Петър Бобев
Отровният пръстен (12)

Гибелната страст

Корабът пристана на кея рано сутринта, след като бе пътувал спокойно в тихо като езеро море. Кристалните вълни припляскваха лениво в подножието на отвесната скална грамада на Тиризис^[1]. По камъните, облепени с морски жълъди, а под водната линия накичени с полюшкващи се при всяка нова вълна водорасли, пробягваха криви раци, които щапукаха уплашени да се намъкнат из междините. Още сънливи, чайките дремеха, кацнали във водата. Рибарите бързаха да навлязат в морето с утрешния бриз, за да разставят навреме парагадите.

Царица Арсиноя, облечена с дълъг снежнобял хитон, препасан през кръста, с преметнат през дясното рамо разкошен химатий^[2], натопи бронзовото си огледало в съд с вода, за да стане по-лъскаво, и се погледна. Оправи прическата си, нагласи златната диадема, обсипана със скъпоценни камъни, разтърси с изящно движение тежките обеци на ушите си, разгледа гривните и пръстените, с които бяха отрупани ръцете й. Очите, начернени по източен обичай, издадоха доволството й. Тя махна с ръка и робините отстъпиха назад, сториха й път.

Свежа и хубава като утринта, Арсиноя излезе от каютата. На палубата вече стоеше готова разкошна носилка, до която бяха коленичили четирима роби. Изчакали покорно господарката си да се нагласи в леглото, те я вдигнаха върху яките си рамене и тръгнаха по спуснатото мостче към брега, където я посрещна с почтително мълчание фрурархът^[3] — началникът на крепостта със свитата си. Арсиноя само им махна приветствено с ръка през леко отметнатата завеска и даде заповед на робите да продължат, без да спират, последвана от целия ескорт.

Пътят криволичеше и се издигаше плавно нагоре към платото. Отстрани, навред, където бяха успели да се сместят, се тълпяха мъже и жени, рибари, земеделци и роби, любопитни да видят своята царица, славата за чиято красота бе стигнала и тук.

Най-сетне шествието мина през градската порта. Стражите отпуснаха към земята копията си за почест, както пред базилевса. Носилката продължи, като се поклащаше над главите на множеството.

Ето и чертогът! Колко скромен, неподобаващ за един базилевс й се стори той на нея, дъщерята на Птоломей, свикнала с разкоша на Изтока, свикнала да бъде оградена с великолепие и с хора на изкуството. Пък не само тоя. И другите дворци на скъперника Лизимах също бяха строени скъпернически, сякаш не царски покои, а войнишки станове, в които Арсиноя тъгуваше за родната Александрия, за топлината и уюта й, за прекрасния остров Фарос, където бе мечтал да прекара остатъка от живота си самият Александър и където почиваше прахът му.

Ала недоволната гримаса върху лицето й се разсея мигновено, преля в очарователна усмивка, щом зърна застанал сред залата заварения си син Агатокъл. Почти половин век беше по-стар от съпругата си Лизимах. Дори неговият син Агатокъл беше почти два пъти по-стар от мащехата си. Едновременно и мащеха, и балдъза. Нали нейната доведена сестра Лизандра беше съпруга на Агатокла?

След обичайните дворцови приветствия, след като слугите и робите напуснаха залата, Агатокъл смръщи вежди.

— Царице, не знаеше ли, че баща ми не е тук? Че подготвя нов поход?

Сякаш невидяла гневния му израз, Арсиноя отвърна многозначително:

— Тъкмо затова…

— За какво? — пресече я грубо Агатокъл.

Почти тъй грубо като него и тя отговори:

— За тебе!

И в неудържим порив понечи да го прегърне. Ала той я спря насред път с леден глас:

— Опомни се, царице! Не гневи Хименея^[4]! Забрави ли коя си ти? И кой е твоят съпруг?

Очите й блестяха. Устните й шепнеха задъхани:

— Не съм забравила. И това е моето нещастие. Никой не ме попита, когато баща ми ме продаде на твоя баща. И няма да му простя това! Никога!

Наистина, нямаше да му прости, че я бе пожертвувал заради политическите си кроежи. Тикнал я бе в ръцете на един старец. Какво от това, че беше базилевс?

Тя не искаше базилевс, искаше нежност и ласки. Жестоко бе постъпил Птоломей. Уж бе облагодетелствувал нея, като я бе направил жена на цар. А всъщност я бе унизил, предпочел бе Лизандра. Защото й бе отредил млад, хубав мъж, престолонаследник. И когато умреше Лизимах, което можеше да се случи всеки миг, Агатокъл щеше да стане базилевс, а Лизандра — царица, докато Арсиноя тогава щеше да бъде само бивша царица. И бъдещ базилевс щеше да бъде синът на Лизандра, не на Арсиноя. Агатокъл пресече гневните й мисли:

— Така е отредила Съдбата. Станалото не може да се отмени!

— Може! — извика тя поривисто. — Ако го поискаш ти.

Отдавна Агатокъл отблъскваше греховните намеци на своята млада мащеха. Но чак това не бе допускал — че ще дойде тук, когато ги няма и Лизимах, и Лизандра.

— Какво ще си помислят хората? — подхвърли ядно той.

— Аз имам оправдание. Дошла съм за прорицателката.

— Делфийската Пития^[5] ти беше на пътя.

— Тази надмина славата на Делфийката. И ще отида, ще я питам. За мен. И за теб. За бъдещето. За общото ни бъдеще.

— Тогава върви! — сопна се Агатокъл. — Но само за себе си! Не за мен. И се прибирай у дома си! Тиризис не е столица. Тиризис е бойно гнездо.

Обърна се рязко и тръгна към изхода. На прага, вече посегнал да отметне завесата, той рече:

— Уважавай баща ми! Уважавай и себе си!

Тя почти изплака подире му:

— Аз искам любов, не — уважение?

После се хвърли върху леглото, захлупи се по очи, разплакана от гняв и обида.

Но скоро се опомни. Надигна се. Отвън, при всеки полъх на вятъра, нахлуваше обикновената градска глъчка. Носеше се приглушеното пеене на грънчарите, с което измолваха от боговете благосклонност, та да се изпекат по-добре амфорите им. От пазарчето на роби долиташе плачът на изкараните за продан нещастнички и разделените от майките им деца.

Арсиноя плясна с ръце и робините й, сякаш досега скрити под земята, само чакали повика й, притичаха, за да коленичат пред нея — всяка със своето задължение: една с гребен, друга с огледало, трета с четчица за мазила и чернила. Избърсаха лицето й, наръсиха я с благовония, оправиха одеждите и накитите й. После я придружиха до отредените й покои в гинекея — женското отделение на двореца.

Щеше й се да отпочине от дългия път, след всичко преживяно. А не можеше да си намери място. Срамът, огорчението, мъката стягаха сърцето й с ледени пръсти. Не й даваха покой, гонеха я като звяр в клетка от ъгъл на ъгъл.

Накрай тя се реши. Без да прати вестител, без да изчака отговора на жрицата, царицата излезе навън, придружена от две робини и малък отред златообковани ефеби^[6].

Когато пристъпи в храма, оставила отвън свитата си, зад олтара нямаше никой. Старият жрец беше полегнал на хладина, а ясновидката се бе прибрала в своята килия да нагледа оставената под нейните грижи самоубийца, която вече няколко дни лежеше безчувствена, без влошаване, но и без подобрение, нейде по средата между живота и смъртта.

Нали беше малък град Тиризис, все още нямаше свой храм Асклепи, нямаше жреци на Асклепи. Ала и без тях болните намираха помощ и изцеление. Та то кажи-речи всеки по-стар тракиец е лечител. Имаше си Тиризис вече и жрица Орития, веща в гаданията, още по-веща в умението да лекува с билки и с магически думи. Тъй при нея ходеха всички: и когато заболееше тялото — за билки, и кога се измъчваше душата — за съвет и предсказание. Пред оракула и пред лечителя излива всеки душата си, и знатен, и незнатен затова нямаше нищо скрито за Орития в Тиризис.

Докато наливаше насила в устата на Меда лековитата отвара, шепнейки заучените заклинания, в килията й влезе задъхан старият жрец и й пошепна развълнуван:

— Дошла е царица Арсиноя!

Орития притвори доволна невиждащи очи. Идваха един подир друг. Най-първо Агатокъл, сега Арсиноя. Щеше да дойде и Лизимах. Мрежата се стягаше. Наближаваше часът. Тя нямаше да го пропусне. С всички средства, с всичко, което умееше, трябваше да постигне отмъщението, да срази врага. По-добре късно, отколкото никога! И с отрова, и с клевета, с подстрекателство и интрига, с лъжа и коварство. Орития, също като Пандора^[7], беше отворила зловещата си кутия и беше пуснала всички злини срещу Лизимах. Като гъмжило от змии. Все някоя от тях, поне една щеше да го стигне, щеше да го клъвне в сърцето.

Тя се изправи. Тръгна уверено по стръмната каменна стълба. Нямаше нужда да опипва пътя си. Познаваше го по-добре, отколкото ако го виждаше с очи. Изкачи се тихо, безшумно като сянка.

Умислена в своите грижи, Арсиноя не я видя как се измъкна иззад завесата и застана зад жертвеника.

— Кажи, царице! — проговори Орития с глух глас, от който тя трепна. — За какво си удостоила с посещението си незначителната богослужителка?

Арсиноя се поклони леко, както подобава на сана й.

— Славата ти, свята жрицо, се носи по света. Дойдох да се възползувам и аз от дарованието, с което са те сподобили боговете. Всеки смъртен жаднее да надзърне в бъдещето си. Отмести за малко и пред мен завесата на тайната!

Сляпата вече беше готова с пророчеството си. Отдавна дошли роби й бяха разказали мълвите за царския дворец. А само преди половин час една робиня й бе предала дума по дума разговора между Арсиноя и Агатокъл.

Тя изчака посетителката да излее жертвеното вино върху олтара и да се поразсее избухналият дим, след което заговори със задгробен глас:

— Аз виждам това, което вие не виждате. Не тялото, а душата. Не действието, а причината. Вътре, в същността. И напред, в предстоящето. Вашият поглед е препречен от действителността. На моя поглед не пречи нищо.

Царицата, изчакала почтително думите й, запита?

— Кажи ми, благословена! Открий съдбата ми! Какво очаква мен самата, каква е ористта на децата ми?

Прорицателката стоеше сред благоуханните димни кълба с прострени нагоре ръце и широко разкрити слепи очи:

— Аз виждам! Виждам! Младостта младост дири.

Наистина, сърцеведка беше Орития. Макар и сляпа, проникваше дълбоко в душата, в най-потайните й кътчета. Арсиноя не откъсваше поглед от устните й, които продължаваха да мълвят в някакъв унес, в трескаво бълнуване, за чужд човек непонятно, дори нелепо, но за Арсиноя разбираемо, ясно като божествено откровение. Сякаш разговор насаме със себе си.

— Аз виждам Йокаста — мълвеше Орития. — И до нея Едип^[8]. Едип протяга ръце към Йокаста, към своята майка и съпруга…

А знаеше сляпата жрица. Думите й улучваха безпощадно целта, както стрелец пронизва излетялата от тревата яребица. Усещаше го по задъханото дишане на Арсиноя. Слепите имат толкова сетива и толкова необясними прозрения за истината, която не могат да видят. Арсиноя беше разбрала и тоя й намек, досещаше се кого наричаше Едип и кого Йокаста. Едип беше убил баща си и се бе оженил за майка си. Арсиноя също беше майка, макар и мащеха на Агатокъл-Едип. И чакаше Орития. Това коварно подшушване можеше да предизвика в непонятните душевни дълбини на незадоволената царица най-чудовищни мисли. Но каквито и да бъдеха те, все щяха да бъдат в ущърб на Лизимах.

Веднъж започнала, Орития бързаше да довърши започнатото. Привидно все по-отмаляла, олюлявайки се, тя продължаваше да говори, по-право да шепне. Но беше сигурна, че тоя шепот проникваше по-дълбоко в сърцето на Арсиноя, отколкото ако й го крещеше:

— Аз виждам… Виждам царски скиптър над твоето потомство.

И повтори:

— Царският скиптър над твоето потомство… После бавно се свлече на пода, безчувствена, неподвижна. Това беше знак, че просителката трябва да си ходи. Ала тя беше царица и старият жрец не се решаваше да я подкани.

Арсиноя стоеше потресена. Значи, такава е волята на боговете! А колко много допадаше тая божествена воля на нейните собствени копнежи. Боговете й бяха открили това, което тя самата пред себе си не бе се осмелявала да признае. А сега можеше. Имаше право да мисли за него, да се бори за него. Скиптър над нейното потомство! То значеше, че нейният син ще бъде базилевс. Макар че преди него бяха родени и Агатокъл, и двамата Александровци — на Макрис Одриската и на Амастрис Персийката. А това можеше да стане само ако умре Агатокъл със синовете си, а след това и останалите синове на Лизимах; или пък ако умре Лизимах, а Агатокъл и Арсиноя се оженят и въздигнат в базилевс своето бъдещо дете. Първото беше и по-неосъществимо, и по-неприемливо за нея. Би предпочела второто…

Така да отмъсти и на доведената си сестра Лизандра, да се порадва на падението й…

С вирната глава Арсиноя тръгна обратно за двореца. Влезе, без да спира, в приемната зала. Седнал на бащиния си трон, престолонаследникът разговаряше с трима военачалници.

— Да остане само Агатокъл! — заповяда царицата. — Другите да излязат.

Те се оттеглиха с поклон. Изчезнаха, сякаш се стопиха зад завесите, робите и слугите. Агатокъл се изправи ядосан.

— Какво значи това? — прогърмя гласът му.

Арсиноя отвърна уверено:

— Идвам от Орития. И знаеш ли какво ми предсказа Сляпата?

— Това не ме засяга.

— Засяга те. Повече, отколкото си мислиш. Тя обеща за моя син царския скиптър. А тебе — за мой съпруг. И те нарече Едип. Чуваш ли, разбираш ли какво значи Едип?

Той го разбираше ясно. Не за пръв път тя му го бе подмятала, подтиквала го бе към отцеубийство, да го съблазни с непреодолимата магия на властолюбието.

Агатокъл не можа да се владее повече.

— Махни се от погледа ми! — почти изкрещя той. — Ако не беше жена на баща ми, щях да заповядам да те бият с камшици.

Скочи и с гневна крачка излетя от залата, метна се на коня си й препусна извън града.

Арсиноя остана на място неподвижна, с прехапана устна. Не бе очаквала такъв отказ. И такава обида, такова унижение. Дори след като се бе позовала на божествената воля. И въпреки това, въпреки всичко, я бе отхвърлил; предпочел бе оная, омразната Лизандра.

Тя плясна с ръце. И извика на влезлия ефеб:

— Да се приготви корабът! Тръгваме обратно! Веднага!

Не я познаваше достатъчно Агатокъл; не предполагаше на какво е способна младата му мащеха. И щеше да се кае горчиво за това си неведение.

Тя щеше да му отмъсти, да измие обидата. Немезида^[9] нямаше да я изостави. Ериниите^[10] щяха да я подкрепят също, когато дойдеше часът на отмъщението. Щеше да му отмъсти с оръжието, което той отхвърли. Щеше да го обвини, че иска да прелъсти мащехата си и да убие баща си, за да му вземе и жената, и трона.

Щеше да постигне това. Рано или късно…