Уилям Гибсън
Невромантик (21)

21

Музиката го събуди, и отначало му се стори, че това е биенето на собственото му сърце. Той седна до нея, наметна якето на раменете си, за да се предпази от студа преди изгрева. От входа се процеждаше сива светлина, огънят отдавна беше изгаснал.

В полезрението му пълзяха призрачни йероглифи. Прозрачни редове от символи се подреждаха върху неутралния фон на стената на бункера. Той хвърли поглед към ръцете си и видя как бледи неонови молекули пълзят под кожата, направлявани от неизвестна програма. Вдигна дясната си ръка и я придвижи пробно. След нея оставаше избледняваща следа от стробирани послеобрази.

Косъмчетата по ръцете и врата му се изправиха. Той се сви с оголени зъби и усети музиката. Ритъмът отслабваше, завръщаше се, отслабваше…

— Нещо не наред? — Тя седна и бръсна косата от очите си. — Мили…

— Чувствувам се… като наркотик… Виждаш ли това тук?

Тя поклати глава и протегна ръце към неговите.

— Линда, кой ти каза? Кой ти каза, че ще дойда? Кой?

— На брега — каза тя, и нещо я накара да погледне настрани. — Едно момче. Виждам го на брега. Тринайсетинагодишен. Живее тук.

— И какво е казал?

— Каза, че ще дойдеш. Че няма да ме мразиш. Каза, че ще бъдем тук екстра, и ми показа басейна с дъждовната вода. Прилича на мексиканец.

— Бразилец е — каза Кейс, докато нова вълна символи протичаше по стената. — Мисля, че е от Рио. — Той се изправи на крака и занахлузва джинсите си.

— Кейс, — гласът й трепереше, — Кейс, къде отиваш?

— Смятам да намеря това момче — отвърна той, докато музиката отново се надигаше, все още само ритъм, постоянен и познат, въпреки че не можеше да го напасне в паметта си.

— Недей, Кейс.

— Мисля, че видях нещо, като идвах насам. Град надолу по брега. Вчера обаче го нямаше. Забелязвала ли си го някога? — Той вдигна ципа си, почопли кошмарния възел на връзките на обувките си и накрая ги захвърли в ъгъла.

Тя кимна с наведени очи.

— Да. Виждам го понякога.

— Била ли си там, Линда? — Той нахлузи якето си.

— Не. Но съм опитвала да ида. Когато дойдох отначало, ми беше скучно. Така или иначе, реших, че е град, и може би мога да намеря малко дрога. — Тя направи гримаса. — Даже не ми се гадеше, просто я исках. Взех тогава храна в съда, смесих я с много вода, понеже нямам друг съд за вода. И вървях цял ден, и го виждах понякога града, и не изглеждаше много далече. Но изобщо не се приближи. А след това се приближи, и видях какво представлява. От време на време през този ден той изглеждаше като бастисан, или може би запустял, а от време на време ми се струваше, че виждам как проблясва светлината на кола, или нещо… — Гласът й пресекна.

— Това тук е, — тя посочи огнището, тъмните стени, очертания от зората вход, — където живеем. То става по-малко, Кейс, колкото повече се доближаваш.

Той спря за последен път до вратата.

— Попита ли твоето момче за това?

— Да. Той каза, че няма да разбера, и че само си губя времето. Каза, че било, било като… събитие. И било нашият хоризонт. Хоризонт на събитията, така го нарече.

Тези думи не означаваха нищо за него. Той излезе от бункера и пое, без да се замисли — някак си знаеше — към сушата. Сега йероглифите се плъзгаха по пясъка, пръскаха се пред краката му и се събираха отново след него, когато отминеше.

— Хей, ти, — каза той, — нещата закъсват. Бас държа, че и ти го знаеш. Какво става? Куанг? Дупка в сърцето ти ли пробива китайският ледоразбивач? Може би Дикси Платото не е баламурник, а?

Чу я как вика името му. Погледна назад — тя го следваше, без да се опитва да го настигне. Скъсаният цип на френския комбинезон се люлеше на фона на кафявия й корем, пубисното окосмяване беше обградено от разкъсан плат. ИЗглеждаше като че ли някое от момичетата в старите списания на Финландеца за Филмстудио Холографикс е оживяло, само дето беше уморена, тъжна и обикновена, и разкъсаният костюм изглеждаше жалко, когато тя се спъваше в туфите посребрена от солта морска трева.

И след това някак си те се оказаха до прибоя, и тримата, и венците на момчето бяха широки и яркорозови на фона на слабичкото му кафяво лице. Носеше парцаливи, безцветни шорти, и крайниците му бяха твърде тънки на фона на плъзгащите се синьо-сиви вълни.

— Зная кой си — каза Кейс. Линда стоеше до него.

— Не — отговори момчето. Гласът му беше висок и музикален. — Не знаеш.

— Ти си другият ИИ. Ти си Рио. Този, дето иска да спре Ледомлък. Как е името ти? Тюринговия ти код. Какъв е?

Момчето се изправи на ръце в прибоя и се разсмя. Пристъпи на ръце, след това изскочи от водата. Очите му бяха тези на Ривиера, но в тях нямаше злоба.

— За да повикаш демон, трябва да знаеш името му. Хората са мечтаели за това някога, но сега то е възможно по друг начин. Ти знаеш това, Кейс. Научаването на имената на програмите е твоя работа, на дългите формални имена, които собствениците им се опитват да скрият. Истинските имена…

— Тюринговият код не е твоето име.

— Невромантик — каза момчето, притваряйки дългите си сиви очи срещу изгряващото слънце. — Пътят към земята на мъртвите. Където сега си ти, приятелю. Мари-Франс, моята леди, подготви този път, но нейният лорд я удуши в леглото, преди да успея да прочета книгата на дните й. Невро от нервите, сребристите пътища. Романтик. Некромант. Призовавам мъртвите. Но не, приятелю, — и момчето изтанцува малък танц, и кафявите му стъпала заредиха отпечатъци по пясъка, — аз съм мъртвите, и тяхната земя. — То се разсмя. Чу се вик на чайка. — Остани. Дори и твоето момиче да е призрак, тя не го знае. И ти няма да го знаеш.

— Ти се пропукваш. Ледът се троши.

— Не — отвърна то, внезапно натъжено, и слабичките му рамене се отпуснаха. — По-просто е. Но изборът си е твой. — Сивите очи изгледаха Кейс сериозно. Нова вълна символи се плъзна през зрението му, линия след линия. Момчето зад тях се замъгли, като гледано през горещия въздух над летен асфалт. Музиката сега беше силна, и Кейс почти различаваше стиховете.

— Кейс, мили — каза Линда и докосна рамото му.

— Не. — Той свали якето си и й го подаде. — Не зная, може би ти си тук. Както и да е, става студено.

Той се обърна и тръгна назад, и след седмата стъпка затвори очи, наблюдавайки как музиката изниква в центъра на нещата. Веднъж погледна назад, въпреки че не отвори очи.

Нямаше нужда.

Те бяха там, на границата на морето. Линда Лий и слабичкото дете, което се представи като Невромантик. Коженото му яке висеше от ръката й, развявано от полъха откъм вълните.

Продължи да върви, следвайки музиката.

Мелкумовият Ционски дуб.

Намираше се на странно, сиво място, впечатление за местещи се фини завеси, моарета, степени на полутонове, генерирани от много проста графична програма. Известно време се задържа един кадър от последователност, чайки, замръзнали над тъмни води. Чуваха се гласове. Появи се черно огледално плато и се наклони, и той беше амалгама, топче живак, търкалящо се надолу, удрящо се в стените на невидим лабиринт, разделящо се, събиращо се отново, търкалящо се пак…

— Кейс? Мъжки?

Музиката.

— Пак си тук, мъжки.

Музиката беше свалена от ушите му.

— Колко време? — чу се да пита той и разбра, че устата му е напълно изсъхнала.

— Къде пет минути. Прекалено. Щях да дръпна жака, Млък вика не. Разни странни екрани, после Млък вика слагай му слушалките.

Кейс отвори очи. Чертите на Мелкум бяха припокрити от ивици полупрозрачни йероглифи.

— И дай лекарство — каза Мелкум. — Два дерма.

Той лежеше по гръб на пода на библиотеката, под монитора. Ционитът му помогна да седне, но движението го блъсна в жестоката струя на бетафенетиламина, и двата дерма запариха лявата му китка.

— Свръхдоза — успя да каже той.

— Хайде, мъжки. — Силните ръце под мишниците му го повдигнаха като дете. — Време да вървим.