Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

12

Улица „Жул Верн“ беше околовръстно авеню, обикалящо вретеното по средата му, докато „Дезидерата“ вървеше по дължината му, свършвайки в двата края при основите на Ладо-Ачезоновите светлинни помпи. Ако завиеш вдясно от „Дезидерата“ и продължиш по „Жул Верн“ достатъчно дълго, ще стигнеш отново до „Дезидерата“, отляво.

Кейс проследи с поглед триколката на Брус, докато тя изчезна, след това се обърна и тръгна покрай празния, брилянтно осветен прес-павилион. Кориците на дузина лъскави японски списания представяха лицата на най-новите симстимови звезди за месеца.

Точно над главата му, покрай помръкналата ос, по холографското небе проблясваха хитроумни съзвездия, напомнящи карти за игра, страни на зарове, шапка и чаша с мартини. Пресичането на „Дезидерата“ и „Жул Верн“ образуваше нещо като ждрело. Балконските тераси на живеещите в Свободната станция се издигаха стъпаловидно към тревистите площи на друг комплекс казина. Кейс видя как безпилотен микропланер се прибира грациозно в конструкция на зеления ръб на изкуствен хълм, проблясвайки за секунди в меката светлина на невидимо казино. Това беше нещо като безпилотен биплан от прозрачен полимер, с криле, изпъстрени в подобие на гигантска пеперуда. След това изчезна зад ръба на хълма. Кейс беше забелязал премигването на неон, отразен от стъкло — или лещи, или обективи на лазери. Бипланите бяха част от системата за охрана на вретеното, контролирана от централен компютър.

В „Блуждаещ лъч“? Той вървеше покрай баровете с имена като „Богат, беден“, „Рай“, „Льо Монд“, „Щурчовците“, „При Шозоку Смит“, „Тревога“. Избра „Тревога“, защото беше най-малкият и претъпкан, но само за секунди разбра, че това е място за туристи. Трептенето на бизнеса липсваше, усещаше се само гланцирано сексуално напрежение. Замисли се за момент за безименния клуб над наетата от Моли кутийка, но образът на скритите й зад огледалата очи, фиксирани върху малкия екран, го разколеба. Какво й разкриваше Ледомлък в момента? Чертежите на вила „Блуждаещ лъч“? Историята на Тесие-Ашпулови?

Той купи халба „Карлсберг“ и си намери място до стената. Затворил очи, докосна възела на яда, искрящия мъничък въглен на гнева си. Още беше там. Откъде беше дошъл? Той си спомняше да е изпитвал само някакво объркване, когато го съсипваха в Мемфис, абсолютно нищо, докато убиваше, за да защити търговските си интереси в Нощния град, и вяла болезненост и жал след смъртта на Линда под спадналия купол. Но не и гняв. Дребно и далечно върху екрана на ума му, подобие на Дийн се блъсваше в подобие на стена на офис сред експлозия от мозък и кръв. Тогава знаеше: гневът беше се появил в залата за игри, когато Ледомлък беше суспендирал образа на Линда, отдръпвайки настрани простичкото животинско обещание за храна, топлина, място за сън. Но той не го беше разбрал преди разговора си с холоконструкта на Лони Зоун.

Това беше странно. Не можеше да го прецени.

— Безчувствен — каза той. Беше бил безчувствен дълго време, години. През дългите нощи из Нинсей, през нощите му с Линда, безчувствен и в леглото, и в смразяващия апогей на всяка сделка с наркотици. Но сега той беше намерил това опарване, този чип за убийства. Месото, казваше някаква част от него, това е гласът на месото, на плътта, игнорирай го.

— Ей, гангстер.

Той отвори очи. До него стоеше Кейт, облечена в черна блуза. Косата й все още беше разбъркана от пътуването с Хондата.

— Мислех, че си към вас — прикри той объркването си с глътка „Карлсберг“.

— Хванах го да ме стовари при този магазин. Купих си това — тя прокара длан по плата, очертавайки поясната извивка. Той забеляза синия дерм на китката й. — Гот ли е?

— Аха. — Той автоматично огледа лицата около тях, след това отново погледна към нея. — С какво си запланувала да се занимаваш, бейби?

— Хареса ли ти бетата, която взе, Лупус? — Тя се беше приближила съвсем, излъчвайки топлина и напрежение. Очите й бяха полупритворени над огромните зеници, сухожилието на врата й беше напрегнато като струна. Тя трепереше, вибрирайки неусетно от новата доза. — Хвръкна ли?

— Йе. Но последействието е шибано.

— Тогава лепваш друг.

— И къде се предполага, че ще стигна така?

— Намерих ключ. Нагоре по хълма зад „Рай“, най-супер-топ клубът. Народът е надолу в шахтата по бизнес тая нощ, ако дойдеш с мен…

— Ако дойда.

Тя взе ръката му между своите. Дланите й бяха горещи и сухи.

— Ти си Як, нали, Лупус? Гайджин наемник на Якудза.

— Май си прекалено наблюдателна, а? — Той издърпа ръката си и зарови из джобовете си за цигара.

— И как така тогава си с всичките си пръсти? Мислех, че трябва да режете по един всеки път като се издъните.

— Аз никога не се дъня. — Той запали цигарата.

— Видях момичето, дето е с теб. В деня, когато те срещнах. Ходи като Хидео. Плаши ме. — Тя се усмихна, прекалено широко. — Това ми харесва. Обича ли да е с момичета?

— Не съм чувал. Кой е Хидео?

— Служител на Джейн Трета, така му казва тя. Семейният служител.

Кейс се насили да гледа със скука към тълпата в бара, докато говореше.

— Джейн-Грета?

— Леди Джейн Трета. Глезотия. Богаташка. Баща й притежава всичко това.

— Този бар?

— Свободната станция!

— Цъ-цъ-цъ. Класна компанийка си имаш, а? — вдигна той вежда. След това я обгърна с ръка, поставяйки длан на седалището й. — И как така ги изравяш тия артисти, Кейти? Да си ня’къв сорт тайна дебютантка? Наследници сте с Брус на някой тлъст дърт портфейл? А? — Той разтвори пръсти, опипвайки плътта под тънката черна тъкан. Тя се изви към него и се разсмя.

— О, знаеш ли, — каза тя, отпускайки клепачи в жест, предназначен сигурно да символизира срамежливост, — тя обича купоните. Брус и аз подсигуряваме компанията… Там, вътре, й става адски скучно. Морукът й я пуска навън понякога, при условие, че тя взима Хидео да я наглежда.

— Къде е това скучно вътре?

— „Блуждаещ лъч“, така му казват. Казвала ми е, там било красиво, с басейните и лилиите. Като замък, истински замък, само камък и залези. — Тя се притисна към него. — Хей, Лупус, човече, трябва ти дерм. За да бъдем заедно.

Тя носеше малка кожена торбичка на верижка около шията си. Ноктите й бяха яркорозови на фона на стимулирания тен, изгризани до месото. Тя отвори кесийката и измъкна блистерче със син дерм. Нещо бяло падна на пода; Кейс приклекна и го вдигна. Хартиен жерав — оригами.

— Хидео ми я даде — каза тя. — Опита се да ми покаже как става, но не можах нито веднъж да го направя. Шиите излизат обърнати назад. — Тя натъпка сгънатата хартия обратно в кесийката. Кейс я гледаше как разкъсва найлона, изчовърква дерма от гнездото и го лепва на вътрешната част на китката му.

— Тая Джейн Трета не е ли с остри черти, нос като човка? — Той видя как ръцете му очертават профил. — Тъмна коса? Млада?

— Май да. Но е глезотия, разбираш ли? С всичките тези пари.

Дрогата го блъсна като експресен влак, нажежена до бяло колона от светлина, изкачваща се по гръбнака му от областта на простатата, осветяваща шевовете на черепа с рентгеновите лъчи на дадената накъсо сексуална енергия. Зъбите му свиреха в алвеолите си като камертони, всеки един с перфектен тон и чист като етанол. Костите му под мъгливата обвивка на плътта бяха хромирани и полирани, ставите — покрити с филм от силикон. По пустинния под на черепа му бушуваха пясъчни бури, генерирайки вълни от остри искри статично електричество, които прескачаха зад очите му, сфери от най-чист кристал, разширявайки се…

— Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Вече го имаш. Имаме го. Горе на хълма, ще го имаме цяла нощ.

Гневът му растеше, неумолим, експоненциален, яздейки на гребена на бетафенетиламиновия потоп като носеща вълна, сеизмична течност, богат и корозивен. Ерекцията му беше като оловна пръчка. Лицата наоколо в „Тревога“ бяха изрисувани кукли, розовото и бялото на устите се движеше, движеше, думите се появяваха като отделни балончета от звук. Той погледна Кейт и видя всяка пора в загорялата кожа, очите, празни като матово стъкло, с оттенък на помътнял метал, слабото подпухване, най-дребните асиметрии на гърдите и ключиците… Зад очите му изригна бял огън.

Той пусна ръката й и се запрепъва към изхода, блъсвайки някого настрани от пътя си.

— Да ти го начукам! — изпищя тя зад него. — Шибан педераст!

Той не усещаше краката си. Ходеше на тях като на кокили, люлеейки се насам-натам по павираната с каменни плочи улица „Жул Верн“. В ушите му кънтеше далечно пулсиране, собствената му кръв, остроръби плоскости светлина разсичаха черепа му под дузина различни ъгли.

След това той се смръзна, изправен, с юмруци, притиснати до бедрата, отметната глава и отворени и треперещи устни. Докато гледаше некадърния зодиак на Свободната станция, съзвездията на нощните клубове на холографското небе се изместиха, плъзгайки се като течност надолу по оста на мрака, за да се скупчат като живи неща в мъртвия център на реалността. Докато не се събраха, поотделно и по стотици, за да образуват огромен простичък портрет, очертан с абсолютна графичност — звезди върху нощно небе. Лицето на госпожица Линда Лий.

Когато отново стана способен да погледне на друга посока, да спусне очи, той видя, че всяко друго лице по улицата е обърнато нагоре, че разхождащите се туристи се наслаждават на чудото. И когато светлините в небето изгаснаха, продрана наздравица се надигна от „Жул Верн“ и отекна от терасите и подредените балкони от лунен бетон.

Някъде започна да звъни камбаната на часовник. Някаква древна европейска мелодия.

Полунощ.

 

Той се разхожда до сутринта.

Въодушевлението отлиташе. Хромираният скелет ръждясваше с всеки нов час, плътта се материализираше, дрогираното усещане за нея отстъпваше място на реалното месо на неговото тяло. Не можеше да мисли. Това му харесваше много — да бъде в съзнание и да не може да мисли. Като че ли се превръщаше във всяко нещо, което видеше: паркова пейка, облак бели мушички около античен уличен фенер, автомат-градинар на черно-жълти ивици.

Холографският запис на изгрев пропълзя по Ладо-Ачезоновата система, розов и пламтящ. Кейс се насили да хапне омлет в едно кафе на „Дезидерата“, да пие вода и да изпуши последните си цигари. Полянката на покрива на „Интерконтинентал“ гъмжеше от хора, докато той я пресече. Тълпата се беше съсредоточила под ивичестите чадъри върху ранната си закуска от кафе и кроасани.

Гневът все още беше жив. Беше все едно да са те цапнали в някоя алея, и като се събудиш, да откриеш, че портмонето ти си е в джоба, непипнато. Той се грееше на него, неспособен да му даде име на обект.

Взе асансьора надолу до своя етаж и зарови из джоба си за кредитния чип от Свободната станция, който му служеше като ключ. Сънят вече беше реален, беше нещо, което той можеше да направи. Да легне на темперопора с цвят на пясък и да се потопи отново в мрака.

Те го чакаха там, тримата. Безупречните им бели спортни дрехи и орнаментен тен подчертаваше ръчно изработения органичен шик на обзавеждането. Момичето седеше на диван с драпирана покривка, и до нея, върху плетката, изобразяваща листо, лежеше автоматичен пистолет.

— Тюринг — каза тя. — Арестуван сте.