Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

20

Гневът му отново беше изчезнал някъде. Беше го изпуснал.

Мъничката кола беше претъпкана: Мелкум с Ремингтона на колене и Кейс с дека и конструкта на гръб. Колата се движеше със скорост, за каквато не беше проектирана; беше претоварена, претрупана, и Мелкум беше поел задължението да се накланя в посоката на завоите. Това не създаваше проблеми при завои наляво, тъй като Кейс седеше отдясно, но при десни завои ционитът трябваше да се навежда през Кейс и оборудването му, смазвайки го върху седалката.

Кейс нямаше никаква представа къде са. Всичко му беше познато, но нямаше как да е сигурен, че е виждал точно дадения конкретен проход преди. Обла зала с витрини по стените съдържаше колекция, за която той беше сигурен, че не я е виждал: черепи на големи птици, монети, маски от ковано сребро. Шестте гуми на количката се движеха безшумно по натрупаните килими. Единствените звуци бяха виенето на електромотора й и от време на време слаб екот на ционски дуб от дунапренените слушалки в ушите на Мелкум, когато той се навеждаше над Кейс, за да контрира остър десен завой. Декът и конструктът непрекъснато притискаха шурикена в джоба на якето към крака му.

— Имаш ли часовник? — запита той Мелкум.

Ционитът тръсна кичурите си.

— Времето си е колкото си е.

— Исусе — въздъхна Кейс и затвори очи.

 

Браунът изприпка по пласта килими и потупа с облицования си нокът по голяма правоъгълна врата от тъмно, изтъркано дърво. Зад тях колата изсъска и от вентилационния отвор излетяха сини искри. Някои паднаха на килима под колата и Кейс усети миризма на пърлена вълна.

— Т’ва ли пътят, мъжки? — Мелкум огледа вратата и щракна предпазителя на оръжието.

— Ха, — каза Кейс повече на себе си, отколкото на Мелкум, — мислиш, че знам ли?

Браунът завъртя сферичното си тяло и светодиодът му замига.

— Иска да отвориш — кимна Мелкум.

Кейс пристъпи напред и пробва резбованата месингова дръжка. На вратата на нивото на очите имаше монтирана месингова плочка, толкова стара, че буквите, които някога са били изгравирани на нея, сега бяха изтъркани до паешки, неразгадаем шифър, името на някоя отдавна забравена функция или функционер, излъскано до забрава. В ума му се въртеше смътно удивление дали Тесие-Ашпул са били избирали всяко нещо в „Блуждаещ лъч“ поотделно, или са купили всичко накуп от някакъв огромен европейски еквивалент на „Филмстудио Холографикс“. Когато той я отвори внимателно, пантите й изскърцаха печално. Мелкум пристъпи зад него с насочения от бедро напред Ремингтон.

— Книги.

Библиотеката, с белите стоманени полици и табелките.

— Знам къде сме — каза Кейс и погледна назад към сервизната кола. От килима се издигаше езиче дим.

— Хайде, идвай. Колата. Колата?

Тя остана неподвижна. Браунът го дърпаше за крачола и го щипеше по глезена. Кейс сдържа желанието да го ритне.

— Да?

Машинката заобиколи вратата и влезе. Той я последва.

Мониторът в библиотеката беше също „Сони“, стар като предишния. Браунът спря под него и изигра някакъв тропащ танц.

— Ледомлък?

Познатите черти изпълниха екрана. Финландецът се усмихна.

— Време е за проверка, Кейс — каза той и очите му се присвиха от дима на цигарата. — Хайде, включвай се.

Браунът се метна към глезена му и започна да се катери. Манипулаторите бодяха плътта през тънкия черен плат.

— По дяволите! — Кейс го блъсна настрани, и той се удари в стената. Два от краката му започнаха да ритат непрекъснато и безполезно, биейки въздуха.

— Какво й стана на тая гадина?

— Изгоря — каза Финландецът. — Не й обръщай внимание. Няма проблеми. Включвай се бързо.

Под екрана имаше четири куплунга, но адапторът „Хитачи“ ставаше само на единия.

Той се включи.

 

Нищо. Сива пустота.

Мрежата я нямаше. Линиите липсваха. Киберпространството го нямаше.

И някъде на крайчеца на съзнанието му мержелееше тичащо, летящо усещане за нещо, бързащо срещу него, през левги от черни огледала.

Той се опита да извика.

 

Като че ли там имаше град, зад извивката на брега, но беше много далече.

Той клекна на влажния пясък, сви се с ръце, обвити здраво около коленете, и потрепери.

Стоя така като че ли много дълго време, дори след като треперенето престана. Градът, ако това беше град, беше нисък и сив. От време на време той изчезваше зад валмата мъгла, люлеещи се над плискащия прибой. По едно време Кейс реши, че там изобщо нямаше град, само някакво самотно здание, може би руина; нямаше как да прецени на какво разстояние е. Пясъкът имаше оттенъка на потъмняло, но все още не напълно черно сребро. Брегът беше от пясък, беше много дълъг, пясъкът беше влажен, седалището на джинсите му беше мокро от пясъка… Той се надигна и се заклати, напявайки някаква песен без думи и мелодия.

Небето беше в различен оттенък на среброто. Чиба. Като небето над Чиба. Токийският залив? Той завъртя глава и заоглежда морето, копнеейки за холографския знак на Фуджи Електрик, за бръмченето на хеликоптер, за каквото и да било.

Зад него изкрещя чайка. Той потрепери.

Вятърът се засилваше. В бузите му се впиваха песъчинки. Той заби глава между коленете си и заплака. Звукът от хълцането му беше също така далечен и чужд, както викът на чайката. Гореща урина измокри джинсите му, покапа по пясъка и бързо изстина под духащия откъм водата вятър. Когато сълзите му свършиха, гърлото го болеше.

— Ледомлък, — промърмори той на коленете си, — Ледомлък…

Вече се стъмваше, и когато той се размърда, студът го накара да се изправи.

Коленете и лактите го боляха. Носът му течеше; той го избърса в ревера на якето, след това прерови празните си джобове един след друг.

— Исусе. — Раменете му бяха прегърбени и той пъхна длани под мишниците, за да сгрее пръстите си. — Исусе. — Зъбите му започнаха да тракат.

Вълните бяха греблосали брега на вълнички, по-сложни отколкото правеха и най-добрите градинари в Токио. Вече беше направил десетина стъпки към невидимия вече град, когато се обърна и погледна назад през насъбиращия се мрак. Стъпките продължаваха до точката на пристигането му. По потъмнелия пясък нямаше други следи.

Когато забеляза светлината, беше извървял по негова преценка поне километър. Разговаряше с Рац, и именно Рац забеляза пръв оранжевочервеникавия блясък отдясно, на известно разстояние от прибоя. Кейс знаеше, че Рац не е тук, че е просто плод на въображението му, а не на капана, в който беше хванат, но това нямаше никакво значение. Беше повикал образа му за да се успокои малко, но се оказа, че Рац има свое собствено мнение за Кейс и неговото дередже.

— Наистина ме шашваш, артистче. Колко път си готов да биеш, за да се докопаш до собственото си унищожение. Какво пилеене на усилия! В Нощния град то ти беше в шепата, на една ръка разстояние! Скоростта, която да подяде съществуванието ти, пиенето за да прокара всичко гладко, Линда за по-сладко прощаване, и улицата, за да замахне със секирата. Колко далече стигна, за да го направиш сега, и какъв гротесков реквизит… Сцени, окачени из космоса, херметично затворени замъци, най-редки глупости от Европа, мъртъвци, запечатани в малки кутийки, магия чак от Китай… — Рац се разсмя, влачейки се до него, и розовият му манипулатор весело се разлюля. Въпреки тъмнината Кейс различаваше бароковата стомана, покриваща почернелите зъби на бармана. — Но така ще да е сигурно както го правят артистите, нали? Ти имаше нужда този свят да бъде построен специално за теб, този бряг, това място. За да умреш.

Кейс спря, олюля се и се обърна към звука на прибоя и игличките на носените от вятъра песъчинки.

— Аха. По дяволите. Мисля… — Той тръгна към звука.

— Артисте, — чу се зад него гласът на Рац. — Светлината. Ти видя светлина. Там. Оттук.

Той пак спря, препана се и падна на колене на милиметри от ледената вода.

— Рац? Светлина? Рац?

Но мракът вече беше пълен, и единственият звук беше този на прибоя. Той се надигна с усилие на крака и се опита да се върне по следите си.

Времето минаваше. Той вървеше.

И след това блясъкът се появи, заявявайки присъствието си все повече с всяка негова крачка. Правоъгълник. Врата.

— Огън там, вътре — каза той. Думите му бяха отнесени от вятъра.

Това беше бункер, камък или бетон, заровен в навеите тъмен пясък. Входът беше нисък, тесен, без врата и дълбок, изграден в поне метър дебела стена.

— Хей, — каза Кейс меко, — хей… — Пръстите му остъргаха студена стена. Там, вътре, имаше огън, по страните на входа играеха сенки.

Той се приведе и с три крачки влезе вътре.

До ръждясалото стоманено подобие на огнище се беше свило момиче. Вътре гореше плавей, и вятърът изсмукваше дима през груба камина. Огънят хвърляше единствената светлина, и когато неговият поглед срещна разширените, изплашени очи, той разпозна лентата на главата й, навита коприна с отпечатан на нея рисунък, подобен на увеличена микросхема.

 

Тази нощ той отказа ръцете й, също и храната, която тя му предложи, мястото до нея в гнездото от одеала и стиропорни отпадъци. Накрая се сви до вратата и я загледа как спи, слушайки как вятърът стърже стените на постройката. Горе-долу по веднъж на час се надигаше, отиваше до импровизираната печка, добавяйки още плавей от купчината до нея. Нищо от всичко това не беше истинско, но студът си беше студ.

Тя не беше истинска, свита на кълбо в светлината на огъня. Той гледаше устата й, и леко разделените устни. Тя беше момичето, което той си спомняше от тяхната разходка през Залива, и това беше жестоко.

— Хитро, скапаняко — прошепна той на вятъра. — Нямам капка шанс, е? Няма да ми пробуташ боклук, а? Знам какво е това… — Той се опита да не звучи отчаяно. — Знам, разбираш ли? Знам кой си ти. Ти си другият. Джейн Трета каза на Моли. Горящ храст. Това не беше Ледомлък, ти беше. Той се опита да ме предупреди чрез Брауна. Сега ти си ме платосал и си ме докарал тук. Никъде. Заедно с един призрак. Каквато я помня преди.

Тя се размърда в съня си, промърмори нещо и придърпа парче одеало над рамото и бузата си.

— Ти си мъртва — каза той на спящото момиче. — Ти си мъртва, и така или иначе си ми през оная работа. Чуваш ли това, готин? Знам какво правиш. Платосан съм. Всичко това е отнело около двадесет секунди, нали? В момента си седя на задника в онази библиотека, и мозъкът ми е изключен. И много скоро ще бъде съвсем изключен, ако случайно го увираш. Ти не искаш Ледомлък да си прокара сметките, това е то, и просто ще ме държиш тук. Дикси ще управлява Куанг, само че вече не е жив и можеш да му предвидиш действията, сто на сто. Тая гадост с Линда, разбира се, си е твоя работа от край до край, нали? Ледомлък се опита да я използва, когато ме натика в конструкта на Чиба, но не можа. Каза, че било твърде тънка работа. И онова местене на звездите в Свободната станция също го направи ти, нали? И пак ти наложи лицето й върху умрялата кукла в стаята на Ашпул. Моли никога не го е виждала. Ти просто се намеси в сигнала на симстима й. Щото мислеше, че ще ме заболи. Щото мислеше, че ми пука. Добре де, върви по дяволите, както там ти е името. Ти победи. Побеждаваш. Но нищо от това не значи нищо за мен, ясно ли ти е? Мислиш, че ми пука, нали? Защо иначе трябваше да го направиш по този начин? — Той отново зъзнеше, и гласът му трепереше.

— Мили, — каза тя, измъквайки се изпод парцалите и одеалата, — ела и поспи. Аз ще седя, ако искаш. Трябва да дремнеш, нали? — Мекотата на акцента й беше засилена от сънливостта. — Просто поспи, а?

 

Когато той се събуди, я нямаше. Огънят беше угаснал, но в бункера беше топло. Слънчевата светлина се втурваше през входа, за да очертае изкривен правоъгълник върху разкъсаната страна на неголям варел от фибростъкло. Това беше контейнер за превози — той си ги спомняше от доковете на Чиба. През дупката в стената й се виждаха половин дузина яркожълти пакети. В ярката слънчева светлина те изглеждаха като големи резени масло. Стомахът му се присви от глад. Той се изтърколи от гнездото, отиде до варела и измъкна един от пакетите, премигвайки над ситните букви на една дузина езици. Английският беше най-отдолу. НЕПРИКОСН. ЗАПАС, ПРОФ., „БИФТЕК“, ТИП AG-8. Списък на хранителните съставки. Изрови втори. „ЯЙЦА“.

— Като го създаваш всичко, това, поне можеше да оставиш малко истинска храна, нали? — каза той. След това обиколи с по един пакет във всяка ръка четирите стаи на бункера. Две бяха празни, като изключим навеите пясък, а в четвъртата имаше още три варела с храни.

— Разбира се — каза той, опипвайки печатите. — Предвижда се дълъг престой. Загрявам. Разбира се.

Той претърси стаята с огнището и намери пластмасова кофа, пълна с вероятно дъждовна вода. До гнездото от одеала, близо до стената, лежаха евтина червена запалка, моряшки нож с напукана зелена дръжка, и лентата й — все още вързана на възел и пропита с пот и мръсотия. Той отвори с ножа жълтите пакети и изпразни съдържанието им в ръждясал чайник, който намери до огнището. Наля вода от кофата, размеси получилата се каша с пръсти и яде. Вкусът смътно напомняше бифтек. Когато храната свърши, хвърли чайника в огнището и излезе.

Късен следобяд, слънцето оставяше такова впечатление. Височината му. Кейс изрита настрани влажните си обувки от евтина синтетика и беше изненадан от това колко топъл е пясъкът. На дневната светлина брегът беше сребристосив. Небето беше безоблачно синьо. Той заобиколи ъгъла на бункера и тръгна към прибоя, хвърляйки пътем якето си на пясъка.

— Чии ли спомени използваш за това — каза той, като стигна до водата. Измъкна се от джинсите и ги ритна в малките вълнички, последваха ги фланелката и бельото.

— К’во правиш, Кейс?

Той се обърна и я видя на десет метра надолу по брига. Около глезените й плаваха парчета бял стиропор.

— Попиках се през нощта.

— Добре, ама ще са лоши за носене после. Водата е солена, ще ти направят язви. Ще ти покажа един басейн отзад в скалите. — Тя махна с ръка някъде зад нея. — Прясна. — Избледнелият френски комбинезон беше засукан до колената; кожата отдолу беше гладка и кафява. Бризът разроши косата й.

— Виж какво, — започна той, събирайки дрехите си и тръгвайки към нея, — имам един въпрос към теб. Няма да те питам какво ти правиш тук. Какво точно обаче мислиш, че аз правя тук? — Той спря и мокрият черен крачол на джинсите го плесна по голото бедро.

— Ти дойде миналата нощ — каза тя. И му се усмихна.

— И това ти е достатъчно? Че просто съм дошъл?

— Той каза, че ще дойдеш — сбръчка тя нос и сви рамене. — Той ги разбира тези работи, така мисля. — Тя вдигна левия си крак и остърга солта от другия глезен тромаво, като малко дете. След това му се усмихна изпробващо.

— Сега ти ще ми отговориш ли също на един въпрос?

Той кимна.

— Как така си боядисан целият в това кафяво, освен едното стъпало?

 

— И това ли е последното нещо, което си спомняш? — Той я гледаше как изстъргва остатъците от лиофилизирана яхния от правоъгълния стоманен капак от кутия, който беше единствената им чиния.

Тя кимна. Очите й бяха огромни в светлината на огъня.

— Съжалявам, Кейс, кълна се в Бога. Просто цялата тази мръсотия, придполагам, и всичко това… — Тя се приведе, обви с ръце колената си, и лицето й се изкриви за няколко секунди от болката на спомена. — Просто ми трябваха пари. Да се прибера, мисля, или… по дяволите, няма да ми се разсърдиш.

— Няма ли някъде цигари?

— По дяволите, Кейс, питаш ме вече за десети път! Какво ти става? — Тя лапна кичурче коса и го задъвка.

— Но храната беше тук? Вече беше тук?

— Казах ти, човече, проклетото море я изхвърли на брега.

— Да, разбира се. Сигурно. Още малко и ще повярвам.

Тя отново започна да плаче със сухо хълцане. Накрая успя да каже:

— Добре, върви по дяволите, Кейс. Така добре си бях самичка.

Той се надигна, взе якето си и се измъкна през входа, като одраска китката си на грубия бетон. Нямаше луна, нито вятър, в мрака се чуваше единствено шумът на морето. Джинсите му бяха стегнати и влажни.

— Добре — каза той на нощта. — Купувам. Мисля, че купувам. Но няма да е зле утре морето да изхвърли и малко цигари. — Собственият му смях го стресна. — И, ако се захванеш, каса бира също не би навредила.

Той се обърна и влезе отново в бункера. Тя ровеше из въглените с пръчка от сребристо дърво.

— Коя беше онази, Кейс, в ковчега ти в Евтиния хотел? Лъскавата самурайка, със стоманените остриета и черните джинси. Изкара ми акъла, чак после се сетих, че може би е новото ти момиче, само дето имаше вид на повече пари, отколкото имаш… — Тя хвърли поглед обратно към него. — Наистина съжалявам, че ти откраднах RAM-а.

— Няма значение — отвърна той. — Голяма работа. И ти просто я занесе при този образ и го накара да ти го пусне?

— Тони — каза тя. — Виждахме се с него понякога. Той имаше навик ние да… както и да е, да. Спомням си как той го пусна на монитора, цялата тази невероятна графика, и си спомням как се учудих откъде си…

— Там нямаше никаква графика — прекъсна я той.

— Естествено, че имаше. Само дето не мога да разбера откъде си намерил всичките тези изображения от когато бях малка, Кейс. Как изглеждаше баща ми, преди да ни остави. Веднъж ми подари една патица от боядисано дърво, и ти имаше кадри от тогава.

— Тони видя ли ги?

— Не помня. В следващия момент бях на брега, много рано, беше изгрев, и всичките тези птици крещяха толкова самотно. Изплаших се, защото нямах със себе си доза, нищичко, и знаех, че ще се разболея… И ходих, и ходих, докато не се стъмни, и намерих това място, и на следващия ден морето изхвърли храната, цялата оплетена в разни зелени морски работи като листа втвърдено желе. — Тя пъхна пръчката във въглените и я остави там. — Не можах да се разболея — добави тя, когато въглените пробляснаха. — Повече ми липсваха цигарите. Ти, Кейс? Още ли се кичиш със жици? — Светлината на огъня танцуваше под скулите й, напомняйки блясъците на Замъка на Магьосника и на Танковата война.

— Не — каза той, и след това нямаше значение какво знае той, усещайки соления вкус на устните й там, където бяха засъхнали сълзите. В нея имаше някаква сила, нещо, което той помнеше от Нощния град, и сега го държеше, и беше държан от него, държан за известно време надалеч от времето и смъртта, от неумолимата Улица, която преследваше всекиго. Това беше място, което той познаваше; не всеки можеше да го заведе там, и той почти беше успял някак си да го забрави. Нещо, което беше откривал и губил толкова много пъти. То принадлежеше, той знаеше — спомни си го — когато тя го придърпа надолу, на месото, на плътта, която жокеите презираха. Беше огромно, извън всяко познание, море от информация, кодирано в спирали и феромони, безкрайна сложност, която единствено тялото, по могъщия си сляп начин можеше да разчете.

Ципът заяде и блокира, когато той сваляше френскя комбинезон — найлоновите зъбчета-намотки бяха облепени със сол. Той го скъса, някаква дребничка метална част отскочи към стената, когато разядената от солта тъкан поддаде, и след това той беше в нея, излъчвайки прастарото съобщение. Тук, дори тук, на място, чиято истинска същност той знаеше, само кодиран модел от паметта на някакъв непознат, импулсът запазваше силата си.

Тя потрепери до него, когато пръчката се запали с подскачащ пламък, и сплетените им сенки се очертаха върху стената на бункера.

По-късно, докато лежаха заедно, дланта му между бедрата й, той си я припомни на брега, с плисканите около глезените парчета стиропор, и си припомни какво беше казала.

— Той ти каза, че идвам.

Но тя само се претърколи към него, с гръб към гърдите му, постави ръка върху неговата и промърмори нещо насън.