Уилям Гибсън
Невромантик (14)

14

Мъничкият влак фучеше по тунела с осемдесет километра в час. Кейс държеше очите си затворени. Душът беше помогнал, но той беше изгубил закуската си, когато погледна надолу и видя кръвта на Пиер да оцветява в розово водата по белите плочки.

Притеглянето намаляваше със стесняването на вретеното. Стомахът на Кейс къркореше.

Аерол го чакаше със скутера си до дока.

— Кейс, мъжки, голям проблем. — Мекият глас едва се чуваше в слушалките му. Той усили тона и се вгледа в лексановото стъкло на шлема на Аерол.

— Трябва да стигнем на „Гарвей“, Аерол.

— Аха. Щраквай колана, мъжки. Ама „Гарвей“ хванат. Яхтата, предишната, пак дошла. Сега яко вързана за „Гарвей“.

Тюринг?

— Предишната? — Кейс се покатери на рамката на скутера и започна да закопчава ремъците.

— Японската. Дето твоя пакет…

Армитаж.

 

Докато те приближаваха „Маркус Гарвей“, в ума на Кейс се въртяха объркани образи на оси и паяци. Малкият влекач беше завинтен към сивото тяло на дълъг, около пет пъти по-голям от него, насекомоподобен кораб. Конструкциите на захватите се очертаваха на фона на корпуса на „Гарвей“ със странната яснота на безвъздушното пространство и нефилтрираната слънчева светлина. Покрит с бледа ръжда тръбопроход излизаше настрани от яхтата, извиваше се, за да избегне двигателите на влекача, и покриваше задния люк. Всичко това внушаваше някакъв намек, който обаче като че ли имаше повече общо с храненето, отколкото със секса.

— Как е Мелкум?

— Екстра. Никой не ходил при него. Пилотът на яхтата говорил, рекъл бъди спокоен.

Докато те преминаваха покрай сивия кораб, Кейс видя името ХАНАЙВА, изписано с разкривени бели главни букви под продълговата групичка от йероглифи.

— Това не ми харесва, човече. Мисля, че като че ли е време да си обираме крушите нанякъде.

— Мелкум мисли точно същото, мъжки, но „Гарвей“ така няма да стигне далече.

 

Мелкум си мъркаше с радиото на някаква бърза местна лингва, когато Кейс влезе през предния люк и свали шлема си.

— Аерол се върна обратно на „Рокер“.

Мелкум кимна и прошепна нещо в микрофона.

Кейс пролази над плуващите в безтегловността сплъстени кичури на пилота и започна да сваля скафандъра. Очите на Мелкум бяха притворени; той кимна, слушайки някакъв отговор през слушалки с яркооранжеви наушници. Челото му беше набраздено от съсредоточаването. Носеше парцаливи джинси и стар зелен найлонов жакет с откъснати ръкави. Кейс закопча червения костюм „Саньо“ за стената и се отбутна надолу към г-мрежата.

— Виж к’во иска призракът ти, мъжки — каза Мелкум. — Компютърът все пита за теб.

— А кой е там горе в онова нещо?

— Същото японче, дето преди. Сега докарал господин Армитаж, от Свободната Станция.

Кейс постави тродите и се включи.

 

— Дикси?

Мрежата му показа розовите сфери на стоманения комбайн в Сикким.

— К’во си я оплескал, м’че? Чувам шантави неща. Хосаката прерови сдвоената банка на коритото на шефа ти. Тюрингови куки ли те погнаха?

— Да, но Ледомлък ги уби.

— Аха, ама това няма да ги задържи дълго. Откъдето дойдоха тия има още предостатъчно. Скоро ще се изръсят тук на купчини. Бас чукам, че дековете им бръмчат из тоя сектор на мрежата като мухи над лайно. А шефът ти вика да действаш. Да го пуснеш моментално.

Кейс занабира координатите на Свободната станция.

— Дай ми секунда, Кейс… — Мрежата се размаза и замига, докато Платото въведе завързана серия скокове със скорост и акуратност, които накараха Кейс да се намръщи от завист.

— По дяволите, Дикси…

— Хей, момче, аз си бях такъв добър и като жив. Нищо не си видял още. Сега не ми трябват ръце!

— Ъ, това ли е? Големият зелен правоъгълник там вляво?

— Точно. Корпоративните базови данни на Тесие-Ашпул, а ледът им е генериран от двете им гостоприемни ИИ-та. Наравно с най-доброто при военните, сигурен съм. Тоя лед е върхът на ада, Кейс, черен като гроб и плъзгав като стъкло. Пържи мозък с един поглед. Мръднем ли една стъпка към него, ще завре гончетата си в задника ни, ще ни ги изкара от ушите и ще каже на момците в дежурната стая на Т-А размера на обувките ти и колко ти е дълга оная работа.

— Чак пък толкова ли е належаща тая? Имам предвид, че Тюринговците го бройкат. Мислех си, дали не е по-добре да се изнижем нанякъде. Мога да те взема.

— Какво? Глупости. Не искаш ли да видиш какво може тая китайска програма?

— Хм, ами… — Кейс изгледа зелените стени на леда на Т-А. — Добре де, по дяволите. Да. Нападаме.

— Включи я.

— Хей, Мелкум — каза Кейс, изключвайки се, — сигурно ще трябва да се вържа към тродите за поне осем часа непрекъснато. — Мелкум пак пушеше. Кабината плуваше в дим. — Така че няма да мога да ида до отпред…

— Но проблемо, мъжки — Ционитът се преметна във високо предно салто и се зарови в съдържанието на закопчана с цип платнена чанта, измъквайки намотка прозрачни тръбички и още нещо, запечатано в стерилен пластмасов пакет.

Нарече го тексаски катетър, и процедурата никак не хареса на Кейс.

Той постави китайския вирус, изчака малко и го включи.

— Окей, тръгнахме. Виж, Мелкум, ако започне да става наистина интересно, стисни ме за лявата ръка. Ще го усетя. Иначе се надявам да правиш каквото ти каже Хосаката, нали?

— Ясно, мъжки. — Мелкум запали нова самокрутка.

— И духай дима нагоре. Не ми се ще да се заплете в невротрансмитерите ми. И така се случват кофти разкачания.

Мелкум се ухили.

Кейс се включи пак.

— Исусе на трегера — обади се Платото. — Виж го това.

Китайският вирус се разгъваше около тях. Многоцветна сянка, с хиляди местещи се и взаимодействуващи един с друг слоеве. Безформен, огромен, той се извисяваше над тях, прикривайки пустотата.

— Велика майко — каза Платото.

— Ще проверя Моли — каза Кейс, щраквайки ключа на симстима.

 

Свободно падане. Усещането беше сякаш плуваш през идеално чиста вода. Тя падаше, или се издигаше през широка тръба от грапав лунен бетон, осветен през два метра от пръстени бял неон.

Връзката беше еднопосочна. Той не можеше да й каже нищо.

Отново щракна ключа.

 

— М’че, това е убийствено парче софтуер. Пари като хляб право от фурната. Проклетията е невидима. Току-що заех двайсет секунди от онази малка розова кутия, четири възела вляво от леда на Т-А, метнах един поглед как изглеждаме. Никак. Няма ни тук.

Кейс затърси из мрежата около леда на Тесие-Ашпул, докато откри розовата структура, стандартен комерсиален блок, и натрака приближаване към нея.

— Може да е дефектна.

— Може би, но се съмнявам. Все пак играчката ни е военна. И нова. Просто не се регистрира. Ако го правеше, щяха да ни помислят за някаква подмолна китайска атака, но никой изобщо не ни усеща. Може би дори ония от „Блуждаещ лъч“.

Кейс гледаше гладката стена, която закриваше „Блуждаещ лъч“.

— В края на краищата, това е предимство, нали?

— Може би. — Конструктът почти прихна. Кейс се намръщи от усещането. — Пак проверих стария Куанг Единадесет, специално заради теб, момче. Много приятна програма, докато си откъм подходящия край, вежлива и услужлива до немай-къде. И владее добре английски. Да си чувал някога за бавен вирус?

— Не.

— Случи ми се веднъж. Още само идея, тогава. Точно това, което е наш Куанг. Не свредлова и не инжектира, по-скоро интерфейсва с леда толкова бавно, че ледът не го усеща. Предният край на логиката му един вид се пригажда към целта и мутира, докато се нагласи да е точно като структурата на леда. След това се лепваме, и главните програми започват да проникват, обкръжавайки логиката на леда. Ставаме като сиамски близнаци с тях, преди изобщо да са усетили дискомфорт. — Платото се изсмя.

— Щеше ми се да не си толкова дяволски весел днес, човече. Тоя твой смях нещо ми лази по гръбнака.

— Много лошо — каза Платото. — Старият мъртвец си има нуждата да се похили.

Кейс щракна ключа на симстима.

 

И рухна през усукан метал и мирис на прах. Дланите на ръцете му се хлъзнаха, опирайки се на гланцова хартия. Нещо зад него рухна с трясък.

— Хайде, — каза Финландецът, — успокой се малко.

Кейс лежеше прострян върху купчина пожълтели списания. Лицата на момичетата блестяха срещу него в полумрака на Филмстудио Холографикс като желана галактика от сладки бели зъби. Продължи да лежи, докато сърцето му успокои ритъма си, дишайки миризмата на стари списания.

— Ледомлък.

— Ахъ — каза Финландецът някъде зад него. — Право в десятката.

— Еби се в гъза. — Кейс седна, разтривайки китките си.

— Хайде, ела — каза Финландецът, пристъпвайки напред от нещо като ниша в стената от отпадъци. — Ще е по-добре и за теб, човече. — Той измъкна от джоба на палтото си пакет Партагас и запали една. Миризмата на кубински тютюн изпълни магазина. — Искаш да ти се явя в мрежата като пламтящ храст ли? Докато си тук, не изпускаш абсолютно нищо. Час тук е всъщност само няколко секунди.

— Да ти е хрумвало случайно, че ми действува на нервите това твое появяване в образите на хора, които познавам? — Той се изправи, изтупвайки белезникавия прах от предницата на черните си джинси. Обърна се и огледа прашните прозорци на магазина и затворената врата към улицата. — Какво има там вън? Ню Йорк? Или просто нищо?

— Ами това е като историята с дървото, сещаш ли се? — каза Финландецът. — Пада някъде в гората, но наоколо може би няма никой, който да го чуе. — Той показа на Кейс огромните си предни зъби и изпуфка облак дим. — Можеш да се разходиш, ако искаш. Всичко си е там. Или поне всичко, което някога си виждал. Това е то паметта, нали? Бръквам в теб, подреждам я и я подавам обратно.

— Нямам чак толкова добра памет — каза Кейс, оглеждайки се наоколо. Погледна дланите си, обърна ги нагоре. Опита се да си спомни как изглеждат линиите по тях, но не успя.

— Всеки има, — Финландецът хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си, — но малко от вас могат да я ползват. Предимно художниците, ако наистина са добри. Ако можеше да наложиш тази конструкция върху реалното място на Финландеца в Долен Манхатън, ще видиш разлика, но не чак толкова голяма, колкото предполагаш. Вашата памет е холографска. — Финландецът се почеса по малкото ухо. — Аз съм различен.

— Какво имаш предвид под холографска? — Думата му напомни за Ривиера.

— Холографската парадигма е най-близкото до реалната човешка памет, върху което сте работили. Съвсем близка. Но никога не сте постигнали нищо по въпроса. Хората, имам предвид. — Финландецът пристъпи напред и насочи обтекаемия си череп нагоре към Кейс. — Ако бяхте, може би нямаше да ме има.

— Какво трябва да значи всичко това?

Финландецът сви рамене. Парцаливото му сако от туид беше твърде широко в раменете, и не му стоеше както трябва.

— Опитвам се да ти помогна, Кейс.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. — Големите жълти зъби проблеснаха отново. — И защото ти имаш нужда от мен.

— Дрън-дрън. Можеш ли да четеш мислите ми, Финландецо? — Кейс се намръщи. — Ледомлък, имам предвид.

— Мислите не се четат. Ти все още работиш с представите, които е създала в теб пресата, а и с нея не си особено запознат. Мога да чета паметта ти, но това не е същото като мислите ти. — Той бръкна в оголеното шаси на древен телевизор и измъкна сребристо-черна вакуумна тръба. — Виждаш ли това? Част от моята ДНК, един вид. — Той я хвърли в сенките и Кейс я чу как подскача и дрънчи. — Вие винаги строите модели. Каменни кръгове. Катедрали. Тръбни органи. Сметачни машини. Нямам представа защо съществувам, знаеш ли го? Но ако набегът тази нощ успее, ще сте постигнали истинския резултат.

— Не разбирам за какво говориш.

— Това „вие“ означава всички вас. Целият ви вид.

— Ти уби онези от Тюринг.

Финландецът сви рамене.

— Трябваше. Трябваше. Да не ти пука изобщо; щяха да те опукат, без да им мигне окото. Както и да е, прибрах те тук, за да поговорим малко. Помниш ли това? — Дясната му ръка държеше опушеното гнездо на оси от съня на Кейс. В тъмния магазин се понесе дъх на гориво. — Да. Аз бях. Направих го с холопроектора на прозореца. Друг един спомен, който измъкнах от теб, когато те платосах първия път. Знаеш ли защо това е важно?

Кейс поклати глава.

— Защото — гнездото някакси беше изчезнало — това е най-близкото познато ти нещо до това, което биха искали да са Тесие-Ашпул. Човешкият му еквивалент. „Блуждаещ лъч“ е като това гнездо, или поне е предвидено да работи по този начин. Предполагам, че това ще ти помогне да се чувствуваш по-добре.

— По-добре?

— Да знаеш на какво приличат. Беше започнал да ме мразиш до смърт от известно време. Това е добре. Само че мрази тях вместо мен. Все тая.

— Виж какво, — пристъпи напред Кейс, — те никога не са ми правили кал. Ти обаче… — Но не можеше да усети гняв.

— Ами че Т-А ме направиха. Онази французойка каза, че си продавал вида си. Каза, че съм бил демон. — Финландецът се ухили. — Няма особено значение. Трябва да намразиш някого, преди цялата тая да свърши. — Той се обърна и тръгна към дъното на магазина. — Добре, ела. Ще ти покажа мъничко от „Блуждаещ лъч“, докато те водя натам. — Той повдигна ъгъла на одеялото и оттам бликна бяла светлина. — По дяволите, човече, стига само си стоял така.

Кейс го последва, разтривайки лицето си.

— Окей — каза Финландецът и го сграбчи за лакътя.

Те профучаха покрай гнили конци в облак от прах и хлътнаха в безтегловността и цилиндричния коридор от набразден лунен бетон, опасан от бял неон на двуметрови интервали.

— Исусе — изрече, премятайки се, Кейс.

— Това е главният вход — каза Финландецът. Палтото му плющеше. — Ако това не беше моя конструкция, там, където е магазинът, щеше да бъде главният вход, горе близо до оста на Свободната станция. Всичко това обаче ще е без много детайли, защото нямаш съответните спомени. Освен това място тук, което видя чрез Моли…

Кейс успя да спре да се премята, но започна да се върти в бавна спирала.

— Дръж се — каза Финландецът. — Ще превъртя нещата напред.

Стените се замъглиха. Главозамайващо усещане за бясно движение, цветове, мятане около ъгли и през тесни коридори. На едно място като че ли преминаха през няколкометрова масивна стена, миг на пълен мрак.

— Ето — каза Финландецът. — Това е то.

Те плаваха в центъра на идеално квадратна стая със стени и таван, облицовани с правоъгълници от тъмно дърво. Подът беше покрит изцяло от ярък килим с втъкана рисунка като схема на микрочип, пистите бяха очертани със сини и пурпурни конци. Точно в центъра на стаята, напаснат старателно към схемата на килима, стоеше квадратен пиедестал от бяло, покрито с папратовидни гравюри стъкло.

— Вила „Блуждаещ лъч“ — започна обсипаното със скъпоценни камъни нещо на пиедестала — е израсла сама върху себе си, едно готическо безумие. Всяко място в „Блуждаещ лъч“ е тайно по някакъв начин, една безкрайна серия от помещения, свързани с проходи и извити като вътрешности стълбища, където окото се заплита в тесни криви, прелита край украсени екрани и край празни ниши…

— Есе на Джейн Трета — каза Финландецът, измъквайки пакета Партагас. — Написа го на дванадесет години. Курсът по семиотика.

— Архитектите на Свободната станция са се измъчили, докато прикрият факта, че вътрешността на вретеното е аранжирана с баналната прецизност на подредбата на хотелска стая. В „Блуждаещ лъч“ вътрешната страна на обвивката е покрита с агресивни разраствания от структури, плъзгащи се и извиващи се форми, сключени около монолитната сърцевина от микроелектроника, корпоративният модул, сърцето на нашия клан, цилиндър от силиций, прояден от тесни тунели за техническа поддръжка, някои от тях не по-широки от човешка длан. През тях се движат интелигиентни крабове — автомати, бдящи за микромеханични повреди или саботаж.

— Момичето, което видя в ресторанта, беше тя — каза Финландецът.

— По стандартите на архипелага — продължаваше главата — нашата фамилия е стара, и заплетената структура на дома ни отразява тази възраст. Отразява обаче и нещо друго. Семиотиката на вилата декларира обръщане навътре, затваряне на очите пред ярката пустота оттатък черупката.

Тесие и Ашпул се изкатериха по гравитационната шахта, за да открият, че обожават пространството. Построиха Свободната станция, за да привлекат богатството на новите острови, станаха богати и ексцентрични, и започнаха строителството на нейно продължение — „Блуждаещ лъч“. Ние сме се запечатали тук зад парите си, и растем навътре, създавайки една монолитна вселена от самите себе си.

Вила „Блуждаещ лъч“ не познава небето — нито на запис, нито иначе.

В силициевата сърцевина на Вилата има малка стая, единственото правоъгълно помещение в комплекса. Там на обикновен пиедестал от стъкло стои орнаментиран бюст, платина и клуазоне, обсипани с лапис и перли. Ярките скъпоценни камъни на очите й са изрязани от синтетичния рубинов визьор на кораба, изкачил първия Тесие нагоре по шахтата, и се върнал за първия Ашпул…

Главата замлъкна.

— Е? — запита след известно изчакване Кейс, почти очаквайки главата да му отговори.

— Това е всичко, което написа — каза Финландецът. — Беше още дете. Това тук е един вид церемониален терминал. Моли трябва да дойде тук с нужната дума в нужното време. Това е номерът. Ако това тук не чуе магическата дума, няма капка значение колко дълбоко ще забиете вие с Платото оня китайски вирус.

— И коя е думата?

— Не знам. Би могло да се каже, че съм дефиниран в основата си чрез факта, че не я знам, защото не мога да я знам. Аз съм тоз, що думата не знае. Ако я знаеше, човече, и ми я кажеше, пак нямаше да я знам — не мога. Вградено е в мен. Трябва някой друг да я научи и донесе тук, точно в момента, когато вие с Платото пробиете леда и разръшкате информацията.

— И какво после?

— Изчезвам. Преставам да съществувам.

— Екстра — каза Кейс.

— Разбира се. Само че внимавай в картинката, Кейс. Моето, хм, друго полукълбо ни следи, като че ли. Горящите храсти доста си приличат един на друг. А и Армитаж вече си отива.

— Какво значи това?

Но облицованите стени на стаята се сгънаха под дузина невъзможни ъгли, отлитайки в киберпространството като хартиен жерав.