Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

7

В Бейоглу валеше, и наетият мерцедес се плъзгаше покрай зарешетените и мрачни прозорци на предпазливи гръцки и арменски златари. Улиците бяха почти празни, само няколко облечени в тъмно фигури изпращаха с поглед колата от пресечките.

— Някога това е била процъфтяващата европейска част на Отомански Истанбул — мъркаше колата.

— И после е затънала — обади се Кейс.

— Хилтънът е в Джумхуриет Кадеси — каза Моли. Тя се беше облегнала на сивия ултрадерматин на облицовката.

— И как така Армитаж лети сам? — запита Кейс. Главата го болеше.

— Щото ти му дойде до гуша. И си на път да дойдеш и на мен.

Той смяташе да й разкаже историята на Корто, но се отказа. Беше използувал в самолета приспивателен дерм.

Пътят от летището насам беше абсолютно прав, като сръчен разрез, разтворил града през средата. Беше гледал как се плъзгат назад дървени квартири с недодялани кърпени стени, кооперации, аркологии, мрачни жилищни строежи, още стени от рекламни пана и ръждясало желязо.

Финландецът, в нов костюм от Шинджуку, сарари черен, ги чакаше кисело във фоайето на Хилтън, закотвен във велурено кресло сред море от бледосини завеси.

— Исусе — каза Моли. — Плъх в официален костюм.

Те прекосиха фоайето.

— Колко взе, за да дойдеш чак тук, Финландецо? — Тя остави торбата си до креслото. — Сигурно по-малко, отколкото за да навлечеш костюм, а?

Горната устна на Финландеца се дръпна назад.

— Недостатъчно, сладуранке. — Той й подаде магнитен ключ, закачен за кръгло жълто номерче. — Вече сте регистрирани. Хончото е нагоре по стълбите. — Той се огледа. — Шибан град.

— Измъкнат ли те изпод купола, веднага хващаш агорафобия. Просто си представи, че това е Бруклин или нещо от сорта. — Тя завъртя ключа около пръста си. — Като паж ли си тук, или какво?

— Трябва да проверя имплантите на няколко типове.

— К’во става с дека ми? — запита Кейс.

Финландецът се намръщи.

— Съблюдавай протокола. Питай шефа.

Пръстите на Моли се размърдаха в сянката на якето й, свиха се за миг в знак. Финландецът се вгледа, след това кимна.

— Да — каза тя. — Знам кой е. — Кимна с глава към асансьорите.

— Напред, жокей.

Кейс я последва с двете чанти.

 

Стаята им спокойно можеше да бъде сбъркана с онази в Чиба, където Кейс беше видял Армитаж за пръв път. Той застана до прозореца, в сутрешната светлина, почти очаквайки да види Токийския залив. От другата страна на улицата имаше друг хотел. Продължаваше да вали. Няколко писари бяха намерили убежище по входовете, старите им гласопринтери бяха обвити в парчета чист найлон, доказателство, че писаното слово все още се радва тук на известен престиж. Това беше мудна страна. Кейс гледаше как матовочерен ситроен с примитивен водородно-клетъчен двигател изповръща петима мрачни турски офицери в измачкани зелени униформи. Те влязоха в хотела отсреща.

Хвърли поглед назад към леглото, към Моли, и се удиви на нейната бледност. Беше оставила микропоровата шина на леглоплочата на техния последен етаж, до трансдермалния индуктор. Очилата й отразяваха част от осветлението на стаята.

Сграбчи телефона, преди той да успее да звънне втори път.

— Радвам се че сте будни — каза Армитаж.

— Тъкмо ставам. Дамата още хърка. Виж к’во, шефе, мисля, че май е време да поприказваме малко. Мисля, че ще работя по-добре, ако знам малко повече за какво работя.

Тишина в слушалката. Кейс прехапа устни.

— Знаеш всичко, което ти трябва. Може би дори повече.

— Така ли?

— Облечи се, Кейс. Събуди я. Ще имате посетител до петнадесет минути. Името му е Терзибашиян. — Слушалката забибипка тихо. Армитаж беше затворил.

— Ставай, душко — каза Кейс. — Бач.

— Будна съм вече от час. — Огледалата се обърнаха.

— Идва някакъв Джерси Бастион.

— Голяма дарба за езици имаш, Кейс. Бас ловя, че си половин арменец. Това е слухарят, дето следи Ривиера за Армитаж. Дай една ръка.

Терзибашиян се оказа млад мъж в сив костюм и огледални, със златна рамка очила. Бялата му риза беше с разкопчана яка, откривайки кече от черни косми, толкова гъсто, че при първия поглед Кейс го взе за черна фланелка. Носеше черен Хилтънски поднос с три малки, претенциозни чашки гъсто черно кафе и три лепкави ориенталски сладки с цвят на слама.

— Ние трябва, както казвате на ингилизки, да подходим към това внимателно. — Той като че ли се вгледа упорито в Моли, но накрая сне сребристите очила. Очите му бяха тъмнокафяви, в тон с късичката, подстригана по военному коса. Той се усмихна:

— Така е по-добре, да? Иначе правим тунелна безкрайност, огледало срещу огледало… Особено вие — продължи той в нейна посока — трябва да внимавате. В Турция се гледа с лошо око на жени, които правят подобни модификации.

Моли прехапа сладката на две.

— Това си е мой проблем, готин — каза тя с пълна уста. Предъвка, преглътна и облиза устните си. — Знам те аз. Тропаш на фуражките, а? — Ръката й мързеливо се плъзна през отвора на якето и измъкна флетчера. Кейс не знаеше, че тя го носи.

— Много внимателно, моля — отрони Терзибашиян. Бялата порцеланова чашка беше замръзнала на сантиметри от устните му.

Тя приближи оръжието.

— Може би ще получиш експлозиви. Много. А може би ще получиш рак. Една стреличка, скапаняко. Няма да го усетиш с месеци.

— Моля ви. На ингилизки му казвате на това слагане много натясно…

— Аз му казвам лошо настроение. Казвай сега за твоя човек и си извличай задника оттук. — Тя остави оръжието.

— Той живее във Фенер, на Кючук Гюлхане Джадеси 14. Знам каналния му път, нощем към базара. Участвува в представления най-често в Йенишехир Палас Отели, модерно място в тюристик стил, но е било забелязано, че полицията е проявила известен интерес към тези представления. Управлението на Йенишехир е станало нервно. — Той се усмихна. Миришеше на някакъв афтър-шейв с металически дъх.

— Искам да зная за присадките му — каза тя, масажирайки бедрото си. — Искам да зная какво точно може да прави.

Терзибашиян кимна.

— Най-лошото са, както казвате на ингилизки, под-роб-но-сти-те. — Той произнесе думата като отделни внимателни срички.

 

— От лявата ни страна — говореше мерцедесът, докато се провираше през лабиринт засипани от дъжда улички — е Капалъ Чарши, големият базар.

Финландеца издаде до Кейс одобрителен звук, но гледаше в погрешна посока. Дясната страна на улицата беше заета от миниатюрни бунища. Кейс видя изкормен локомотив, покачен върху изпоцапани с ръжда, натрошени плочи гофриран мрамор. Обезглавени мраморни статуи бяха подредени като дърва за огрев.

— Зор за дома? — запита Кейс.

— Шибано място — отвърна Финландеца. Черната му копринена връзка беше започнала да напомня износена карбонова лента. По реверите му цъфтяха медальони от сос от кебап и пържени яйца.

— Хей, Джерси — каза Кейс на арменеца, който седеше зад тях, — къде са му инсталирали джунджуриите на тоя образ?

— В град Чиба. Той няма ляв бял дроб. Другият е натоварен, нали така се казва? Всеки може да купи такива импланти, но този е най-талантлив. — Мерцедесът зави рязко, за да избегне окичена с балони и натоварена с кожи количка. — Вървял съм след него по улицата и видях цяла дузина велосипеди да падат покрай него, посред бял ден. Намерих велосипедистите в болницата, историята е все същата — отровен скорпион стоял на ръчката на спирачката…

— „Каквото виждаш, това получаваш“, да — обади се Финландеца. — Виждал съм схемите на силикона на тоя тип. Много хитро. Каквото си представи, го виждаш. Мисля, че може да го свие в лъч и да изпържи ретина без проблеми.

— Казали ли сте го това на вашата приятелка? — Терзибашиян се наведе между ултрадерматиновите облегалки. — В Турция жените са все още жени. Тази…

Финландецът изпръхтя:

— Тази ще ти върже ташаците на вратовръзка, ако я изгледаш накриво.

— Не разбирам този идиом.

— Чудесно — каза Кейс. — Значи да млъкнеш.

Арменецът се дръпна назад, оставяйки металическия привкус на афтър-шейв. Започна да шепне в предавателчето „Саньо“ на някаква странна салата от гръцки, френски, турски и отделни английски думи. Предавателчето отговори на френски. Мерцедесът плавно зави зад ъгъла.

— Базарът на подправките, наричан понякога египетският базар, — говореше колата, — е бил съграден на мястото на по-ранен базар, изграден от султан Хатиси през 1660 година. Това е централният пазар на града за подправки, софтуер, парфюми, лекарства…

— Дрога — каза Кейс, гледайки как чистачките на колата кръстосват напред-назад по противокуршумния лексан. — Джерси, какво каза преди малко за тоя Ривиера, как му били вързани жиците?

— Смес от кокаин и меперидин, да. — Арменецът се върна отново към разговора с предавателчето.

— Демерол, така й казваха — каза Финландеца. — Той е високооборотен артист. С интересни хора ще работиш, Кейс.

— Голяма работа — каза Кейс и вдигна яката на якето си. — Ще му намерим на горкия смотаняк нов панкреас или там нещо.

 

След като навлязоха в базара, Финландецът значително се развесели, като че ли тъпканицата и чувството за задушаване го успокояваха. Те се движеха с арменеца през широк вестибюл, под опушени пластмасови плоскости и боядисано в зелено желязно скеле от времето на парните машини. Хиляди разпръснати реклами премигваха и потрепваха.

— Господи боже, — Финландеца дръпна Кейс за ръката, — виж там. — Той посочи. — Това е кон, човече. Виждал ли си някога кон?

Кейс хвърли поглед към препарираното животно и поклати глава. То беше поставено на нещо като пиедестал, близо до входа към мястото, където продаваха птици и маймунки. Краката му бяха почернели и козината им беше опадала през десетилетията на докосвания с ръце.

— Веднъж видях един в Мериланд, — каза Финландеца, — и това беше поне три години след пандемията. Някакави араби все още се опитват да ги отгледат от ДНК, но все нещо се скапва.

Кафявите стъклени очи на животното като че ли ги следяха, докато те минаваха покрай него. Терзибашиян ги доведе в кафене близо до центъра на пазара, в стая с нисък таван, която изглеждаше, като че ли е била непрекъснато преправяна в течение на столетия. Кльощави момчета в изцапани бели палта притичваха между заобиколените от хора маси, балансирайки стоманени подноси с бутилки Тюрк-Туборг и малки чашки чай.

Кейс купи кутия Йехеюан от продавач край вратата. Арменецът мърмореше нещо на предавателчето.

— Идвайте — каза той. — Тръгнал е. Всяка нощ върви по канала към базара, да купи сместа си от Али. Вашата жена е близо. Идвайте.

 

Алеята беше стара, твърде стара. Стените й бяха от блокчета тъмен камък. Паважът беше неравен и миришеше на капал цяло столетие бензин, абсорбиран от древния варовик.

— Не виждам нищо — прошепна той на Финландеца.

— Чудесно за плячката — отвърна Финландеца.

— Тихо — каза Терзибашиян, твърде силно.

Дърво проскърца по камък или бетон. Десет метра по-надолу по алеята върху мокрите павета се появи клин жълта светлина, разшири се. Някакви фигура излезе навън и вратата простърга обратно, оставяйки тясното място в мрак. Кейс потрепери.

— Сега — каза Терзибашиян, и брилянтен лъч бяла светлина, насочван от покрива на сградата срещу базара, прикова слабичката фигура до древната дървена врата в правилен кръг. Ярките очи се метнаха наляво, надясно и човекът рухна. Кейс помисли, че някой го е застрелял: той лежеше по лице, русата му коса бледнееше върху стария камък, слабите му длани бяха бели и безсилни.

Кръгът от светлина не трепна.

Гърбът на якето на падналия мъж се изду и се пръсна, и кръвта оплиска стената и прага. Чифт невероятно дълги, с подобни на въжета сухожилия ръце се присвиха, сиво-розови в светлината. Нещото като че ли се измъкваше от паважа през кървавата, неподвижна руина, която беше преди Ривиера. Беше високо два метра, стоеше на два крака и като че ли нямаше глава. След това бавно се завъртя с лице към тях и Кейс видя, че имаше глава, но нямаше шия. Беше безоко и кожата му блестеше като розовата повърхност на черво. Устата, ако това беше уста, беше кръгла, конична, плитка и покрита с трептяща растителност — коса или четина, блестяща като черен хром. То ритна настрани парцалите от дрехи и плът и пристъпи напред. Устата му като че ли ги търсеше, докато то се движеше.

Терзибашиян каза нещо на гръцки или на турски и атакува нещото. Ръцете му бяха разперени като на човек, който се опитва да скочи през прозореца. Той премина през нещото и се натъкна на блясъка от пистолетен изстрел от мрака оттатък кръга светлина. Парчета камък свирнаха край главата на Кейс; Финландеца го дръпна надолу, на земята.

Светлината от покрива изчезна, оставяйки го сред объркани послеобрази на блясъка на изстрела, чудовището и белия лъч. Ушите му бучаха.

След това светлината се върна, плъзгайки се, претърсвайки сенките. Терзибашиян се беше подпрял на стоманена врата, лицето му беше много бяло в светлината. Държеше се за лявата китка и гледаше как от рана на нея капе кръв. Блондинът, отново цял и неокървавен, лежеше в краката му.

Моли излезе от сянката, цялата в черно, с флетчера в ръка.

— Използувай радиото — каза арменецът през стиснати зъби. — Повикай Махмуд. Трябва да се махнем оттук. Това не е хубаво място.

— Тоя дребосък почти го направи — каза Финландеца. Колената му пукаха, докато се изправяше, тупайки безрезултатно крачолите си. — Гледаше шоуто на ужаса, нали? Не и сладура, дето се изниза от сцената. Направо готино. Добре, помогнете им да го извлекат оттука. Налага се да сканирам всичкото това оборудване, преди да се е събудил, да е сигурно, че стоката си струва парите на Армитаж.

Моли се наведе и вдигна нещо. Пистолет.

— Намбу — каза тя. — Приятно оръжие.

Терзибашиян изтърва кратък стон. Кейс забеляза, че повечето от средния му пръст липсва.

 

Градът беше обвит в предизгревно синьо. Тя каза на мерцедеса да ги откара до Топкапъ. Финландеца и огромен турчин на име Махмуд бяха прибрали Ривиера, още в безсъзнание, от алеята. След минути един прашен ситроен пристигна за арменеца, който изглеждаше на ръба на припадъка.

— Задник такъв! — насоли го Моли, отваряйки му вратата на колата. — Да беше си висял на мястото. Бях го нацелила от момента, в който се изниза. — Терджибашиян я зяпна. — Така или иначе, нямаме повече работа с теб. — Тя трясна вратата. — Попаднеш ли ми пак на пътя, ще те убия — добави право в бялото лице зад тъмното стъкло. Ситроенът избоботи надолу по алеята и зави тромаво по улицата.

Мерцедесът тихо бръмчеше през Истанбул, докато градът се пробуждаше. Минаха покрай тунелния терминал на Бейоглу и профучаха покрай лабиринтите от изоставени задни улици и полусринати къщи, които напомняха отдалечено на Кейс Париж.

— Какво е това? — попита той Моли, докато мерцедесът се паркираше край градините, които обкръжават Сераглиото. Той гледаше тъпо към бароковия конгломерат от стилове, наречен Топкапъ.

— Нещо като частен публичен дом за Краля — каза тя и се измъкна, протягайки се. — Държал доста жени тук. Сега е музей. Нещо от сорта на магазина на Финландеца, всичките тия работи просто са подредени вътре, големи диаманти, мечове, лявата ръка на Йоан Баптиста…

— Като в медицинска камера?

— Тцъ. Мъртва. Турена вътре в някаква ръка от бронз, с кукичка от едната страна, та християните да я целуват за щастие. Отвоювали я тези от християните преди сигурно един милион години, и никога не чистят тъпата джунджурия, щото била неверническа реликва.

Из градините на Сераглиото ръждясваха черни железни елени. Кейс вървеше до нея, гледайки как върховете на ботушите й мачкат неподстригваната трева, попарена от ранната слана. Вървяха по пътека от студени осмоъгълни плочи. Зимата чакаше някъде из Балканите.

— Тоя Терзи е първа класа лайно — каза тя. — Той е от тайната полиция. Мъчител. И адски лесен за купуване с парите, които предлага Армитаж. — В мокрите дървета около тях започнаха да пеят птици.

— Направих оная работа за теб, — каза Кейс, — тая в Лондон. Получих нещо, но не знам какво значи то. — Той и разказа историята на Корто.

— Добре, вече знаех, че в Крещящия юмрук не е имало никакъв Армитаж. Проверих. — Тя потупа ръждясалия хълбок на желязна кошута. — Смяташ ли, че микрокомпютърчето го е изкарало от оная работа? В оная френска болница?

— Смятам, че е бил Ледомлък — каза Кейс.

Тя кимна.

— Работата е — каза той — дали той е знаел, че това преди е бил Корто? Имам предвид, че той, общо взето, е бил никой, когато вече е бил уцелил лудницата, и може би Ледомлък просто…

— Да. Сглобил го е от инфо. Да… Тя се обърна и продължиха обратно. — Така излиза. Знаеш, човекът няма какъвто и да било частен живот. Поне доколкото аз знам. Видиш ли тип като него, знаеш, че се занимава с нещо, докато е сам. Но не и Армитаж. Седи и гледа стените, човече. След това нещо щраква и той полита на пълни обороти под командата на Ледомлък.

— Че за какво държи онази каса в Лондон? Носталгия?

— Може да не знае за нея — каза тя. — Може би тя просто е на негово име, а?

— Не схващам.

— Просто мислех на глас… Колко е умен един ИИ, Кейс?

— Зависи. Някои не са много по-умни от кучетата. Домашни животни. Струват бесни пари, така или иначе. Наистина умните са толкова умни, колкото Тюринговата полиция им позволяват да станат.

— Виж к’во, ти си жокей. Как така не си падаш диво по тези неща?

— Ами, — започна той, — те са редки, като начало. Повечето от тях са военни, наистина умните, и не можем да пробием леда. Точно от тях идва всичкия лед, знаеш ли? И после, там са и Тюринговите ченгета, а те са кофти опашка. — Той погледна към нея. — Не знам, то просто не влиза в ездата.

— Всички жокеи сте същите — каза тя. — Без въображение.

Те стигнаха до широк правоъгълен басейн, в който шарани бутаха муцуни в стъблата на някакво водно цвете. Тя ритна във водата камъче и се загледа как кръговете се разширяват.

— Тоя Ледомлък — каза тя. — Наистина едра работа, така ми се струва. Ние сме навън, където са само малките вълнички, не можем да видим скалата, която е плеснала в центъра. Знаем, че тук има нещо, но не и защо. Искам да знам защо. Искам да идеш и да говориш с Ледомлък.

— Не мога и да се приближа до него — каза той. — Мечтаеш си.

— Пробвай.

— Не може да се направи.

— Питай Платото.

— Какво ни е нужно от този Ривиера? — запита той, надявайки се да смени темата.

Тя плю в басейна.

— Един господ знае. Бих го убила в момента, когато ми падне. Видях профила му. Той е нещо като Юда по принуждение. Не може да се възбуди, ако не знае, че предава обекта на желанието си. Така пише във файла. И те първо трябва да го обичат. Може би и той ги обича. Затова за Терзи беше толкова лесно да ни го достави, той е бил тук три години, купувайки политици за тайната полиция. Сигурно Терзи го е оставял да гледа, когато са излизали подкарвачите на добитъка. Оправил е осемнадесет за три години. Всичките жени на възраст от двадесет до двадесет и пет. Изкарва на Терзи име на дисидент. — Тя пъхна ръце в джобовете на якето. — Защото ако беше намерил онази, която наистина е желал, щеше да се погрижи тя да се занимава с политика на всяка цена. Личността му е като костюм на Модерен. Профилът казва, че това е много рядък тип, един на няколко милиона. Което така или иначе говори добре за човешката порода, предполагам. — Тя се загледа в белите цветя и ленивите риби. Лицето й беше кисело. — Мисля, че ще трябва да си купя някаква специална застраховка срещу тоя Петер. — След това тя се обърна и се усмихна. Много студено.

— Какво значи това?

— Няма значение. Да се връщаме в Бейоглу и да намерим нещо като закуска. Тая нощ ще ми е заета отново. Да събирам нещата му от оня апартамент във Фенер, да се върна до базара и да му купя малко дрога…

— Да му купиш дрога? Много ли е важен?

Тя се разсмя.

— Не е заумирал без нея, приятелче. Но май не може да работи без точно тази подправка. Сега ми харесваш повече, така или иначе, не си толкова дяволски мършав. — Тя се усмихна. — Така че отивам при Али снабдителя и се запасявам. Действай.

 

Армитаж чакаше в стаята им в Хилтън.

— Време да стягаме багажа — каза той, и Кейс се опита да намери човека, наричан Корто, зад бледите сини очи и загорялата маска. Мислеше си за Уейдж, там, в Чиба. Операторите над едно определено ниво често подтискаха личността си, той знаеше това. Но Уейдж беше имал пороци, любовници. Дори деца, говореше се. Празнотата, която той срещаше у Армитаж, беше нещо различно.

— И накъде сега? — запита той, минавайки покрай човека, за да погледне надолу към улицата. — Какъв климат?

— Там нямат климат, само време — отвърна Армитаж. — Ето. Прочети брошурите. — Той постави нещо на масичката за кафе и се изправи.

— Ривиера наред ли е? Къде е Финландецът?

— Ривиера е екстра. Финландецът е на път към дома. — Армитаж се усмихна с усмивка, която беше точно толкова изразителна, колкото и помръдването на антената на някое насекомо. Златната му гривна издрънча, когато той се протегна да тупне Кейс по гърдите. — Не се пиши прекалено печен. Онези малки торбички са започнали да изтъняват, но не знаеш колко точно.

Кейс удържа лицето си абсолютно неподвижно и се насили да кимне.

Когато Армитаж си тръгна, той взе една от брошурите. Луксозен печат, на френски, английски и турски.

СВОБОДНАТА СТАНЦИЯ — ЗАЩО ДА ЧАКАТЕ?

 

Четиримата направиха регистрация за полет на THY от летище Йесликьой. Прехвърляне в Париж на совалката на JAL. Кейс седеше във фоайето на истанбулския Хилтън и наблюдаваше през стъклената витрина на магазинчето за подаръци как Ривиера разглежда фалшиви византийски парчетии. Армитаж стоеше на вратата на магазинчето. Тренчкотът му беше наметнат на раменете като плащ.

Ривиера беше слаб, рус, с мек глас. Английският му беше плавен и без акцент. Моли казваше, че е на тридесет, но да се отгатне възрастта му би било трудно. Тя казваше също, че официално той няма гражданство и пътува с фалшив датски паспорт. Беше продукт на каменните руини, обкръжаващи радиоактивното сърце на стария Бон.

Трима усмихнати японски туристи се провряха в магазина, усмихвайки се вежливо на Армитаж. Той прекоси магазинчето твърде бързо, твърде очевидно и застана до Ривиера. Ривиера се обърна и се усмихна. Беше много красив. Кейс предполагаше, че чертите му са създадени от хирург в Чиба. Умела работа, не като елементарно мъжествената сплав от екранни лица, която носеше Армитаж. Челото му беше високо и гладко, сивите очи спокойни и далечни. Носът му, който можеше да е бил твърде изящно скулптиран, изглеждаше като че ли е бил счупван и недобре наместен. Внушението за бруталност подчертаваше деликатността на челюстта му и бързината на усмивката му. Зъбите му бяха малки, равни и много бели. Кейс наблюдаваше как белите длани танцуват над ерзац-парчетата от скулптури.

Ривиера не се държеше като човек, който е бил атакуван предишната нощ, упоен с токсична стреличка, отвлечен, подложен на изследването на Финландеца и насилен от Армитаж да се присъедини към тяхната група.

Кейс погледна часовника си. Моли вече трябваше да се връща от отбиването за дрога. Отново погледна към Ривиера.

— Бас чукам, че си пищисан в момента, задник — каза той към фоайето. Посивяваща италианска матрона в бяло кожено смокингово яке смъкна очилата си „Порше“ и го изгледа. Той се ухили широко, стана и нарами чантата си. Трябваха му цигари за по време на полета. Чудеше се дали в совалката на JAL има отсек за пушачи.

— До скив, леди — каза той на дамата, която бързо нахлузи очилата обратно на носа си и се обърна настрани.

В магазинчето за подаръци имаше цигари, но той не си позволи да се доближи до Армитаж или Ривиера. Излезе от фоайето и намери автомат за стоки в тясна ниша, до края на редицата на телефонните автомати.

Измъкна един джоб лири, пъхайки малките монети от матова сплав една след друга, смътно учуден от анахроничността на процеса. Телефонът до него звънна.

Автоматично той посегна към него.

— Да?

Слаби обертонове, тихички неразбираеми гласове, дърдорещи през някаква орбитална връзка, и след това звук като от вятър.

— Здравей, Кейс.

Монета от петдесет лири падна от ръката му, подскочи и се изтъркули по килима на пода нанякъде.

— Ледомлък е, Кейс. Време е да поговорим.

Синтетичен глас.

— Не искаш ли да говориш, Кейс?

Той затвори.

Когато вървеше обратно към фоайето, забравил за цигарите, трябваше да мине покрай редицата телефони. Те прозвъняха подред, всеки само по веднъж, докато той минаваше покрай тях.