Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧАСТ ВТОРА
ГОЛЯМОТО ПАЗАРУВАНЕ

3

У дома.

У дома беше Спролът, СОБА — Столичната Ос Бостън-Атланта.

Да речем, че си направил програма, която да ти показва на много голям екран честотата на географския обмен на информация. Всеки хиляда мегабайта да се отбелязват на картата с един единствен пиксел. Манхатън и Атланта ще горят в ярко бяло. После почват да трепкат толкова ожесточено, че скоростта на трафика създава опасност от претоварване на твоята симулация. Картата ти е на косъм да избухне в свръхнова. Спокойно. Вдигни мащаба. Всеки пиксел да е милион мегабайта. При сто милиона мегабайта на секунда започваш да различаваш определени квартали в средната част на Манхатън; контурите на стогодишните индустриални паркове, които обграждат стария център на Атланта…

 

Кейс се събуди от съня, в който се изреждаха летище след летище и в който черните кожени дрехи на Моли се развяваха пред него из фоайетата на Нарита, Шипхол, Орли… Виждаше себе си как призори си купува от някаква будка датска водка в плоско пластмасово шише.

Долу, някъде из стоманобетонните коренища на Спрол, един влак избутваше в тунела пред себе си стена от застоял въздух. Самият влак се плъзгаше безшумно по магнитната възглавница, но раздвиженият въздух огласяше тунела с песента си, ниските се губеха в инфразвуковата област. Вибрациите се предаваха в стаята, където лежеше Кейс, и изкарваха от пролуките в паркета насъбралата се прах.

Кейс отвори очи и видя Моли, която лежеше гола до него в отдалечения край на широкото легло от розов, чисто нов темперопор. Над главите им, през омърляна в сажди решетка се процеждаше слънчева светлина. Парче стъкло с размери половин на половин метър беше заместено с пулт, откъдето се спускаше дебел сив кабел. Краят му висеше на няколко сантиметра от пода. Кейс се обърна на една страна и се загледа в Моли, в гърдите й, в извивката на хълбока, която се открояваше с функционалната елегантност на фюзелажа на боен самолет. Имаше слабо и стройно тяло, с мускулатура на професионална танцьорка.

Кейс се изправи. Стаята беше огромна и празна, с изключение на широката розова леглоплоча и двете найлонови чанти, съвсем нови и еднакви, които бяха оставени на пода до него. Голи стени, никакви прозорци, една единствена огнеупорна врата от стомана, боядисана в бяло. Стените бяха облицовани с безчетен брой слоеве бял латекс. Заводско помещение. Кейс познаваше този стил, този вид сгради — наемателите им обикновено развиваха дейност в онази интердисциплинарна област, в която изкуството не беше изцяло престъпление, а престъплението — не докрай изкуство.

Беше си у дома.

Кейс спусна крака на пода. Беше настлан с малки дървени плочки, които на места липсваха, а на места мърдаха. Главата го болеше. Спомни си Амстердам и една друга стая в центъра на града, в старата му част. Многовековни сгради. Моли, която се връщаше по уличката покрай канала със сок от портокали и яйца. Армитаж беше заминал да прави някакъв тайнствен набег и те двамата се бяха запътили покрай Дам към един бар на канала Дамрак, който Моли знаела отпреди. Париж представляваше само неясен сън. Пазаруване. Тя го беше завела да пазаруват.

Кейс се изправи и нахлузи новите черни дънки, които се въргаляха до краката му, после приклекна до чантите. Първата, която отвори, очевидно принадлежеше на Моли — чинно сгънати дрехи и разни малки, скъпи на вид дреболии. Втората беше натъпкана с неща, които той не си спомняше да е купувал — книги, записи, симстимов кибердек, дрехи с френски и италиански етикети. Под една зелена тениска Кейс откри плосък пакет, увит като оригами в японска рециклирана хартия.

Кейс взе пакета, при което хартията се разкъса и оттам изпадна някаква ярка звезда с девет лъча. Звездата се заби в изправено положение в една пролука между дъсчиците паркет.

— Сувенир — каза Моли. — Забелязах, че все ги зяпаше.

Кейс се обърна и я видя да седи кръстосала крака на леглото. Почесваше се сънливо по корема с тъмночервените си нокти.

 

— По-късно ще дойдат да обезопасят мястото — каза Армитаж.

Стоеше в рамката на отворената врата и държеше в ръце старомоден магнитен ключ. Моли правеше кафе на един малък котлон, който беше измъкнала от чантата си.

— И аз мога да се оправя — рече тя. — Вече съм достатъчно оборудвана. Полеви инфраскенер, пищялки…

— Не — сряза я Армитаж, докато затваряше вратата. — Искам да е както трябва.

— Както желаеш.

Беше облякла тъмна мрежеста тениска, пъхната в торбестите памучни панталони с черен цвят.

— Някога да сте бил униформен, господин Армитаж? — попита Кейс от мястото си, с гръб, опрян на стената.

Армитаж не беше по-висок от Кейс, но с широките си рамене и военна стойка сякаш изпълваше касата на вратата. Носеше италиански костюм в убити тонове, в дясната си ръка държеше черно куфарче от мека телешка кожа. Обицата на Специалните части беше изчезнала. Красивите, неизразителни черти на лицето демонстрираха рутинната хубост, която се предлагаше в козметичните бутици — твърде консервативна смесица от водещите лица в масмедиите през отминалото десетилетие. Бледите пламъчета в очите му подсилваха маскрадния ефект. Кейс започна да съжалява, че е задал въпроса.

— Искам да кажа, че много хора от разните части свършват като ченгета. Или като охрана по корпорациите — добави той притеснено. Моли му подаде димяща чаша кафе. — Тоя номер, дето ги накара да ми свият с панкреаса, мяза на изпълненията на ченгетата.

Армитаж хлопна вратата, прекоси стаята и застана пред Кейс.

— Късметлия си, Кейс. Трябва да ми благодариш.

— Така ли? — Кейс духаше шумно кафето си.

— Имаше нужда от нов панкреас. А този, който ти купихме, те отървава от една много опасна зависимост.

— Благодаря, обаче тая зависимост ми харесваше.

— Чудесно, таман имаш нова.

— Как така? — Кейс го изгледа иззад ръба на чашата. Армитаж се усмихваше.

— По хода на няколко от главните ти артерии са прикрепени петнайсет торбички с токсин, Кейс. Те се разтварят. Много бавно, но определено се разтварят. И всяка съдържа микотоксин. Вече си запознат с действието на тази разновидност. Същият, с който предишните ти работодатели са те обработили в Мемфис.

Кейс запремигва срещу усмихнатата маска.

— Имаш време да свършиш работата, за която те наех, Кейс, но само толкова. Като приключиш, мога да ти инжектирам един ензим, който ще разгради връзките на резервоарите с артериите, без да освобождава токсина. После ще ти е нужно само едно обменно кръвопреливане. В противен случай торбичките ще се разтворят и пак ще отидеш там, където те намерих. Така че, нали разбираш, Кейс, ние сме ти нужни. При това страхотно нужни — както когато те изстъргахме от канавката.

Кейс погледна към Моли. Тя сви рамене.

— Сега слез при товарния асансьор и донеси куфарите, които те чакат там — Армитаж му подаде магнитния ключ. — Давай. Ще ти хареса тая работа, Кейс. Като коледно утро.

 

Спрол през лятото. Навалицата по парковете се люшка из алеите като превивана от вятъра трева, едно поле от плът, по което неочаквано пробягват вълни от неудовлетворение и наслада.

Кейс седеше до Моли на ръба на сухия фонтан под филтрираната слънчева светлина и оставяше безкрайния поток от лица да рекапитулира етапите в живота му. Първо момчето с нахлупено кепе, уличният гамен с отпуснати, но готови всеки момент да действат ръце. После тийнейджърът със спокойно лице, непроницаемо зад червените очила. Кейс си спомни как веднъж, когато бе на седемнайсет, се би на един покрив — мълчалива борба под розовия блясък на настъпващото утро.

Той се размърда и усети грапавия, студен бетон през тънкия черен джинсов плат. Всичко тук беше съвсем различно от електрическия танц на Нинсей. Имаше различни отношения, различен ритъм сред миризмата на полуфабрикати, парфюм и свежа лятна пот.

Кибердекът го очакваше на най-горния етаж, Оно-Сендай Киберпространство 7. Оставиха помещението задръстено от абстрактните бели форми на пеноопаковките, от смачкания полимерен филм и от стотици дребни зрънца стиропор. Оно-Сендай, плюс най-скъпия компютър на Хосака за следващата година, плюс монитор Сони, плюс дузина дискове корпоративен лед, плюс една кафеварка Браун. Армитаж само чакаше Кейс да ги одобри.

— Къде се дяна той? — обърна се Кейс към Моли.

— Обича хотелите. Големите. Близо до летищата, по възможност. Айде да очистваме терена.

Моли си беше сложила стара бойна жилетка с ципове и дузина джобове със странна форма. Носеше огромни слънчеви очила от черна пластмаса, които скриваха напълно огледалните й присадки.

— Ти знаеше ли за оная лайняна работа с токсина? — попита Кейс, когато тръгнаха.

Моли поклати глава.

— Мислиш ли, че е вярно?

— Може би да, а може би не. Върши работа и така, и иначе.

— Има ли как да разбера?

— Не — отвърна тя и с дясната си ръка направи знака jive за мълчание. — Тия гадории не се хващат със скенер — пръстите й пак се размърдаха: чакай. — Пък и не се впрягай толкова. Видях те как галеше оня Сендай. Порнографска работа, ти казвам — тя се изсмя.

— Ами теб с какво те държи? Как е гепил работещото момиче?

— Професионална гордост, сладурче, това е всичко — и отново знакът за мълчание. — Да хапнем по нещо, а? Яйца, истински бекон. Сигурно ще те довършат. Сума ти време си ял оня рециклиран чибански крил. Айде, ще вземем метрото до Манхатън и ще си хапнем нещо истинско.

 

Безжизненият неонов надпис гласеше ФИЛМСТУДИО ХОЛОГРАФИКС. Беше оформен с големи прашни букви от стъклени тръбички. Кейс зачовърка едно парченце бекон, което се бе навряло между предните му зъби. Беше се отказал да пита къде и защо отиват, в отговор получаваше само сръгване в ребрата и знака за мълчание. Моли дрънкаше за модата, за спорта, за някакъв политически скандал в Калифорния, за който Кейс никога не бе чувал.

Той огледа пустата задънена пресечка. Покрай изхода й към главната улица се премяташе парче вестник. В Ийст Сайд ветровете бяха капризни, това имаше някаква връзка с конвекцията и припокриването на куполите. Кейс се взря през прозореца в мъртвия надпис. Нейният Спрол нямаше нищо общо с неговия, реши той. Бяха минали през десетина абсолютно непознати за него барове и клубчета, където Моли отбеляза присъствие, в болшинството случаи само кимвайки с глава. Поддържаше връзките.

Нещо се размърда в сенките зад ФИЛМСТУДИО ХОЛОГРАФИКС.

За врата служеше парче гофрирана покривна ламарина. Моли беше застанала отпред и чупеше ръце в завързана последователност от знаци, които Кейс не успя да проследи. Хвана символа за пари в наличност — потъркването на палеца в показалеца. Вратата зейна навътре и Моли го поведе към вмирисаната на прах обител. Намираха се насред тясна пролука, издълбана между купищата боклук, които се издигаха от двете им страни и задръстваха цялото помещение. Покрай стените бяха наредени лавици, върху които гниеха евтини книги с меки корици. Боклукът сякаш вирееше на това място като гъбична разновидност от усукан метал и пластмаса. Кейс можеше да различи някои отделни предмети, но те моментално потъваха пак в общата маса — карантиите на някакъв допотопен лампов телевизор, една изпочупена параболична антена, кафяв противогаз от фибростъкло със стърчащи ръждясали парчета от метални тръби. Огромна купчина стари списания се беше изсипала върху разчистеното пространство. От страниците им сляпо се взираше плътта на отминали лета. Кейс следваше Моли по петите през тесния каньон между плътно натъпкания боклук. Чу как вратата зад тях се затваря. Не се обърна да погледне.

Тунелът свърши с едно старо армейско одеало, което беше разпънато върху касата на някаква врата. Иззад него нахлу бяла светлина, когато Моли го отметна, за да мине.

Кейс се озова сред четири квадратни стени от чисто бяла пластмаса и не по-различен таван. Бялата теракота на пода беше релефна, като в болниците, с малки изпъкнали кръгчета, за да не се хлъзга. В центъра на стаята се помещаваха една квадратна дървена маса, боядисана в бяло, и четири бели сгъваеми стола.

Някакъв мъж се появи примигвайки иззад одеалото, което се закачи над едното му рамо като плащ. Човекът сякаш беше създаден в съответствие с незнайни аеродинамични изисквания. Малките му уши прилепваха плътно към тесния череп, а огромните му предни зъби, оголени в неясно подобие на усмивка, бяха наклонени под остър ъгъл навътре. Мъжът беше облечен в сако от туид, в лявата си ръка държеше някакъв пистолет. Изгледа ги, примига и пусна пистолета в джоба на сакото си. Кимна към Кейс и му посочи белия пластмасов панел, който беше подпрян до касата на вратата. Кейс се приближи и видя, че панелът всъщност представлява стабилен сандвич от електрически схеми, дебел близо сантиметър. Помогна на мъжа да го вдигнат и да го наместят в касата на вратата. Сръчни, пожълтели от никотин пръсти прикрепиха панела по краищата с велкро-лепенки. Отнякъде запърпори добре скрит климатик.

— Засичаме — каза мъжът и поразкърши рамене, — после смятаме. Знаеш тарифите, Мол.

— Трябва ни скенер, Финландецо. За импланти.

— Тогава застани ей там между колоните. Стъпи върху знака. Изправи се… така. Сега дай пълен оборот до триста и шейсет.

Кейс гледаше как Моли се върти между два крехки на вид стенда, отрупани със сензори. Мъжът измъкна от джоба си някакъв миниатюрен монитор и втренчи поглед в него, присвил очи.

— Има нещо ново в главата ти, тъй… Силиций, обвивка от термовъглерод… Часовник, познах ли? Добре, очилата ти… показанията са си същите, нискотемпературен изотропен въглерод. Пиролитиците имат по-добра биосъвместимост, но щом работата ти е такава… Същото е и при ноктите.

— Ела тука, Кейс.

Кейс видя протритото „Х“, отбелязано в черно върху белия под.

— Обърни се. Бавно.

— Момчето е девствено — мъжът сви рамене. — Няколко евтини зъболекарски джунджурии, друго няма.

— Можеш ли да хващаш биоимпланти? — Моли разкопча ципа на зелената си жилетка и си свали очилата.

— Да не съм жрец на маите? Хайде на масата, дечко, ще ти направим малка биопсия — той се изсмя, разкривайки още няколко пожълтели зъба. — Тц. Имаш думата на Финландеца, сладкиш. Нямаш нито бръмбарчета, нито корови бомбички. Да изключвам ли екрана?

— Свърши си работата, щом се налага, Финландецо. После искам екрана на наше разположение, докато не решим, че ни стига.

— Е, нямаш проблеми, Мол. Само че плащаш на секунда.

Запечатаха вратата, след като той излезе. Моли придърпа един стол, завъртя го, седна и кръстоса ръце една върху друга на облегалката. Подпря брадичка върху тях и каза:

— Сега да поприказваме. По-сигурно място не мога да ти намеря.

— За какво да приказваме?

— За работата ни.

— Каква работа?

— Работата ни за Армитаж.

— Сигурно ще ми кажеш, че не той дърпа конците, нали?

— Да. Видях досието ти, Кейс. А веднъж мернах и останалата част от списъка ни с покупки. Някога да си работил с мъртвите?

— Не — Кейс виждаше отражението си в нейните лещи. — Бих могъл, струва ми се. Бива ме в занаята — сегашното време го изпълваше с нервно очакване.

— Нали знаеш, че Дикси Платото е мъртъв?

Кейс кимна.

— Чух, било от сърце.

— Ще работиш с неговия конструкт — тя се усмихна. — Май си бил чирак при него, а? При него и при Куайн. Познавах Куайн, между другото. Кучи задник.

— Значи някой се е докопал до записа на Маккой Поли. Кой? — Кейс също седна и облегна ръце на масата. — Нещо не се връзва. Той никога не би се оставил да го запишат.

— Sense/Net. Можеш да си заложиш задника, че са му шарили яко.

— Куайн също ли е мъртъв?

— Де тоя късмет. В Европа е. Не влиза в сметките.

— Е, щом имаме Платото, всичко ни е в кърпа вързано. Той беше най-добрият. Знаеш ли, че на три пъти мозъкът му изключвал?

Моли кимна.

— EEG-тата му минавали в плато. Показа ми ги. „Братле, мрътвец бях.“

— Виж к’во, Кейс, опитвам се да стигна до тия, дето покриват гърба на Армитаж, още откакто се хванах в началото. Обаче не ми намирисва нито на дзайбацу, нито на правителство, нито на някоя дъщерна фирмичка на Якудза. Армитаж получава нареждания. Все едно, че му казват: сега заминаваш за Чиба, фащаш един хапчоман, който се друса за последен път, и плащаш за операцията с една програма, която ще го оправи. Ми че тая хирургическа програма струва на пазара такива пари, че с тях можехме да си купим двайсет първокласни жокея! Бил си добър, но чак пък толкоз… — тя се почеса по носа.

— Явно някой има келепир — каза Кейс. — Някой от големите.

— Не че исках да те засягам — Моли се ухили. — Сега тепърва ще има яко да се потим, Кейс, само и само да се докопаме до конструкта на Платото. Sense/Net го държат заключен в сейф в една библиотека в града. По-лесно можеш да се провреш през задника на змиорка, Кейс. Та значи, пак там се пази и цялата нова колекция на Sense/Net за идната есен. Само нея да гепим, и ще въшлясаме от пари. Обаче не, трябва ни Платото и нищо друго. Странна работа.

— Да, много странни работи станаха. Ти си странна, тая дупка и тя, и тоя зуек отвън при боклука също.

— Финландеца ми е стара свръзка. Има канал. Софтуер. Тоя малък частен бизнес си е отделно. Иначе навих Армитаж да го зачисли по поддръжката тука, тъй че като се появи после, не сте се виждали. Ясно ли е?

— Та какво значи ти е вкарал Армитаж да се разтваря в твоята кръвчица?

— Моята е лесна — усмихна се тя. — Каквото ти е майсторлъка, това ти е живота! Ти си по жакването, аз по тупаника.

Кейс я изгледа.

— Кажи, сега, какво знаеш за Армитаж.

— Като начало, никакъв Армитаж не е участвувал в никакъв Крещящ юмрук. Проверих. Но това още нищо не означава. Гледах и снимките на ония, дето са се измъкнали. Не прилича на нито един от тях — Моли сви рамене. — Голяма работа, няма що. Повече нищо не знам — тя забарабани с нокти по гърба на облекалката. — Ти нали си жокей, а? Искам да кажа, що не се поогледаш малко наоколо?

Кейс се усмихна.

— Ще ме убие.

— Може би. А може би не. Мисля, че ти си му нужен, Кейс, при това страшно много. Пък и нали ти щрака акъла. Можеш да го успиш, сигурна съм.

— Какво още си видяла от онзи списък?

— Играчки. Най-вече за теб. И един картотекиран психопат на име Петер Ривиера. Адски гнусен тип.

— Къде се намира?

— Не знам. Обаче е пълна отврат, честно. Видях досието му — тя направи гримаса. — Да ти настръхне косата — тя се изправи и се протегна като котка. — Та, заедно ли ще мелим, мой човек? Комбина ли сме? Наравно?

Кейс я погледна.

— Маса други възможности, а?

Моли се засмя.

— Така си е, жокей.

 

„Мрежата води своето начало от примитивните компютърни игри“, обясняваше дикторският глас, „от ранните графични програми и военните експерименти с пряко включване на мозъка.“ На екрана се водеше война в двумерно пространство, детайлите се губеха зад математически генерирания папратовиден гъсталак, който демонстрираше възможностите на логаритмичните спирали. Синкавостудените военни кадри показваха обгорени пейзажи, експериментални установки с опитни животни, върху чиито глави бяха нахлузени каски, откъдето излизаше плетеница от кабели. В другия си край кабелите бяха свързани към електронните схеми, които служеха за управление на стрелбата в танковете и бойните самолети. „Киберпространството. Една съгласувана халюцинация, която ежедневно се изживява от милиардите законно действащи оператори по целия свят, от децата, чието обучение изисква познаването на математическите концепции… Едно графично представяне на информацията, която се извлича от базите данни на всички компютри в границите на човешката система. Немислимо по своята сложност. Поредица светлинни изображения във виртуалното пространсто на съзнанието, могъщи струпвания и съзвездия от информация. Подобно светлините на един град, които бледнеят…“

— Какво е това? — попита Моли, когато Кейс натисна копчето за превключване на канала.

— Предаване за деца.

Върху екрана се нижеха образи в насечена последователност, докато Кейс не отпусна копчето.

— Изключвай — каза накрая той на Хосаката.

Сряда. Осмият ден откакто се беше събудил в Евтиния хотел до Моли.

— Искаш ли да изляза, Кейс? Може би сам ще ти е по-лесно…

Той поклати глава.

— Не. Остани, не ми пречиш.

Кейс нагласи черната разтегателна лента напряко на челото си, като внимаваше да не размести плоските дерматроди Сендай. Загледа се в кибердека, който лежеше в скута му, но пред очите му изплува витрината на магазина в Нинсей. Там, зад стъклото, хромираният шурикен искреше с отразена неонова светлина. Кейс вдигна поглед. Беше окачил нейния подарък на стената, точно над монитора, забоден с жълто кабърче през дупката в средата.

Затвори очи.

Напипа ръбестото копче за включване.

Мракът зад стиснатите му клепачи се обагри в кърваво червено; откъм пределите на пространството заприиждаха концентрични сребърни пръстени; покрай него изскачаха всевъзможни хипнотични образи, които тутакси отминаваха като на филм, който е монтиран от случайно подбрани кадри. Символи, фигури, лица — размазан, фрагментиран калейдоскоп от визуална информация.

Сега, молеше се Кейс, сега…

Появи се сив диск, сив като небето над Чиба.

Сега…

Дискът започна да се върти, все по-бързо и по-бързо, превърна се в сфера, оцветена в по-бледо сиво. Тя се разширяваше…

Разля се, разцъфна специално заради него — един течен вариант на оригами с неонов блясък, разгъна се неговият извечен дом, неговата родна страна, подобно на тримерна шахматна дъска, която свършваше в безкрая. Прогледна вътрешното му око и Кейс видя стъпаловидната пурпурна пирамида на Централното управление по атомна енергия на Източното крайбрежие, която искреше с огнен блясък отвъд зелените кубове на Американска банка Мицубиши. Още по-нататък в далечината се извисяваха спираловидните форми на военните системи — недостижими за Кейс навеки.

Някъде съвсем другаде Кейс се смееше — насред боядисаното в бяло таванско помещение, докато с далечни пръсти галеше кибердека и докато поток от сълзи на облекчение се стичаше по лицето му.

 

Моли я нямаше, когато Кейс свали тродите. Таванът тънеше в мрак. Провери колко е часът и се оказа, че е прекарал в киберпространството цели пет часа. Вдигна Оно-Сендая и го постави върху едно от новите бюра, после се стовари напреко на леглоплочата, като придърпа черния копринен спален чувал на Моли и завря глава под него.

Алармената уредба, прикрепена към стоманената огнеупорна врата, избибка два пъти.

— Иска се достъп — каза устройството. — Субектът е разпознат от програмата.

— Пусни го да влезе тогава — Кейс смъкна коприната от лицето си и седна. Очакваше да се появи Моли или Армитаж.

— Господи — долетя някакъв дрезгав глас, — знам, че оная кучка може да вижда на тъмно… — Дребна, набита фигурка прекрачи прага и затвори вратата. — По-добре светни лампите.

Кейс се смъкна от леглото и напипа старомодния ключ.

— Викат ми Финландеца — каза Финландеца и направи гримаса, с която предупредаваше Кейс да не се издаде.

— Кейс.

— Драго ми е да те видя. Бачкам по поддръжката на хардуера при твоя шеф.

Финландеца измъкна пакет Партагас от единия си джоб и запали цигара. Стаята се изпълни с миризмата на кубински тютюн. Мъжът отиде до бюрото и хвърли един поглед на Оно-Сендая.

— Изглежда ценен. В близко време ще го оправя. Ето ти всъщност проблема, момче — той извади от вътрешния джоб на сакото си омърлян плик опаковъчна хартия, тръсна пепел на пода, после измъкна от плика някакъв простоват на вид черен правоъгълник. — Проклетите заводски прототипи — изръмжа той и хвърли предмета на масата. — Пускат ги в тия въглеродни отливки, човек не може да стигне до тях с лазер, без да ги изпържи отвътре. Застраховани са против рентген, ултраскан и кой знае още какво. Ще пробием, ама тия срам нямат.

Финландеца сгъна плика много грижливо и го прибра обратно в сакото.

— Какво е това?

— По принцип е тригерен прекъсвач. Ако го монтираш на твоя Сендай ей тука, получаваш достъп до живи или записани симстимове, без да ти се налага да се изключваш от мрежата.

— За какво ми е?

— Нямам представа. Обаче в момента подготвям за Мол радиопредавателна екипировка, та може би твойта задача ще е да имаш достъп до нейния сензориум — Финландеца се почеса по брадичката. — Значи на теб ти се пада да разбереш дали ония дънки са наистина толкова тесни, а?