Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

15

— Рекорда ми ли си се засилил да чупиш, чадо? — запита Платото. — Пак беше в мозъчна смърт, пет секунди.

— Спокойно — каза Кейс и щракна ключа на симстима.

Тя се промъкваше в мрака. Дланите й опираха груб бетон.

КЕЙС КЕЙС КЕЙС КЕЙС

Цифровият дисплей изписваше името му. Ледомлък я информираше за връзката.

— Разкош. — Тя застана за момент на пети и потри длани, пропуквайки с пръсти. — Къде се забави?

ХАЙДЕ МОЛИ ХАЙДЕ СЕГА

Тя притисна силно език към долните си предни зъби. Един помръдна леко, активирайки микроканалните й усилватели; случайният танц на фотони из мрака беше превърнат в поток от електрони, и бетонът около нея се очерта — призрачно блед и грапав.

— Окей, бейби. Отиваме да си поиграем малко.

Скривалището й се оказа някакъв сервизен тунел. Тя изпълзя от него през завъртаща се на панти решетка от позеленяла кована мед. Кейс видя ръцете и дланите й колкото да разбере, че тя отново носи поликарбоновия костюм. Усещаше под пластмасата познатото напрежение на тънката кожа на джинсите. Под мишницата й висеше нещо, твърдо и с формата на кобур. Тя разкопча ципа на костюма и докосна грапавата дръжка на пистолет.

— Хей, Кейс — каза тя, едва оформяйки думите, — слушаш ли? Ще ти разкажа нещо… Знаех някога едно момче. Като че ми напомняш за него… — Тя се обърна и огледа коридора. — Джони, така се казваше.

В ниския, сводест коридор бяха подредени десетки музейни шкафове, архаично изглеждащи сандъци от кафяво дърво със стъкло отпред. На фона на извитите, сякаш части от живо тяло стени на коридора те изглеждаха тромаво, като че ли донесени тук и подредени с някаква забравена вече цел. Матови медни подставки поддържаха бели глобуси светлина на интервали от по десет метра. Подът беше неравен, и докато тя се движеше по коридора, Кейс разбра, че стотиците парцали и постелки са просто разхвърляни. На някои места бяха на по няколко слоя, превръщайки пода в мека мозайка от тъкан на ръка плат.

Моли не обръщаше особено внимание на витрините и тяхното съдържание, и това го дразнеше. Налагаше му се да се задоволи със случайните й погледи, които му разкриваха за миг парчета керамика, антични оръжия, нещо, така плътно обковано с ръждиви пирони, че беше невъзможно да се разбере какво е, изгнили части от драперии…

— Моят Джони беше ококорено момче, оправна глава. Започнал като покривач на улица „Памет“, чипове в главата, и хората плащали да крият инфо там. Бяха го погнали Якудза онази нощ, когато го срещнах, и оправих убиеца им. Най-вече с късмет, но го оправих. И след това беше голям купон, Кейс. — Устните й едва се движеха. Той я усещаше как оформя думите; нямаше нужда да ги чуе казани на глас. — Намерихме си място със сквид, и можехме да прочетем остатъците от всичко, което е записвал някога. Смъкнахме го на лента и почнахме да притискаме определени клиенти, бивши клиенти. Бях хамалин, горила, куче-пазач. Бях наистина щастлива. Ти бил ли си някога щастлив, Кейс? Той беше моето момче. Бачкахме заедно. Партньори. Срещнах го само около осем седмици след като се вдигнах от кукларника… — Тя спря, заобиколи внимателно един остър завой, и продължи. Още полирани дървени шкафове в цвят, който му напомняше крила на хлебарка.

— Купонът вреше и кипеше. Като че ли никой изобщо не можеше да ни докосне. Нямаше да го позволя. Якудза — мисля, че те все още искаха да докопат Джони. Щото убих техния човек. И щото Джони ги поопари. А те, Яку, те могат да си позволят да действат шибано бавно, човече, да чакат години и години. Дават ти цял един живот, просто за да имаш какво да изгубиш, като дойдат да ти го вземат. Търпеливи като паяци. Зенски паяци.

Тогава още не го знаех. Или, ако го знаех, си мислех, че за нас не важи. Като си млад, и мислиш, че си уникален. Бях млада. И след това дойдоха, точно когато си мислехме, че може би вече имаме достатъчно, за да се откажем, да си съберем багажа и да идем някъде в Европа. Не че някой от нас знаеше какво ще правим там, без да има какво да правим. Но живеехме нашироко, швейцарски орбитални сметки и бардак пълен с играчки и мебели. Убива ти апетита за играта.

Та, онзи първия, дето го бяха пратили, беше голяма перка. Рефлекси каквито не си и сънувал, присадки, стилен за десет обикновени касапи. Но вторият беше като де да знам… като монах. Клонинг. Убиец още от зигота. Имаше си го това, смъртта, тишина една такава се носеше около него като облак… — Гласът й пресекна при разделянето на коридора на две еднакви спускащи се стълбища. Тя избра лявото.

— Като хлапе безпризорствах с други. Беше надолу по Хъдсън, и плъховете там бяха грамадни. От химикалите, дето ги поглъщат. Големи колкото мен, и един цяла нощ се разхождаше под пода на съборетината, където спяхме. Още на сутринта някой докара един старец с белези по бузите, и очите му целите червени. Носеше свитък мазна кожа, като за пазене на инструменти срещу ръжда. Разви го и измъкна стар револвер и три патрона. Зареди старецът единия и се заразхожда напред-назад. Ние се лепнахме за стените.

Напред и назад. Скръстени ръце, наведена глава, все едно забравил за пищова. Слуша плъха. Ние не гъкваме. Старецът пристъпва. Плъхът мръдва. Плъхът мръдва, старецът пак пристъпва. Един час така, след това се сети за револвера. Насочи го в пода, ухили се и гръмна. Уви го обратно и изчезна.

По-късно пропълзях там. Плъхът лежеше с дупка между очите. — Тя наблюдаваше запечатаните врати, разположени на равни разстояния по коридора. — Онзи вторият, дето дойде за Джони, приличаше на този старец. Не беше стар, но приличаше. Убиваше по същия начин. — Коридорът се разшири. Морето от скъпи килими се къдреше леко под огромен канделабър, най-долните му кристални висулки достигаха почти до пода. Кристалът прозвъня, когато Моли влезе в стаята. Часовниковият дисплей примига: ТРЕТА ВРАТА ВЛЯВО.

Тя зави наляво, заобикаляйки обърнатото дърво от кристал.

— Видях го само веднъж. Като се прибирах. Той излизаше. Живеехме в преустроена фабрика, сред маса млади фанове на Sense/Net, такива ми ти работи. Доста добро покритие, и бях поставила някои наистина гадни неща, за да направя достъпа ама наистина труден. Знаех, че Джони е там горе. Но един дребен тип ми хвана окото, докато излизаше. Не каза нито дума. Просто се погледнахме един друг, и разбрах. Обикновен дребосък, обикновени дрехи, никакво надуване, неугледен. Погледна към мен и се качи в някакъв педикаб. Разбрах. Качих се горе, и намерих Джони да седи на стол до прозореца, устата му беше леко отворена, като че ли тъкмо е мислел да каже нещо.

Вратата пред нея беше стара, резбован монолитен ствол от тайландско тиково дърво, и сякаш беше препилена надве, за да се вмести в ниския отвор. Под изображение на извиващ се дракон блестеше примитивна механична ключалка от неръждаема стомана. Моли коленичи, измъкна тънко рулце черна гюдерия от някакъв вътрешен джоб и избра тънък като игла инструмент.

— Никога повече не срещнах някой, за който да ми пука поне малко.

Тя пъхна инструмента и заработи мълчаливо, гризейки устни. Като че ли се справяше само по усет; очите й се бяха разфокусирали и вратата изглеждаше като светлокафеникаво петно. Кейс се вслушваше в тишината на залата, подчертавана от тихото звънкане на канделабъра. Свещи? „Блуждаещ лъч“ беше абсолютно ненормална. Той си спомни историята на Кейт за замъка с басейни и лилии, и маниерните думи на Джейн Трета, рецитирани напевно от главата. Място, израсло само върху себе си. „Блуждаещ лъч“ миришеше слабо на плесен и на парфюм, като черква. Къде ли бяха Тесие-Ашпулови? Той очакваше да види чистичък кошер с добра дисциплина, но Моли до момента не беше видяла никого. Монологът й породи у него безпокойство; тя никога преди не му беше разказвала толкова много за себе си. Освен разказа й в кутийката рядко беше споменавала каквото и да било изобщо намекващо, че има някакво минало.

Тя затвори очи, и след малко се раздаде щракване, което Кейс по-скоро усети, отколкото чу. Внезапно си припомни покрай него магнитните ключалки на вратата на нейната кутийка в кукларника. Вратата се беше отворила пред него, въпреки че чипът му не беше нужният. Ледомлък беше манипулирал ключалката по същия начин, по който беше манипулирал малкия безпилотник и градинския автомат. Системата ключалки в бардака се беше оказала част от системата за сигурност на Свободната станция. Обикновената механична ключалка тук обаче се оказваше проблем за ИИ, изисквайки или някакъв тип автомат, или нает човек.

Тя отвори очи, сложи инструмента обратно върху гюдерията, нави я внимателно и я пъхна във вътрешния джоб.

— Мисля, че си горе-долу същия като него — каза тя. — Че си роден да бягаш. Смятам, че това, което правеше в Чиба, беше посмачкана версия на това, което щеше да правиш където и да било. Кофтито късмет ги върши такива понякога, олющва те до основите. — Тя се изправи, протегна и разкърши. — Знаеш ли, мисля, че този, дето Тесие-Ашпулови го пратили след оня Джими, момчето, дето свило главата, той трябва да е съвсем същия като онзи, дето Яку го пратиха да убие Джони. — Тя измъкна флетчера от кобура и го настрои на пълен автоматичен режим.

Грозотата на вратата отврати Кейс, когато Моли посегна към нея. Не самата врата — тя беше красива, или поне някога беше била част от някакво красиво цяло — а начинът, по който тя беше изрязана, за да се вмества в този отвор. Дори формата й беше неподходяща, правоъгълник сред гладките извивки на полирания бетон. Те са събрали всички тези неща, помисли си той, и след това са ги насилили да пасват. Само че нищо не пасваше. И вратата беше като тромавите кабинети и като огромното кристално дърво. След това той си припомни есето на Джейн Трета, и си представи как нещата са били влачени нагоре по шахтата, за да въплътят нечий господарски план, мечта, отдавна изгубена под натрапчивото усилие да се запълва място, да се създаде някакво семейно самоподобие. Спомни си разчупеното гнездо, гърчещите се безоки неща…

Моли натисна един от резбованите предни крака на дракона, и вратата с лекота се отвори.

Стаята оттатък беше малка, тясна, почти като клозет. Сиви стоманени шкафове за инструменти бяха подпрени до извитите стени. Осветлението се беше включило автоматично. Тя притвори вратата зад себе си и се зае с ключалките на чекмеджетата.

ТРЕТИЯТ ВЛЯВО, изписа оптичният чип. Ледомлък прехващаше контрола върху часовниковия дисплей. ПЕТОТО ОТГОРЕ. Но тя отвори първо най-горното. То беше просто плитък поднос. Празен. Второто — също. Третото, малко по-дълбоко, съдържаше матови топчета припой и малък кафяв предмет, приличащ на кост от човешки пръст. В четвъртото имаше изкривено от влагата старо техническо ръководство на френски и японски. В петото, зад бронирана ръкавица от тежък вакуумен костюм, тя намери ключ. Той приличаше на матова медна монета с къса куха метална тръбичка, заварена към ръба. Тя го огледа бавно и Кейс видя, че вътрешността на тръбичката е пълна със зъбци и фланци. На едната страна на кръгчето беше гравирано ЧУББ. Другата беше гладка.

— Той ми разказа — прошепна тя. — Ледомлък. Как е чакал с години. Как е нямал никаква реална власт, но е можел да използва системите за сигурност и за наблюдение на Вилата и да следи къде е всяко едно нещо, как се придвижват нещата и къде отиват. Видял как някой изгубил преди двадесет години този ключ, и успял да накара някой друг да го остави тук. След това го убил, момчето, дето донесло ключа. Било на осем години. — Пръстите й се свиха около ключа. — Така че никой да не го намери. — Тя измъкна от коремния джоб парче черна найлонова корда, прокара я през кръглата дупчица над ЧУББ, завърза я и окачи ключа на врата си. — Те винаги му срали в душата с това колко са старомодни, с всичките тези глупости от деветнайсети век. Той изглеждаше точно като Финландеца на екрана в кукларника. Почти си помислях, че е Финландецът, ако се разсеех. — Чипът дисплейна времето, и числата се очертаха на фона на сивите стоманени чекмеджета. — Той каза, че ако те се бяха превърнали в каквото искаха, той щеше да се е освободил много отдавна. Но те не го направили. Заблокирали се. Смотаняци като Джейн Трета. Нарече я така, но говореше, като че ли му беше симпатична.

Тя се обърна, отвори вратата и пристъпи навън. Ръката й галеше рифлованата дръжка на флетчера в кобура.

Кейс превключи.

 

Куанг Степен Марк Единадесет растеше.

— Дикси, мислиш ли, че това нещо ще заработи?

— Мечката в гората ли ака? — Платото ги изтегли през приплъзгващите се дъгоцветни слоеве.

В сърцевината на китайската програма се оформяше нещо тъмно. Плътността на информацията изкривяваше структурата на мрежата, отключвайки хипнагогни образи. Бледи калейдоскопични ъгли се събираха в сребристочерна централна точка. Кейс наблюдаваше как символи на злото от детството му се плъзгат по полупрозрачни равнини: свастики, черепи и кръстосани кости, зарове със змийски очи вместо точки. Ако погледнеше право към тази нулева точка, не забелязваше никакви очертания. Бяха нужни десетина бързи, периферни погледи, за да може да го различи: акулоподобно нещо, блестящо като обсидиан, черните огледала на страните му отразяваха слаби далечни светлини, нямащи никаква връзка с мрежата наоколо.

— Това е жилото — каза конструктът. — Когато Куанг се лепне като излят към данните на Тесие-Ашпулови, ще го забием навътре.

— Ти беше прав, Дикс. В конструкцията на Ледомлък е вграден нещо като ръчен ключ, който го държи под контрол. Доколкото той изобщо е под контрол.

— Той — каза конструктът. — Той. Я виж ти. То. Колко пъти да ти казвам?

— Това е код. Дума, така казва той. Някой трябва да я каже пред специален терминал в определена стая, докато ние се грижим за каквото ни очаква зад този лед.

— Добре, момко, имаш малко свободно време — каза Платото. — Старият Куанг е бавен, но упорит.

Кейс се изключи.

 

И видя очите на Мелкум.

— От маса време си там, мъжки.

— Случва се — отвърна Кейс. — Почвам да свиквам.

— Мешаш си шапките с мрака, мъжки.

— Само една игра из града, нещо такова.

— Йех да е с теб, Кейс — каза Мелкум и се обърна към радиомодула си. Кейс се загледа към сплъстените кичури и към струните на мускулите по тъмните ръце на човека.

Отново се включи.

И прехвърли на симстима.

 

Моли подтичваше по коридор, може би същият, по който беше дошла. Витринните шкафове бяха изчезнали, и Кейс реши, че вървят към върха на вретеното; гравитацията отслабваше. Скоро тя прелиташе меко над хълмчетата от насъбрали се килими. Леки боцкания в крака й.

Коридорът внезапно се стесни, изви и раздели.

Тя зави надясно и запрелита нагоре над стъпала. Кракът започваше да я боли. Над главата й, по тавана на стълбището, висяха привързани кабели като оцветени ганглии. Стените бяха влажни.

Тя се приземи на триъгълна площадка и заразтрива крака си. Още тесни коридори със стени, накачени с парцали. Те се разклоняваха в три посоки.

НАЛЯВО.

Тя сви рамене.

— Остави ме да метна един поглед наоколо, а?

НАЛЯВО.

— Спокойно. Имаме време. — Тя тръгна надолу по коридора, който водеше надясно.

СПРИ.

НАЗАД.

ОПАСНОСТ.

Тя се поколеба. От полуотворената дъбова врата в другия край на коридора се чу глас, силен и завален като глас на пиян. Кейс реши, че езикът е френски, но беше твърде неразбран. Моли пристъпи крачка напред, още една, ръката й се плъзна към дръжката на флетчера. Когато влезе в полето на невралния заглушител ушите й звъннаха с тънък, свирещ звук, който напомни на Кейс звука на флетчера й. Тя рухна напред с отпуснати набраздени мускули и удари чело в пода, сгърчи се и се отпусна по гръб с разфокусирани очи и спряло дишане.

— Какво е това, — каза заваленият глас, — готина дрешка? — Трепереща ръка се плъзна в отвора на костюма й, намери флетчера и го измъкна. — Ела ми на гости, детко. Хайде.

Тя се надигна бавно. Очите й бяха приковани в дулото на черен автоматичен пистолет. Сега ръката на човека беше напълно сигурна; дулото беше като привързано за гърлото й с изпънат, невидим конец.

Той беше стар, много висок, и чертите му напомняха на Кейс за момичето, което беше видял във Вингтеме Секлю. Носеше дебела роба от тъмновинена коприна, набрана около дългите маншети и шаловата яка. Единият му крак беше бос, другият в черен кадифен чехъл със златна лисича глава, бродирана на предницата. Подкани я към стаята.

— Внимателно, скъпа.

Стаята беше много голяма и претъпкана с куп неща, които не говореха нищо на Кейс. Той видя рафт от сива стомана с наредени на него монитори „Сони“, широко бронзово легло, затрупано с чаршафи и с възглавници, които изглежда бяха направени от същия вид плат, с който бяха постлани коридорите. Очите на Моли отскочиха от огромен пулт за забавления „Телефункен“ към лавици с антични дискови записи, напуканите им обложки бяха обвити в прозрачна пластмаса, оттам към широк тезгях, покрит със силиконови плочи. Кейс мярна киберпространствен дек и троди, но погледът й се плъзна над тях без да спре.

— Обичайната процедура би била — започна старецът — да те убия сега. — Кейс усети напрежението й, готовността за действие. — Но тази нощ се изповядвам. Как е името ти?

— Моли.

— Моли. Моето е Ашпул. — Той потъна гърбом в измачканата мекота на огромно кожено кресло с квадратни хромирани крака, но пистолетът дори не трепна. Постави флетчера й на месингова масичка до стола, събаряйки пластмасово флаконче с червени хапчета. Масичката беше затрупана с флакончета, бутилки с течности, тънки пластмасови пакетчета, разсипващи бяла пудра. Кейс забеляза старомодна стъклена спринцовка и обикновена метална лъжица.

— Как плачеш, Моли? Виждам, че очите ти са изолирани. Любопитен съм. — Неговите очи бяха зачервени, и челото лъщеше от пот. Беше много бледен. Болен, реши Кейс. От дроги.

— Не плача често.

— Но как би плакала, ако някой те накара?

— Ще плюя — каза тя. — Слъзните канали са изведени в устата ми.

— Значи си научила един доста важен за толкова млад човек урок. — Той отпусна ръката с пистолета на коляното и взе една бутилка от масичката, без да се грижи да избира измежду наличните половин дузина. Отпи. Бренди. Струйка питие протече от ъгъла на устата му. — Със сълзите трябва така. — Той отново отпи. — Тази нощ съм зает, Моли. Построих всичко това, и сега съм зает. Да умирам.

— Мога да си изляза по пътя, по който дойдох — предложи тя.

Той се разсмя с груб, съскащ смях.

— Прекъсваш ми самоубийството, и след това искаш просто да си излезеш? Наистина ме учудваш. Ама че крадец.

— Това опира до моя си задник, шефе, и той е всичко, което имам. Просто искам да го изкарам оттук нацяло.

— Ти си била доста грубо момиче. Самоубийствата тук се правят със съответна помпозност. Това и правя, нали разбираш. Може би ще те взема със себе си тази нощ, долу в ада… Ще бъде много по египетски от моя страна. — Той отпи отново. — Ела тогава. — Той протегна бутилката с трепереща ръка. — Пий.

Тя поклати глава.

— Не е отровено — каза той, но върна бутилката на масата. — Сядай. Сядай на пода. Ще говорим.

— За какво? — Тя седна. Кейс усети как остриетата съвсем лекичко помръдват под ноктите й.

— За каквото може да мине на човек през ума. В случая — през моя. Това си е мое празненство. Корпоративните модули ме събудиха. Преди двадесет часа. Казват, че нещо ставало, и имало нужда от мен. Ти ли си била нещото, Моли? Надали биха имали нужда от мен, за да се справят с теб, не. Нещо друго… но аз сънувах, ако разбираш. Тридесет години. Още не си била родена, когато се осъдих на сън. Разправят ни, че нямало да сънуваме по време на студа. Разправят ни, че нямало дори да усетим студа. Лудост, Моли. Лъжи. Разбира се, че сънувах. Студът беше пуснал да влезе онова отвън, там е работата. Външното. Цялата тази нощ, заради която построих всичко това да ни крие от нея. Отначало само капчица, трошица нощ, проронваща се вътре, притеглена от студа… И други след нея, пълнейки главата ми както дъждът пълни празен басейн. Лилии кала, спомням си. Басейните бяха с теракота, статуи от хром, крайниците им хвърляха отблясъци из градините при залез… Аз съм стар, Моли. На повече от двеста години, ако броим студа. Студа. — Дулото на пистолета внезапно подскочи, люлеейки се. Сухожилията на бедрата й се изпънаха като струни.

— Може да се получи измръзване — каза внимателно тя.

— Нищо не става там — отвърна той нетърпеливо, отпускайки пистолета. Малкото му движения ставаха все по-склеротични. Главата му се люлееше, и му костваше доста усилия да я спре. — Нищо не става. Сега си спомням. Модулите ми казаха, че нашите интелекти са полудели. И всичките тези милиарди, дето ги платихме толкова отдавна. Когато изкуствените интелекти бяха още само пикантна концепция. Казах на модулите, че ще се справя. Неподходящ момент, наистина, Жан Осми е долу в Мелбърн и само Джейн Трета се грижи за къщата. Или може би много подходящ момент. Знаеш ли нещо, Моли? — Дулото се надигна отново. — Тук, във вила „Блуждаещ лъч“, в момента стават някакви много странни неща.

— Шефе, — запита тя, — познаваш ли Ледомлък?

— Името. Да. Сигурно ще се надзаклинаме с него. Господарят на ада, никакво съмнение. По мое време, скъпа Моли, познавах доста господари. И немалко господарки. Веднъж например кралицата на Испания, в това същото легло… Чудя се обаче. — Той се изкашля влажно, дулото на пистолета се мяташе, докато той се тресеше. След това се изплю на килима близо до босия си крак. — Как само съм се чудил. По време на студа. Но вече стига. Наредих да размразят една Джейн, когато се събудих. Странно нещо е да спиш всеки няколко десетилетия с нещо, което официално представлява собствената ти дъщеря. — Погледът му се прехвърли зад нея, към редицата празни монитори. Като че ли трепереше.

— Очите на Мари-Франс — каза тихо той и се усмихна. — Правим мозъка алергичен към някои от собствените му невротрансмитери, причинявайки особено послушна имитация аутизъм. — Главата му се наклони настрани, след това се изправи. — Разбирам, че сега този ефект се получава по-лесно чрез присаден микрочип.

Пистолетът се изплъзна от пръстите му и подскочи на килима.

— Сънищата растат като бавен лед — каза той. Лицето му беше придобило синкав оттенък. Главата му хлътна в кожената облегалка и той захърка.

Скок, и тя сграбчи оръжието и огледа с него в ръка стаята.

Огромно бродирано одеало или завивка лежеше до леглото в широка локва от съсирена кръв, обилно просмукала везаните парцали. Отгъвайки ъгъла на одеалото, Моли намери тяло на момиче. Белите ключици бяха омазани с кръв. Гърлото й беше прерязано. До нея в тъмната локва блестеше триъгълното острие на нещо подобно на стъргалка. Моли коленичи, пазейки се внимателно от кръвта, и обърна лицето на мъртвото момиче към светлината. Кейс вече беше виждал това лице в ресторанта.

Някъде в самата сърцевина на нещата нещо прещрака, и светът замръзна. Симстимовият предавател на Моли беше спрял на един кадър, с пръстите й на бузата на момичето. Стопът продължи три секунди, след което мъртвото лице се промени, и се превърна в лицето на Линда Лий.

Друго прещракване, и стаята премига. Моли гледаше права надолу към златист лазерен диск до малък пулт на мраморната повърхност на нощна масичка. От конзолата излизаше фиброоптична корда и свършваше като каишка в куплунга в основата на слабичката шия.

— Загрях ти трика, скапаняко — каза Кейс, усещайки как собствените му устни се движат, някъде далеч. Знаеше, че Ледомлък е променил картината. Моли не беше видяла лицето на мъртвото момиче да се прелива като дим и да приема очертанията на посмъртната маска на Линда.

Моли се обърна и отиде до стола на Ашпул. Дишането му беше бавно и накъсано. Тя разгледа подставката с лекарства и алкохол. След това остави пистолета му, взе флетчера си, настрои го на единични изстрели, и много внимателно заби отровна стреличка през средата на затворения му ляв клепач. Той се сгърчи за миг и дъхът му спря по средата на вдишване. Другото му око, кафяво и бездънно, се отвори бавно.

И остана отворено, когато тя се обърна и излезе от стаята.