Петър Бобев
Отровният пръстен (18)

В плен

Дромихайт продължи да преследва отстъпващите противници с главните сили на войската си, а Троил препусна напред начело на леката конница, за да им пресече пътя за бягство.

Не му беше трудно да ги проследи. Целият път на Лизимах беше осеян с конски и човешки трупове, над които се виеха орляци лешояди и гарвани.

Младият предводител едва сдържаше бойците си, особено по-леко въоръжените, които посягаха да скочат от конете си, за да свалят броните и шлемовете на мъртвите, да вземат хубавите им оръжия. Такъв беше законът на войната. Оръжието на победения враг е твое. И имотът. И животът му.

Троил го знаеше. Но бързаше. Изпуснеше ли бягащия базилевс отвъд Истъра, губеше надежда да го срази. Вече беше почти сигурен — нямаше да го изпусне. Съгледвачите му донасяха, че армията на Лизимах, превърната в умираща паплач, вече не може да се нарече армия; че в Голямата река не се виждат чужди кораби, които да я превозят. Ала той беше опитен воин. Не се отпускаше, винаги готов да срещне всякаква изненада.

Както препускаха сред облак прах през безредно натръшканите трупове, от които се разлитаха орляци врани, някой извика:

— Жена!

Троил неволно погледна проснатия по очи труп. И нещо познато се мярна в съзнанието му — някакво зловещо досещане. Не беше в елински дрехи, облечена беше като тракийка. Какво диреше тракийка сред тях?

Той скочи на земята и извърна по гръб трупа.

— Меда! — изхриптяха пресъхналите му устни.

Той я вдигна на ръце.

— Меда!

Знаеше, неприлично е за един мъж да показва наяве обичта си към една жена. Особено за благородниците, които имат много жени. И друго, траките не издават външно скръбта си. Защото смъртта, казват, е освобождение, преминаване във вечния живот, горе, сред блясък и светлина. Трябва да се скърби при раждането, защото наказание е раждането, не смъртта, И все пак…

— Меда!

Един гет скочи до него. Откачи от колана си кожения мех. Плисна малко вода върху лицето й, наля няколко капки в устата й.

— Не е мъртва! — рече той.

Наистина само след миг устните на Меда се размърдаха. Тя преглътна водата. Задиша.

Троил й наля още няколко глътки.

И ето, тя отвори очи. Пошепна:

— Троиле!

Той се досети за смисъла на думите й, без да ги чуе.

— Къде сме? На небето ли? При Залмоксис^[1]?

— На земята, Меда. И аз, и ти. Живи. Заедно.

Не можеше да спре. И все повтаряше:

— Заедно! Заедно!

Изведнъж тя се сепна, опита да се привдигне.

— А Лизимах? Къде е Лизимах?

Той махна с ръка.

— Защо ти е сега Лизимах?

— Ще избяга. Не го оставяй да избяга! Аз го докарах дотук.

— Ти?… Как?…

— Да го погубя. Защото мислех, че те е убил.

Троил изведнъж разбра. Ето кой го е водил! Ето защо от всички пътища Лизимах бе тръгнал по най-пустинния, най-безводния.

— Няма да избяга! — рече той. — Ще го настигнем. Виж! Орлите кръжат на място. Там е спрял Лизимах.

Скоро Меда успя да се изправи сама на крака, да възседне един от запасните коне. И тръгна с отреда.

Сърцето й преливаше от блаженство. Жив, жив, жив! Бе успяла да го спаси, бе успяла пак да го намери. Бендида^[2], женската закрилница, й го бе върнала. Нейният Троил! Макар и сгърбен от жестоките рани, макар и разкривен в рамената, без прежната сила, той й изглеждаше все същият Троил — най-смелия, най-силния, най-хубавия…

Насреща им долетяха двама конници.

— Лежат сред полето. Грохнали. Без сили.

Беше станало точно това, което очакваше Троил.

Гетите обходиха далече от изток стана на враговете, по-право безредното им лежбище, и тогава свиха на запад. Разгънаха се между тях и Истъра^[3]. Бяха им отсекли пътя за бягство. И слязоха от конете. Спряха да изчакат.

Не чакаха дълго.

Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.

И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.

Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите^[4] не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.

Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.

Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:

— Предай се, Лизимах!

Няколко по-дръзки псилисти^[5] пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.

Соматофилархът^[6] Атробат опита да отвърне дръзко:

— Види се, не ни познаваш!

При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.

Царят изправи коня си.

— Искам да чуя Лизимах!

Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.

Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.

Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.

Дромихайт се провикна отново:

— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!

Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.

Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите^[7] и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.

Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия^[8], с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:

— Вода! Вода! Вода!

Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.

Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.

Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.

Скоро достигнаха гетския обоз, където им раздадоха храна — хляб и сушено месо. И пак поеха на север.

На другия ден, когато вече виждаха дървените стени на гетската столица, Лизимах дойде в съзнание. Надигна се в носилката и се огледа. Видя след себе си обезоръжените свои приближени, видя яздещия редом с него Троил. И Меда.

— Къде ме водите? — запита глухо той.

Троил отвърна:

— На съд! Съветът на мъжете ще реши участта ти. Някакво досещане грейна в блуждаещия поглед на базилевса. Спомни си за жаждата, за поражението, за пленяването си. И изведнъж сякаш нещо се прекърши в него, той падна по очи. Заскуба косите си. Заплака като дете:

— О, богове! Как допуснахте това? Такъв позор! Как заради две глътки вода направих себе си роб? От базилевс се превърнах в роб…

И повече не стана. Смазан от отчаяние. И от срам. Не погледна как влязоха в града. Всъщност това не беше гръцкият полис — град държава. Това беше повече бойно укрепление, седалище на бойния вожд и на пълководците му. Траките живеят пръснати по селата си. И само при война се събират заедно. За отбрана или за нападение.

Отнесоха Лизимах в двореца, или както го наричаха траките — тирсиса^[9], каменна кула на два етажа сред конюшни и казарми, всички оградени с два реда висок плет, чиято междина беше запълнена с трамбована пръст. И го затвориха в подземието. Там да чака присъдата си.

А пленената войска натикаха зад един ров край града. Наоколо разставиха стрелците със запънати лъкове, зад които бдяха конниците, готови всеки миг да полетят, ако стане нужда.

Още същия ден се събра съветът на воините, на който имаха право да присъствуват и да вземат решение само мъжете, годни да носят оръжие.

Дромихайт, обкръжен от първенците си, даде знак да говорят.

Първи каза какво мисли един белобрад воин, по чието лице белезите от раните бяха повече от старческите му бръчки — а това беше знак на чест и му даваше право да се изкаже пръв.

— Храбри гети — започна той. — Залмоксис ни дари с лека победа. Да не я изпуснем тъй, както я спечелихме. Бащата на моя баща се е сражавал с елините. А неговият баща и неговият дядо, и неговият прадядо все са воювали с тях. Елините са ограбвали земите ни, заробвали са синовете и дъщерите ни. Затова аз казвам: Да отсечем главата на Лизимах! Да продадем в робство пълчищата му!

Надигна се след него друг. И той белязан със знаците на доблестта:

— Алчен е за кръв Лизимах. Да напоим и неговата глава с кръв така, както Зарина, сколотската царица, напои с кръв отрязаната глава на Кир Стари.

Мнозина знаеха това, повтаряха го певци и разказвачи, да вдъхват вяра у скити и траки, че и те могат да сразяват велики държави и завоеватели. Непобедима е била Персия, непобедим е бил цар Кир. Не му стигнал половината свят, решил и Сколотия^[10] да завземе, да покори и непокорните варвари. Ала не успял. Отрязала му главата Зарина.

Не всички след него искаха смъртта на Лизимах, ала всички смятаха, че сега е време веднъж завинаги да се премахне заплахата.

Накрая заговори Дромихайт:

— Чух ви, гети. Изслушах ви, както се слушат съветите на храбри и мъдри мъже. Ала все ми се струва, че тоя път повече говореха сърцата, отколкото умовете.

Множеството занемя. Не очакваха такива думи. И Дромихайт добави:

— Искам сега да чуя умовете ви. Добре, ще прережем гърлото на Лизимах! И после? Няма ли на неговото място да седне Агатокъл? А той по-глупав ли е от баща си, по-страхлив ли е? Няма ли на мястото на стария лъв да седне младият лъв? Вместо пленената войска на баща си, Агатокъл ще събере десеторно по-многобройна. Той не е скъперник като баща си. Ще отвори съкровищниците си, ще събере наемници, каквито светът не познава. Така ли е, гети?

Малцина потвърдиха колебливо думите му. Сякаш не забелязал това, той продължи:

— А от север напират сколотите. Защото тях ги притискат савроматите^[11]. Селевк пък се тъкми да прегази и едните, и другите, и като противници, и като съюзници, за да нахлуе в хлебородна Гетия. За да удари оттук Лизимах. Така ли е?

Сега повече гласове се обадиха в негова подкрепа.

— От запад пък дебнат най-опасните, галатите^[12]. Гетите са храбри бойци, галатите са безумни бойци. Вярно ли е и това?

— Вярно е! — зашумя тълпата.

Отдавна не бяха воювали със сколотите. Ала с галатите се биеха ежедневно, ежедневно отблъскваха безредните им набези. И не се самоизмамваха. Знаеха. Не ги отблъскваха те. Самите галати не искаха повече. Задоволяваха се с отделни набези за кражба на коне и роби. Сигурни бяха гетите, ако рекат галатите, ако връхлетят така, както умеят, никой няма да ги спре.

Дромихайт изчака те сами да се убедят в правотата му. И тогава заключи:

— Лесно е да убием един вързан пленник. Макар че не е достойно. Лесно е да изправим срещу нас опасния Агатокъл. А после? Какво ще прави Гетия срещу сколотите, срещу Селевк, срещу Агатокъл? И срещу галатите?

Виждаше, най-много ги плашеха галатите. На същото бе залагал в своите планове и Залмодегик. Само че с друга цел.

— Не е ли по-разумно друго? — рече той. — Вместо врагове, с Лизимах да станем съюзници? Вместо мощен враг, да спечелим мощен съюзник? Заедно да посрещнем галатите. След като му дадохме един хубав урок. Какво ви говорят умовете, не сърцата?

Пръв го подкрепи Троил.

— Мир! — извика той. — Мир с Лизимах!

И множеството поде след него:

— Мир!

Дромихайт вдигна ръка.

— И още нещо — добави той, вече уверен в успеха си. — От елините можем да научим много. И после да го противопоставим срещу самите тях. Как се градят крепости, как се ваят статуи, как се записват песните. И най-важното — как се води бой.

— От тях ли ще се учим! — обади се някой от най-непримиримите. — Ние, които ги бихме?

Дромихайт отвърна спокойно:

— Вярно е, бихме ги. Но с каква цена? С опожарена Гетия. Със затрупани кладенци. С отбити корита на реките. И добре, че Лизимах нахлу, след като бяхме прибрали житата. И сега ще можем пак да ги засеем. А какво би станало, ако нападнеше преди жътва? Кажете де! Ей затова ни трябва армия като неговата, строй — като неговата фаланга, в която да се разбиват като в желязна стена пристъпите на враговете. За да може зад тая стена гетите да се трудят и да живеят спокойно.

— Мир! — прекъсна го народът. — Мир!

И Дромихайт веднага даде заповед да освободял пленника, да му приготвят баня по елински обичай и най-хубавата стая на втория етаж, където се намираха царските покои. И да му предадат, че вечерта царят го кани на пир.

В града настана оживление. От селата заприиждаха тежки тракийски биги^[13], натъпкани с храни и вино. Лумнаха, огньове, върху които се печаха на шишове овни и телета. Гетите облякоха празничните си премени, навред се понесоха песни и смехове.

Вечерта Дромихайт, облечен в снежнобяла тържествена одежда, посрещна досегашния пленник прав насред пиршествената зала в тирсиса си, където вече се бяха събрали всички гетски първенци и освободените стратези и хипарси^[14].

Лизимах влезе с предишната си стегната походка. Мъчеше се да си дава вид на дързост и самоувереност. Ала безуспешно. Причина за това не беше само поражението му. И великодушието на победителя, което за човек като Лизимах беше равностойно на най-тежко наказание. Имаше още нещо — тягостното чувство, което оставаше в гърдите му след всеки пристъп на тайнствената болест. Чувството, че нещо е загубил, което няма да се върне никога; а не можеше да си го припомни. Не беше то обикновеното старческо забравяне. Друго беше — нещо зловещо, свързано със страданието му, последица на тая проклета болест. И боязън — че пристъпът ще се повтори, че всеки миг може да го срази със стрелата на безумието. Той стоеше насреща, учтиво усмихнат, но смутен, все още непроумял добре как се бе озовал в това трагично състояние. В замъглената му памет пробягваха неясни спомени: за опожарена степ, за затрупани кладенци, за отровна вода, за адска жажда — и толкова! Липсваше причинната връзка, която да обедини тая зловеща поредица. А беше все още достатъчно горд, та да иска обяснение за всичко това, да признае слабостта си.

Дромихайт му се поклони дълбоко.

— Хайре! — поздрави го той по гръцки. — Бъди здрав, Лизимах, единственият базилевс на елините!

— Хайре, Дромихайте! — отвърна въздържано базилевсът.

Вождът протегна двете си ръце.

— Посрещам те не като пленник, а като скъп гост. Защото знам, не аз те победих, а жаждата. Никой не може да победи Лизимаха с оръжие.

Приятни бяха тия думи на базилевса и то пред всички — пред най-знатните гети и елини. Прие протегнатите ръце.

Домакинът го отведе до мястото му, изчака го да заеме отреденото му почетно столче. После седна до него. Насядаха и останалите. Лизимах познаваше тракийските обичаи, гостувал беше на много траки. Знаеше, че се хранят седнали, а не полулегнали като елините. Слугите се разтичаха, поставиха пред всекиго по една ниска тракийска масичка. Царят разчупи топлите димящи хлябове, та подаде всекиму по къшей. После раздроби с ръце месото и също предложи на всекиго по късче. Виночерпците припнаха да наливат вино в роговете.

Тогава Дромихайт стана. В настъпилата тишина прозвуча тиха тракийска музика. Свирачите докоснаха струните на магадидите^[15], надуха гайдите, сирингите^[16], удариха тимпаните. И така, с техния съпровод по стар гетски обичай Дромихайт почна речта си:

— Лизимахе, погледни! Не се свеня от това. Ние сме сиромаси. Ти ни видя, видя колибите на гетите, видя и моя тирсис.

Лизимах кимна с глава. Наистина, беден народ беше гетският. Дори дворецът на владетеля му малко се отличаваше от обикновените селски домове. Нали в стаята, която му бяха отделили като за гост, имаше само няколко нара, застлани с мечи кожи, и дървени стойки за амфорите с вода и за окачване оръжията? Гетските първенци малко се отличаваха от простите селяни, не приличаха на одриските аристократи, на беските, на медийските, които носеха позлатени брони и шлемове, със златни колани и пръстени. И жените им не приличаха на другите тракийки, които бяха отрупани със златни венци, обици, копчета, диадеми, огърлици с мъниста и скъпоценни камъни, с позлатени обувки. Познаваше разкоша на южните траки, станал пословичен сред изтънчените елини.

Дромихайт продължи:

— Нашата бедност е нашата сила. Защото нямаме какво да губим. Не сме обременени с богатства, които трябва да влачим със себе си, както мечка стръвница влачи убитата крава.

Той замълча за малко. После добави:

— И все пак имаме какво да дадем на своите приятели. Затова ти предлагам дружбата си. И ти, и аз сме обградени с врагове. Нека Гетия има една сигурна граница — твоята; нека ти имаш една сигурна граница — Гетия.

Свирнята неусетно се усилваше и караше оратора също така да повишава глас.

— Гетия има жито, има кожи, има месо. Защо да не ги получиш в замяна на елинското маслинено масло, на елинското вино, на елинските тъкани, на елинското оръжие? По-евтино ще ти струва, отколкото да ги вземеш с война. Никоя военна плячка не плаща направените за нея жертви.

Музиката вече гърмеше под дървените сводове на ниската зала. В унисон с нея почти викаше Дромихайт:

— Нека да сключим съюз! Да опрем гръб с гръб! И да скрепим тоя съюз с родство. Съгласен ли си, базилевсе? Съгласен ли си да дадеш дъщеря си, тракийката, за царица на Гетия?

Лизимах премисляше бързо. Не прекаляваше ли тоя варварин? Да иска дъщеря му? Наистина и тя полутракийка, родена от някогашната му жена, одриската Макрис. Ала все пак — дъщеря на базилевс!

И вече в гърлото му напираха да излетят горди, обидни думи, когато в залата влетя задъхан, прашен и потен вестоносец, който се изправи пред Лизимах и като тропна с крак за войнишки поздрав, вдигна ръка, в която държеше свит пергамент, като че ли посяга да го хвърли на земята — знак, че носи важно и бързо известие. После се поклони пред базилевса си и му подаде пергамента. Лизимах счупи восъка, подпечатан с пръстена на Агатокъл, развърза шнура, разгъна писмото. Зачете го. Не можа да скрие обзелото го вълнение. Защото синът му съобщаваше, че Деметриус, доскорошният му приятел, научил за неуспеха му в Гетия, е навлязъл в Южна Тракия и се носи победоносно на север.

Лизимах стисна челюсти. Нямаше друг изход сега. Трябваше да пресрещне Деметриус. А после… После щеше да му мисли… Какво толкова му пречеше да се отметне после? Нима спазваха сключените договори и Филип, и Александър — всички, когато нямаха изгода?

И пак — онова противно чувство, че нещо е изгубил, че е забравил дори какво е изгубил. Че оня гаден пристъп, като след дивашко препиване, отново ще дойде…

А сега, сега най-опасен беше Деметриус…

Той стана, вдигна рога с вино.

— Да бъде тъй, Дромихайте! — рече той.

И пристъпи към победителя си. Двамата пресушиха роговете и се прегърнаха при ликуващите възгласи на приближените си. После, хванати за ръце, излязоха навън.

Там народът също пируваше. Гети и доскорошните им пленници разкъсваха печените волове и пресушаваха роговете с вино. Тук-там траките играеха бойните си танци. Те подскачаха лудо, размахали мечовете. Биеха се привидно настървено, някои се преструваха на убити и победителите им сваляха въображаемото снаряжение. Други ги изнасяха уж да ги погребват. После отново подхващаха боя. До пълно изтощение.

Отстрани потропваха своите кротки хора жените и момите с празнични носии, с разноцветни забрадки на главите.

Един телохранител удари щита си с ръба на меча. И извика:

— Базилевсът ще говори! Слушайте!

И сред настъпилата тишина Лизимах опита да извиси глас:

— Храбри мои воини? Току-що сключихме мир и вечен съюз с мъжествените гети. Обещавам на доблестния Дромихайт моята дъщеря за жена!

Радостни гласове изпратиха думите му. Той продължи:

— Ала Деметриус подло е нападнал Тракия. Нямаме право да празнуваме и се веселим! Длъжни сме да пресрещнем коварния враг, за да го накажем! Тръгваме в полунощ!

Точно в полунощ войската му беше готова за път. Строгата елинска дисциплина, от която се възхищаваше Дромихайт, отново бе споила победената армия.

Двамата владетели се прегърнаха пред очите на всички за сбогом, после Лизимах се метна коня си и поведе колоната.

Едва излязъл от гетското градище, и усети, че пристъпът отново наближава. Тръпките полазваха между плешките, стягаха гърлото, изтласкваха въздуха от дробовете му. Той се мъчеше да не издаде смута, който го обхващаше, а не успяваше. Стискаше зъби. Искаше с воля да победи болестта.

Сигурен беше, че е изгубил нещо. И все не можеше да си го спомни. Паметта му избледняваше, избледняваше…

Той отиваше на юг, като си повтаряше трескаво: „Срещу Деметриус! Срещу Деметриус!“ А в същото време беше забравил другото — че се тъкмеше да подчини Гетия и Скития; забравил бе Великата си цел; забравил бе Тиризис и съкровището, което почиваше никому неизвестно в подводната пещера; забравил бе и злочестата прорицателка, ключът на чийто затвор се намираше у него… И никой друг не можеше да й отвори.