Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Петър Бобев. Отровният пръстен

Издателство „Отечество“, София, 1984

Рецензент: проф. Иван Венедиков

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Асен Баръмов

 

Издателски номер 903.

Дадена за набор 6. IX. 1983 г.

Подписана за печат 6. I. 1984 г.

Излязла от печат 4. II. 1984 г.

Формат 32/84×108. Тираж 85 115.

Печатни коли 13.

Издателски коли 10,92.

Условно-издателски коли 11,20

Цена 0,75 лв.

ДП „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ № 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Грешни препратки към бележки (Mandor)

Саможертвата

Залмодегик се бе показал милостив. Вместо да бъде принесена в жертва на Бендида[1] — посредницата между хората и Залмоксис[2], Меда беше отредена за продан в робство ведно с двадесетина други нещастнички, незадоволили с хубост или трудолюбие досегашните си стопани. Всички бяха натъпкани в робската яма, дълбока шест-седем стъпки и покрита с лек тръстиков покрив.

Меда, отчаяна и обезверена, се бе свила в единия край, опряла гръб в стената, и чакаше покорно ориста си. Напразна се бе оказала помощта й, не бе успяла да спаси мъжа си. Изчезнал бе Троил. И никой не го бе видял. Тъй бе угаснал нейде, захвърлен край града и зверовете бяха разнесли костите му из степта. Вълци и лешояди. И бездомни псета, по-настървени от вълците.

Тежка беше съдбата на жената у гетите. Омъжеше ли се, все едно ставаше робиня. И при бедните, и при знатните, що могат да издържат цели хареми. Защото мъжете купуват жените си от бащите им също като робини.

Троил, макар вече от първенците, издигнал се сред другите с храброст и сила, не подражаваше на истинските аристократи. Като повечето селяни, като баща си и дядо си, и той живееше добре с единствената си жена. Меда имаше сърце да му даде грижи и нежност, достатъчни да стоплят скромния му дом, изграден по древния обичай близо до бащината му хижа, редом с хижите на другите му братя в общ двор. А наоколо десетина такива, семейни общини образуваха селото.

Ако беше сигурна, че Троил е умрял, щеше да умре и тя. Защото освен него си нямаше никого на тоя свят. Не беше отдавна то, само преди година. Тежък мор покоси селото им. Тя самата, със собствените си ръце зарови в гробовете и баща, и майка, и братя. Обезумяла от мъка, бе тръгнала из гората — къде да е, само да избяга от спомена. Така я нападна мечката — стръвницата. И ако не беше Троил, мъката й щеше да се е свършила отдавна. Ала друго бе отсъдил Оня, що дарява безсмъртие — първо да изпита блаженството, а след това — и горестта. С първия удар на вярното си копие Троил бе повалил звяра. После я бе отвел у дома си.

А вече го нямаше. И целият свят бе опустял. Дали мъртва или жива, свободна или робиня — всичко бе свършено. Имаше една надежда — да дойде смъртта, избавлението. И да се яви пред Бендида; и Бендида да я заведе при нейния Троил. И през цялата вечност, която ги очакваше, да останеха все заедно.

По небето, доскоро синьо и ясно, почваха да се набират черни, накъдрени облаци. Те нарастваха бързо, струпваха се един до друг като гигантски черни овци на пладнина. Долитаха далечни гръмотевични тътнежи.

Двама стражи пазеха нещастничките. Единият, седнал на пъна до самата яма, подпрял копието до себе си, подсвиркваше с току-що издялканата от него върбова свирка. А другият, легнал в краката му, бързаше да си навакса изгубения сън от нощното бодърствуване.

Внезапно съвсем наблизо изтрещя гръмотевица. Спящият се пробуди, привдигна се. Изфуча сърдито. И грабна лъка, опъна тетивата.

— Махай се, Гърме! — изрева той. — Запилей се по върхове и чукари!

И пусна стрелата, която бръмна нагоре. Такъв обичай имаха траките — да гонят бурята със стрели и прашки. После се върна, та седна до другаря си. И дали случайно или пък нарочно, с добро намерение, да чуе и Меда, подхвърли:

— Чу ли за Троил?

При тия думи сякаш огън опари нещастницата. Тя скочи, изправи се до стената.

— Какво? — запита безучастно другият.

— Видели го. Роб. Върти мелничен камък.

Стражът сви рамене.

— Туй е животът. Вчера заповедник — днес роб.

И продължи да надува свирката си.

Меда не можа да се сдържи.

— Кой? — запита тя, разтреперана от вълнение. Кой го е видял?

Оня се поозърна боязливо. И отвърна:

— Отде да знам! Тъй говорят. От ухо на ухо.

— А къде? Къде са го видели?

Той сви рамене.

— Някъде край Понта. Тиризис[3] като че ли го думаха.

Клетата притисна с ръка сърцето си. Троил жив! Далече-далече. Но жив. Докато е жив, все има надежда. Макар и роб. Никой друг не може да му помогне. По-право мнозина могат, и Дромихайт може, ала не искат. Никой няма да помогне на отритнатия от Залмоксис. Никой — освен нея…

Само тя. Но как? Като и тя е обезсилена, безпомощна робиня. Кой да помогне първо на нея?

А бурята връхлиташе. Небето причерняваше, прихлупваше света подобно на осажден връшник. Вятърът се усилваше, зафучаваше като ранен рис. Мълниите зачестяваха. Отделните гърмежи почваха да се сливат в един непрекъснат тътен.

Двамата пазачи отново опънаха лъковете. Една след друга стрелите им политаха нагоре, без да уплашат духа на гръмотевицата. По тръстиковия навес затопуркаха едри дъждовни капки, по-често и по-често, докато накрая плисна същински порой. Мълниите затрещяха все по-наблизо и по-наблизо. Сякаш целият свят се срина върху им.

Когато трясъкът поутихна, Меда надзърна нагоре. Щеше й се да попита още нещо. И видя. Двамата стражи лежаха един връз друг ударени от гръм, превърнати на въглени.

Преодоляла най-сетне ужаса от станалото, тя съобрази начаса и извика на струпаните край нея робини: Вдигнете ме! Ама бързо!

И те послушно я оставиха да стъпи върху раменете им. Меда се изкатери до върха на ямата, изпълзя навън. Тозчас спусна дървената стълба, та да излязат и другите, после хукна през полето. Трябваше да се спаси. Сега тя беше единствената надежда на Троил. Да превари тези, които щяха да тръгнат по следите й. Сякаш небето и неговият владетел бяха пратили тази хала, за да й дадат изгледи да се спаси.

Нещастницата хукна направо, шибана от потоци вода, блъскана от пристъпите на вятъра, ослепявана от блясъка на светкавиците. Спъваше се в невидими ями, падаше в локви кал, ставаше и пак се втурваше напред. Задъхана, с бъхтещо в гърдите й пресилено сърце. Ала не спираше. Нямаше право. Трябваше да използува бурята, която й бе изпратила Бендида. Благосклонната. Защитницата на жените.

Тича целия ден през подгизнали от водата ливади, през полегнали от бурята ниви с пшеница, с ечемик и лимец, който наричаха тракийско жито; през начупени конопи и ленища. Да не я види никой, избикаляше струпаните на сушина под столетните дъбове стада и редките селца от кирпичени къщурки, покрити със слама и тръстика.

Чак по тъмно достигна селото. Никой не я видя, защото всички се бяха скрили от дъжда. Кучетата, познали я веднага, се смълчаха. Тя влезе в дома си. Щракна огнивото, запали лоеничето, след което затули с рогозка облепеното с говежди мехур прозорче. Бледото сияние затрептя по бедната уредба: по измазаните с глина стени, по които на дървени клинове бяха окачени грънците; по пезулите, където бяха прибрани иглите и дребните накити; по пъстрите рогозки на пода и ниската дъбова маса, оградена от четири пънчета вместо столове, по застлания с мечи кожи одър. От тавана висеха пушени бутове, семена, китки билки, кошници с ошав.

Меда знаеше. Със своята хубост и здраве не би могла да стигне безнаказано далечния Тиризис. Дори да се облечеше по мъжки, пак, щом напуснеше пределите на Гетия, другоземците щяха да я продадат в робство. Ни жена, ни мъж можеше да се промъкне. Само търговците. Ала те пътуват в големи кервани, познават ги всички, носят със себе си пергаменти, на които пише, че имат право да търгуват. Дори ако се предрешеше като просякиня, под окъсаните дрехи всеки щеше да познае здравото младо тяло.

Имаше един начин. Само прокажен може да се движи навред, без някой да го спре; само прокажения го не иска никой ни за роб, ни за приятел, ни за враг. Толкова е голяма погнусата от това проклятие, че всеки бяга от прокажения, нито го оглежда, нито го пита кой е и откъде е…

Тя свали дългия до петите сукман и бялата си риза, махна забрадката си, изу цървулите си. И измъкна от дървения скрин една стара дреха, с която отвяваше житото на хармана, отърка я още повече в саждите на огнището и чак тогава я облече. Нажежи върху пламъка на лоеничето острието на ножа, опря го на няколко места по лицето си. Скоро там се издуха едри воднисти мехури.

Сега вече никой не би посегнал към нея, не би дръзнал да предизвика злите духове. Вече всяка граница беше отворена за нея. Вече не само до Тиризис — докрай света можеше да стигне.

Меда приши към ръкава си една торбичка с отрова. За всеки случай. От най-бързата. И всичките си златни накити: нагръдник, гривни, обеци и пръстени, подарени й от Троил след дележа на плячката от бойните набези. Натика в торбата комат хляб и буца сирене, след което излезе навън. Пое през селската мера към празния тирсис[4]. В мирно време никой не ходи нататък. Не само защото няма нужда. И от страх. Защото из такива градежи, сред камънаци и бурен, ведно със змиите и гущерите се въдят и всякакви зли духове. Но сега всичките зли сили в природата да се изпречеха насреща й, хората, нейните сънародници, щяха да й изглеждат по-страшни от тях.

Промъкна се, разтреперана от страх, стиснала до болка акинака[5] в ръка, през тесния проход на каменната крепост, изградена от наредени без спойка камъни. Завря се в най-тъмното, под прогнилия навес и мигновено заспа, смазана от умора.

Събуди се на другия ден. Привечер. Измъкна се навън надзърна през отвора. На стотина разкрача от кулата бързаше към село девойка със стомна на глава. С една ръка тя не спираше да върти бръмналото вретено, а с другата придържаше метнатата на рамо мотика и водеше с прехвърленото през лакета въже уморените волове, които теглеха катурнатото настрана рало с железен лемеж. Зад нея крачеше баща й, наметнат с шарена зейра[6], и току бодеше воловете с остена. Мръкваше и селякът бързаше да го не свари мракът в полето.

Цяла нощ вървя Меда все на юг, като се оправяше по Голямата мечка. Знаеше само това. Тиризис се намираше в Тиризия, а Тиризия беше на юг. На разсъмване легна да денува в една изоставена землянка наравно със земята с единствен вход отгоре, който й служеше и за комин, та можеше да я забележат само ако запалеше огън в огнището.

Така се кри четири дни, за да не би някой да я познае. На петия ден се престраши. Пък и свършила беше хляба и сиренето. Тръгна на просия. Имаше хора, които оставяха пред вратнята комат хляб и бягаха, та се криеха от нея. Когото застигнеше, все за Тиризис питаше. И поемаше нататък.

Другите реки все успяваше да премине някак си. Или по мост, или през брод. Чак когато достигна Истъра[7], се смая. Такава вода не бе виждала. Страх я обзе, като погледна замътените талази, които се носеха на изток. Ала знаеше, Тиризис е отвъд реката. И трябваше да я премине. Как да е.

Два дни чака там, сред блатистите разливи. Два дни я ядоха облаците комари. Най-сетне успя да склони един рибар. Тя си направи сал от свързани дънери, прикачи го към лодката му, за да не влиза тя самата в нея, после лодкарят я повлече през реката. Когато стигна на другия бряг, стръмен и подкопан от водата, искрено благодари на Бендида.

Тогава за пръв път видя голокраките елински войници и едва не припадна от уплаха и срам. Ала се окопити бързо. Трябваше. Пък и те като всички други не я закачиха, а тутакси смутени отстъпиха от пътя й. Проказа беше то, не шега. Не беше враг, с когото при равни сили да кръстосаш меча.

Продължи пак напред. Дни наред. С просия. И питане. С питане се стига и до Вавилон. Още веднаж поднови мехурите по лицето си, защото старите почваха да заздравяват.

Когато наближи Тиризис, ечемиците вече зазряваха. Подранили жетвари и жетварки поемаха към нивиците с железни сърпове през рамо.

Полето изглеждаше все така безкрайно, както досега. И изведнъж, сякаш огромен меч го бе разсякъл, равното свърши, пропадна като гигантско стъпало, под което се ширна морето като втора, бляснала на слънцето степ, по която пъплеха кристалните вълни, подобни на зелените дипли по избуялата степ.

Меда погледна надолу и отстъпи, замаяна от страшния шемет. Дълбоко под нея, в основата на отвесната скала се плискаше с бели пристъпи прибоят, сякаш я мамеше, притегляше я в бездната. И само една тънка ивица суша, подобна на гигантска стена, се вдаваше навътре. А там, на края й, в далечината, почти сред морето, се сивееха каменните зидове на твърдината Тиризис.

Меда продължи нататък. Постепенно скалният откос, по който тя вървеше, се стесняваше и пред градската порта вече й се струваше, че всеки миг ще се срине с нея долу в зиналата отляво и отдясно пропаст. Две дълбоки, заплашителни бездни отстрани като две изумрудени, непонятни чудовища.

Стражите на поста също не я спряха. Никой не смееше да посяга на луд и на прокажен. На белязан от боговете — за добро или зло. И тя продължи безпрепятствено през кривите улички, оградени с каменните стени на опрените един о друг домове без прозорци, като разпитваше срещнатите роби дали познават някой гет на име Троил.

Най-сетне една робиня се сети.

— Прикован е към мелницата в двореца — рече тя.

И като й посочи пътя, бързо свърна встрани.

Само в двореца не пуснаха мнимата прокажена. Стражите я спряха с препречени копия. Напразно ги моли клетата, напразно ги проклина. Все пак успя да разбере, че базилевсът не е в Тиризис. Тук останал само синът му, ала и той бил на лов.

И седна Меда срещу двореца да чака. Изчака го до късно следобяд, когато Агатокъл се зададе, възседнал обления си в пяна жребец. Тя се простря по очи пред коня. И Агатокъл дръпна поводите. Стражите се спуснаха да я избутат с копията си, ала нещастницата ги превари и запълзя по колене насреща му.

— Агатокле, моля те! — изплака тя. — Изслушай една злочеста жена!

Престолонаследникът беше израсъл в Тракия, та знаеше и тракийския език.

— Кажи, злочеста! — смили се той.

— Аз не съм прокажена, вярвай ми! И не се плаши от мен! Сама си направих тия белези. С огън. За да вървя спокойно по пътя. Тръгнах да диря мъжа си. Заради него го сторих.

Агатокъл я гледаше слисан.

— Откъде си, жено?

— Отдалече, от Гетия. Само тъй можех да стигна дотук.

— Та кого дириш, каза?

— Мъжа си. Роб е при тебе. Троил, най-храбрият от гетите…

— Троил ли каза? — свъси вежди той. — Непокорника? Беглеца?

— Смили се, царю! Затова съм дошла да те моля. Пусни го!

— А не знаеш ли, жено, че роб така се не пуска?

Тя издърпа вързопчето със скъпоценностите си. И му го подаде.

— Нося ти гиздилата си, царю. За откуп! Агатокъл се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че на света съществува такава обич. И такава женска вярност. Хрумна му нещо, хрумна му да я изпита докрай. И после да я възнагради щедро.

— Малък е тоя откуп — рече той уж недоволно. — Не стига.

Тя го гледаше, зинала от почуда и отчаяние. Отде можеше да знае цената на един роб в тоя чужд град?

— Е? — рече Меда накрая. — Напразно ли съм била път дотук? Няма ли да го пуснеш тогава?

Той се усмихна леко.

— Ще го пусна, защо да го не пусна? Но при едно условие…

— Казвай какво искаш?

— На негово място ти да останеш.

— Но аз… — запъна се Меда. — Аз само затова… Да бъдем заедно…

— Само тъй ще го пусна.

Тя погледна решителния израз на лицето му. Замисли се дълбоко. Какво трябваше да стори тогава? Да се върне ли назад? И да го остави в теглото?

Реши изведнъж:

— Ще остана! Само той да е свободен.

Тъй трябваше да стори. Единственото. Ако наистина го обичаше, ако наистина му желаеше доброто. Троил щеше да поскърби за нея, то се знае, ала накрай все щеше да се утеши. Щеше да намери друга. Важното беше той да е добре. Не Меда…

— Тогава иди при робините! — рече Агатокъл, доволен от хрумването си, още по-доволен, че в тоя неверен, лъжлив свят бе намерил истинска любов. — И чакай там!

Меда пристъпи в робското дворище. С подкосени колена премина покрай вързания Троил, който продължаваше да върти скрибуцащата мелница, и влезе в тъмното помещение на робините. Но нема сили да се отдели от вратичката, нема сили да му се нагледа.

Ето, синът на базилевса спази обещанието си. Ковачът пристъпи към роба, разчекна халката от врата му. Слисан от станалото, замаян от непрекъснатото въртене в кръга на мелницата, Троил тръгна навън с олюляващи се, като пиянски, крачки.

Един писец му подаде свит пергамент, с който му се даряваше свободата. После Троил излезе от двореца. Меда не можа да чуе каква заръка му бе предал досегашният му господар. Решил бе Агатокъл да изведе шегата си докрай. Затова нареди на предишния си роб да изчака пред двореца, за да му даде награда за вярната служба. И отсега се наслаждаваше на радостната изненада, що му готвеше. Отде можеше да допусне, че гетът нямаше търпение да чака, че бързаше час по-скоро да превари предателя Золтес, да спаси Дромихайт. И че веднага, щом получеше свободата си, щеше да зареже и Тиризис, и царската награда, и да запраши по пътя на север.

Меда се отдръпна назад в тъмната стая. Повече нямаше да го види. Направила бе за него всичко по силите си. И беше доволна от себе си. Ала без него не можеше да живее.

Тя отпра торбичката с отровата и изсипа в устата си горчивия прах. Преглътна с мъка. И се сви в ъгъла, зачака смъртта.

Тогава от двореца дотича една слугиня, изправи се отгоре й.

— Бързо! Господарят те вика!

Меда се надигна. Вече усещаше слаби болки в корема. И тръгна. Изправи се пред сина на базилевса. Зачака мълчаливо.

Усмихнат, доволен от себе си, той заговори:

— Хвала на тебе, жено! За твоята вярност ти давам награда. Каквато заслужаваш. Пуснах мъжа ти, който те чака пред портата. Дарувам и теб свободата. Бъдете щастливи двамата! Заслужихте го. Блазе на Троил, че има такава невяста!

А не можеше да проумее защо нещастницата го гледа с такъв обезумял, трескав поглед. Защо не скача да целуне сандалите му от благодарност.

И добави:

— Ето, връщам ти накитите! И ти давам моя сватбен подарък. Тази златна огърлица. Да си спомняте, да споменавате Агатокла!

Внезапно Меда прижълтя и се свлече на каменните плочи. Агатокъл се приведе над нея.

— Какво ти е?

Тя успя да промълви през посинелите си устни:

— Не знаех… Не можех да бъда робиня… Взех отрова…

И изгуби съзнание.

Бележки

[1] Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.

[2] Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.

[3] Тиризис — Калиакра.

[4] тирсис — тракийска крепост.

[5] акинак — тракийска кама.

[6] зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук).

[7] Истър — река Дунав.