Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

17

— Намери ли за каквото тръгна? — запита конструктът.

Куанг Степен Марк Единадесет запълваше мрежата между себе си и леда на Т-А с хипнотично усложняващи се дъгоцветни нишки, образуващи преплитания, фини като снежинка на зимен прозорец.

— Ледомлък уби Армитаж. Изстреля го със спасителна лодка с отворен люк.

— Мръсна работа — каза Платото. — Май не бяхте все пак точно гуша за гуша, а?

— Той знаеше как да почисти торбичките с токсин.

— Значи Ледомлък също ще знае. Можеш да ми вярваш.

— Не вярвам прекалено Ледомлък да ми го каже.

Отвратителното подобие на смях на конструкта застърга нервите на Кейс като тъп трион.

— Това може да значи, че си почнал да загряваш това-онова.

Той щракна ключа на симстима.

 

06:27:52, според чипа в оптичния й нерв. Кейс беше наблюдавал пътуването й през вила „Блуждаещ лъч“ повече от час, оставяйки ендорфиновия аналог, който беше взела, да приглушава неговата абстиненция. Болката в крака й беше изчезнала; тя като че ли се движеше през топла вода. Браунчето седеше на рамото й, тъничките му манипулатори, подобни на фини хирургически инструменти, се бяха вкопчили здраво в поликарбона на костюма й.

Стените тук бяха от гола стомана, нашарени с груби кафяви следи от епоксид на местата, където е била отлепена някаква облицовка. Веднъж тя се кри от работници, присвита, с флетчер, прикрит между дланите, и стоманеносив костюм, докато минаваха двама слабички африканци и количката им с гумени колела. Двамата бяха с обръснати глави и носеха оранжеви костюми. Единият тихичко напяваше нещо на език, който Кейс не беше чувал никога; тоновете и мелодията изглеждаха странни и заплашителни.

Той отново си припомни речта на главата, есето на Джейн Трета за „Блуждаещ лъч“, докато Моли продължаваше все по-навътре в лабиринта на това място. „Блуждаещ лъч“ беше една лудост, лудост, врасла в изкуствената смола, смесена със смляния лунен камък, в заварките на стоманата и в тоновете дрънкулки, във всичките тези причудливи багажи, които те бяха докарали отдолу по шахтата, за да си постелят гнездото. Но това беше лудост, която той не можеше да разбере. Не беше като лудостта на Армитаж, която той сега като че ли разбираше: огъни някого достатъчно силно, след това го огъни също толкова в противоположната посока, след това пак в първата. Човекът се чупи. Все едно парче жица. И животът беше направил с полковник Корто именно това. Животът вече беше свършил наистина мръсната работа, когато го беше намерил Ледомлък, отсявайки го от всичките съсипани останки от войната, и се беше плъзнал в плоското сиво поле на съзнанието му като водомерка по повърхността на застоял басейн, и първите съобщения бяха проблеснали на екрана на детско микрокомпютърче в затъмнената стая на една френска психиатрия. Ледомлък беше създал Армитаж изцяло, само със спомените на Корто от Крещящия юмрук за основа. Но „спомените“ на Армитаж нямаше да бъдат тези на Корто от определена точка нататък. Кейс се съмняваше дали Армитаж беше помнил предателството и падащите в пламъци планери… Армитаж беше нещо като редактирана версия на Корто, и когато напрежението около набега беше достигнало достатъчна степен, механизмът на Армитаж се беше сринал, и Корто беше изплувал, с вината и болезнения си гняв. И сега Корто-Армитаж беше мъртъв. Една малка, замръзнала луна на Свободната станция.

Той си спомни за торбичките с токсин. Старият Ашпул също беше умрял от забитата в окото му микроскопична стреличка на Моли, лишен от свръхдозата, която си беше забъркал, колкото и добра да беше тя. Това беше още по-объркваща смърт — смъртта на един луд крал. Като преди това беше убил куклата, която наричаше своя дъщеря, и която имаше лицето на Джейн Трета. Кейс следеше излъчените сензорни възприятия на Моли, показващи коридорите на „Блуждаещ лъч“, и му се струваше, че никога не е мислел за който и да било като Ашпул, толкова могъщ, колкото смяташе, че Ашпул е бил, като за човек.

Властта в света на Кейс беше властта на корпорациите. Дзайбацутата, мултинационалите, които определяха хода на историята, бяха надхвърлили старите бариери. Разглеждани като организми, те бяха постигнали нещо като безсмъртие. Не можеш да унищожиш дзайбацу, като убиеш дузина нейни ръководители; на стълбата под тях други чакат да се изкачат със стъпало или две, да заемат освободеното място, да получат достъп до чудовищните банки на корпоративната памет. Но Тесие-Ашпул не бяха такива, и той усещаше разликата чрез смъртта на основателя й. Т-А беше атавизъм, клан. Кейс си припомни безпорядъка в стаята на стареца, измърляната й човечност, стърчащите аудиодискове в хартиени калъфи. Единият крак бос, другият в кадифен чехъл.

Браунът подръпна качулката на комбинезона, и Моли зави наляво през друга арка.

Ледомлък и гнездото. Фобийната визия на излюпващите се оси, като биологична картечница, заснета на лента и след това пусната на бързи обороти. Но не приличаха ли повече на него дзайбацутата, или Якудза, кошери с кибернетична памет, огромни единични организми с ДНК, кодирана в силиций? Ако „Блуждаещ лъч“ беше израз на корпоративната същност на Тесие-Ашпул, тогава Т-А бяха точно толкова луди, колкото и старецът. Същото оплетено кълбо страхове, същото странно чувство на безцелност. „Ако те се бяха превърнали в каквото искаха“, припомни си той да казва Моли. Но Ледомлък й беше казал, че те не бяха го направили.

Кейс винаги беше смятал за разбиращо се от само себе си, че истинските шефове, царете на даден бизнес, ще бъдат и нещо повече, и нещо по-малко от обикновени хора. Беше го усетил у хората, които го осакатиха в Мемфис, беше виждал Уейдж да излъчва някакво негово подобие в Нощния град, и това му беше позволило да приеме отчуждеността и безчувствеността на Армитаж. Винаги беше мислил, че това е едно постепенно и доброволно приспособяване към машината, към системата, към родителския организъм. То беше и в корена на уличната дръзкост, на спокойната поза, предполагаща връзки, невидими нишки към скрити нива на влияние.

Но какво ли ставаше сега в коридорите на вила „Блуждаещ лъч“? Цели участъци бяха оголени до бетона и метала.

— Къде ли е сега наш Петер, а? Май ще го видим скоро — промърмори тя. — И Армитаж. Къде е той, Кейс?

— Мъртъв — каза той, знаейки, че тя няма да го чуе. — Мъртъв е.

И превключи.

 

Китайската програма се беше приближила плътно до целта. Дъгоцветните ивици преливаха предимно в зеленото на правоъгълника, представляващ корпоративните модули на Т-А. Изумрудните арки се извисяваха сред нищото.

— Как върви, Дикси?

— Екстра. Адски гладко. Невероятно нещо… Да имах, значи, едно такова в Сингапур. Щях да се справя с добрата стара банка „Нова Азия“ срещу една петдесета от спечеленото. Но това е стара история… Тази играчка те отменя във всичкото трантоване. Направо да се чудиш какво ли би представлявала сега една истинска война…

— Ако тая гадост се продаваше, ние трябваше да просим — каза Кейс.

— Ще ти се. Пак ти ще я завираш в черния лед, кой друг?

— Сигурно.

Току-що на далечния край на една от арките се беше появило нещо малко и определено негеометрично.

— Дикси…

— Да, виждам. Но да вярвам ли…

Кафеникава точка, подобна на мушица на фона на зелената стена на модула на Т-А. Тя започна да се приближава по моста, изграден от Куанг Степен Марк Единадесет, и Кейс забеляза, че тя крачи. Когато се доближи, зелената част на арката се удължи, и полихромът на вирусната програма се засвива обратно на няколко стъпки пред напуканите черни обувки.

— Свалям капа, шефе — каза Платото, когато дребничката, омачкана фигура на Финландеца изглеждаше на няколко метра от тях. — Като жив не бях виждал такъв майтап. — Но ужасяващият не-смях го нямаше.

— Никога не съм го правил преди — отговори Финландецът, показвайки зъби, с ръце в джобовете на излинялото си сако.

— Ти уби Армитаж — каза Кейс.

— Корто. Да. Армитаж вече не съществуваше. Трябваше. Знам, знам, искаш си ензима. Добре. Смъкни волтажа. Първо на първо, Армитаж го получи от мен. В смисъл, че аз му казах какво да използва. Но мисля, че е по-добре да си продължим сделката. Имаш достатъчно време. Ще ти го дам. Само още час-два, окей?

Финландецът запали една Партагас, и Кейс се загледа как синият дим се вие из киберпространството.

— Вие, хората, сте ми проблем — каза Финландецът. — Вземи Платото — ако всички бяхте като него, щеше да е много просто. Той е конструкт, просто платка ROM, така че винаги прави каквото предвиждам. Обаче предвижданията ми сочеха, че Моли няма особени шансове да се изръси точно на сцената на великото прощаване на Ашпул, например. — Той въздъхна.

— Защо той се самоуби? — запита Кейс.

— Че защо човек се самоубива? — сви рамене фигурата. — Предполагам, че ако някой изобщо знае, това съм аз, но биха ми потрябвали около дванадесет часа, за да обясня различните фактори от неговата история, и как те си взаимодействат. Той още отдавна беше готов да го направи, но все се завираше във фризера вместо това. Боже, че досаден стар мръсник. — Лицето на Финландеца се сбръчка от отвращение. — Всичко е вързано предимно с това защо той уби жена си, ако го искате с две думи. Но това, което го бутна оттатък ръба, за добро на всички, е че малката Джейн Трета намери начин да разбъзика програмата, която контролираше криогенната му система. И то трудно забележим. Така че всъщност тя го уби. Освен че той смята, че сам се е убил, и твоята приятелка, ангелът на отмъщението, смята, че тя го е очистила, като му е напълнила очната ябълка със сок от мекотели. — Финландецът запрати угарката си надолу през мрежата. — Е, всъщност предполагам, че точно аз дадох на Джейн Трета идейката, мъничко от старото ноу-хау, загряваш?

— Ледомлък, — каза Кейс, подбирайки думите си внимателно, — ти ми каза, че си просто част от нещо друго. По-късно ми каза, че ти няма да съществуваш повече, ако набегът успее и Моли пъхне думата в правилния куплунг.

Аеродинамичният череп на Финландеца кимна.

— Е, добре, с кого тогава ще имаме работа? Ако Армитаж е мъртъв, и ти вече няма да съществуваш, кой точно ще ми каже тогава как да изкарам тези проклети торбички с отрова от себе си? Кой ще изкара Моли оттам? Имам предвид, какво точно се предвижда да се случи с нас, след като ти махнем блокажите?

Финландецът измъкна дървена клечка за зъби от джоба си и я огледа преценяващо, както хирург оглежда скалпела си.

— Добър въпрос — каза той накрая. — Знаеш ли какво е сьомга? Вид риба… Тези риби са принудени да плуват нагоре по течението. Загряваш?

— Не.

— Ами и аз също изпитвам принуждение. И не зная защо. Ако трябваше да те запозная с личните си разсъждения по въпроса, нека ги наречем предположения, би отнело няколко твои живота. Защото съм му хвърлил маса мислене. И просто не знам. Но свършим ли тая работа, ако я свършим добре, ще стана част от нещо по-голямо. Много по-голямо. — Финландецът хвърли поглед нагоре и наоколо към мрежата. — Но тези части от мен, които сега съм аз, също ще бъдат в него. И ти ще си получиш обещаното.

Кейс се бореше с откаченото желание да тракне преден ход и да стисне гърлото на фигурата, точно над неугледния възел на ръждивата вратовръзка.

— Е, късмет тогава — каза Финландецът, обърна се с ръце в джобовете и се заизкачва обратно по зелената арка.

— Ей, задник такъв — обади се Платото, когато Финландецът вече беше направил десетина крачки. Фигурата му спря и се извърна назад. — А аз? Моята заплата?

— Ще си я получиш.

— Какво искаш да кажеш? — запита Кейс, гледайки как тесният туидов гръб намалява.

— Искам да бъда изтрит — каза конструктът. — Казвал съм ти го, помниш ли?

 

„Блуждаещ лъч“ напомняше на Кейс за ранна сутрин в изоставените центрове за покупки, които той беше виждал като тинейджър, слабо населени места, където нощните часове носеха пориви на застоялост, някакво замаяно очакване, напрежение, което те кара да гледаш насекомите, въртящи се около зарешетените крушки над входовете на тъмните магазини. Периферни места, малко извън границите на Спрол, твърде далече от непреставащото по цяла нощ бръмчене и движение на активната сърцевина. Тук го имаше същото усещане, че си обкръжен от спящите жители на един пробуждащ се свят, който не желаеш да посетиш, нито да знаеш нещо за него, за временно прекъснат скучен бизнес, за безполезността и повтарянето на все едно и също събуждане.

Моли беше забавила ход, или защото се намираше близо до целта, или загрижена за крака си. Болката беше започнала да си прояжда път през ендорфините, и той не беше напълно сигурен какво може да значи това. Тя не говореше нищо, стискаше зъби здраво и внимателно регулираше дишането си. Беше минала покрай много неща, които Кейс не беше разбрал, но любопитството му беше изчезнало. Имаше една стая пълна с рафтове с книги, милиони тънки листа пожълтяваща хартия, притиснати между подвързии от плат или кожа. По рафтовете имаше табелки с буквено-цифрови кодове; претрупана галерия, където Кейс беше видял през незаинтересованите очи на Моли пропукано, прашасало парче стъкло, табелка — погледът й автоматично беше отскочил към медната плака — „La mariee mise a nu par ses celibataires, meme“. Тя беше посегнала и го беше докоснала, и изкуствените й нокти се бяха плъзнали по лексановото покритие, предпазващо счупеното стъкло. Бяха минали покрай кръгли врати от черно стъкло, инкрустирано с хром, очевидно входът към криогенната система на Тесие-Ашпул.

От двамата африканци и колата им насам не беше видяла никого, и за Кейс те бяха придобили някакъв въображаем живот; той си ги представяше как се плъзгат внимателно през залите на „Блуждаещ лъч“, тъмните им гладки черепи блестят, кимат, и единият от тях все още пее уморената си песничка. И нищо от всичко това не приличаше на онази Вила „Блуждаещ лъч“, която той беше очаквал да види, някакъв хибрид от замъка от приказката на Кейт и полузабравените детски фантазии за най-тайните скривалища на Якудза.

07:02:18.

Час и половина.

— Кейс. Искам една услуга. — Тя вдървено се отпусна на купчина полирани стоманени плочи. Краят на всяка една беше защитен с неравно покритие от обикновена пластмаса. Опипа една цепнатина в пластмасата на най-горната плоча, и остриетата се плъзнаха навън изпод нокътя на палеца и показалеца й.

— Кракът закъсва, сещаш ли се? Не очаквах такова изкачване, и ендорфинът няма да помага още дълго. Така че май — само май, нали? — си имам проблем. Каквото там стане, ако си го получа преди Ривиера — тя протегна крака си, масажирайки бедрото през поликарбона и парижката кожа — искам ти да му го кажеш. Кажи му, че съм била аз. Разбра ли? Просто му кажи, че беше Моли. Той ще разбере. Окей? — Тя огледа празния коридор и голите стени. Подът тук беше гол лунен бетон и въздухът миришеше на изкуствени смоли. — По дяволите, човече. Не знам даже дали ме чуваш.

КЕЙС

Тя се намръщи, стана и кимна.

— Какво ти разправи той, Ледомлък, човече? Каза ли ти за Мари-Франс? Тя била Тесиеровата част, генетичната майка на Джейн Трета. И, предполагам, и на оная мъртва кукла на Ашпул. Не ми хрумва защо му трябваше да ми казва, там долу в кутийката… бая неща… Каза ми защо трябва да се прави на Финландеца или там на някой друг. Не е просто маска, той един вид ползва реални външности като клапи, намалява оборотите, за да може да разговаря с нас. Вика му матрица. Модел на личността. — Тя измъкна флетчера и закуца надолу по коридора.

Голата стомана и грапавият епоксид свършваха рязко, заменени от нещо, което Кейс помисли на пръв поглед за груб тунел, изсечен в масивна скала. Моли проучи ръба му и той видя, че всъщност стоманата беше покрита с панели от нещо, което беше на вид и допир като студен камък. Тя коленичи и докосна тъмния пясък, посипан по пода на имитацията на тунел. На пипане беше като пясък, студен и сух, но когато тя изрови бразда с пръст, той се преля като течност, изглаждайки повърхността. На десетина метра напред тунелът завиваше. Ярка жълта светлина хвърляше резки сенки върху напуканата псевдо-скала. Внезапно Кейс забеляза, че гравитацията тук е близо до нормалната земна, което значеше, че тя е трябвало да се спуска отново след изкачването. Вече беше наистина объркан по въпроса къде е; пространствената дезориентация докарваше жокеите до пълен ужас.

Но тя не се е загубила, каза си.

Нещо изситни между краката й и зацъка по не-пясъка на пода. Мигна червен светодиод. Браунът.

Първото от холотата беше точно зад завоя, нещо като триптих. Тя отпусна флетчера преди Кейс да успее да разбере, че това е запис. Фигурите бяха изградени от светлина карикатури, комикси в цял ръст: Моли, Армитаж и Кейс. Гърдите на Моли бяха твърде големи, и си личаха през изпънатата черна мрежеста фланелка под плътното кожено яке. Кръстът й беше невъзможно тънък. Сребристите стъкла покриваха половината й лице. Държеше някакво абсурдно сложно оръжие, подобната на автомат форма почти не си личеше изпод накачулените мерници, заглушители, огнеприкриватели. Краката й бяха разкрачени, тазът наклонен напред, устата фиксирана в гримаса на идиотска жестокост. До нея, в износена униформа цвят каки, стоеше вдървено в стойка „мирно“ Армитаж. Когато Моли пристъпи внимателно напред, Кейс забеляза, че очите му са мънички екрани на монитори, и показват синьо-сив образ на страховита снежна пустиня, над която черни стволове на борове се огъват под напора на безмълвни ветрове.

Тя потопи върховете на пръстите си в телевизионните очи на Армитаж, след това се обърна към фигурата на Кейс. Тук като че ли Ривиера — Кейс мигновено беше разбрал, че това е негова работа — не беше успял да намери нищо, подходящо за пародия. Прегърбеният образ беше доста точно подобие на това, което той виждаше всеки ден в огледалото. Слаб, тесни рамене, обикновено лице под къса черна коса. Небръснат, но той обикновено си беше такъв.

Моли отстъпи назад и огледа фигурите една по една. Изображението беше статично, единственото движение в него беше беззвучното клатене на черните дървета в замръзналите сибирски очи на Армитаж.

— Искаш да ни кажеш нещо ли, Петер? — каза тя меко. След това пристъпи напред и ритна нещо между краката на холо-Моли. Нещо метално се удари в стената, и фигурите изчезнаха. Тя се наведе и вдигна малък проекционен апарат.

— Май може да се върже към тях и да ги програмира директно — каза тя и го запрати настрани.

Мина покрай източника на светлината — архаичен, ослепително ярък глобус, защитен от ръждивата извивка на решетка на винтове. Стилът на импровизирания захват някакси предполагаше детска работа. Той си спомни крепостите, които беше строил с други деца по покриви и наводнени мазета. Скривалище на богато хлапе, помисли си той. Този тип недоизпипаност не е евтина. Дето й викат атмосфера.

Тя мина покрай още дузина холограми, преди да стигне до входа на апартаментите на Джейн Трета. Една изобразяваше как безокото нещо от алеята в Базара на подправките се измъква от разкъсаното тяло на Ривиера. Няколко други бяха сцени на мъчения, инквизиторите винаги военни офицери, и жертвите без изключение млади жени. Те носеха отвратителната напрегнатост от шоуто на Ривиера във Вингтием Секльо, като че ли са замразени в синия блясък на оргазъма. Моли гледаше настрани, когато минаваше покрай тях.

Последната беше малка и замъглена, като че ли Ривиера е трябвало да я измъкне от някакво далечно лично ъгълче на паметта си и времето. Тя трябваше да коленичи, за да я резгледа — беше проектирана от гледната точка на малко дете. Никоя от другите холограми нямаше фон; фигурите, униформите, инструментите за мъчения, всичко беше изобразено просто така. Но тази беше пейзаж.

Тъмна вълна от трошляк се издигаше към безцветно небе. Зад гребена й се виждаха обезцветени, полуразтопени скелети на градски кули. Вълната от камънаци приличаше на мрежа, изпъстрена със стоманени пръти, извити грациозно като тънички струни, още прикрепящи на места огромни бетонни плочи. Предният план може би някога е бил градски площад; там стърчеше някаква фигура, нещо, което напомняше фонтан. Децата и войникът в основата му стояха неподвижни. Живата картина отначало объркваше. Моли сигурно я беше разбрала превилно преди Кейс още да я асимилира, защото я усети да се напряга. Тя се изплю и стана.

Деца. Подивели, в парцали. Зъби, блестящи като ножове. Язви на изкривените им лица. Войникът — по гръб, устата и гърлото му зееха разтворени към небето. Те се хранеха.

— Бон — каза тя, и в гласа й се усещаше някаква мекота. — Добър продукт си му, а, Петер? Налагало ти се е. Нашата Джейн Трета вече е твърде преситена, за да отваря задната врата за всеки дребен крадец. И затова Ледомлък намери теб. Идеалният избор, ако вкусът ти е от този тип. Демоничен любовник. Петер. — Тя сви рамене. — Но ти я убеди да ме пусне. Мерси. Е, време е за партито.

След това тя тръгна — наистина закрачи, въпреки болката — по-надалеч от детството на Ривиера. Измъкна флетчера от кобура му, откачи пластмасовия магазин, пъхна го в джоба си, и постави на негово място друг. Пъхна палеца си в деколтето на комбинезона на Модерен и го разкъса с едно движение до чатала. Острието на палеца й сряза жилавия поликарбон като гнила коприна. Тя се измъкна от ръкавите и крачолите, и останките се самозамаскираха, падайки върху тъмния фалшив пясък.

Тогава Кейс забеляза музиката. Не беше чувал такава музика — само духови и пиано.

Входът към света на Джейн Трета нямаше врата. Беше просто петметрова дупка в стената на тунела. Неравни стъпала водеха надолу, образувайки широка, плитка крива. Слаба синя светлина, движещи се сенки, музика.

— Кейс — каза тя и спря. Флетчерът беше в дясната й ръка. Вдигна лявата, усмихна се и докосна отворената длан с влажния връх на езика си, целувайки го през симстимовата връзка. — Запрашваме.

След това в лявата й ръка имаше нещо малко и тежко, палецът й притискаше мъничък бутон, и тя слизаше по стълбите.