Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

19

Вила „Блуждаещ лъч“ беше паразитна структура, припомни си Кейс, излизайки покрай висулките уплътнител, през предния люк на „Маркус Гарвей“. „Блуждаещ лъч“ смучеше въздух и вода от Свободната станция, и нямаше собствена екосистема.

Свързващата тръба, която докът беше протегнал, беше по-сложна версия на онази, през която той се беше промъкнал, за да стигне до „Ханайва“, предназначена за използуване при ротационната гравитация на вретеното. Гофрираната тръба беше съставена от съединени хидравлични части, и във всеки сегмент имаше пръстен от твърда, грапава пластмаса. Пръстените служеха като пръчки на стълба. Проходът се извиваше около „Ханайва“, беше хоризонтален там, където се свързваше с люка на „Гарвей“, но завиваше остро нагоре и наляво, изисквайки вертикално катерене около извивката на корпуса на яхтата. Мелкум вече се провираше през пръстените, издърпвайки се нагоре с лявата си ръка. Дясната беше заета от ремингтона. Носеше изцапани стари торбести работни панталони, зеленото мушамено яке без ръкави и чифт парцаливи брезентови гуменки с яркочервени подметки. Всеки път, когато той се покатереше на следващ пръстен, тръбата леко се изместваше.

Закопчалките на импровизираната презрамка на Кейс се впиваха в рамото му под тежестта на Оно-Сендая и на конструкта на Платото. Единственото, което той усещаше в момента, беше страх. Общо изтръпване. Отблъсна го, заставяйки се да си припомни лекцията на Армитаж за вретеното и за вила „Блуждаещ лъч“. Започна да се изкачва. Екосистемата на Свободната станция беше ограничена, но не затворена. Цион беше затворена система, способна да действува в течение на години без доставка на материали отвън. Свободната станция произвеждаше собствени въздух и вода, но зависеше от непрекъснатите доставки на храна и от постоянното подхранване на почвата. Вила „Блуждаещ лъч“ не произвеждаше абсолютно нищо.

— Мъжки, — каза спокойно Мелкум, — давай нагоре, след мен.

Кейс се провлече странешком по кръговата стълба и се изкатери по последните няколко пръстена. Проходът опираше в гладък, леко изпъкнал люк с диаметър около два метра. Хидравличните сегменти на тръбата изчезваха в гъвкави гнезда, вградени в люка.

— И какво сега…

Устата на Кейс се затвори, когато капакът отскочи настрани и слабата разлика в налягането духна фин прах в очите му.

Мелкум се преметна през ръба, и Кейс чу тихия звук на освобождаване на предпазителя на Ремингтона.

— Мъжки, ти си, дето бързаш — прошепна той.

Кейс тупна до него.

Капакът се намираше в средата на кръгло, сводесто помещение, покрито със сини грапави пластмасови плочки. Мелкум го дръпна, посочи с ръка, и той видя монитор, вграден в извитата стена. На екрана му висок младеж с чертите на Тесие-Ашпул изтупваше нещо от ръкавите на тъмното си официално сако. Стоеше до съвсем същия люк, в съвсем същата стая.

— Съжалявам много, сър — каза някакъв глас от високоговорител над люка. Кейс погледна нагоре. — Очаквахме ви по-късно, на осевия док. Един момент, моля.

Младежът на екрана кимна нетърпеливо.

Мелкум се извъртя с оръжието в ръка към отворилата се вляво от тях врата. Дребничък евроазиат в оранжев работен костюм влезе през нея и ги зяпна. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук. След това я затвори. Кейс метна поглед към монитора. Празен.

— Кои…? — измънка човекът.

— Растафарианската пехота — изправи се Кейс. Кибердекът го тупна по хълбока. — Имаме спешна нужда да се включим в системата ви за охрана.

Човекът преглътна.

— Това проверка ли е? Проверка на лоялността. Трябва да е проверка на лоялността. — Той избърса дланите си в крачолите на оранжевия костюм.

— Не, мъжки, истинско. — Мелкум се измъкна от нишата, където се беше мушнал, и насочи Ремингтона към лицето на евроазиата. — Мърдай.

Те последваха човека през вратата в коридор, чиито излъскани бетонни стени и неравен от натрупаните килими под бяха отлично познати на Кейс.

— Хубави парцали — каза Мелкум, бутайки мъжа в гърба. — Мирише на черква.

Стигнаха до друг монитор, древен „Сони“, монтиран над пулт с клавиатура и сложен набор от куплунги за включване. Екранът светна в момента, когато те спряха, и Финландецът се ухили към тях от помещение, което приличаше на приемната на Филмстудио Холографикс.

— Добре. Мелкум завежда този тук долу до отворената преходна камера и го бутва там. Аз ще я заключа. Кейс, на теб ти трябва петият куплунг отляво, най-горния капак. В чекмеджето под пулта има адаптори. Нужен е Оно-Сендай двайсет-точка към Хитачи-четиридесет.

Докато Мелкум отведе пленника си, Кейс коленичи и зарови из набора куплунги. Накрая намери нужния, включи дека към адаптора и спря за момент.

— Трябва ли да изглеждаш така, приятел? — запита той лицето на екрана. Финландецът беше заменен линия по линия от изображението на Лони Зоун на фона на подкожушени японски плакати.

— Каквото ти душа иска, готин — проточи Зоун. — Просто намекни на Лони…

— Не — каза Кейс. — Използвай Финландеца. — И докато изображението на Зоун изчезваше, той пъхна адаптора Хитачи в куплунга му и постави тродите на челото си.

 

— Къде те нямаше? — запита Платото и се разсмя.

— Казах ти да не го правиш — рече Кейс.

— Майтап, момче, — отвърна конструктът, — стоп време за мен. Я да скив к’во става…

Програмата на Куанг беше зелена, точно в оттенъка на леда на Т-А. Докато Кейс гледаше, тя ставаше все по-непрозрачна, въпреки че все още виждаше ясно акулоподобното черно огледално нещо, когато погледнеше нагоре. Линиите на пречупване и халюцинациите бяха изчезнали, и нещото изглеждаше също така реално както и „Маркус Гарвей“, безкрил античен изтребител с гладки, покрити с черен хром стени.

— Екстра — каза Платото.

— Точно — потвърди Кейс и превключи.

 

… такива неща. Съжалявам — говореше Джейн Трета, докато превръзваше главата на Моли. — Медицинският блок казва, че няма смазване, няма невъзвратимо увреждане на окото. Сигурно не си го познавала много добре, преди да дойдеш тук?

— Не го познавах изобщо — каза изтощено Моли. Лежеше по гръб на високо легло или облицована маса. Кейс не можеше да усети счупения крак. Синестетичният ефект на първата инжекция като че ли беше преминал. Черната топка беше изчезнала, но дланите й бяха вързани с меко въже, което той не можеше да види.

— Той иска да те убие.

— Ще му се. — Моли се загледа в грубия таван, близо до силна лампа.

— Не мисля, че искам да му го позволя — каза Джейн Трета, и Моли болезнено обърна глава, за да погледне в тъмните очи.

— Не си играй с мен.

— Мисля, че може би ми харесва — каза Джейн Трета, и се наведе да целуне челото й, отмятайки косата назад с топла длан. По безцветната й джелаба имаше капки кръв.

— Къде изчезна той сега? — запита Моли.

— Сигурно за още една инжекция — каза Джейн Трета и се изправи. — Очакваше пристигането ти доста нетърпеливо. Мисля, че може би ще е забавно да те излекувам, Моли. — Тя се усмихна и разсеяно избърса окървавената си ръка в предницата на робата. — Кракът ти трябва да бъде наместен, но това може да бъде уредено.

— А Петер?

— Петер… — Тя леко поклати глава. Кичур черна коса се освободи и падна на челото й. — Петер започва да става скучен. Смятам, че изобщо употребата на наркотици е скучна. — Тя се изкикоти. — Поне у другите. Баща ми постоянно прекаляваше, сигурно си го забелязала.

Моли се напрегна.

— Не се стряскай — Пръстите на Джейн Трета погладиха кожата над колана на джинсите. — Неговото самоубийство беше резултат от моето манипулиране на лимитите за безопасност на замразителя му. Всъщност никога не съм го срещала наистина, ако ме разбираш. Изръсили са ме след като той за последен път е влязъл вътре. Но аз го познавах много добре. Модулите знаят всичко. Гледах как е убил майка ми. Ще ти го покажа, като се оправиш. Удушава я в леглото.

— Защо я е убил? — Непревързаното й око се фокусира на лицето на момичето.

— Не е могъл да приеме начина на развитие на семейството ни, планиран от нея. Тя беше поръчала конструирането на нашите изкуствени интелекти. Била е пълна с идеи. Представяла си ни е в симбиотична връзка с ИИ-тата, и всички корпоративни решения да се вземат така. Съзнателните ни решения, имам предвид. Тесие-Ашпул биха били безсмъртни, като кошер, всеки един от нас — част от едно голямо цяло. Впечатляващо. Ще ти превъртя записите й, близо хиляда часа. Но аз никога не съм я разбирала истински, и със смъртта й беше изгубена и нейната идея. Беше изгубена всяка идея, и ние просто започнахме да се свиваме в себе си. Вече рядко излизаме навън. Аз съм изключение.

— Казваш, че си се опитвала да убиеш дъртия? Ровичкала си из криогенните му програми?

Джейн Трета кимна.

— Помагаше ми един призрак. Така мислех, когато бях още много малка, че в корпоративните модули има призраци. Гласове. Един от тях беше това, което ти наричаш Ледомлък, което е кодът на Тюринг за нашия ИИ в Берн, въпреки, че тази му част, което те манипулира, е нещо като подпрограма.

— Един от тях? Още ли има?

— Още един. Но той не е говорил с мен вече от години. Мисля, че се е отказал. Предполагам, че и двата представляват резултат от качествата, които майка ми нареди да бъдат вложени в оригиналния софтуер, но тя беше изключително потайна жена, когато смяташе, че е необходимо. Ето. Пий. — Тя постави гъвкава пластмасова тръбичка до устните на Моли. — Вода. Само малко.

— Джейн, любима, — запита Ривиера бодро отнякъде извън полето на зрение, — изпитваш ли удоволствие от себе си?

— Остави ни сами, Петер.

— Игра на доктор… — Внезапно Моли се оказа лице в лице със себе си. Изображението беше проектирано на десетина сантиметра от носа й. Превръзките липсваха. Левият имплантат беше строшен, и дълго парче посребрена пластмаса беше забито дълбоко в очницата, подобна на обърнато басейнче от кръв.

— Хидео, — каза Джейн Трета, галейки корема на Моли, — погрижи се Петер да пострада, ако не се махне. Иди да поплуваш, Петер.

Изображението изчезна.

07:58:40 проблесна в мрака на превързаното око.

— Той каза, че ти знаеш кода. Петер го каза. Ледомлък има нужда от този код. — Кейс внезапно усети как ключето „Чубб“ лежи на найлоновия си конец до вътрешната извивка на лявата й гърда.

— Да. — Джейн Трета отдръпна ръката си. — Знам го. Научих го като дете. Мисля, че го научих насън… Или някъде от хилядите часове на дневниците на майка ми. Но мисля че Петер има право в предупреждението си да не го казвам. Ако разбирам правилно нещата, ще си имам работа с Тюринг, пък и призраците са капризни на първо място, и после всичко останало.

Кейс се изключи.

 

— Странен малък клиент, а? — Финландецът се ухили към Кейс от стария „Сони“.

Кейс сви рамене. Мелкум се връщаше по коридора, хванал Ремингтона под мишница. Ционитът се усмихваше, и главата му кимаше в ритъм, който Кейс не чуваше. Две тънки жълти жички се спускаха от ушите му до страничния джоб на якето му без ръкави.

— Дуб, мъжки — обади се той.

— Голямо куку си — каза Кейс.

— Чувам екстра, мъжки. Дуб на справедливостта.

— Ей, момчета, — каза Финландецът, — ослушвайте се. Идва транспортът ви. Не мога да прокарвам вечно номера толкова гладко като картинката на Жан Осми, дето залъга портиера, но мога да ви намеря превоз до мястото на Джейн Трета.

Кейс тъкмо издърпваше адаптора от гнездото, когато под тромавата бетонна арка, маркираща края на техния коридор, премина сервизна кола без шофьор. Може да беше и същата, на която се бяха возили африканците, но сега ги нямаше. Точно зад гърба на ниската дунапренова седалка, хванал се с мъничките си манипулаторчета за облицовката, дребният Браун премигваше със светодиода си.

— Хайде на автобуса — каза Кейс на Мелкум.