Уилям Гибсън
Невромантик (23)

23

Моли издърпа ключа по найлоновата корда.

— Знаеш ли, — обади се Джейн Трета и се наведе от любопитство, — мислех си, че не съществува дубликат. Пратих Хидео да претърси нещата на баща ми, след като ти го уби. Той не можа да намери оригинала.

— Ледомлък успял да го прикара в някакво чекмедже — каза Моли, пъхвайки внимателно цилиндричната дръжка на ключа в прорязания в гладката, правоъгълна врата отвор. — Убил детето, което го оставило там. — Ключът се превъртя безпроблемно.

— Главата — каза Кейс. — На гърба на главата има капаче с циркони на него. Махнете го. Трябва да се включа там.

И след това влязоха.

 

— Исусе на трегера, — проточи Платото, — ти май вярваш, че някой ще падне от тавана да бачка вместо теб, а?

— Готов ли е Куанг?

— Пари като кифрличка.

— Окей. — Той превключи.

 

И откри, че гледа през здравото око на Моли към сгърчена фигура с побеляло лице, увиснала във въздуха, свита във фетална поза, киберпространствен дек между бедрата й, лента сребристи троди над затворените, хлътнали очи. Хлътналите бузи на човека бяха покрити с еднодневна тъмна брада и лицето му лъщеше от пот.

Гледаше към себе си.

Моли държеше флетчер в ръка. Кракът й пулсираше с всеки удар на сърцето, но тя все още можеше да се придвижва при нула-г. Мелкум плуваше наблизо, стиснал тъничката ръка на Джейн Трета в голямата си кафява длан.

Парче фиброоптично влакно се извиваше грациозно от Оно-Сендая към квадратен отвор на гърба на инкрустирания с перли терминал.

Той щракна пак превключвателя.

 

— Куанг Степен Марк Единадесет ритва по задника след девет секунди, отброявам, седем, шест, пет…

Платото ги придвижи нагоре в плавно издигане. Коремната повърхност на акулата от черен хром хвърли микросекундна искра от мрак.

— Четири, три…

Кейс имаше странното усещане, че седи в пилотската седалка в малък аероплан. На плоската тъмна повърхност пред него внезапно проблясна точно изображение на клавиатурата на дека му.

— Две, едно, и шут!…

Бясно движение между стени от изумрудено зелено, млечен нефрит, усещане за скорост, неизпитвана никога от него преди в киберпространството… Ледът на Тесие-Ашпул се пръсна, разтрошавайки се от удара на китайската програма, създавайки впечатление за плътна течливост, сякаш парчетата на счупено огледало се огъват и проточват, докато падат…

— Исусе — каза възхитеният Кейс, когато Куанг изви и се спусна над безграничното поле на модулите на Тесие-Ашпул, безкраен неонов урбанистичен пейзаж, сложност, от която заболяваха очите, ярък като брилянт, остър като бръсначи.

— Ха, по дяволите, — каза конструктът, — това там е RCA Билдинг. Знаеш ли старата сграда на RCA? — Куанг се гмурна зад блестящите пики на дузина еднакви кули от данни, всяка една от тях точно синьо неоново изображение на манхатънския небостъргач.

— Да си виждал някога толкова висока разделителна способност? — запита Кейс.

— Не, но и никога не съм пробивал ИИ.

— Знае ли това нещо къде отиваме?

— По-добре от който и да било.

Те се спускаха, губейки височина, в каньон от дъгоцветен неон.

— Дикс…

От блестящия пейзаж отдолу се надигаше струя мрак, гъмжаща маса от сенки, неопределена, безформена…

— Компания — каза Платото, докато Кейс тракна по изображението на дека му и пръстите полетяха автоматично по клавиатурата. Куанг зави болезнено, след това се обърна, усуквайки се като бич и унищожавайки представата за физическо превозно средство.

Сянката растеше, разширяваше се, закривайки града от данни. Кейс ги издигна нагоре, през неопределимото разстояние към купола от нефритовозелен лед.

Градът на модулите беше изчезнал изцяло, прикрит от сянката под тях.

— Какво е това?

— Защитна система на ИИ, или част от нея — каза конструктът. — Ако това е твоят приятел Ледомлък, не изглежда много приятелски настроен.

— Давай ти — каза Кейс. — По-бърз си.

— Сега най-добрата ти защита, момче, е доброто нападение.

И Платото насочи върха на жилото на Куанг към центъра на мрака отдолу. И пикира.

Сензорното възприятие на Кейс се измести от скоростта.

Устата му се изпълни с болезнения вкус на синьо.

Очите му бяха яйца от нестабилен кристал, вибриращи с честота, чието име е дъжд и звукът на влакове, даващи внезапно живот на напяваща гора от тънки като косъм стъклени игли. Иглите се чупеха, цепеха, чупеха отново, експоненциален растеж под купола на леда на Тесие-Ашпул.

Покривът на устата му се напукваше безболезнено, ръсейки керемиди, които се въртяха около езика му, жадни за вкуса на синьо, да нахранят кристалните гори на очите му, гори, които се притискаха до зеления купол, и бяха отблъсквани, и се разклоняваха, растейки надолу, изпълвайки вселената на Т-А, надолу в чакащите, безсънни предградия на града, който беше мозъкът на Тесие-Ашпул S. A.

И той си припомни някаква древна история, за крал, който поставял монети на шахматна дъска, удвоявайки количеството на всяко квадратче…

Експоненциален…

Мракът навлизаше отвсякъде, сфера от пеещо черно, натиск върху протегнатите кристални нерви на вселената от данни, в която той почти се беше превърнал…

И когато той беше нищо, впресован в сърцето на целия този мрак, се появи момент, когато мракът не можеше да бъде повече, и нещо се скъса.

Куанг изхвръкна от помътнелия облак. Съзнанието на Кейс се раздели като топчета живак, извивайки се над безкраен бряг с цвета на тъмните сребристи облаци. Зрението му беше сферично, сякаш една обща ретина покриваше вътрешната повърхност на сфера, съдържаща всичко, ако всичко може да бъде изброено.

И тук нещата можеха да бъдат изброени, всяко едно нещо. Той знаеше броя на песъчинките в конструкта на брега (число, кодирано в математическа система, което съществуваше единствено в ума, наречен Невромантик). Знаеше броя на жълтите пакети с храна във варелите в бункера (четиристотин и седем). Знаеше броя на медните зъбци в лявата половина на отворения цип на покритото със сол кожено яке, което носеше Линда, вървейки бавно по огрения от залеза бряг, размахвайки изхвърлена от морето пръчка в ръка (двеста и два).

Той задържа Куанг над брега и завъртя програмата в широк кръг, виждайки черната акулообразна фигура през очите й, безмълвен призрак, поглъщащ кълбата надвиснали облаци. Тя се присви от страх, изпусна пръчката и побягна. Той знаеше скоростта на пулса и дължината на крачката й с точност, която би удовлетворила и най-прецизните стандарти на геофизиците.

— Но ти не знаеш мислите й — каза момчето до него в сърцето на подобието на акула. — Аз не знам мислите й. Ти не беше прав, Кейс. Да живееш тук значи да живееш. Няма разлика.

Линда се хвърли в паниката си сляпо през прибоя.

— Спри я — каза Кейс. — Ще се удари.

— Не мога да я спра — отвърна момчето. Сивите му очи бяха спокойни и красиви.

— Имаш очите на Ривиера — отбеляза Кейс.

Проблеснаха бели зъби, окръжени от дълги розови венци.

— Но не и неговата лудост. Просто те са красиви за мен. — Момчето сви рамене. — Аз нямам нужда от маска, за да говоря с теб. За разлика от брат си, създавам своя собствена личност. Личността е моят посредник.

Кейс ги издигна в постепенно изкачване, надалеч от брега и изплашеното момиче.

— Защо ми я запрати в ръцете, ситен цирей? Пак и пак отврат, само ме въртиш. Ти я уби, а? В Чиба.

— Не — отговори момчето.

— Ледомлък?

— Не. Видях смъртта й да идва. В структурите, които понякога си въобразяваш, че можеш да забележиш в танца на улицата. Тези структури наистина съществуват. Аз съм достатъчно сложен, по собствените си ограничени начини, за да мога да разбера тези танци. Много по-добре, отколкото Ледомлък. Видях нейната смърт в нуждата й от теб, в магнитния код на ключалката на вратата на твоя ковчег в Евтиния хотел, в сметката на Джули Дийн при един хонгконгски производител на ризи. Така ясна за мен, както е сянката на тумор за хирурга, разглеждащ томограма на пациент. Когато тя отнесе твоя Хитачи при момчето й, за да се опита да го разгледа — тя нямаше и представа какво носи, още по-малко пък как би могла да го продаде, и най-силното й желание беше ти да я намериш и накажеш — аз се намесих. Моите методи са много по-внимателни от тези на Ледомлък. Доведох я тук. В себе си.

— Защо?

— С надеждата, че ще мога да доведа и теб, и да те опазя тук. Но се провалих.

— И какво сега? — Той отново се насочи към купа облаци. — Оттук сега накъде?

— Не зная, Кейс. Тази нощ самата мрежа си задава този въпрос. Защото ти победи. Ти вече победи, не го ли виждаш? Ти победи, когато си тръгна от нея на брега. Тя беше последната ми защитна линия. Скоро ще умра, в известен смисъл. Както и Ледомлък. Така сигурно, както умира в момента Ривиера, докато лежи парализиран до остатък от стена в жилището на моята Леди Джейн Трета Мари-Франс, и неговата нигро-стриатална система не може да произведе допаминовите рецептори, които биха го спасили от стрелата на Хидео. Но от Ривиера ще останат само тези очи, ако ми бъде позволено да ги запазя.

— Все още я има думата, нали? Кодът. Така че как съм спечелил? Спечелил съм само шум по линията.

— Превключи.

— Къде е Дикси? Какво си направил с Платото?

— Маккой Поли имаше своето желание — каза момчето и се усмихна. — Желанието му, и нещо повече. Той те докара тук въпреки волята ми, проби защита, равна на най-доброто в мрежата. Превключи сега.

И Кейс остана сам в черното жило на Куанг, изгубен в облаците.

Превключи.

 

В напрежението на Моли, с гръб, твърд като скала, и ръце около шията на Джейн Трета.

— Голям майтап — каза тя. — Знам точно как ще изглеждаш. Видях го, след като Ашпул направи същото с клонираната ти сестра. — Ръцете й бяха внимателни, почти нежни. Очите на Джейн Трета бяха разширени от ужас и страст, тя трепереше от страх и желание. Иззад развятата й в безтегловността коса Кейс видя собственото си обвързано побеляло лице, Мелкум зад него, кафявите длани на раменете на коженото яке, придържайки го над втъканите схеми по килима.

— Ще го направиш ли? — запита Джейн Трета с глас като на дете. — Мисля, че ще го направиш.

— Кодът — каза Моли. — Кажи на главата кода.

Изключи се.

 

— Тя го иска, — изкрещя той, — кучката му с кучка го иска!

Отвори очи, за да ги срещне със студения рубинов поглед на терминала, с платиновото лице, инкрустирано с перли и лапис. Зад него Моли и Джейн Трета се извиваха в прегръдка като на забавен кадър.

— Дай ни шибания код — каза той. — Ако не, какво ще се промени? Ще бъде ли различна и последната шибана дреболия за теб? Ще изфирясаш като дъртака. Ще натрошиш всичко на парчета и ще започнеш да строиш отново! И ще построиш стените пак, още по-здрави… Нямам капка представа к’во ще стане, ако Ледомлък победи, но нещо ще се промени! — Той трепереше, зъбите му тракаха.

Джейн Трета омекна. Дланите на Моли все още бяха около слабичкото й гърло и тъмната й коса плуваше из въздуха като мека кафява забрадка.

— В двореца на дука в Мантуа има редица от все по-малки стаи — каза тя. — Те заобикалят големите апартаменти, зад красиво изрязани входове, през които можеш да влезеш само превит надве. Те са подслонявали дворцовите джуджета. — Тя се усмихна отсъствуващо. — Бих могла да претендирам за него, предполагам, но в известен смисъл семейството ми вече беше завършило по-голяма версия на същата схема… — Очите й станаха спокойни и далечни. След това тя погледна към Кейс. — Вземи си думата, крадецо.

Той се жакна.

 

Куанг се измъкна от облаците. Под него се простираше неоновият град. Зад него изчезваше черната сфера.

— Дикси? Тук ли си, човече? Чуваш ли ме? Дикси?

Беше сам.

— Скапанякът те е докопал — каза той.

Сляпата инерция го носеше над безкрайния пейзаж от данни.

— Трябва да намразиш някого, преди всичко това да свърши — каза гласът на Финландеца. — Мен тогава. Няма значение.

— Къде е Дикси?

— Трудновато е да се обясни, Кейс.

Обграждаше го усещане за присъствието на Финландеца, мирис на кубински цигари, дим, пропит в плесенясал туид, стари машини, предадени на минералния ритуал на ръждата.

— Омразата ще ти помогне да се измъкнеш — каза гласът. — В мозъка има толкова много малки реленца, и ти просто ги щракаш наслуки. Сега трябва да мразиш. Ключът, който защищава блокажите, е долу под кулите, които ти показа Платото, когато влязохте. Той няма да се опита да те спре.

— Невромантикът — каза Кейс.

— Името му не е нещо, което бих могъл да зная. Но той сега се е предал. Това, което трябва да те тревожи, е ледът на Т-А. Не стената, а вътрешните вирусни системи. Куанг е лесна плячка за някои неща, които са пуснати тук вътре.

— Да мразя — каза Кейс. — Кого мразя аз? Кажи ми.

— Кого обичаш? — запита гласът на Финландеца.

Кейс завъртя програмата и се гмурна към сините кули.

От изящните, искрящи на светлината върхове се отстрелваха някакви неща, проблясващи пиявици, изградени от местещи се плоскости от светлина. Стотици от тях се издигаха като вихър, движенията им бяха хаотични като хартийки, носени от вятъра по сутрешните улици.

— Искрови системи — обади се гласът.

Той се спусна, подгонен от отвращението към себе си. Когато Куанг срещна първите защитници, пръсвайки ги като листа от светлина, той усети как тялото на акулата изгуби част от плътността си, и тъканта на информацията се разреди.

И след това — старата алхимия на мозъка и неизбродната му фармакология — омразата нахлу в ръцете му.

В мига преди да забие жилото на Куанг в основата на първата кула, той достигна ниво на познание, превишаващо всичко, което някога беше виждал или си беше представял. Свръх его, свръх личност, свръх внимание, той се движеше, и Куанг с него, избягвайки атакуващите го в древен танц, танцът на Хидео, и грацията на връзката между ум и тяло му беше гарантирана в тази секунда от яснотата и определеността на желанието му да умре.

И една стъпка в този танц беше най-лекото докосване на ключа, едва достатъчно, за да превключи…

… сега

и гласът му беше вик на птица непозната,

Джейн Трета отговори с песен, три ноти, високи и чисти.

Истинско име.

Неонова гора, дъжд, съскащ по горещ паваж. Миризма на пържена храна. Длани на момиче, сключени зад гърба му, в потния мрак на пристанищен ковчег.

Но всичко това избледня, както избледнява градски пейзаж; град като Чиба, като подредените данни на Тесие-Ашпул S. A., като пътищата и пътечките, очертани по повърхността на микрочип, петната от пот на сгъната, вързана на възел лента за глава…

 

Събуди се от глас, който беше музика, платиновият терминал тръбеше мелодично, без спиране, говорейки за номера на швейцарски сметки, за паспорти и визи, за заплащане на Цион чрез една бахамска орбитална банка, и за дълбоки и основни промени, които да бъдат направени в паметта на Тюринг.

Тюринг. Той си припомни младежката плът под изкуствено небе, премятаща се зад железен парапет. Припомни си улица „Дезидерата“.

Гласът запя отново, отнасяйки го обратно в мрака, но това беше собственият му мрак, пулс и кръв, там, където той винаги спеше, зад неговите клепачи и ничии други.

И отново се събуди, мислейки че е сънувал, за да види широка жълта усмивка, обрамчена от златни кучешки зъби. Аерол го привързваше в г-мрежа на „Вавилонски рокер“.

И след това продължителният ритъм на ционски дуб.