Уилям Гибсън
Невромантик (8)

8

Архипелаг.

Островите. Тороид, вретено, пакет възли. Човешка ДНК, изтичаща извън дълбоката гравитационна шахта като разлято масло.

Погледни графичен дисплей, който силно опростява обмяната на данни в архипелага L-5. Един сегмент ще свети в наситено червено, масивен правоъгълник, доминиращ екрана.

Свободната станция. Свободната станция е много неща, и не всички са очевидни за туристите, прелитащи нагоре-надолу през шахтата. Свободната станция е публичен дом и банков възел, купол на удоволствията и свободен док, пограничен град и курорт. Свободната станция е Лас Вегас и висящите градини на Вавилон, една орбитална Женева и дом на едно селекционирано и най-внимателно пречиствано семейство, индустриалния клан на Тесие и Ашпул.

 

Бяха седнали заедно в първа класа в лайнера на THY до Париж. Моли в креслото до прозореца, Кейс до нея, Ривиера и Армитаж до пътеката. По едно време, докато прелитаха над морето, Кейс забеляза брилянтния блясък на гръцки островен град. И веднъж, протягайки се за питието си, той забеляза проблясък на нещо като гигантски човешки сперматозоид на дъното на разредения бурбон.

Моли се протегна през него и удари шамар на Ривиера.

— Не, пиленце. Без игри. Пробваш ли да разиграваш тия подпрагови мръсотии около мен, ще ти дам неприятен урок. Мога да го направя, без да те повредя изобщо. Харесва ми да го правя.

Кейс се обърна автоматично да провери реакцията на Армитаж. Гладкото лице беше спокойно, сините очи живи, но липсваше гняв.

— Така е, Петер. Недей.

Кейс се обърна обратно, навреме, за да улови мигновен проблясък на черна роза с цветове, блестящи като обработена кожа, с черно стъбло с шипове от блестящ хром.

Петер Ривиера се усмихна приятно, затвори очи и мигновено заспа.

Моли се обърна настрани. Стъклата й се отразяваха в тъмния прозорец.

 

— Бил ли си горе, а? — запита Моли, докато той се промушваше обратно в дълбоката темперопорова кушетка на совалката на JAL.

— Тцъ. Не пътувам много, само по работа. — Стюардът прикачваше регистриращите троди към китката и лявото му ухо.

— Дано не те стегне КАС — каза тя.

— Да ми стане лошо? Няма начин.

— Не е същото. Сърцето ти почва да бие по-често при безтегловност, и вътрешното ухо сдава багажа за известно време. Удря те по рефлекса за бягство, като че ли ще получаваш сигнали да си спасяваш живота, и там сума ти адреналин. — Стюардът се зае с Ривиера, изваждайки нов набор троди от червения си комбинезон.

Кейс извърна глава и се опита да различи очертанията на старите терминали на Орли, но пистата на совалката беше екранирана с мощни дефлектори от влажен бетон. На най-близкия до прозореца беше изписано със спрей нещо на арабски.

Той затвори очи и си каза, че совалката е просто голям самолет, който лети много нависоко. Миришеше като в самолет, на нови дрехи, дъвка и умора. Той слушаше духовата музика кото и чакаше.

Двадесет минути, и след това гравитацията го притисна като голяма мека ръка с кости от древен камък.

 

Космическият адаптационен синдром беше по-неприятен, отколкото Моли го беше описала, но мина достатъчно бързо и той можа да заспи. Стюардът го събуди, докато се готвеха да се скачат с дока на възела на JAL.

— На Свободната станция ли ще се прехвърляме сега? — запита той, гледайки частица Йехеюански тютюн, изплувала грациозно от джоба на ризата му и танцуваща на десет сантиметра пред носа му. На совалките не се пушеше.

— Не, шефът внася обичайната кукерица в плана, нали знаеш? Хващаме едно такси до Цион, групата Цион. — Тя докосна бутона за освобождаване на сбруята си и започна да се измъква от прегръдките на темперопора. — Странен избор на пътечка, ако питаш мен.

— И защо?

— Ужасии. Диващини. Колонията е на около тридесет години.

— И какво значи това?

— Ще видиш. Екстра място за мен. Така или иначе, няма да ти пречат да си пушиш цигарите.

 

Цион беше основан от петима работници, отказали да се върнат, обърнали гръб на шахтата и започнали да строят. Бяха преболедували от загуба на калций и атрофия на сърцето преди в централния тор на станцията да бъде създадена въртелива гравитация. От мехура на таксито движещата се черупка на Цион напомняше на Кейс кърпените сгради в Истанбул, неправилните, с различни цветове плочи, с изписани с лазер по тях растафариански символи и инициали на заварчиците.

Моли и един слаб ционит на име Аерол помогнаха на Кейс да премине по коридора с безтегловност до вътрешността на по-малък тор. Беше изгубил следите на Армитаж и Ривиера по време на втората вълна от КАС-гадене.

— Ето — каза Моли, мушвайки краката му в тесен люк отгоре. — Хващай се за пръстените. Действувай, като че ли се катериш наобратно, разбираш ли? Спускаш се към външната обвивка, същото като да се спускаш надолу при гравитация. Загря ли?

Стомахът на Кейс къркореше.

— Всичко ша е екстра, мъжки — ухили се Аерол. Усмивката му беше обрамчена от златни кучешки зъби.

Някакси краят на тунела се беше превърнал в негово дъно. Кейс се улови за слабата гравитация като удавник за пликче въздух.

— Ставай — каза Моли. — Или ще го целуваш тепърва? — Кейс лежеше проснат на пода по корем с разперени ръце. Нещо го удари по рамото. Той се претъркули и видя, че това е дебела макара еластичен кабел.

— Ще си играем на къща — каза Моли. — Помогни ми да опна кабелите.

Той огледа широкото, безлико пространство и забеляза стоманените халки, заварени по всяка повърхност сякаш безредно.

Когато опънаха кабелите в съответствие с някаква сложна схема на Моли, накачиха по тях износени листове жълта пластмаса. Докато работеха, Кейс постепенно забеляза музиката, която постоянно пулсираше из станцията. Наричаха я дуб, чувствена мозайка, забъркана от огромните библиотеки дигитализирана поп-музика; тя дава съпричастност, обясни Моли, и чувство за общност. Кейс се облегна на един от жълтите листове; той беше лек, но все пак трудноподвижен. Цион миришеше на сготвени зеленчуци, човечност и ганджа.

— Добре — каза Армитаж, плъзвайки се с отпуснати крака през люка и кимвайки към лабиринта от листове. Последва го Ривиера, по-малко сигурен в частичната гравитация.

— Къде беше, като трябваше да се бачка? — запита Кейс Ривиера.

Човекът отвори уста да заговори. От нея изплува малка пъстърва, правейки невъзможни мехури, и се плъзна покрай бузата на Кейс.

— В главата — каза Ривиера и се усмихна.

Кейс прихна.

— Добре, че имаш чувство за хумор — продължи Ривиера. Бих се опитал да ви помогна, но ръцете ми не са от много полза. — Той вдигна нагоре длани, и те внезапно се удвоиха. Четири ръце, четири длани.

— Просто безвреден клоун, нали, Ривиера? — пристъпи между тях Моли.

— ’Драсте — обади се Аерол откъм капака. — Щеш ли да додеш с мен, каубой?

— Кибердекът ти — каза Армитаж, — и останалото оборудване. Помогни му да ги вземе от товарната секция.

— Много си изтънял, мъжки — каза Аерол, докато бутаха опакования в стиропор Хосака по централния коридор. — Хапва ли ти се нещо?

Устата на Кейс се изпълни със слюнка; той поклати глава.

 

Армитаж обяви осемдесетчасов престой в Цион. Моли и Кейс трябва да се упражняват при нулева гравитация, каза той, и да привикват да работят в нея. Той ще ги прехвърли на Свободната станция и във вила „Блуждаещ лъч“. Не беше ясно какво се очаква да върши Ривиера, но на Кейс не му се питаше. Няколко часа след пристигането Армитаж го беше изпратил в жълтия лабиринт да повика Ривиера за храна. Беше го намерил свит като котка върху тънка постелка темперопор, гол и като че ли заспал. Около главата му се въртеше хало от малки бели геометрични форми, кубове, сфери и пирамиди. „Ей, Ривиера“. Пръстенът беше продължил да се върти. Той се беше върнал обратно и беше го разказал на Армитаж. „Изключил е“, беше казала Моли, вдигайки поглед от разглобените части на флетчера й. „Остави го на мира.“

Армитаж като че ли мислеше, че безтегловността ще повлияе способността на Кейс да действува в мрежата.

— Не се тормози — противопостави се Кейс. — Включа ли се, и вече съм оттатък. Едно и също е.

— Нивото на адреналина ти е завишено — отвърна Армитаж. — Още те мъчи КАС. Няма да имаш време да ти мине. Трябва да се научиш да работиш въпреки него.

— Оттук ли ще правим атаката?

— Не. Упражнявай се, Кейс. Сега. Нагоре по коридора…

 

Киберпространството нямаше особена връзка с физическото място на дека. Когато Кейс се включи, пред очите му застана познатата конфигурация на ацтекската пирамида от данни на Централното управление по атомна енергия на Източното крайбрежие.

— Как си, Дикси?

— Умрял съм, Кейс. Имах достатъчно време в този Хосака, за да го разбера.

— И как се чувстваш?

— Никак.

— Някакви грижи?

— Да, че нищо не ми е грижа.

— Тоест?

— Едно приятелче, бяхме в руския лагер, в Сибир, и палецът му измръзна. Дофтурите го видяха и му го клъцнаха. След един месец, бе мята се цяла нощ. Елрой, викам, к’во те гложди? Сърби ме шибания палец, вика. Ми почеши го, рекох. Маккой, казва, сърби ме другия шибан палец. — Когато конструктът се разсмя, се получи нещо друго, не смях, а студено пробождане в гръбнака на Кейс. — А да те пазаря за нещо, пич.

— Какво, Дикс?

— Като го свършим тоя твой набег, затрий тая проклетия.

 

Кейс се разбираше с ционитите.

Без какъвто и да е повод Аерол му беше разказал история за някакво бебе, на което челото му се пръснало и оттам изригнала гора от хидропонни ганджа.

— Съвсем манечко, мъжки, хе толкоз голямо. — Той потърка с ръка гладкото продължение на кафявото си чело и се усмихна.

— От ганджата е — кала Моли, когато Кейс й разказа историята. — Знаеш, те не правят особена разлика между състоянията. Щом Аерол ти казва, че е станало, значи то е станало с него. Не са глупости, един вид поезия. Чат ли си?

Кейс кимна със съмнение. Ционитите винаги те докосват, когато говорят, слагат ръка на рамото ти. Това не му харесваше.

— Хей, Аерол — повика го Кейс след час, докато се подготвяше за упражнение по придвижване в нула-г коридор. — Ела тук, приятел. Искам да ти покажа това. — Той измъкна тродите.

Аерол изпълни падане като в забавен кадър. Голите му крака пляснаха по стоманената стена и свободната му ръка се улови за една опора. Другата държеше прозрачен плик с вода, гъмжаща от синьозелени водорасли. Той премига спокойно и се ухили.

— Пробвай — каза Кейс.

Аерол взе лентата, нагласи я и Кейс нагласи тродите. Ционитът затвори очи. Кейс щракна захранването. Аерол потрепера. Кейс го изключи.

— Какво виждаш, приятел?

— Вавилон — каза тъжно Аерол, подаде му тродите и отскочи от стената към другия край на коридора.

 

Ривера седеше неподвижен на темперопоровата постелка. Дясната му ръка беше протегната точно настрани, на нивото на рамото. Няколко милиметра над лакътя се беше обвила змия с диамантени люспи и очи като рубинов неон. Кейс гледаше как дебелата колкото пръст, нашарена в черно и пурпур змия започна бавно да се свива, пристягайки ръката на Ривиера.

— Ела сега — каза той нежно на восъчнобледия скорпион, застанал в средата на обърнатата нагоре длан. — Ела.

Скорпионът разклати кафеникавите си нокти и претича нагоре по ръката. Краката му следяха бледите тъмни ивици на вените. Когато достигна до лакътната гънка, спря и сякаш завибрира. Ривиера издаде лек съскащ звук. Жилото се издигна, залюля се и се впи в кожата над една издута вена. Кораловата змия се отпусна, и Ривиера бавно издиша, потапяйки се в инжекцията.

След това змията и скорпионът изчезнаха, и той държеше млечнобяла пластмасова спринцовка в лявата си ръка.

— Ако Господ е създал нещо по-добро, то той го е запазил за себе си. Чувал си си този израз, Кейс?

— Аха — каза Кейс. — Чувал съм го за много различни неща. Винаги ли го обръщаш на шоу?

Ривиера се отпусна и махна еластичния турникет.

— Да. По-приятно е.

Той се усмихна. Очите му бяха станали далечни, бузите бяха порозовели.

— Имам мембрана, имплантирана точно над вената, така че не ми се налага да се тревожа за състоянието на иглата.

— Не боли ли?

Светлите очи срещнаха неговите.

— Разбира се, че боли. Това си е част от нещата, нали?

— Аз бих използвал дермове — каза Кейс.

— Прозаик — изсъска Ривиера и се разсмя, нахлузвайки бялата памучна фланелка без ръкави.

— Сигурно е гот — отбеляза Кейс и стана.

— Пробвал ли си да литваш, Кейс?

— Трябваше да се откажа.

 

— Свободната станция — каза Армитаж, докосвайки пулта на малкия холографски проектор „Браун“. Изображението потрепна и влезе във фокус, почти три метра от връх до връх.

— Казина. — Той посочи към едно място в конструкцията. — Хотелите, собственостте на титулованите прослойки, големите магазини се простират тук. — Ръката му се премести. — Сините области са езера. — Той отиде до един от краищата на модела. — Голяма пура. Стеснява се към краищата.

— Виждаме го чудесно — каза Моли.

— Ефект като планина при стесняването. Почвата като че ли става стръмна, по-скалиста, но изкачването е лесно. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-слаба е гравитацията. Спортните съоръжения са тук горе. Ето пръстена на велодрома. — Той посочи.

— Какво? — наведе се напред Кейс.

— Карат колела — каза Моли. — Ниска грави, гуми с добро сцепление, дигат над стотака.

— Тази част не ни интересува — каза Армитаж с обичайната си абсолютна сериозност.

— По дяволите — каза Моли. — Страстна велосипедистка съм.

Ривиера се изкикоти.

Армитаж отиде до другия край на изображението.

— За сметка на тази част.

Вътрешното изображение на холограмата свършваше тук, и крайната част на вретеното беше празна.

— Това е вила „Блуждаещ лъч“. Рязко откъсване от гравитацията, всички подходи завиват обратно. Само един вход, тук, точно в центъра. Нулева гравитация.

— Какво има вътре, шефе? — наведе се напред Ривиера, проточвайки врат. Четири дребнички фигурки проблеснаха до върха на пръстите на Армитаж. Той ги плесна, като че ли бяха комари.

— Петер, — каза Армитаж, — ти ще си първият, който ще го разбере. Ще уредиш да те поканят. След като попаднеш вътре, имаш грижата да влезе и Моли.

Кейс се загледа в празнотата, изобразяваща „Блуждаещ лъч“, спомняйки си историята на Финландеца: Смит, Джими, говорещата глава и нинджата.

— Някакви детайли? — запита Ривиера. — Трябва да подготвя подходящ маскарад.

— Изучи улиците — каза Армитаж, връщайки се към центъра на модела. — Това е улица „Дезидерата“. А това е улица „Жул Верн“.

Ривиера извъртя очи.

Докато Армитаж рецитираше имената на улиците на Свободната станция, по носа, бузите и брадичката му се надигнаха дузина ярки гнойни мехурчета. Дори Моли се разсмя.

Армитаж спря и ги изгледа със студените си празни очи.

— Извинявам се — каза Ривиера, и мехурчетата се пукнаха и изчезнаха.

 

Кейс се събуди някъде през втората половина на времето за сън и усети Моли, свита до него на темперопора. Усещаше напрежението й. Беше объркан. И когато тя скочи, внезапната бързина на движението го вцепени. Тя профуча нагоре, през листа жълта пластмаса преди той да успее да разбере, че го е срязала.

— Не мърдай, приятел.

Кейс се претърколи и пъхна глава през прореза в пластмасата:

— К’во…?

— Млък.

— И ти, мъжки — обади се глас на ционит. — Викни ги, Котешко око, викни ги, Ходещ Бръснач. Мелкум ми викат, сестро. Братята искат да приказват с теб и жокея.

— Какви братя?

— Основателите, мъжки. Старейшините на Цион, разбираш…

— Отворим ли капака, светлината събужда шефа — прошепна Кейс.

— Затъмни го тогава. Веднага — каза човекът. — Елате. Отиваме при Основателите.

— Знаеш ли колко бързо режа гърла, приятел?

— Стига стояла и плямпала, сестро. Ела.

 

Двамата оцелели Основатели на Цион бяха старци, съсухрени от бързото напредване на възрастта, което се стоварва върху хора, прекарали твърде много години извън прегръдката на гравитацията. Кафявите им крака, отслабнали от загубата на калций, изглеждаха чупливи в яркия блясък на отразената слънчева светлина. Те плаваха в центъра на рисувана джунгла с дъгоцветни листа, неестествена обща фреска, която напълно покриваше стените на сферичното помещение, изпълнено с гъст дим, който сякаш можеше да се пипне.

— Ходещ Бръснач — каза единият, когато Моли влетя в помещението. — Сякаш бич безмилостен.

— Това е една от нашите истории, сестро, — каза другият, — религиозна история. Радваме се, че дойде с Мелкум.

— Как така не говорите местната лингва? — запита Моли.

— От Лос Анжелос съм — каза старецът. Кичурите му бяха като гъсто дърво с клони от стоманена вълна. — Много, много отдавна, нагоре, извън гравитацията, извън Вавилон. Да отведа Народите у дома. Моят брат те уподобява на Ходещ Бръснач.

Моли протегна дясната си ръка и остриетата пробляснаха в задимения въздух.

Другият Основател се разсмя и отметна глава.

— Скоро идат Последните Дни… Гласове. Гласове викат в пустинята, предричат разруха на Вавилон…

— Гласове. — Основателят от Лос Анджелос гледаше към Кейс. — Много честоти следим. Слушаме безспир. Дойде глас сред гласовете вавилонски, и ни проговори. И забиха гръмовити барабани.

— И назова се Ледо-Млък — добави другият, произнасяйки го като две отделни думи.

Кейс усети, че кожата на ръцете му настръхва.

— Млък ни заговори — каза първият Основател. — Млък ни рече помощ да ви сторим.

— Кога беше това? — запита Кейс.

— Тридесет часа преди да стиковате с Цион.

— Чували ли сте този глас някога преди?

— Не, — каза човекът от Лос Анджелос, — и не сме сигурно какво значи той. Ако това са Последните Дни, трябва да очакваме фалшиви пророци…

— Вижте, — каза Кейс, — това е ИИ, нали ги знаете? Изкуствен интелект. И музиката, която ви е свирил, сигурно просто е преслушал инфобанките ви и е забъркал каквото е смятал, че ще ви хареса…

— Вавилон — прекъсна го другият Основател — живот е дал на много демони. Речено е, и го зная. Името им е легион!

— И защо съм ти изтрябвала, старче? — запита Моли.

— Ходещ Бръснач. И си довела бич над Вавилон, сестро, над пречерното му сърце…

— К’во съобщение имаше гласът? — запита Кейс.

— Речено ни бе да ви помогнем, — каза вторият, — та да можете да послужите като инструмент на Последните Дни. — Набразденото му лице беше загрижено. — Речено ни бе да пратим Мелкум с вас, с влекача му „Гарвей“, до пристанището вавилонско на Свободната станция. И ще го сторим.

— Мелкум е жилав момък, — каза другият, — и правоспособен пилот на влекач.

— Но решихме също да пратим и Аерол с „Вавилонски Рокер“ да наблюдава „Гарвей“.

Помещението се изпълни с неловка тишина.

— Така ли? — запита Кейс. — Вие за Армитаж ли бачкате, или що?

— Предлагаме ви място — каза Основателят от Лос Анджелос. — Вършим тук определена работа с различни превози, и не зачитаме закона на Вавилон. Наш закон е словото на Йех. Но този път може би и да сме сбъркали.

— Два пъти мери, веднъж режи — каза другият меко.

— Хайде, Кейс — обади се Моли. — Да се прибираме преди шефът да надуши, че липсваме.

— Мелкум ще ви отведе. Йех да ви пази, сестро.