Петър Бобев
Отровният пръстен (5)

Покушението

Най-сетне, след цяла седмица плаване, блъскан от жестоката буря, корабът на Лизимах успя да се вмъкне на завет в пристана на Тиризис^[1]. Не спря никъде по пътя: ни в Аполония, ни в Месамбрия, нито в Анхиалос или Одесос. Лизимах не посмя да стори това — първо, защото не искаше да приближава в такава буря опасния бряг; и второ, защото му се щеше да стигне изненадващо в Тиризис, за да не разберат враговете му какво замисля.

Не допускаше само, че тези врагове бяха добре осведомени за пътуването му и вече го дебнеха. Хефестий и другите съзаклятници бяха научили от стари хора как е бил посрещан в миналото базилевсът. И вече знаеха, че Лизимах обичал тържествата. Затова влизал през Главната порта и по главната улица, ограден плътно от телохранителите си, достигал агората — градския площад. Там принасял жертва на боговете и поздравявал народа. Така, в съгласие с наученото, изготвиха плана си. Определиха местата на засадите. Както ловците в гората. Четирима изтеглиха жребия. И четиримата щяха да направят опита — та поне един да успее. От покривите на четири къщи щяха да полетят едновременно четири стрели. Все някоя от тях трябваше да улучи смъртоносно тиранина. И четиримата току-що бяха напуснали гимназиона^[2]. Наистина, още не бяха отбили военната си тегоба, ала затова пък от няколко месеца насам се упражняваха упорито в стрелба с лък.

Зад скалната грамада, вдадена дълбоко в морето, подобна на циклопски вълнолом, вълните бяха притихнали съвсем и тежката триера едва се поклащаше. Моряците, брадясали, с изпити от борбата със стихията лица, с вдълбани и кръвясали от вятъра и безсънието очи, опитваха да скатаят раздърпаните платна, да наместят ново кормило в скобата на счупеното ляво гребло. Робите бяха заспали върху дръжките на веслата, веднага щом като хортаторът^[3] бе престанал да отмерва такта.

Лизимах, едър и силен, с напълно побеляла коса, стоеше изправен върху най-горната палуба, с вирната глава и бодър изглед, като че ли и той самият не бе се борил с бурята редом с простите матроси. Не напразно го оприличаваха на Милон от Кротон, героя, пренесъл през целия стадион на ръце жив бик и го изял за един ден. Не напразно се ширеше славата му на лъвоубиец, която той и до днес поддържаше, като показваше на всички кожата на убития от него в единоборство звяр.

Погледът му обхождаше огромния масив на Тиризис, наяден от ветровете и дъждовете като гъсто надупчена от червеите дървесина. Внушителен, мощен, заплашителен — сякаш нарочно създаден да властвува над морето. А отгоре, на върха, в шеметната висина, се белееха крепостните стени на града, сякаш израсли, сякаш продължение на гигантската си каменна основа.

Малко градче беше Тиризис. Та може ли да се нарече град такова селище, което едва бе успяло да открие гимназион, ала силите му не бяха достигнали да си създаде и театър, тъй както се полага на един елински град? Театърът — това е училище за възрастните. Заради театралните представления тиризчани ходеха в Дионисополис, в Одесос, та дори в Елада, за да се насладят от играта на най-прочутите слуги на Дионис, както наричаха актьорите. Не ставаха в Тиризис и значителни състезания. Нямаха нито един свестен стадион, в който и мъжете, и жените да покажат силата и красотата на телата си. А така също и ума си — в песни и стихове. Калон кагатон — това мечтаеше елинът. Физическо и духовно съвършенство. Както изобразяваха Херкулес едновременно с тояга и лира, така изискваха и от обикновените смъртни да умеят всичко. Затова Питагор, великият математик, се славеше и като юмручен боец; Хипократ Лечителят се бореше и надбягваше с коне по стадионите. Известни спортисти бяха и Платон, Сократ, Софокъл, Еврипид. Та не беше ли и самият Аполон и музикант, и поет, и лекар, и пророк в един образ с дискометача и стрелеца? Нали Аполон беше победил в бой с юмруци самия Арес, бога на войната?

Много още трябваше да се направи, за да стане това поселище истински град. Ала виж — от военно гледище несравним беше Тиризис — мощна и непристъпна твърдина. Само една стена от стотина разкрача при най-голямото стеснение на полуострова можеше да противостои срещу хиляди нападатели. И наистина устояваше досега: и срещу кробизи^[4], и срещу гети, и срещу скити — както в миналото — пред набезите на околните тиризи.

Не само като крепост. И за друго я разглеждаше Лизимах. Столица си търсеше той — достойна за сегашното му царство, още по-достойна за онова, що замисляше. Където минеше навремето си Александър, навред сееше нови градове, пръскаше елинската култура по целия свят. Вземаше култура и от покорените варвари. Много селища разруши, като се почне от Тива и се стигне до Персеполис. Не по-малко и създаде. Повече от седемдесет нови града бележеха пътя на победите му. И от тях — осемнадесет Александрии. А от тях — най-голямата, най-славната — Египетската Александрия на Птоломей. Великия ги създаде, преди да е навършил тридесет и три години. Градове със смесено население — от елини и варвари. Нали това беше мечтата му — да слее Изтока с Елада в една световна общност? Александър, още дете, се оплакваше, че баща му Филип е извършил всички подвизи, които са по силите на смъртните. А Лизимах досега пък не постигна съвсем нищо. Александър извърши всичко. Това, което той не успя, се оказа непостижимо и за приемниците му. Ех, наистина той наследи отлична държава с ненадмината армия, изградени търпеливо от баща му. Без Филипа нямаше да се роди величието на Великия. А какво остави Александър на диадохите^[5] си — една разпръсната по всички краища на света държава, една изтощена войска, един развратен от непривичния му разкош народ от разглезени бивши овчари. Можеше ли някой, можеше ли Лизимах да продължи делото на Александра?

При вида на тая естествена крепост старата му мечта отново се разбуждаше. С какво впрочем го превъзхождаше предшественикът му? Със сила ли? Нима можеше някой да се мери по сила и издръжливост с Лизимах? С воля ли? Та нима през целия си дълъг живот не бе доказал на всички, че умее упорито да преследва целите си? С твърдостта си ли? Че кой се бе разправял по-малко жестоко с всеки, който бе дръзвал да се изпречи на пътя му?

Александър остави завета си — да не разкъсват империята. А те, диадохите, уж най-верните му другари, я раздърпаха още пред смъртното му ложе. Всеки се смяташе най-достоен за мястото му. Оставаше им да решат спора само с оръжие. И ето, толкова десетилетия, те се дебнеха, сговаряха се един срещу друг, избиваха се, без при това някой да спечели надмощието.

Лизимах все още не се бе отчаял. Още чувствуваше сили да завърши своето дело. Нима не потвърждаваше това и последната му женитба? Не само по политически причини бе изгонил третата си жена, персийката Амастрис, за да доведе в двореца Арсиноя, дъщерята на Птоломей. Оженил се бе едновременно със сина си Агатокъл, който пък бе взел доведената сестра на Арсиноя, Лизандра. Наистина, убедил се бе, че не притежава достатъчно сили да разгроми съперниците си: Птоломей, Касандър, Деметриус и особено упорития Селевк. Пред тях разполагаше с едно преимущество. Те нямаха възможности да се разширяват: нито към Индия, нито към Рим, нито към Картаген. Единствен той имаше накъде да се насочва, нови земи да завоюва, нови народи да покорява. Северът за него стоеше открит. Непознатият, загадъчен Север, населен със здрави и работливи, но войнствени народи, от които ставаха чудесни роби и несравними войскари. Гети, скити, андрофаги, хиперборейци — кои от тях съществуващи, кои измислени. Вярно ли беше например, че архипеите се раждали плешиви и ставали съдии в съседните племена; че иседоните убивали старците си и ядели месото им, а черепите им позлатявали; че аримаспите били еднооки?

Нататък обръщаше поглед Лизимах. За това мечтаеше по цели нощи. Най-първо да покори гетите с техния непокорен владетел Дромихайт. Да завладее земята им — богата на жито, на стада, на работни хора. Той държеше в своите фаланги много наемници гети. И не можеше да каже кои са по-храбри: скитите ли, галатите^[6] или гетите. Непобедима щеше да бъде една многобройна войска от гети. И евтина. Малка плата искаха гетите, малко ядяха. Големи несгоди понасяха, не жалеха живота си. За елините смъртта беше зловеща, тя ги отвеждаше в мрачното царство на Аид^[7]. И те пристъпваха с ужас прага му. За гетите смъртта представляваше пътуване в слънчева желана страна. При Залмоксис^[8].

И не само Гетия. Гетия не беше крайната му цел. Защото отвъд нея почваше необхватната страна на непознатите тайнствени народи, от които като река течаха кервани с роби, с кожи, със злато. Особено злато. На север са плавали аргонавтите към Златното руно на Колхида^[9]. Злочестата Йо, изоставена от гузния Зевс, превърната на крава, бягайки от ревнивата Хера, минала и през страната на аримаспите, в която грифони^[10] пазят планини от злато, а еднооките аримаспи, яхнали бесните си коне, го крадат от тях. В трагедията си „Прикованият Прометей“ Есхил казва: „Пази се от остроклюнестите безмълвни кучета на Зевс, от грифоните и еднооката конница на аримаспите!“ Оттам някъде, от далечния север, където хората спели зимен сън като мечките, течеше поток от злато, което, попаднало в ръцете на бактрийските прекупчици, биваше препродавано после на саките и персите. За него мечтаеше Лизимах — да се добере до извора на златната река. Защото отдавна се бе убедил в това — чието е златото, негов е светът. Не друг, а бащата на Александра го бе казал: „Всяка крепостна стена, която не може да бъде превзета с оръжие, може много лесно да бъде прескочена от натоварено със злато магаре.“ Филип не приказваше празни приказки, знаеше чудесно как се преминават крепостни стени.

Лизимах беше натрупал голямо имане. През дългия си живот бе успял да събере толкова злато и скъпоценности, колкото не бе притежавал самият Александър. Подземията на Пергам^[11] и Сарди^[12] вече не можеха да ги побират. Ала на него все му изглеждаха недостатъчни. Кажи-речи през ден той правеше своите пресмятания. И през ден се убеждаваше, че все още средствата му не достигат да въоръжи такава армия, каквато му беше нужна, за да осъществи най-съкровените си замисли. Такава армия, с която да довърши делото на Великия, да изрине разните му Птоломеевци, Селевковци и други, да помете Рим и Картаген, да се разпростре на север, на юг, на запад и изток, докъде има земя и хора. Една земя — с един базилевс Лизимах.

А го наричаха на подбив „Скъперника“. Нека си злословят! Защото не подозираха какви надежди, какви честолюбиви кроежи зрееха в съзнанието му. А нямаха ум да прозрат това, което той вече бе оценил — силата на парите. Александър трупаше богатство с меча си. Лизимах щеше да купи колкото ще мечове с богатството си. Затова стискаше парите, не ги пилееше така, както ги пилееха другите, както ги пилееше и широкопръстият Птоломей по някакви си скулптори, философи и музиканти. А Лизимах предпочиташе и често повтаряше мисълта на Александра, че философите трябва само да бъдат бесени. Не даваше пари той за празни работи. След като създадеше световното си царство, след като го утвърдеше, едва тогава можеше да си позволи разкоша да мисли за изкуство и за наука. Сега само трупаше златото. Все едно вързан боен слон, който щеше да насочи срещу враговете, когато му дойдеше времето. Не поддържаше и постоянна армия. Ако му потрябваха, щеше да набере колкото ще мечове под знамената си.

И съкровищата му растяха. Вървеше му — ще речеш, че и него бе благословил Дионис да превръща като легендарния Мидас^[13] в злато всичко, до което се докоснеше.

В наядената, подкопана от морето основа на Тиризис, опасана с пояс от скален трошляк като титанични руини, се блъскаха с грохот и взривове от пяна нестихващите вълни. А отсам, на завет от бурята, по стръмната скалиста стена се катереха голи момчета и скачаха в притихналите вирчета на залива — всяко оттам, докъдето стигаше смелостта и дързостта му. При вида на сърцатата им игра Лизимах неволно се усмихна. От тях щяха да излязат отлични моряци. С такива моряци той щеше да извърши по-велики плавания дори от това, което бе постигнал самият Неарх^[14].

На пристана, обграден с насаждения от лаврови храсти, настана оживление. Тълпата любопитни безделници се разпръсна, даде път на фрурарха^[15] — военния началник на крепостта, който премина бързо на палубата, следван от двадесетина воина с излъскани до блясък брони. Той се изпъчи във войнишка стойка пред базилевса си, тъй както подобава на истински боец, и поздрави отсечено:

— Хайре! Радвай се!

Лизимах отвърна:

— Хайре!

— Крепостта е готова — доложи военачалникът — да посрещне базилевса си.

Ала Лизимах не бързаше. Той погледна сянката на гномона — слънчевия часовник, и даде знак на Атробат, началника на телохранителите си — соматофилактите^[16]. Старият воин, почти връстник на Лизимах и негов съпътник от времето на Александра, отдели петдесетина гвардейци и ги изпрати напред към града. За своята сигурност базилевсът не разчиташе на провинциалната стража. Имаше си своя охрана — вярна, неподкупна. От история много не се интересуваше, пергаменти и папируси не четеше, но това беше успял да научи — царете най-често загиват от телохранителите си.

Стражите му навлязоха в градището, опразниха начаса главната улица, изтласквайки народа в страничните отклонения. Половината останаха долу, на кръстопътите, а останалите се покатериха по покривите, за да прогонят оттам всички, деца и старци, които се надяваха отвисоко да погледат рядкото зрелище. После те самите се настаниха горе с готови опънати лъкове.

Чак тогава отдолу по тясната улица, оградена с едноетажни каменни домове без прозорци, се зададе тържественото шествие. Най-отпред пристъпваше с тежка крачка отред аргираспиди^[17] — защитените с посребрени щитове пехотинци. Веднага след тях затрополи конницата на етерите^[18] — приближените на базилевса, с червени космести гребени върху позлатените си шлемове, с украсени със златни плетеници брони, с кръгли щитове, върху които бяха изобразени в барелиефи бойни сцени, и железни мечове на бедрата.

Между тях върху пръхтящ бял жребец яздеше Лизимах, най-скромно облечен от всички, навъсен и суров, сякаш никога неуспял да се почувствува цар, а останал докрай само войник.

Зад етерите маршируваха мрачни и заплашителни пеугетайрите — пехотните гвардейци с бронзови шлемове, с вълнени наметала — химатии^[19], и кожени сандали, обковани с гвоздеи и привързани с ремъци до колената.

Народът — аристократи с разкошни бели одежди, свободни граждани, полуголи роби и тълпи варвари, облечени с народните си носии — напираше по кръстопътите, катереше се по стените, по редките смоковници и маслинени дървета, които упоритите елини безуспешно опитваха да приспособят в този суров край; подскачаше нагоре да види нещо, та наредените в шпалир войскари едва смогваха да удържат с викове и ругатни напора му.

Ненадейно от последния кръстопът пред агората четирима младежи изтласкаха войника, който им препречваше пътя с щит и копие, и се нахвърлиха върху минаващия базилевс.

Поставената на покривите охрана беше объркала плана на заговорниците. Не им бе останал друг изход освен тоя — с внезапно дръзко нападение да изпълнят обета си.

Ала стрелците от покривите знаеха добре своята работа. Още преди да направят първите си крачки, тримата нападатели се свлякоха на пътя, сразени от отправените отгоре им стрели. Единствен незасегнат, Хефестий се метна като рис върху коня и замахна да забие камата в открития врат на базилевса. Ала подцени силите му, забравил, че на младини Лизимах бе убил лъв в единоборство. Старият базилевс се извърна необичайно ловко за годините си и с точен удар изби оръжието от ръката на нападателя. После с втори удар в лицето го просна на земята. Няколко етери се метнаха отгоре му и го предадоха на градските стражи. Шествието продължи, сякаш нищо не бе станало.

Процесията се разгъна на площада — агората, украсен с мраморни статуи на богове и богоравни герои, прославили града в няколко олимпиади. Лизимах слезе от коня, посрещнат с източни поклони от първия архонт и другите големци на градската олигархия, за да принесе жертва на боговете. В шума на овациите и ехтежа на музиката не забеляза изправената зад портала на Дионисиевото светилище стара жрица, която, простряла напред костелива ръка, сякаш го оплиташе в мрежата на тайнствените си магии. Тържествуваща — престарелият лъв наближаваше ловната яма. А ловецът щеше да бъде Орития — тя нямаше да го изпусне като ония неопитни момчета.

След като се прибра в двореца и се изкъпа в затоплената баня, Лизимах заповяда да въведат при него задържания съзаклятник.

— Кой си ти? — запита сурово базилевсът.

Младежът, окървавен от бой, с вързани ръце, не отвърна. Само го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.

— Хефестий — доложи един от стражите. — Син на Аридей.

— Значи, елин? — подметна Лизимах.

Момъкът изръмжа:

— Не, не чист елин! Майка ми е тракийка. От тиризите.

— Още по-зле тогава! Катър между човек и дивак.

— Траките сами се наричат „драсикес“ — храбри бойци — пресече го Хефестий. — А елините изопачиха това име в „траки“, което значи диви.

След кратко замисляне Лизимах рече:

— Ако ми кажеш кой те прати, ще ти подаря живота. Селевк или Дромихайт?

— Никой! Аз сам, по собствена воля.

— Не упорствувай! Пред мен всеки признава. Не ме карай да осакатявам младото ти тяло!

Хефестий вирна глава.

— Синът на Аридей не за пари продава живота си.

— А за какво тогава?

— За свободата! И елините, и траките те мразят. Жадуват да се измъкнат от твоя гнет. Не можах аз, други ще го сторят. Свободата ще възтържествува.

Базилевсът махна презрително с ръка. Остарял беше. Наслушал се бе на речи и словоборства. На силни думи.

— Имаше в Атина един дърдорко — Демостен^[20]. Но Филип не се уплаши от неговите филипики.

И добави с тих напътствуващ глас:

— Винаги силата е редила света.

— Повече няма да го реди! Демосът^[21] пак ще вземе съдбините си в свои ръце!

— Демосът! — сви устни Лизимах. Спокоен, без да се гневи от предизвикателствата на младежа; уверен в неуязвимостта си от хлапашките му забележки. — Знаеш ли какво казва Аристотел, учителят на Великия Александър? „За да управляваш народа, трябва да го презираш. Така се укрепва властта над презряното стадо.“

Той изведнъж прие суровия си вид.

— Достатъчно! Кажи кой ви изпрати?

— Никой! — отвърна твърдо и тоя път Хефестий. — По своя воля!

— А защо?

— За да защитим домовете си от вас, поробителите. Базилевсът се замисли.

— Ако ми беше казал кой те е подучил, щях да ти простя.

И се обърна към стражите:

— Приковете го към вратата на дома му! Да го пази! И със своя пример, волею-неволею, да пази държавата ми от враговете й.

Това наказание беше научил от персите. То имаше въздействие, крепеше управниците им: царя на царете и сатрапите.

Войниците хванаха осъдения, та го помъкнаха навън. И така повлечен от грубите им ръце, момъкът се извърна.

— Смърт на тираните: — извика той.

Лизимах се усмихна тъжно. Съжаляваше за младостта му. Ала нямаше право да постъпи иначе. Народът трябваше да бъде държан в подчинение. В името на Голямата цел. Която не бе съдено да осъществя Александър. И беше легнала изцяло върху плещите на Лизимах. В Тир Александър бе разпънал на кръст хиляда и триста защитници на домовете си. След като ги бе накарал да съборят тези домове и с измъкнатите от тях греди да си изковат сами кръстовете… Бе разрушил Тива и бе продал в робство тридесет хиляди тиванци. Бе сринал десетки градове, бе избил стотици хиляди хора. Все в името на Голямата цел. Нали в името на същата цел, чийто наследник се смяташе, и Лизимах се бе стремял към единството на царството си, с всички средства? Нали в името на това единство бе убил мъжа на дъщеря си, а нея бе тикнал в затвора?

Нима заради безразсъдството на няколко вироглави хлапака, иначе добри и почтени момчета, трябваше да се откаже от Голямата си цел, когато наближаваше да я осъществи?