Петър Бобев
Отровният пръстен (8)

Предсказанието

Скитите се славеха като честни, неподкупни хора. Ала всяко стадо има и мърша. Това го знаеше най-добре Лизимах. Защото направо при него идваха всички, които имаха да му обадят нещо за враговете, пък и за приятелите му. Искаше той да знае всичко до най-малката тънкост. Убеден беше, че ако разгадае кроежите на противника, това вече представляваше половин победа.

Седнал на трона си в приемната зала, в присъствието само на Агатокъл, базилевсът разговаряше с двама скитски търговци, облечени в разкошните си носии, които стояха раболепно на колене пред него по източен обичай.

— Базилевсът Лизимах — рече той тихо, — истинският наследник на Великия Александър, чака да чуе мъдрите думи на почтените си гости.

Единият скит с дълга червена брада кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони още по-ниско.

— Славни базилевсе, нека нашият Папай^[1] и твоите богове бдят над тебе и над семейството ти!

Лизимах едва сдържа усмивката си. Наистина, твърде много грижи щеше да създаде на боговете неговото семейство. И не само неговото, а на всички диадохи^[2], за които често подмяташе, че женските им разправии струват повече от най-тежките битки. Та нали той самият имаше толкова горчив опит с четирите си жени, освен многобройните си наложници: и от Никая, майката на Агатокъл; и от одриската Макрис; от персийката Амастрис и Птоломеевата Арсиноя, сегашната му любимка. Леко ли е то, да имаш жена, половин век по-млада от тебе? Нима му създаваше малко ядове и враждата между двете неистински сестри: неговата Арсиноя и жената на Агатокъл Лизандра? Право думаха скитите, само божата намеса би могла да ги оправи.

Той повтори:

— Слушам ви, любезни гости.

И червенобрадият склони още по-ниско глава.

— Много път бихме дотук, о, светли базилевсе. Зарязахме делата си. Само за да ти направим тая услуга. Голяма загуба понесохме от търговията си. Много добичета измряха по пътя. Много стоки се похабиха от дъждовете.

Лизимах прекъсна словоизлиянията му:

— Ако новината заслужава, аз ще ви наградя богато.

Скитът продължи да се оплаква.

— Най-малко два таланта злато ще ни трябват да покрием щетите си. Откъде ще намерим два таланта злато?

Лизимах свъси вежди. Виждаше се как премисля трескаво. И повтори решително:

— Ако заслужава — ще ги получите от мен.

Агатокъл го изгледа явно учуден, неповярвал в такава необичайна за баща му щедрост.

Зарадвани, двамата скити пропълзяха по-близо до трона. Червенобрадият заговори бързо:

— Пази се, Лизимахе! Черни облаци се сбират над главата ти. Селевк Никатор, твоят враг отвъд Понта, изпроводи цял керван със скъпи дарове за нашите първенци. Кани ги да му гостуват. Ще дойде тогава и Дромихайт, гетският вожд. И галатите^[3]. И савроматите^[4]. Ще се съберат наесен. И догодина ще те нападнат вкупом. Скитите и гетите, ако склонят савроматите и галатите — от север, той — от изток, от юг — Деметриус.

Лизимах трепна. Нима и Деметриус? Нали съвсем наскоро сключи мир с него? Тъкмо за това, да бъде сигурен поне от юг. Но опита да запази спокойствие. И рече:

— Слушал съм много за това. Празни приказки.

Скитът бръкна в пазвата си и извади един пергамент. Подаде му го. Лизимах го разгъна, зачете го. И усети, че действително новината заслужаваше не само два таланта, а двадесет и два. В ръцете му бе попаднало писмото на скитския цар до Селевк, в което го уведомяваше, че се е срещал с Дромихайт и се е уговорил с него да нахлуят едновременно с всички сили срещу Лизимах по даден от Селевк знак. Само че за това Никатор се задължаваше да им осигури кораби за превоз през Понта, та да ударят Лизимаха и откъм брега.

Всичко бе очаквал базилевсът — нали бе съсредоточил отбраната си към Истър^[5]. Само за това не бе помислял — че флотата на Селевк, може би в съюз с пиратите, ще превози варварските пълчища, за да ги стовари нейде по крайбрежието, около Одесос, Дионисополис или Калатис^[6].

— Заслужихте наградата — вдигна той глава. — Но кажете преди това — как попадна пергаментът у вас?

Скитът намигна хитро.

— Ние сме пратениците до Селевк.

Лизимах едва успя да прикрие сянката на погнуса, която мина по лицето му. Отпрати ги с ръка.

— Идете си със здраве! Моят тезаурофилакт^[7] — ковчежникът ми, ще ви отброи заслужената награда.

Той плясна с ръце. Влезлият ефеб^[8] с позлатена броня се изпъна по войнишки. Лизимах му пошепна нещо на ухо и ефебът пак с войнишки поздрав напусна залата.

— Сега ни върни писмото! — обади се другият скит. — За да довършим задачата си.

Лизимах го прочете още веднаж. Паметта му беше все още достатъчно бистра. Можеше да мине и без препис.

Двамата скити изпълзяха доволни назад, поклониха се още веднаж доземи от вратата и си отидоха.

А Агатокъл стоеше все още слисан от необичайната щедрост на баща си. Забелязал учудването му, базилевсът се усмихна.

— Златото съвсем не е загубено — рече той. — Току-що заповядах да ги вържат и да ги предадат на скитите. С писмо от мен. С него ще съобщя на скитския цар, като на приятел, какви подлеци са неговите посланици. Тъй аз ще си запазя златото, а и скитите ще знаят, че ми е известно всичко. И тогава или ще се отдръпнат, или ще избързат, преди да са се подготвили добре. А и в двата случая аз печеля…

— Но, базилевсе… — не се стърпя Агатокъл. — Честно ли е това?

— А тяхното честно ли е? Да предадат своя цар!

— Но на теб ти направиха услуга.

Лизимах помълча, преди да отговори.

— Не само аз наказвам така предателите. Самият Филип, бащата на Александра, заповядал да убият тези, които му предали Амфиполис. „Щом като са годни да предадат съгражданите си — рекъл той, — колко по-лесно ще предадат мен.“

Агатокъл не можеше да възрази нищо срещу тоя довод. Той самият цял живот се бе гнусил от предателството. И все пак не беше сигурен защо баща му бе постъпил така — в името на справедливостта или от скъперничество. За да запази златото. Или и заради двете.

Ала Лизимах вече бе забравил за предателите и за тяхната участ. По-наложителни, по-близки мисли го тревожеха.

— Ако са поотделно — изрече гласно той колебанията си, — ще се справя лесно. Още от времето на Филип ги бием. Най-опасен беше Атей, деветдесетгодишният воин, който управляваше всички скити. Филип го победи и Атей загина в боя. Тогава и гетският цар Котела, за да има мир с Филип, му даде дъщеря си Меда за жена. Би ги и Александър. Още двадесетгодишен разгроми Сирма, царя на трибалите^[9]. Бил съм ги и аз неведнъж. Преди тридесетина години се срещнах с цар Севт, одриският, основателят на Севтополис, който извади насреща ми двадесет хиляди пехотинци и осем хиляди конника. Десет години по-късно разбих скитите в земите отвъд Истър, когато бяха въстанали Истрия^[10] и Калатия.

Агатокъл се осмели да възрази на баща си:

— Затова пък преди четиридесетина години Зопирион^[11], стратегът на Александра, загинал в Скития с тридесетхилядната си армия. Пък и аз самият няма да забравя, че бях пленник на Дромихайт. И той ме пусна, само за да не се кара с тебе.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го баща му рязко.

— Че не сме готови да се сразим с тях, ако са сплотени. Че трябва мъжки да се подготвим.

— Та нали това правя? Да ги разединя, да ги бия поотделно. Още това лято ще смажа Дромихайт, преди да се съедини със скитите и със Селевк. Някога аз бях само храбрец, необикновен храбрец. И толкоз. Сега трябва да бъда друг. Да бъда хитрец. Едно е да си соматофилакт^[12] на Александра, друго да си негов заместник…

Той се надигна и се прибра в покоите си. Остави сина си сам, замислен, смутен. Агатокъл вярваше в съобразителността, в дързостта на баща си. Лизимах беше безспорно най-добрият пълководец след Александър. Неговият поход срещу Антигон нямаше равен по майсторски замисъл и по изпълнение. Колко пъти, дори с многократно по-малки сили, бе успявал да се изплъзва от всяка клопка, докато издебне сгодния миг за противоудар. Но това не бе достатъчно сега, когато вратовете опитваха да го обкръжат отвред, както ловците обграждат с вдигнати копия и цяла глутница кучета самотния лъв. Вече не изглеждаха достатъчни само личните му качества, нужна беше и помощта на боговете. Трябваше да се разбере какво мислят боговете, каква участ му гласят. Агатокъл отдавна беше слушал за славата на сляпата жрица от Тиризис^[13]. И ето, от толкова време живееше в града, а все още не я бе посетил.

Би трябвало да изпрати баща си при нея, той да я пита. Защото и Филип се бе допитвал до Пития от Делфи^[14], където служеха жреците Тракиди, и Александър бе посетил Родопската оракулка. Нямаше равни на тракийските предсказатели в целия свят. Ала Лизимах отбягваше ясновидците и гадателите. Не че не им вярваше. Може би заради друго. Не държеше да знае какво му готви Тихе^[15]. А лошите езици подмятаха, че не ходи при тях от скъперничество, понеже не му се дават подаръци на жреците.

Агатокъл знаеше — нито той, нито който да било друг не би могъл да изпрати баща му при Сляпата. А трябваше да я питат. Сега вече им се налагаше да научат волята на боговете, да изпросят от тях съвет и поука. И щом като не рачеше Лизимах, това щеше да стори Агатокъл. И за бъдещето на баща си, и за бъдещето на царството, и за своето бъдеще.

За нето — да намисли, значеше да го извърши. Начаса той изпрати един ефеб в храма на Дионис да попита кога може да се яви пред оракула. Пратеникът се завърна скоро. На днешния ден жрицата не давала предсказания, такъв бил денят, запретен от Дионис Ясновидеца. Жреците молели благородния Агатокъл да ги почете с присъствието си утре. Тогава богопомазаната Орития щяла да му изтълкува волята на боговете.

И наистина рано на другия ден, без да спомене нещо пред баща си, метнал на гърба си снежно бял химатий^[16], придружен от десетина соматофилакти, Агатокъл се запъти към прорицалището.

Старият жрец го посрещна на стълбището между двете колони, които ограждаха ниския вход към храма. Въведе го почтително във вътрешната зала, осветявана слабо през кръглия тавански отвор. Стените, опушени от ежедневните жертвоприношения, бяха покрити с барелиефи, изобразяващи мистериите на Дионис и дивите оргии на менадите^[17], които с тирсове в ръце преследват из горите жертвените бикове и елени. А над тях, до самия свод, личаха загадъчните, необясними за простосмъртните, тракийски орнаменти с магическа сила: безкрайни спирали, символизиращи живота; концентрични кръгове, скрили в себе си смисъла на битието; успоредни зигзаги, които показват взаимната връзка на всички явления. А по пода бяха наредени оброчните плочи, оставени от усърдни богомолци, с изображенията на Тракийския конник, на отвлечния от пиратите Дионис, на свирещия Орфей, на седналата заднешком върху кошута Бендида^[18].

И ето, иззад колонадата в дъното на храма се показа подобна на оживяла мумия сляпата жрица. С безизразно лице, прикрило радостта, която бушуваше в озлобеното й сърце. Цяла нощ не бе мигнала. Тържествуваше. Най-сетне идваше при нея. Ако не бащата, то синът. И чрез сина тя щеше да изпълни това, което бе решила — да осъществи най-сетне отмъщението си, по-жестоко от всяко друго, много по-жестоко от несполучливите й досегашни опити да го отрови, да устрои покушение срещу него, да подпомага външните му врагове.

Свещеният огън, подклаждан отвътре, избликна от олтара. И Агатокъл изля върху пламъка няколко плиски вино. Тогава старият жрец се обърна към него:

— Кажи, Агатокле, сине Лизимахов! Какво тревожи покоя ти? Какво те води да дириш съвет от безсмъртните?

Орития стоеше зад жертвеника като статуя, с прехласнато лице, сякаш не от тоя свят.

— Не за себе си идвам сега — отговори Агатокъл. — А за баща си. Защото участта на Лизимах — това е участта на царството; защото участта на царството — това е и моята участ. Отговори ми, Орития, какво трябва да стори Лизимах, за да обезвреди враговете си, за да осъществи замислите си?

Орития мълчеше, сякаш нечула думите му, докато отдолу, от подножието на жертвеника, избухна облак благоуханен дим, който я обви, скри я от погледа на богомолците. Чак тогава се чуха думите й, далечни и глухи, като ехо от гласа на божеството:

— Аз виждам. Нейде далече. Виждам евнух. Под него злато. Не вярвай на евнуси!

Агатокъл напрегна слух да разбере неясния смисъл на фъфлещите старчески устни. Ставаше дума за Пергам^[19]. Не за друго. Там се пазеше съкровището на Лизимах. И Филетер, евнухът, беше царският тезаурофилакт. Но Филетер изглеждаше верен на базилевса. Филетер, братът на Атала, беше приятел на Агатокъл още от корпуса на царските момчета. И все пак — дали наистина някой можеше да остане верен в това толкова невярно време? Щом боговете го изричаха чрез устата на безпогрешната жрица.

Орития продължаваше бавно, сричка по сричка, като на сън:

— От глад умира катеричката, която крие лешниците си само в една хралупа.

Агатокъл бързаше да проумее смисъла и на тоя намек. Дали наистина боговете потвърждаваха хрумването на баща му да раздели богатствата си на няколко места — както катеричката крие запасите си из много хралупи в гората.

И все пак не това го вълнуваше най-много, не златото. Повече другото — съдбата на баща му, на цялото царство. Затова чакаше да чуе думи за най-важното.

И ги чу.

— Лъвът се готви за скок — добави Орития. — Лъвски скок. Ала не стига само лъвската сила. В подземието има злато. Злато за пръста, златото на славата. Великия с него изявяваше властта си. Великия каза: „За най-силния!“ Който носи златото на пръста си, ще властвува над света.

И за тия забулени слова Агатокъл се досети. Научил бе това, което му беше нужно. Ставаше дума за пръстена, който Александър бе показал на Пердика. Този пръстен, който си бе присвоил Пердика, докато Лизимах му го отне. Ала кой знае защо — дали защото още не се смяташе равен на Великия, не бе посмял да го сложи на ръката си, а го бе скътал ведно с другите си скъпоценности в съкровищницата на Пергам.

И сякаш, за да не остане повече съмнение, Орития се изправи сред дима с разперени ръце и изкрещя:

— Пръстенът на Александра! Пръстенът на славата!

Олюля се и рухна безчувствена на пода.