходимо, всичко, което мога, за да се бия с диваците… или с който и да е друг враг на Калинден.

Гравнар се обърна към Джеръл.

— А вие? Обикновено не си позволявам да се интересувам от работите на непознати, какъвто в случая сте вие, но тъй като дойдохте с Нарин…

Нарин го прекъсна, думите й прозвучаха неочаквано остро и заядливо.

— Неговите работи, както ти се изрази, учителю, не са свързани с нас. Той не е тук заради Калинден.

Тя се изсмя и добави:

— Нито пък заради мен.

— Аз…

Думите замряха преди още Джеръл да може да ги изрече. Какво би могъл да им каже? И въпреки това изведнъж му се прииска да обясни, поне да омекоти болката в тези блестящи очи.

Дните, които те прекараха заедно по пътя от Маткасен, някак си ги бяха сближили. Не бяха се любили, даже не бяха се целували, но бариерите помежду им, за които той даже и не предполагаше, че съществуват, малко се бяха пропукали. Той искаше да премине през тези бариери, доколкото беше възможно. Искаше му се поне спомените й за него да не останат толкова горчиви и неприятни.

Преди да успее да каже каквото и да било друго, на вратата нетърпеливо се почука.

— Влез — извика Гравнар.

Вратата се отвори и влезе юноша, един от многото, които разнасяха съобщения в двореца.

— Извинете, учителю — каза той, като се поклони ниско. — Негово височество желае да ви види в приемната.

Веждите на Гравнар леко се смръщиха малко гневно, но Джеръл не можа да забележи никаква друга реакция.

— Много добре — кимна любезно Гравнар. Той се изправи и се обърна към Джеръл:

— Можете да останете тук довечера, ако желаете. Нарин ще ви покаже леглата, които държа за посетители.

Той погледна към Нарин, в очите му проблесна замислена искрица, после се обърна и последва момчето. Вратата се затвори след него с тъп звук.

След Гравнар остана тежка тишина, която натежа над двамата, все още седнали до масата. След малко Нарин тихо промълви:

— Ти като че ли искаше да кажеш нещо, преди да почука момчето.

Джеръл преглътна. Толкова странно беше, че иска да сподели, да се довери на друг за нещо, което бе толкова лично.

— Аз исках да обясня… аз… — той се поколеба — аз търся брат си Сантар, който изчезна преди няколко месеца.

Джеръл бавно въртеше между пръстите си чашата с вино. Виното започна да кръжи в чашата и повърхността на тъмночервената течност ставаше ту почти черна от сянката, ту сребърна от отразената светлина. Черна — бяла. Да — не. Да говори или да мълчи.

— Имам причини да мисля, че Лейди Ксиант знае нещо за изчезването му. Че тя би могла, всъщност, че тя е виновна за това — каза той накрая. — Един приятел в Маткасен трябваше да събере информация. Трябваше да се срещна с него, но му се наложило да напусне града, преди да стигна там. Оставих Норваг да го чака, а аз дойдох в Калинден с надеждата, че бих могъл някак…

Той остави чашата на масата и срещна открито объркания поглед на Нарин.

— Никога не съм искал да ти причиня болка. Бях чул слухове, че близко до онзи хан са забелязали човек, който приличал на Сантар, така че отидохме да видим дали… Той е мой брат, единственият член от семейството ми, освен мен, който остана жив. Аз не мога… Той е преди всичко. Не разбираш ли?

Брат. Нарин премигна от болката и несигурността, които видя в очите на Джеръл, които прозвучаха в гласа му. Неизвестно как, но тя разбра, че в тези няколко думи той й беше разкрил повече, отколкото е имал намерение, беше открил слабостта си, уязвимостта си, която може би в продължение на години се е опитвал да скрие от света. И той бе разкрил всичко това, защото искаше тя да го разбере и да му прости.

Брат. Нарин си пое дъх. Какво ли би чувствала, ако имаше брат? Някой, с когото да си свързан, да му принадлежиш и той да ти принадлежи?

В Калинден тя бе намерила дом, приятели, място за себе си. И все пак… Гравнар й бе почти като баща и бе направил за нея повече от много бащи, но не й беше баща. Другите вестоносци й бяха приятели и другари, но не й бяха сестри и братя.

Те бяха вестоносци, което означава, че бяха сдържани, не разкриваха с готовност чувствата си. Често даже не си позволяваха да чувстват, да се смеят, да обичат или мразят. Те бяха обучени да избягват такива силни емоции, да ги потискат и да не позволяват да им влияят до такава степен, като че ли те изобщо не съществуват. Тя беше единствената, която все още трябваше да се бори, за да контролира страстите си, да се бори, за да не се разсмее на глас или да не се развика от гняв.

Отношенията й с приятели, които не бяха вестоносци не бяха по-добри, тъй като постоянно се чувстваше ограничена от техните очаквания за това, как трябва да изглежда и да се държи един вестоносец.

И въпреки това именно за тях и за Калинден тя би дала дори живота си, ако беше необходимо. И ако Джеръл я беше помолил, там в кервана, да отиде с него в Маткасен, тя би му отказала. Калинден и народът му имаха нужда от нея и имаха предимство в лоялността й, така както братът на Джеръл беше основното за него.

Нарин кимна. Да, тя разбираше. Разбра и прости. Това не беше достатъчно, за да премахне болката, но все пак стигаше. Мисълта й веднага скочи върху нещо друго. Ако Джеръл щеше да има каквито и да било отношения с Лейди Ксиант, той трябваше да знае що за жена е тя. Това означаваше, че той трябваше да знае за подозренията на Торк и за предупрежденията му.

Нарин се поколеба за момент, като оценяваше тежестта на задълженията си да не разказва това, което Торк й бе поверил, срещу необходимостта Джеръл да знае. Джеръл спечели. Не й отне много време да му разкаже какво бе научила в Маткасен.

Като свърши, Нарин отмести стола си и стана.

— Съобщението ми за пастира Порза няма да отнеме много време — каза тя — и след това ще намерим Лейди Ксиант.

 

Войниците на Маткасен, които охраняваха стаите на Лейди Ксиант, не им позволиха да влязат, така че Нарин и Джеръл трябваше да изчакат в коридора. Въпреки че би предпочела да крачи нагоре-надолу по коридора, така както правеше Джеръл, Нарин се контролираше и стоеше спокойно до стената срещу стражите, външно напълно спокойна и студена.

Чакането изглеждаше безкрайно. Умората вече бе започнала отново да я обхваща, когато Ксиант се появи в края на коридора, заобиколена от малка група съветници, пазачи и служители.

Тя пристъпваше величествено напред. Царските й знаци и тъмните брокатени дрехи бяха достатъчни, за да покажат ранга й. Докато вървеше по коридора, тя минаваше ту през златните лъчи на слънцето, които се промъкваха през дългите, тесни прозорци на залата, ту през сянката между прозорците.

Когато пресичаше светлината, златната бродерия на дрехите й проблясваше с почти непоносима яркост. В сянката, с тъмните си дрехи тя сякаш изчезваше. Само бледата й кожа и светлата коса се открояваха ясно, като че ли беше безтелесен дух, дошъл да смути древните зали на Калинден.

Нарин премигна, стресната от бързата промяна на Ксиант от блестящо лъчист към тъмен сенчест дух и обратно. Тя се премести и застана пред вратите, които стражите бяха отворили, и почти не забеляза кога Джеръл е застанал малко зад нея.

Ксиант спря на една крачка пред Нарин, но не отвърна на поздрава й, нито на стражите, които бяха застанали мирно и я поздравиха с вдигнати срещу лявото рамо десни юмруци, нито на поклоните на съветниците си, които бързо се оттеглиха.

Вниманието й беше изцяло фокусирано върху Джеръл. Изражението й, което в началото бе напрегнато, бавно се отпусна. Тя не се усмихваше, но Нарин, която я наблюдаваше, можа да види как се разшириха зениците на очите й и започнаха да блестят като два черни сияйни скъпоценни камъка.

Жената беше красива. Гъстата й руса коса се сипеше около раменете като златен водопад, който омекотяваше и частично скриваше тънко изрязаните й черти. Слънцето, което се проточваше от прозореца зад нея, я заобикаляше с лъчи, които изглеждаха естествено продължение на това толкова деликатно и неземно същество.

Тя премести погледа сиот Джеръл към Нарин.

— Ти си вестоносецът, който първи донесе вестта за диваците, нали?

Гласът на жената беше мек и нисък и все пак на Нарин й се стори, че усеща стоманена нишка зад кадифените нотки.

— Да, Милейди — прозвуча отговорът й.

— Ти тогава не отиде ли в Ануей?

— Не, Милейди.

Ксиант кимна, но погледът й отново се върна на Джеръл. Ясно беше, че не я интересуват причините, поради които Нарин не бе успяла да стигне до Ануей.

— А вие?

Този път гласът й беше чисто кадифе.

Джеръл се усмихна съвсем леко и се поклони дълбоко.

— Името ми е Джеръл, Милейди. Бих искал да говоря с вас.

Погледът на Ксиант бавно се плъзна по тялото на Джеръл, после се върна отново върху лицето му. Тя също се усмихна и кимна леко.

Нарин, която я наблюдаваше внимателно, си помисли, че Ксиант прави грешка, като се усмихва. Неземната й аура изчезна, като че ли никога не е била, и на мястото й смътно се появи нещо хищно.

Джеръл изглежда не беше забелязал промяната. Усмивката му почти незабавно се разшири. Нарин трябваше да потисне внезапния си изблик на гняв. Гняв и още някакво чувство, за което тя отказваше да признае пред себе си, че беше ревност.

— Елате — Ксиант преплува покрай тях и влезе в стаята. Появиха се две прислужници. Докато Ксиант стоеше, без да се движи, очите й бяха фиксирани върху Джеръл и на идеалните й устни се бе разположила лека усмивка. Прислужниците бързо развързаха и свалиха тежката й официална роба. Под нея Ксиант бе облечена в туника от прозрачна тъкан, която съвсем леко прикриваше стройното й тяло с хубав бюст.

Нарин се изчерви и се вбеси, като усети издайническата горещина по бузите си. Въпреки че туниката бе цяла, тя ясно можеше да види тъмните ореоли на зърната на Ксиант и извивката на кръста и бедрата й.

Изглежда, че този вид ни най-малко не тревожеше Ксиант. Тя леко се обърна, за да поеме чаша вино от кланящия се прислужник, и докато отпиваше хвърли поглед през рамото си към Джеръл. Когато една от прислужниците се върна с тежка, обшита с кадифе роба, Ксиант я накара да я приплъзне бавно през раменете й, а после да я завърже отпред. През цялото това време тя продължаваше да стои с очи вперени в Джеръл.

Ето как го е направила, си помисли Джеръл, като наблюдаваше, без да мигне действията на Ксиант и само леката усмивка продължаваше да стои върху устните му.

Навярно е било доста лесно с наивен, идеалистичен младеж като Сантар. Много, много лесно. Златокосата вещица може и да беше съпруга на един от най-мощните владетели на Ерандейн, може и да имаше лице и тяло на богиня, но носеше душа на пресметлива и безскрупулна куртизанка. Дори той, който познаваше най-малко дузина такива от други светове, почувства горещина, която започна да пълзи във вените му.

След като най-сетне бе подходящо облечена, Ксиант седна върху стол, покрит с орнаменти.

— Е, войнико? — каза тя, като гледаше към Джеръл над пръстена на ръката си. — Мога ли да те наричам така?

— Като звание това е точно толкова подходящо, както и всяко друго, Милейди. Но може би ще е по-добре да чуете съобщенията на вестоносеца — и той кимна към Нарин, но продължи да гледа Ксиант.

— Ммм — Ксиант се обърна към изпънатата за доклад Нарин. — Е?

В гласа отново се чувстваше стоманената струна, този път без кадифен примес.

— Срещу живота на съпруга ви бе извършено ново покушение, Милейди.

Очите на Нарин бяха втренчени в точка, която се намираше леко над и вдясно от рамото на Ксиант. Тя се страхуваше, че ако погледне жената в очите или към Джеръл, ще загуби контрол.

— Да разбирам ли, че е жив?

Само леко вдигнатата вежда на Ксиант изразяваше някакво чувство.

— Да. Нападателят е мъртъв и няколко от вашите съветници и пазачи се опитват да съберат допълнителни сведения.

Протоколът изискваше Нарин да изчака някой от вестоносците на Ксиант да присъства и да слуша съобщенията, но Нарин нямаше намерение да чака повече. Без да даде възможност на Ксиант да задава въпроси, а и тя самата не изглеждаше да има такова намерение, Нарин повтори трите съобщения от съветниците на Ксиант. И трите бяха свързани с нападението върху Линдаз.

Докато Нарин говореше, Джеръл слушаше внимателно и отново се учудваше на способността й да помни толкова много и да го предава толкова точно. Сякаш тримата съветници лично присъстваха в стаята и диктуваха. Джеръл не познаваше никой от своя свят, който да е в състояние да направи това, което Нарин правеше явно без никакво усилие. На Аркана, където записващите устройства и връзките бяха толкова достъпни и удобни, това просто не беше необходимо.

Съобщенията бяха предадени бързо. Нарин замълча, като продължаваше да не поглежда към Ксиант, и си пое дълбоко дъх.

— Това е всичко, Милейди.

Ксиант я погледна за миг без никакъв интерес и сви рамене.

— Много добре. Можеш да си вървиш.

Тя се обърна отново към Джеръл и на устните й пак се появи лека усмивка.

Джеръл наблюдаваше с ъгълчето на очите си как Нарин си тръгва. Лицето й беше спокойно, тялото изправено, а походката бърза и горда. Тя беше, той бе сигурен в това, изключително ядосана. Малката вестоноска очевидно не одобряваше Лейди Ксиант.

Ксиант махна с ръка към един прислужник, който донесе стол за Джеръл, по-малък и по-нисък от нейния, отбеляза Джеръл с неодобрение, и втора чаша с вино. След като стори това, прислужникът се отдръпна и остави господарката си замислено загледана в госта си.

— Ти не си от Калинден — каза тя най-после.

— Така е — Джеръл глътна малко от виното, което беше по-сладко в сравнение с това, което обикновено пиеше. Той нямаше намерение да казва нищо повече от това, което бе решил предварително, нямаше намерение и да лъже. Жени като тази богиня с ледени очи пред него предпочитаха предизвикателствата пред лесните победи.

— И не носиш никакви оръжия.

Джеръл отпи отново.

— Няма откъде да го знаете.

Очевидно беше, че отговорът му я развесели.

— О, аз мога да разбера, войнико. Дрехите ти са покрити с петна като от дълъг, тежък път, но все пак няма такива места, които биха могли да бъдат протрити от сабя или копие. От няколко седмици в този град не е идвал керван — вестта за диваците се разнесе бързо и нито един търговец не желае да предприеме пътуване, независимо от това, каква печалба би могъл да има, следователно ти си пристигнал пеш. Не ми приличаш на човек, който би използвал товарно животно. Следователно нямаш оръжие.

Каквато и да беше, жената не беше глупава. Джеръл сви рамене.

— Човек лесно може да се снабди с оръжие.

Ксиант го погледна изпод гъстите си вежди. С единия си пръст тя търкаше гривната на ръката си. Дългият й нокът изглеждаше като малка смъртоносна кама. Тя потопи пръст във виното, после го обхвана с устните си и бавно облиза сладката течност.

Жестът не се различаваше много от този на Нарин преди това, когато тя се беше опитвала да оближе лепкавия сок от плода, който беше яла. Но за разлика от Нарин, Ксиант знаеше точно какво прави и какво е въздействието на този неин жест. Тя наблюдаваше как той я гледа и отново се усмихна.

— Вярно е, че оръжията могат да се придобиват, но с каква цел, войнико?

Джеръл потисна внезапното любопитство, което го обзе. Неясният план, който си беше изработил, докато кръстосваше залата в очакване на Ксиант, можеше все пак да успее. Най-малкото можеше да послужи за начало.

— За да се помогне на тези, които се нуждаят от силна ръка, Милейди. Ако приемем, че тези, които имат такава потребност, ще пожелаят да покажат благодарността си за подобна услуга.

Джеръл внимаваше лицето му да остава безизразно като на вестоносец и си припомни една поговорка от своя свят: „Когато нещата стават по-лесно, отколкото се е очаквало, то мъдрият човек трябва да бъде внимателен.“ С тази жена действително най-умното нещо е човек да бъде внимателен.

— И в каква форма трябва да бъде изразена тази благодарност, войнико?

— Тя може да има много форми, Милейди. — Джеръл отклони леко погледа си от лицето на Ксиант. Не много настрани, но все пак достатъчно. — Могат да бъдат обсъдени по-късно.

Той стана и постави чашата си на масата до стола. Движението го приближи до нея и той почти се надвеси над нея.

— Благодаря за виното — каза той.

После се изправи, обърна се и излезе от стаята, без да погледне назад.