Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

2

След цяла година, изкарана по хотелите-ковчези, стаята на двайсет и петия етаж в чибанския Хилтън изглеждаше чудовищно голяма. Беше десет на осем метра, колкото половин хотелски апартамент. Бяла кафеварка марка Браун димеше върху ниска масичка близо до стъклена плъзгаща се врата, която извеждаше на тясна тераса.

— Глътни малко кафе. Май имаш нужда.

Тя съблече черното си яке. Флетчерът висеше под мишницата й в калъф от черен найлон. Носеше сив пуловер без ръкави с обикновени железни ципове на раменете. Противокуршумен, реши Кейс, докато целеше с кафето светлочервената чаша. Имаше чувството, че краката и ръцете му са направени от дърво.

— Кейс — той вдигна поглед и едва сега забеляза мъжа. — Казвам се Армитаж.

Тъмната му роба бе разтворена до кръста, оголваше широките, неокосмени, мускулести гърди и прибрания, твърд корем. Бледосините му очи навяваха на Кейс асоциацията с избелващ препарат.

— Слънцето изгря, Кейс. Днес имаш късмет, момче.

Кейс размаха ръка встрани, но мъжът с лекота избегна струите плискащо се кафе. По стената, имитираща оризова хартия, се разтекоха кафяви петна. Кейс забеляза правоъгълната златна обица на лявото ухо на мъжа. Специалните части. Онзи се усмихна.

— Изпий си кафето, Кейс — каза Моли. — Всичко е наред, но няма да ходиш никъде, докато Армитаж не си каже приказката.

Тя приседна на копринения матрак върху пода и започна автоматично да разглобява флетчера, без да си прави труда да гледа. Стъклата й следяха Кейс, докато той прекосяваше стаята до масичката, за да си напълни пак чашата.

— Прекалено си млад, за да помниш войната, а, Кейс? — Армитаж прокара едрата си ръка по кафявата, късо подстригана коса. Тежка златна гривна проблесна върху китката му. — Ленинград, Киев, Сибир. Изобретихме те в Сибир, Кейс.

— Какво трябва да означава това?

— Крещящия юмрук, Кейс. Чувал си това име.

— Не беше ли някаква военна операция? Опитали се да взривят оня руски възел с компютърен вирус. Да, чувал съм. И май никой не се е измъкнал жив.

Изведнъж Кейс усети внезапно напрежение. Армитаж отиде до прозореца и се загледа в Токийския залив.

— Не е вярно. Една единица успя да се промъкне обратно до Хелзинки, Кейс.

Кейс сви рамене и си сръбна от кафето.

— Ти си компютърен жокей. Прототипите на програмите, които използваш, за да проникваш в промишлените бази данни, бяха разработени за Крещящия юмрук. За нападението на Киренския компютърен възел. За основна единица беше използван микропланер „Нощно крило“ — един пилот, един кибердек, един жокей. Пуснахме вирус, наречен Молеца. Поредицата „Молец“ представляваше първото поколение реално проникващи програми.

— Ледоразбивачите — измърмори Кейс над ръба на червената чаша.

— Лед от ЛЕД — Легален Електронен Достъп, системи за контрамерки срещу софтуерни атаки.

— Проблемът, мистър, е, че аз вече не съм жокей, и смятам просто да си…

— Бях там, Кейс; бях там когато онези изобретиха хората като теб.

— Имаш мерак да се занимаваш с такива като мен, мой човек. Имаш парите да наемаш скъпи бръсначки, които да ми довлекат задника тук, горе, т’ва е. Никога вече няма да тракам по дека, нито за теб, нито за някой друг — Кейс се доближи до прозореца и погледна надолу. — Ето къде живея сега.

— Според нашия профил излиза, че се опитваш да прилъжеш улицата да те очисти, докато уж нищо не забелязваш.

— Профил?

— Изградили сме ти подробен модел. Купихме досие за всеки от твоите псевдоними и пуснахме симулацията през един военен софтуер. Ти имаш самоубийствен уклон, Кейс. Според модела ти остава още към месец. А според медицинските ни прогнози до година ще трябва да ти се смени панкреаса.

— „Ние“, значи — Кейс кръстоса поглед с бледосините очи. — Кои „ние“?

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че можем да оправим твоето невроувреждане, Кейс?

Изведнъж Армитаж му заприлича на издялан от парче метал — неподвижен и невероятно тежък. Статуя. На Кейс му се стори, че сънува и че скоро ще се събуди. Армитаж нямаше да проговори пак. Сънищата на Кейс винаги завършваха с такива замръзнали кадри и ето че този сън беше вече свършил.

— Какво ще кажеш, Кейс?

Кейс погледна към залива и потръпна.

— Ще кажа, че си фрашкан с лайна.

Армитаж кимна.

— После ще те попитам какви са ти условията.

— Не по-различни от тези, с които си свикнал, Кейс.

— Остави човека да поспи, Армитаж — обади се Моли от матрака. Съставните части на флетчера бяха разпръснати върху коприната като някакъв скъп пъзъл. — Не виждаш ли, че пука по шевовете.

— Условията — настоя Кейс, — и то сега. Веднага.

Все още трепереше. Не можеше да спре да трепери.

 

Безименната и скъпо оборудвана клиника представляваше куп лъскави постройки, разделени от малки градински площи. Кейс помнеше мястото от обиколката, която направи през първия си месец в Чиба.

— Уплашен си Кейс. Наистина си уплашен.

Беше неделя следобед и двамата с Моли стояха насред някакво вътрешно дворче. Бели камъни, разсад от зелен бамбук, черен чакъл, подравнен с гребло. Нещо подобно на огромен метален рак — градинарят, се занимаваше с бамбука.

— Ще стане, Кейс. Нямаш представа с какви неща разполага Армитаж. Май ще плати на тия момчета по нервите за ремонта ти с програмата, която им е дал, за да те оправят. Ще ги издърпа три години пред конкуренцията. Имаш ли представа колко струва това?

Тя затъкна палци в гайките на кожените си дънки и се олюля назад върху лакираните токове на каубойските си ботуши с цвят на зряла череша.

— Ти си уличен самурай — рече Кейс. — Откога работиш за него?

— Два месеца.

— Ами преди това?

— За един друг. Работещо момиче, нали знаеш.

Той кимна.

— Идиотско е, Кейс.

— Какво толкова идиотско има?

— Все едно, че те познавам. Оная справка, дето я имат. Знам как са ти вързани жиците.

— Изобщо не ме познаваш, сестро.

— Всичко е наред, Кейс. Просто те е докопал лошия късмет.

— Ами той? Наред ли е, Моли?

Роботът-рак се придвижи към тях, като заобикаляше ситните вълнички чакъл. Бронзовата му броня изглеждаше като да е на хиляда години. Когато стигна на около метър от нейните ботуши, изстреля кратък светлинен поток и за миг замръзна за момент, обработвайки получените данни.

— Преди всичко, Кейс, мисля за моя собствен сладък задник.

Ракът промени посоката си, за да я заобиколи, но въпреки това тя го изрита с похвална точност на удара. Сребристата пластинка на върха на ботуша издрънча при удара в бронята. Машината се прекатури по гръб, ала скоро бронзовите й крайници я върнаха в изправено положение.

Кейс приседна върху един камък и заразбива симетрията на чакълените вълнички с върха на обувката. Зашари из джобовете за цигари.

— В ризата ти — каза Моли.

— Ще ми отговориш ли на въпроса?

Кейс измъкна една сгърчена цигара от пакета Йехеюан и Моли му я запали с тънка плочка немска стомана, което приличаше повече на част от хирургически инструментариум.

— Ами, какво да ти кажа, човекът определено гони нещо. Сега е въшлив с пари, а по-рано изобщо не е било така, пък и непрекъснато получава още и още — Кейс долови някакво нервно стягане около устните й. — Или може би… може би нещо го гони него… — Моли сви рамене.

— Какво значи това?

— Не зная точно. Знам, че не знам за кого или за какво всъщност работим.

Кейс се загледа в близначната двойка огледала. След като в събота сутринта излезе от Хилтън, той се бе върнал в Евтиния хотел и спа десет часа. После се мота дълго и безцелно из охраняваната зона на пристанището, зяпайки чайките, които се рееха в кръг отвъд верижния парапет. Ако тя го беше проследила, добра работа беше свършила. Кейс всячески беше отбягвал Нощния град. После дълго чака в ковчега обаждането на Армитаж. И ето го сега в този тих заден двор, неделя следобед, до него момичето с тяло на гимнастичка и ръце на фокусник.

— Ако може да дойдете, сър, анестезиологът ви чака — санитарят се поклони, обърна се и се прибра в клиниката, без да дочака, дали Кейс ще го последва.

 

Мирис на студена стомана. Лед, който гальовно докосва гръбнака му.

Изгубен, толкова нищожно малък сред онази тъмнина; ръце, които се вледеняват; образ на тяло, който избледнява по коридорите на небето с цвят на телевизионен екран.

Гласове.

После черен огън, който достига разклоняващите се краища на нервите; болка, по-голяма от всичко, на което е дадено името болка…

 

Задръж. Не мърдай.

И Рац беше там, и Линда Лий, Уейдж и Лони Зоун, десетки лица от неоновата гора, моряци и крадци, и курви — там, където небето е отровно сребристо, отвъд верижния парапет и затвора на черепа.

По дяволите, не мърдай!

Където небето постепенно губеше съскащия статичен заряд и преминаваше в безцветността на мрежата, и той съзря шурикен, неговите звезди.

— Стига, Кейс, трябва да намеря вената ти!

Тя мачкаше гърдите му със синя пластмасова спринцовка в едната си ръка.

— Ако не лежиш мирно, ще ти прережа шибаното гърло! Още си фрашкан с инхибитори на ендорфина.

 

Кейс се събуди и откри, че тя се е изпънала до него в тъмното.

Вратът му беше чуплив, направен от съчици. От средата на гръбнака му неспирно излизаха болезнени пулсации. Появяваха се образи и плавно преминаваха един в друг — трептяща комбинация от кулите в Спрол и грубо отсечените куполи на Фулър; неясни фигури, които го дебнеха в сянката под някакъв мост или надлез…

— Кейс? Сряда сме, Кейс.

Тя се завъртя и се пресегна през него. Едната й гърда обърса ръката му над лакътя. Чу я да разкъсва станиола върху капачката на шише с вода и да пие.

— Ето, вземи — пъхна тя бутилката в ръката му. — Виждам в тъмното, Кейс. Микроканални видеоусилватели в очилата ми.

— Боли ме гърбът.

— Там ти смениха гръбначномозъчната течност. Смениха също и кръвта ти. Кръвта, защото имаш и нова задстомашна жлеза, освен другото. И малко нова тъкан, присадена към черния дроб. Оная работа с нервите, не знам точно какво правиха. Много те боцкаха. Ама не стана нужда да те човъркат навсякъде, де — тя се разположи отново до него. — 2:43:12 сутринта е, Кейс. Имам цифров дисплей на чип в оптичния си нерв.

Кейс се привдигна и се опита да отпие от бутилката. Задави се и се закашля, блудкаво-топла вода оплиска гърдите и бедрата му.

— Трябва да потракам на кибердек — чу да казва собственият му глас. Ръката му търсеше в тъмното дрехите. — Трябва да разбера…

Тя се изсмя. Сграбчи го над лактите с малките си, силни ръце.

— По-полека, новак такъв. Имаш да чакаш осем дена. Нервната ти система ще се изсипе на пода, ако се опиташ да се включиш сега. Докторите забраниха. Между другото, мислят, че са те оправили. След някой и друг ден ще те прегледат.

Кейс полегна отново.

— Къде сме?

— В къщи. Евтиния хотел.

— Къде е Армитаж?

— В Хилтън, продава мъниста на туземците или нещо такова. Скоро ще се измъкнем оттука, човече. Амстердам, Париж, после пак в Спрол — тя го побутна леко по рамото. — Обърни се, бива ме по масажирането.

Кейс се изтегна по корем с протегнати напред ръце. Пръстите му докосваха стената на ковчега. Тя се намести върху кръста му и подпря колене в темперопора. Кейс усещаше хладния допир на кожените й джинси върху кожата си. Пръстите й пробягаха по врата му.

— Как така не си в Хилтън?

Вместо отговор тя протегна ръце назад между бедрата му и нежно обхвана скротума с палец и показалец. Цяла минута се полюшваше там, в тъмното, изправена над него, обхванала с другата си ръка врата му. Кожата на дънките й поскръцваше леко в синхрон с плавните й движения. Пластопяната сякаш избута нагоре стегнатото тяло на Кейс.

Главата му щеше да се пръсне от пулсиращата болка, но поне усещането, че вратът му всеки момент ще се скърши, беше изчезнало. Кейс се привдигна на един лакът, преобърна се и се отпусна пак в темперопора, като придърпа Моли към себе, ближейки гърдите й, чиито малки твърди зърна се хлъзгаха по бузите му и оставяха мокри следи. Напипа ципа на джинсите й и го разкопча.

— Не бери грижа — рече тя. — Виждам в тъмното.

Джинсите шумно се смъкнаха и Моли зарита до него с крака, докато се освободи от тях. Преметна крак през тялото му и се изправи на колене над него. Кейс протегна ръце към лицето й, но се сепна, когато усети твърдата повърхност на имплантираните лещи.

— Недей — каза Моли, — мажеш отпечатъци.

Тя седна пак върху него и придърпа ръката му към себе си, обърна дланта му с палеца върху цепката на дупето си и разпери пръстите му върху срамните си устни. Когато започна да се отпуска върху него, образите го връхлетяха отново, трептящи, идващи и отиващи си — лицата, отделни части от неонови надписи… Моли се завъртя върху корема му с гръб към него и Кейс конвулсивно потръпна. Тя си го вкара и се чукаха в тази поза, Моли се плъзгаше надолу отново и отново, докато и двамата не свършиха. Неговият оргазъм се взриви като яркосиньо петно в пространство без временно измерение, безбрежно както матрицата, където лицата се разпадаха и се засмукваха от нищото, и Кейс усети как нейните стегнати и влажни слабини се отпускат върху бедрата му.

 

В Нинсей нещата следваха своя обичаен ход, само че в изпълнение на един по-рехав, делничен вариант на тълпата. Откъм салоните за компютърни игри и залите за пачинко глъчката прииждаше на вълни. Кейс надникна в Чат и видя Зони, който наглеждаше своите момичета в топлия, вмирисан на бира здрач. На бара стоеше Рац.

— Да си виждал Уейдж, Рац?

— Не и снощи — Рац въпросително повдигна вежда по посока на Моли.

— Като го видиш, кажи му, че парите са в мен.

— Късметът се е обърнал ли, артисте?

— Рано е да се каже.

 

— Добре де, трябва дя се видя с тоя тип — Кейс гледаше своето отражение в очилата й. — Трябва да приключа една работа.

— На Армитаж няма да му хареса, дето те изпускам из очи — тя стоше под топящия се часовник на Дийн с ръце на хълбоците.

— Тоя тип няма да разговаря с мен, докато ти си тук. Хич не ми пука за Дийн. И сам добре се грижи за себе си. Обаче има други хора, които отиват право на дъното, ако аз се чупя от Чат. Мои хора, разбираш?

Моли стисна устни и поклати глава.

— Имам хора в Сингапур, свръзки с Токио в Шинджуку и Асакуза, и те потъват, разбираш ли? — излъга той, поставил ръка върху рамото на черното й яке. — Пет. Пет минути. По твоя часовник, става ли?

— Плащат ми не за това.

— За какво ти плащат е едно. Съвсем друго е заради мен да умрат няколко близки хора, понеже ти си спазваш прекалено буквално инструкциите.

— Глупости. Близки хора, дрънканици на търкалета. Отиваш там, за да ни провериш чрез твоя контрабандист. — Тя подпря ботуша си върху прашната масичка за кафе в стил Кандински.

— А, Кейс, шемете, изглежда твоята приятелка ей там добре се е въоръжила, освен че главата й е претъпкана със силикон. Какво всъщност става? — призрачното покашляне на Дейн сякаш увисна във въздуха между тях.

— Чакай, Джули. Както и да е, ще вляза сам.

— В това можеш да си сигурен, големи синко. Няма начин иначе.

— Добре — каза Моли. — Отивай. Обаче само пет минути. Иначе ще вляза и ще го охладя твоя близък приятел завинаги. А докато се занимаваш с него, опитай се да познаеш едно нещо.

— Какво е то?

— Защо ти правя услуга — тя се обърна и закрачи към изхода покрай редиците бели модули с изсушен джинджифил.

— Завъдил си най-странната компания, която съм виждал, Кейс — подметна Джули.

— Джули, тя си отиде. Ще ме пуснеш ли? Моля те, Джули!

Болтовете изскочиха.

— Бавно, Кейс — каза гласът.

— Давай, Джули, можеш да изкараш всичкия си боклук от бюрото — рече Кейс, докато сядаше на въртящия се стол.

— Изкаран е от самото начало — меко отвърна Дийн, измъкна иззад разхвърляните части на старата механична пишеща машина пистолет и се прицели старателно в Кейс. Масивно оръжие, магнум с рязана цев. Предната част на предпазителя на спусъка беше изрязана, а дръжката бе обвита в нещо, което приличаше на стар изолирбанд. Кейс реши, че патлакът изглежда много странно в розовите, маникюрирани ръчички на Дийн.

— Предпазна мярка, нали разбираш. Нищо лично. Кажи, сега, какво искаш.

— Трябва ми урок по история, Джули. И едно досие.

— Какво става, големи синко? — Дийн носеше памучна риза на райета, бялата яка стоеше изправена като от порцелан.

— Нищо, Джули. Махам се. Изчезвам. Обаче направи ми една услуга, а?

— Чие досие, големи синко?

— Гайджин на име Армитаж, апартамент в Хилтъна.

Дийн остави пищова.

— Стой мирен, Кейс — той натрака нещо на преносимия терминал. — Май знаеш толкова, колкото и моята мрежа, Кейс. Изглежда този джентълмен е сключил временно споразумение с Якудза, а синовете на неоновата хризантема имат начин да си покриват хората от такива като мен. Другояче не би могло и да бъде. Сега, историята. Нали каза история — Дийн вдигна отново патлака, но без да го насочва право в Кейс. — Каква точно история?

— Войната. Знаеш ли за войната, Джули?

— За войната ли? Какво толкова има да се знае? Продължи три седмици.

— Крещящия юмрук.

— Прочута работа. Какво ви учат по история в днешно време? Страшно тъп следвоенен политически футбол, това беше. Разказа им играта на всичките, че и отгоре. Вашата паметна плоча, Кейс, вашата паметна плоча в Спрол, чакай, къде беше… в Маклийн?… И в бункерите, всички тия… страхотен скандал! Съсипаха едно голямо парче патриотична млада плът, само и само да изпробват някаква нова технология. Както се оказа в последствие, много добре са знаели за руските отбранителни системи. Знаели са за eмповете, за оръжията с магнитен импулс. И въпреки това изпратиха момчетата, просто ей така, да видят какво ще стане — Дийн сви рамене. — Дивеч за пушката на Иванушка.

— Някой от тия момчета успя ли да се измъкне?

— Господи — рече Дийн, — ужасни времена бяха… Но мисля, че някои наистина успяха. Един от екипите. Превзели някакъв съветски боен кораб. Така де, хеликоптер. Отлетели с него до Финландия. Не знаели кодовете за достъп, естествено, и изтрепали маса народ от отбраната на Финландия, докато влязат. От специалните части — Дийн подсмръкна. — Страхотна дивотия.

Кейс кимна. Миризмата на изсушен джинджифил ставаше непоносима.

— Изкарах войната в Лисабон — Дийн остави патлака. — Прекрасно място е това Лисабон.

— Да не би да си служил в армията, Джули?

— По-скоро не. Макар че голямо юркане падна — Дийн пусна една от своите розови усмивчици. — Чудна работа е какво може да направи войната с пазарите на човек.

— Благодаря ти, Джули. Длъжник съм ти.

— Едва ли, Кейс. И сбогом.

 

Впоследствие си казваше, че вечерта при Сами беше тръгнала наопаки още от самото начало, че още щом бе последвал Моли по онзи коридор, подритвайки изпотъпканите квитанции от билети и чашите от стиропор, той беше я предусетил. Смъртта на Линда, притаена в очакване…

След като се видя с Дийн, двамата с Моли отидоха до Намбан и Кейс си плати дълга на Уейдж с пачка от Новите йени на Армитаж. Това много се хареса на Уейдж и по-малко на неговите момчета, а Моли ги дебнеше с копнеж в очите да мръднат, докато стоеше нахилена до Кейс в погребален екстаз. После Кейс я заведе пак в Чат да пийнат.

— Губиш си времето, жокей — каза Моли, когато Кейс измъкна от джоба на якето си осмоъгълната таблетка.

— Откъде-накъде? Искаш ли? — той й подаде едно хапче.

— Новият ти панкреас, Кейс, и онези тапи в черния дроб. Армитаж е поръчал да ги направят така, че да изхвърлят тия лайна — тя потупа осмоъгълника с тъмно-червения си нокът. — Не можеш да литнеш с амфетамини или кокаин. Биохимия.

— Мамка му — изръмжа Кейс. Погледна към осмоъгълничето, после към нея.

— Глътни го. Глътни десет. Нищо няма да стане.

Той го глътна. Нищо не стана.

Три бири по-късно тя питаше Рац за борбите.

— При Сами — каза Рац.

— Аз съм пас — рече Кейс, — чувал съм, че там се играе на смърт.

Час по-късно Моли купуваше билети от един кльощав тайванец с бяла тениска и провиснали шорти за ръгби.

„При Сами“ представляваше надут шарден зад един пристанищен склад — яко сиво платно, подсилено с мрежа от тънки стоманени жици. Коридорът, с по една врата в двата си края, представляваше груб въздушен шлюз, който поддържаше разликата в налягането отвън и вътре в шардена. Към имитиращия дърво таван бяха завинтени на равни интервали флуоресцентни кръгли лампи, но повечето бяха счупени. Из влажния въздух се носеше смесената миризма на пот и бетон.

След всичко това обстановката вътре дойде за Кейс малко неочаквано — арената, тълпата, напрегнатата тишина, светлинните изображения, издигнати високо под купола. Бетонът се спускаше на стъпала към нещо като централен подиум с формата на кръг, около който беше струпана проектиращата апаратура. Никакво осветление, освен това, което хвърляха холограмите, мърдащи и проблясващи над кръга, възпроизвеждащи движенията на двамата мъже долу. Гъсти слоеве от цигарен дим се издигаха над стъпалата и бавно се стелеха, докато накрая не срещнеха някое от въздушните течения, създавани от вентилаторите, които поддържаха шардена. Нито звук, освен тяхното приглушено пърпорене и тежкото дишане на биещите се, предавано от усилвателите.

По лещите на Моли пробягваха цветните отражения на мъжете, които се въртяха в кръг. Холограмите бяха десетократни увеличения; при това положение ножовете в ръцете на двамата имаха дължина малко под метър. Кейс си спомни, че според правилата те трябваше да се държат като при фехтовка, така че палецът да сочи по протежение на острието. Ножовете сякаш се движеха от само себе си. Плъзгаха се с някаква ритуална липса на бързина, рисувайки извивките и линиите на своя танц в неразделна близост на острите върхове, докато мъжете дебнеха да се появи пролука. Моли следеше борбата с извита нагоре глава и спокойно изражение на лицето си.

— Отивам да намеря нещо за хапване — рече Кейс.

Тя кимна, изгубена в съзерцаване на танца.

Хич не му харесваше това място.

Кейс се обърна и потъна в сенките. Беше прекалено тъмно. Прекалено тихо.

Тълпата, забеляза той, се състоеше предимно от японци. Съвсем нетипично за Нощния град. Техници, дошли от аркологиите. Кейс реши, че арената сигурно се ползва с одобрението на някоя корпорация като център за отдих. Зачуди се какво ли значи да работиш цял живот за един дзайбацу. Жилище на компанията, химн на компанията, погребение от компанията.

Беше обиколил шардена почти наполовина, когато най-сетне стигна до будките с храната. Купи якитори на пръчки и две бири във високи картонени чаши. Хвърли един поглед към холограмите и видя, че от гърдите на единия мъж шуртеше кръв. Гъстият, кафяв сос потече по пръчиците и покапа върху кокалчетата на ръката му.

Още седем дена и после щеше да се включи. Ако сега си затвори очите, ще види мрежата.

Сенките подскачаха, докато холограмите се носеха в буйния си танц.

В този миг страхът започна да се събира на топка в стомаха му. Студена струйка пот бавно се стече по ребрата му. Операцията не е била успешна. Той беше все още тук, беше все още плът, никаква Моли не го чакаше с приковани в ножовете очи, никакъв Армитаж не се подвизаваше в Хилтън с билети, и с нов паспорт, и с пари. Всичко е сън, жалка фантасмагория… Горещи сълзи размазаха образа пред очите му.

От нечия артерия бликна червено зарево от кръв. И сега тълпата крещеше, надигна се, пак крещеше… докато в същото време някаква фигура се сгърчи; холограмите избледняваха, после несигурно затрептяха…

Устата му се изпълни с вкуса на повръщано. Кейс затвори очи, пое дълбоко въздух, погледна пак и видя Линда Лий, която мина покрай него. Сивите й очи бяха заслепени от страх. Носеше същия онзи френски работен комбинезон.

После изчезна. В сенките.

Абсолютно тъпашки рефлекс — Кейс захвърли бирата и пилето на земята и хукна подир нея. Можеше да я извика по име, обаче знае ли човек?

Послеобраз на тънка като косъм нишка червена светлина. Обгореният бетон се набиваше през тънките подметки на обувките му.

Белите й маратонки просветваха, вече съвсем близо до извиващата се стена, когато призрачният сноп от лазера отново го заслепи и заигра пред погледа му, докато Кейс тичаше с все сили.

Някой му подложи крак. Дланите му се разраниха от бетона.

Кейс се преобърна и ритна, но не улучи. Над него се надвеси някакво кльощаво момче. Русата му коса стърчеше във всички посоки и образуваше нещо като ореол с цветовете на дъгата на фона на идващата отзад светлина. Над подиума единият мъж се обърна към ликуващата тълпа с високо вдигнат нож. Момчето се усмихна и измъкна нещо от ръкава си. Бръснач, който проблесна в червено, когато трети лазерен лъч се отправи покрай тях в тъмното. Кейс видя как бръсначът започна да се спуска към неговото гърло, подобно на пръчката на търсач на подпочвени води.

Лицето изчезна в бръмчащия облак от микроскопични експлозии. Флетчерът на Моли, настроен на двайсет изстрела в секунда. Момчето се закашля в спазъм и се стовари върху краката на Кейс.

Кейс се запъти към будките в сенките. Сведе поглед надолу в очакване да види как рубинената игличка ще се покаже от гръдния му кош. Нищо подобно. Най-сетне откри Линда. Беше свлечена в основата на една бетонна колона, очите й бяха затворени. Наоколо се носеше миризмата на печено месо. Тълпата ревеше неспирно името на победителя. Продавачът на бира бършеше кранчетата на буретата с почернял от мърсотия парцал. Кой знае как, едната й бяла маратонка се беше събула и беше застанала до главата й.

Покрай стената. Бетонна извивка. Ръце в джобовете. Не спирай! Между невиждащите лица, чиито очи до едно гледаха нагоре към образа на победителя над кръга. Нашарено с белези европеидно лице заигра по някое време на пламъка на кибритена клечка, с устни здраво стиснали късата дръжка на метална лула. Остър примес на хашиш. Кейс вървеше без да спира, без да усеща нищо.

— Кейс — огледалата на Моли изскочиха от дълбоките сенки. — Добре ли си?

В тъмното зад нея нещо издаваше хленчещи и бълбукащи звуци.

Кейс поклати глава.

— Борбата свърши, Кейс. Време е да си ходим.

Той се опита да мине зад нея, да надникне в тъмното, където нещо умираше. Тя го спря с ръка на гърдите му.

— Приятелчета на твоя близък приятел. Отмениха те в убийството на твоето гадже. Май не си случил много с приятели в тоя град, а Кейс? Пуснахме частичен профил и на онова дърто копеле, докато проучвахме и теб, човече. Той ще изпържи всеки за няколко от Новите. Оня отзад каза, че се докопали до нея когато се опитала да пробута твоя RAM. По-евтино им било да я убият и да й го вземат. Спестили малко пара… Пипнах тоя с лазера и той ми изпя всичко. Голямо съвпадение, че и ние попаднахме тук, но трябваше все пак да проверя, за да съм сигурна — Моли стисна устни и те се свиха в тънка чертичка.

Кейс се чувстваше така, сякаш мозъкът му беше стегнат в менгеме.

— Кой — попита той, — кой каза, че ги е пратил?

Моли му подаде торбичка с изсушен джинджифил, цялата оплескана с кръв. Ръцете й направо лепнеха. Там, в сенките отзад, някой изгъргори и умря.

 

След като му направиха постоперативния преглед в клиниката, Моли го заведе на летището. Армитаж ги чакаше. Беше наел хеликоптер. Последното, което Кейс зърна от Чиба, бяха черните дъги на аркологиите. После над тъмната вода и над плаващите по нея слоеве боклук се спусна мъгла.