Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

16

— Шефът ти виси на линия — обади се Платото. — Свързал се е през сдвоения Хосака в онази яхта до нас, дето ни е яхнала като хлапе прасенце. Викат й „Ханайва“.

— Знам — каза Кейс разсеяно. — Видях я.

Пред него с щракване се появи ромб бяла светлина, закривайки леда на Тесие-Ашпулови. В него се виждаше спокойното, идеално във фокус, абсолютно лудо лице на Армитаж. Очите му бяха празни като копчета. Премига и загледа право напред.

— Май Ледомлък се е погрижил и за твоите Тюринги, а? Както за моите — каза Кейс.

Армитаж продължаваше да зяпа нищото. Кейс подтисна внезапното желание да отклони поглед, да се отърси от това зяпване.

— Добре ли си, Армитаж?

— Кейс, — и за момент като че ли нещо помръдна иззад синия поглед, — ти си виждал Ледомлък, нали? В мрежата.

Кейс кимна. Камерата на предния панел на Хосаката в „Маркус Гарвей“ щеше да предаде жеста на монитора в „Ханайва“. Представи си как ли само Мелкум слуша трансовия му монолог, без да може да чуе гласовете на конструкта или на Армитаж.

— Кейс, — очите станаха по-големи, Армитаж се беше навел над своя компютър, — как изглежда той, когато го видиш?

— Симстимов конструкт с високо качество на образа.

— Но кой е?

— Финландецът, последния път… Преди това, един образ, когото…

— Не е ли генерал Гирлинг?

— Генерал кой?

Ромбът угасна.

— Превърти записа на това и го дай на Хосаката да поразрови — каза Кейс на конструкта.

И превключи симстима.

 

Изгледът го стресна. Моли се беше свила между стоманени греди, двадесет метра над широк, зацапан под от полиран бетон. Мястото беше хангар или сервизен док. Можеше да различи три космически кораба, нито един от тях по-голям от „Гарвей“, и всички намиращи се в различен стадий на ремонт. Разговори на японски. Фигура в оранжев работен костюм се показа от отвор в черупката на кораб със заоблена конструкция и застана до една от задвижваните с хидравлика, странно антропоморфни ръце на машината. Човекът набра нещо на портативен пулт и се почеса по ребрата. Отнякъде се показа червен, подобен на кола автомат със сиви надуваеми гуми.

Чипът й проблясна: КЕЙС.

— ’Драсти — каза тя. — Чакам водач.

Беше приклекнала, и ръкавите и крачолите на комбинезона на Модерен бяха приели синьо-сивия цвят на боята на конструкцията. Кракът я болеше, и болката сега беше остра и постоянна. Тя промърмори: „Трябваше да се върна при Чин“.

Нещо тихичко се измъкна от сенките и приближи, цъкайки, до лявото й рамо. Спря, залюля сферичното си тяло насам-натам на дълги, извити паешки крака, изстреля микросекунден сноп дифузна лазерна светлина, и замръзна. Беше микроавтомат „Браун“, и Кейс някога имаше същия модел, ненужно допълнение, което беше получил като част от сделка с кливлъндски препродавач на краден хардуер. Изглеждаше като стилизирана винетка на дългокрако насекомо. На екватора на сферата запулсира червен светодиод. Тялото му беше не по-голямо от бейзболна топка.

— Добре, — каза Моли, — чух. — Тя се изправи, щадейки левия си крак, и изчака малкото автоматче да се обърне. То пое методично по пътя си покрай опората в мрака. Тя се обърна назад и погледна към сервиза. Човекът в оранжевия костюм запечатваше предната част на бял вакуумен скафандър. Тя го наблюдаваше как закопчава и запечатва шлема, взема пулта си и прекрачва заднешком през отвора в купола на корабчето. Чу се засилващ се вой на мотори и съдът плавно се плъзна настрани върху десетметров кръг от пода, който изчезна надолу в яркия блясък на дъгови лампи. Червеният автомат чакаше търпеливо до края на дупката, оставена от плочата на елеватора.

След това тя тръгна след Браун-а, подбирайки път през гората от заварени една за друга стоманени подпори. Браунът мигаше непрекъснато с червения си светодиод, примамвайки я напред.

— Как си, Кейс? Там, на „Гарвей“ с Мелкум ли си? Сто на сто. И включен към тук. Това ми харесва, знаеш ли? Като че ли винаги съм разговаряла със себе си, ей така, само наум, когато съм натясно. Все едно имам някакъв приятел, някой, на който мога да вярвам, и му казвам какво наистина мисля и как се чувствам, и след това все едно той ми казва какво пък той мисли за това, и после пак така. Това с теб е почти същото. Тази сцена с Ашпул… — Тя прехапа устни, докато завиваше рязко около една опора, за да не изпусне от поглед автоматчето. — Очаквах нещо не толкова изфирясало, разбираш ли? Имам предвид че всичките тия типове тук са като изкукуригали. Все едно някой им пише светещи съобщения от вътрешната страна на челата, или нещо от сорта. Не ми харесва на какво мяза това, нещо не мирише на хубаво…

Автоматът пълзеше като паяк нагоре по почти невидима стълбичка от стоманени U-образни пръчки към тесен тъме отвор.

— И докато още съм в изповедно настроение, момчето ми, ще си призная, че никога не съм очаквала особено много да успея да се измъкна от тая каша, така или иначе. Въртя се в тая крива въртележка вече от доста време, и ти си единственият, който се е оправил в нещо, откакто сключихме договора с Армитаж. — Тя погледна нагоре към черния кръг. Светодиодът на автоматчето премигваше, докато то се катереше. — Не че и ти си чак пък толкова излъскан. — Тя се усмихна, но скоро усмивката се стопи, и зъбите й изскърцаха от пулсиращата болка в крака, когато започна да се катери. Стълбичката продължаваше нагоре през метална тръба, толкова тясна, че раменете й едва се провираха.

Тя се катереше нагоре към оста на безтегловността.

Чипът й примига с точното време.

04:23:04.

Денят се беше оказал доста дълъг. Яснотата на нейните възприятия подтискаше абстиненцията от бетафенетиламина, но Кейс все още я чувстваше. И предпочиташе болката в нейния крак.

К Е Й С : 0 0 0 0 0
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

— Подозирам, че това ще е за теб — каза тя, катерейки се механично. Отново се занизаха нули, след това започна съобщение — в ъгъла на зрителното й поле, изцеждано от часовниковия дисплей.

Г Е Н Е Р А Л Г И
Р Л И Н Г : : : : :
Т Р Е Н И Р А Л К
О Р Т О З А К Р
Е Щ Я Щ И Я Ю М Р
У К И С Л Е Д
Т О В А Г О П Р
О Д А Л Н А П Е
Н Т А Г О Н А : : :
Л / М Л Ъ К М А Н
И П У Л И Р А А Р
М И Т А Ж Ч Р Е З
К О Н С Т Р У К Т
Н А Г И Р Л И Н Г
: Л / М Л Ъ К К А
З В А Щ О М А .
Г О В О Р И З А
Г . З Н А Ч И С
Е П Р О П У К В А
: П А З И С Е : :
: : : : : Д И К С И

— Хм — каза тя, спирайки и прехвърляйки цялата си тежест на десния крак, — май и ти си имаш проблеми. — Тя погледна надолу. Там се виждаше кръгче слаба светлина, не по-голямо от пръстена на ключа „Чубб“, увиснал между гърдите й. Погледна нагоре — нищо. Включи с език усилвателите си и тръбата изникна в безкрайна перспектива, по която Браунът се катереше нагоре и нагоре.

— За това тук не ме бяха предупредили — каза тя.

Кейс се изключи.

 

— Мелкум…

— Мъжки, твоя шеф нещо бая странен. — Ционитът носеше син вакуумен костюм „Саньо“, двадесет години по-стар от този, който Кейс беше наел на Свободната станция. Държеше шлема в ръка, и сплъстените кичури бяха натъпкани в шапка, съшита от пурпурна памучна мрежа. Очите му бяха присвити от ганджата и напрежението. — Все се връзва с разни заповеди, мъжки, нещо някаква Вавилонска война… — Мелкум поклати глава. — Говорихме с Аерол, и Аерол с Цион, Старейшините викат зарязвай и бягай. — Той избърса уста с гърба на голямата си кафява ръка.

— Армитаж? — Кейс се намръщи, когато бетафенетиламиновата абстиненция се стовари върху него с пълна сила, нефилтрирана през мрежата или симстима. В мозъка няма нерви, каза си той, не е възможно да се чувства толкова зле. — Какво искаш да кажеш, човече? Някакви заповеди ли ти дава? Какво?

— Мъжки, Армитаж нарежда дръж курс към Финландия, разбираш? Разправя там има надежда, разбираш? Цъфна на екрана, ризата му само кръв, мъжки, бесен като куче, ръси крещящи юмруци и руснаци и кръвта на предателите да опръска ръцете ни. — Той отново поклати глава. Мрежестата шапка се подмяташе и клатеше в нулевата гравитация. Устните му се свиха. — Старейшините казват гласа на Млък сто на сто бил лъжлив пророк, и Аерол и аз да захвърляме „Маркус Гарвей“ и да се връщаме.

— Ранен ли е бил? Кръв?

— Не видях, разбираш? Кръв обаче, и луд, та бесен, Кейс.

— Добре — каза Кейс. — Ами аз? Ти си отиваш у вас. Ами аз, Мелкум?

— Мъжки, — каза Мелкум, — идваш с мен. Двамата идваме в Цион с Аерол, на „Вавилонски Рокер“. Зарежи г-н Армитаж да си плямпа с касетата с призрака, един призрак с друг…

Кейс метна поглед през рамо: взетият под наем костюм се люлееше около закопчалката, където го беше прикрепил, подмятан от потока въздух от стария руски въздушен филтър. Затвори очи и видя как торбичките с токсин се разтварят в артериите му. Видя как Моли се провира през безкрайните стоманени пръстени. И отвори очи.

— Де да знам, човече. — Усещаше в устата си странен вкус. Погледна надолу към дека и към дланите си. — Не знам. — Погледна отново нагоре. Кафявото лице сега беше спокойно и очакващо. Брадичката на Мелкум беше скрита от високия пръстен на шлема на стария му син костюм.

— Тя е вътре — каза Кейс. — Моли е вътре. В „Блуждаещ лъч“, така му казват. Ако съществува някакъв Вавилон, човече, това е там. Оставим ли я сама, няма да излезе, Ходещ Бръснач или не.

Мелкум кимна, и мрежата за коса се заподмята зад него като привързан балон от съшит памук.

— Твое момиче, Кейс?

— Де да знам. Може би ничие момиче. — Той сви рамене. И отново усети гнева в себе си, твърд като парче гореща скала под ребрата му. — По дяволите. Да вървят по дяволите и Армитаж, и Ледомлък, и ти също. Аз оставам тук.

Усмивката проряза лицето на Мелкум като лъч светлина.

— Мелкум е мъжко момче, Кейс. „Гарвей“ лодка на Мелкум. Ръката му блъсна пулта и тежкият басов рок на Ционски дуб запулсира от високоговорителите из влекача. — Мелкум не бяга, не. Говоря с Аерол, сигурен, и той вижда нещата така.

Кейс го изгледа.

— Момчета, изобщо не мога да ви разбера.

— Ние теб също, мъжки, — каза ционитът, кимайки в такт с ритъма, — но трябва да ни движи любовта на Йех, всички нас.

Кейс се включи и набра мрежата.

 

— Захапа ли ми жицата?

— Аха. — Той видя, че китайската програма е пораснала; деликатните арки от променящ се полихром приближаваха леда на Т-А.

— Става все по-напечено — каза Платото. — Шефът ти забърса паметта на онзи, другия Хосака, и замалко не отнесе и нашата с нея. Но твойто приятелче Ледомлък ми каза това-онова, преди да секне връзката. Причината „Блуждаещ лъч“ да не гъмжи като мравуняк от Тесие-Ашпуловци е, че повечето от тях са в хибернатори. Някаква юридическа кантора в Лондон следи чрез упълномощени лица нещата им да вървят. Трябва обаче да знае кой и кога точно го събуждат. Армитаж препредаваше съобщенията от Лондон до „Блуждаещ лъч“ през Хосаката на яхтата. Изведнъж те разбрали, че старецът е мъртъв.

— Кой го разбрал?

— Юридическата кантора и Т-А. В стернума му имало присаден медицински монитор. Не че стреличката на твоето момиче е оставила широко поле за действие на реаниматорите, де. Отрова от мекотели. Само че единственият буден Т-А в „Блуждаещ лъч“ сега е Леди Джейн Трета Мари-Франс. И някакъв мъж, по-възрастен с година-две, върти бизнес в Австралия. Ако питаш мен, бас държа, че Ледомлък е намерил някакъв начин да се погрижи бизнесът там да изисква личното присъствие на тоя Жан Осми. Само че той вече се прибира, или всеки момент ще тръгне. Лондонските юристи го очакват да пристигне в „Блуждаещ лъч“ около 09:00:00, сега. Ние поставихме Куанг-а в 2:32:03. Сега е 04:45:20. Най-вероятно Куанг ще проникне в корпоративния модул около 08:30:00. Или мъничко по-рано или по-късно. Предполагам, че Ледомлък се е погрижил някак за тази Джейн Трета, иначе тя е точно толкова луда, колкото и дъртакът й. Системите за сигурност на „Блуждаещ лъч“ непрекъснато се опитват да вдигнат пълна тревога, но Ледомлък ги блокира, не ме питай как. Не могъл обаче да пробие главната програма за охрана на входовете и да пусне Моли вътре. Армитаж беше записал всичко това на Хосаката; вероятно Ривиера е убедил някак Джейн Трета да го направи. Тя е могла да си играе с входовете и изходите от години. Имам чувството, че един от главните проблеми на Тесие-Ашпул е че всяка от големите клечки в клана е тъпкала банките на корпоративния блок с всякакви там персонални трикове и изключения. Все едно имунната ти система да ти рухне на главата. Широко отворена за вируса. Изглежда ще е много удобно за нас, след като се проврем през леда…

— Окей. Но Ледомлък каза, че Арми…

Внезапно се появи бял ромб, изпълнен с луди сини очи в близък план. Кейс остана като вкаменен. Полковник от специалните части Уилис Корто, десантчик от „Крещящия Юмрук“, беше намерил обратния път. Образът беше замъглен, подскачащ, зле фокусиран. Корто използваше навигационния пулт на „Ханайва“, за да се свърже с Хосаката в „Маркус Гарвей“.

— Кейс, рапортувай загубите при „Буря над Омаха“.

— Ами аз… Полковник?

— Действай, момче. Спомни си как са те тренирали.

Къде си бил досега, човече?, запита той мълчаливо изтерзаните очи. Ледомлък беше вградил нещо, наречено Армитаж, в кататонната крепост на име Корто. Беше убедил Корто, че Армитаж е истинският, и Армитаж се беше движил, говорил, планирал, обменял капитал срещу данни, беше действувал от името на Ледомлък в онази стая в чибанския Хилтън… И сега Армитаж беше изчезнал, отвят от бурята на лудостта на Корто. Но къде беше бил Корто през всичките тези години?

Беше падал, обгорял и ослепял, от сибирското небе.

— Кейс, ще ти е трудно да приемеш нещата. Зная това. Ти си офицер. Специално подготвен. Разбирам те. Но, Кейс, Бог да ми е свидетел, ние бяхме предадени.

От сините очи потекоха сълзи.

— Полковник, ъъъ, кой? Кой ни е предал?

— Генерал Гирлинг, Кейс. Може би го познаваш под кодово име. Със сигурност познаваш човека, за който ти говоря.

— Аха — каза Кейс, докато сълзите продължаваха да текат. — Мисля, че го познавам. Сър, — добави той, подчинявайки се на внезапен импулс, — но, сър, полковник, какво точно трябва да правим? Сега, имам предвид.

— Нашият дълг за този момент, Кейс, ни води към полет. Бягство. Измъкване. Можем да достигнем до финландската граница утре по залез. Бръснещ полет, между дърветата, на ръчно. Дръж се здраво, момче. Но това ще бъде само началото. — Сините очи, прорязани над загорелите скули, се изпълниха със сълзи. — Само началото. Предателство отгоре. Отгоре… — Той се отдръпна от камерата. По разкъсаната му кепърна риза имаше тъмни петна. Лицето на Армитаж преди беше маскоподобно, безстрастно, но това на Корто беше лице на истински шизофреник. Болестта се беше отпечатала дълбоко в неволевата мускулатура, изкривявайки скъпите пластични операции.

— Полковник, чувам те, човече. Слушаш ли ме, полковник? Искам да отвориш… това… по дяволите, как се казваше, Дикс?

— Междинния люк — каза Платото.

— Отвори междинния люк. Просто кажи на централния пулт там при теб да го отвори, става ли? Идваме веднага, полковник. След това ще обсъдим как да се измъкнем оттук.

Ромбът изчезна.

— Момче, май нещо не чактис… — обади се Платото.

— Токсините — каза Кейс. — Шибаните токсини. — И се изключи.

 

— Отрова? — Мелкум гледаше над издрасканото синьо рамо на стария му костюм „Саньо“ как Кейс се бори с анти-г-мрежата.

— И махни това проклето нещо от мен. — Кейс задърпа тексаския катетър. — Прилича на бавна отрова, и оня задник горе знае как да я контрира, а сега е полудял като кенефен плъх. — Той зачопли предницата на червения си „Саньо“, забравил как да се справи с ключалките.

— Шефа те отровил? — Мелкум се почеса по бузата. — Имам аптечка.

— Исусе, Мелкум, помогни ми за тоя проклет костюм.

Ционитът се отблъсна от розовото пилотско кресло.

— Спокойно, мъжки. Дваж мери, веднъж режи, мъдрец го е рекъл. Отиваме там горе…

 

В гофрирания тръбопроход, водещ от задния люк на „Маркус Гарвей“ до междинния люк на яхтата, наречена „Ханайва“, имаше въздух, но те не разхерметизираха костюмите си. Мелкум прелетя през прохода с грацията на балетист, спирайки само за да помага на Кейс, който залази тромаво веднага щом излезе от „Гарвей“. Белите пластмасови стени на прохода пропускаха ярката слънчева светлина; вътре в него нямаше сенки.

Капакът на люка на „Гарвей“ беше кърпен и с вдлъбнатини от удари, и декориран с очертан с лазер Лъв на Цион. Капакът на люка на „Ханайва“ беше масленосив, гладък и недокоснат. Мелкум пъхна ръката си в ръкавица в тясна вдлъбнатина и Кейс видя как пръстите му се движат. Във вдлъбнатината просветнаха червени светодиоди, броейки назад от петдесет. Мелкум измъкна ръката си. Дланта на Кейс, опряна на капака, усети вибрацията на отварящия механизъм през скафандъра, вътре в костите си. Един кръгъл сегмент от корпуса на „Ханайва“ започна да се отдърва навътре. Мелкум сграбчи вдлъбнатината с една ръка и Кейс с другата, и капакът ги притегли навътре със себе си.

 

„Ханайва“ беше създадена в корабостроителниците „Дорние-Фуджицу“, и нейният интериор беше плод на дизайнерска философия, подобна на тази, която беше създала мерцедеса, който ги разкарваше из Истанбул. Стените на тесния шлюз бяха облицовани с имитация на ебонит, а подът беше покрит със сиви италиански плочки. Кейс се чувстваше, като че ли се намъква в покоите на някой богаташ през прозорчето на килера. Яхтата, сглобена на орбита, не беше предназначена за приземяване. Гладките й, подобни на тяло на оса очертания бяха прости и стилни, и всичко в интериора й беше премислено да допринася за общото впечатление на бързина.

Когато Мелкум свали оръфания си шлем, Кейс го последва. Те висяха насред шлюза, дишайки въздух, миришещ на бор. И с лек придъх на изгоряла изолация.

Мелкум подуши въздуха:

— Тук проблем, мъжки. На лодка винаги се надушва…

Една врата, облицована с тъмносив ултрадерматин, се плъзна плавно настрани. Мелкум се отблъсна от ебонитовата стена и преплува ловко през тесния отвор, свивайки в последния момент широките си рамене, за да се промуши. Кейс го последва тромаво, ръка за ръка, през високия до пояс, облицован и с релси по ръбовете отвор.

— Рубката натам — посочи Мелкум надолу по коридор с гладки кремави стени и се отблъсна по него без усилие. От някъде напред Кейс дочу познатото тракане на работещ принтер. То се засили, когато той последва Мелкум през друга врата и се заби в безформена маса от омотани разпечатки. Хвана парче усукана хартия и я погледна:

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

— Системата блокирала? — Ционитът прекара пръста си в ръкавица по колонката нули.

— Не — отвърна Кейс и сграбчи опиталия се да отплува шлем. — Платото каза, че Армитаж забърсал Хосаката тук в яхтата.

— Смърди кат’ да го забърсал с лазер, разбираш? — Ционитът опря стъпало на бялата подставка на швейцарска машина за упражнения и се отблъсна през летящия лабиринт от хартия, разбутвайки я настрани от лицето си.

— Кейс, мъжки…

Гърлото на дребничкия японец беше стегнато към облегалката на тесния сгъваем стол с парче тънка стоманена жица. Жицата не се виждаше на мястото, където прорязваше черния темперопор на възглавничката, и се беше впила също толкова дълбоко и в ларинкса му. На това място се беше съсирила сфера тъмна кръв, подобна на някакъв странен скъпоценен камък, червено-черна перла. Кейс забеляза грубите дървени дръжки, които плуваха на двата края на гаротата, подобни на износени парчета от дръжка на метла.

— Чудя се откога ли носи това със себе си? — каза Кейс, припомняйки си следвоенните странствувания на Корто.

— Може да пилотира лодка, Кейс, шефът?

— Може би. Бил е от специалните части.

— Хм, това японче няма вече да пилотира. И аз малко съмнително. Много нова лодка.

— Дай тогава да намерим рубката.

Мелкум се намръщи, отметна се назад и се отблъсна.

Кейс го последва в по-голяма зала, нещо като дневна, късайки и мачкайки ивиците разпечатка, които го оплитаха по пътя. Там имаше още сгъваеми столове, нещо, което напомняше бар, и Хосаката. Принтерът, все още плюещ тъничкия си език от хартия, беше вграден в стената, издут блок, старателно вграден в панел ръчно изработена ламперия. Кейс преплува над кръг от столове и тракна белия превключвател вляво от отвора. Тракането спря. Кейс се обърна и погледна към Хосаката. Пултът му беше надупчен на поне дузина места. Дупките бяха малки, кръгли и с почернели ръбове.

— Печелиш баса — каза той на Мелкум.

— Рубката заключена, мъжки — отвърна Мелкум от противоположната страна на залата.

Светлините помръкнаха, пробляснаха, отново помръкнаха.

Кейс издърпа разпечатката от отвора. Още нули.

— Ледомлък? — Той огледа бежовокафявата дневна с летящите из въздуха намотки хартия. — Ти ли мигна светлините, Ледомлък?

Панелът до главата на Мелкум се плъзна нагоре, откривайки малък монитор. Мелкум кимна разбиращо и избърса потта от челото си с парчето пластмасова гъба, закрепено на гърба на ръкавицата му, и се обърна да огледа екрана.

— Четеш ли японски, мъжки?

Кейс виждаше фигурките, примигващи по екрана.

— Не.

— Рубката е спасителна капсула, шлюпка за бягане. Като да отброява обратно. Костюма. — Той постави шлема си и защрака закопчалките.

— Какво? Той се измъква? По дяволите! — Кейс се отблъсна от принтера и профуча през оплетените разпечатки. — Трябва да отворим тази врата, човече! — Но Мелкум можеше само да потупа по шлема си. Кейс виждаше през лексана как устните му се движат, и как капчица пот се откъсва от разноцветната лента по ръба на пурпурната памучна мрежа, в която ционитът прибираше косата си. Мелкум дръпна шлема от ръцете му и го нахлузи на главата му, щраквайки с длани заключалките. Микромониторите от лявата страна на шлема заработиха в момента, в който връзките се включиха.

— Не знам японски, — каза Мелкум в предавателчето на костюма си, — но броенето грешно. — Той посочи една от линиите по екрана. — Рубката нехерметизирана. Излита с отворен люк.

— Армитаж! — Кей се опита да блъсне вратата. Механиката на нула-г го запрати обратно, премятайки се през разпечатките. — Корто! Не го прави! Трябва да говорим! Трябва…

— Кейс? Чувам те, Кейс… — Гласът едва напомняше този на Армитаж. Беше странно спокоен. Кейс спря да рита. Шлемът му се удари в стената отзад. — Съжалявам, Кейс, но трябва да стане така. Един от нас трябва да се измъкне. Един от нас трябва да свидетелствува. Ако всички останем тук, нещата ще свършат тук. Аз ще им разкажа, Кейс. Ще им разкажа за всичко. И за Гирлинг, и за другите. И ще стигна, Кейс. Знам, че ще стигна. До Хелзинки. — Внезапно настана тишина; Кейс я усети да изпълва шлема му като някакъв рядък газ. — Но ми е трудно, Кейс, дяволски трудно. Сляп съм.

— Корто, спри. Чакай. Ти си сляп, човече. Ще се блъснеш в шибаните дървета. И те се опитват да те очистят, Корто, кълна се в бога, те са оставили люка ти отворен. Ти ще умреш, и никога няма да можеш да разкажеш, а аз трябва да знам ензима, името на ензима, ензима, човече… — Той крещеше, гласът му беше изпълнен с истерия. В слушалките на шлема зави микрофония.

— Спомни си подготовката си, Кейс. Това е всичко, което можем да направим.

След това в шлема отекнаха объркано бърборене, бучащ радиошум и хармоници, виещи от дълбочината на времето от Крещящия юмрук насам. Откъслеци руска реч, след това непознат глас с акцента на Западното крайбрежие, съвсем млад: „Ние сме разбити, повтарям, «Буря над Омаха» е разбита, повтарям…“

— Ледомлък, — изпищя Кейс, — не ми прави този номер! — От клепачите му се откъснаха сълзи и отскочиха от стъклото на шлема като клатещи се кристални капки. След това „Ханайва“ избумка и потрепери, като че ли я беше блъснало нещо огромно и меко. Кейс си представи откъсването на спасителната шлюпка, изстреляна от експлозивните болтове, миг на бесен ураган от излитащ въздух, откъсващ лудия полковник Корто от креслото и от възпроизведените от Ледомлък последни мигове на Крещящия юмрук.

— Край, мъжки. — Мелкум погледна монитора. — Люкът отворен. Млък изключил контролната система.

Кейс се опита да избърше гневните сълзи от очите си. Пръстите му изтракаха по лексана.

— Яхтата зле с въздуха, но шефът отнесъл контрола с рубката. „Маркус Гарвей“ още закачен.

Но Кейс виждаше единствено безкрайното падане на Армитаж около Свободната станция, през вакуум, по-студен от степите. Неизвестно защо си го представяше в тъмния му тренчкот, и широките поли се развяваха наоколо като криле на гигантски прилеп.