Петър Бобев
Отровният пръстен (17)

Надхитряне

Откак чу за несметното богатство, Москон изгуби покоя си. Ден и нощ разпитваше Агара дано отскубне нещо повечко от него, дано случайно упоритият сколот изтърве излишна думичка. И по тая думичка пиратът да намери без чужда помощ пътя. Защото от всичко най-мразеше Москон да дели. Ако можеше сам да свърши цялата работа, не би търпял и хората си, би ги изгонил или изхвърлил в морето. Ала нямаше избор — как ще достигнеш плячката без гребци, как ще я завладееш без бойци? Но виж, без такъв съдружник можеше да се оправи лесно. Не му беше нужен нито Агар, нито Скил. Нужна му беше само тайната им. Ако се добереше до нея, тозчас щеше да им отреже главите, преди да са я издали другиму.

Ала, изглежда, досещаше се Агар какво може да му се случи, ако се разбъбре, затова мълчеше. Мълчеше упорито. Не се поддаваше ни на сладки увещания, ни на обилни пиршества. Няколко амфори критско вино прежали главатарят, та дано го разприказва. Напразно. Колкото по пиеше, толкова по-мълчалив ставаше сколотът.

Хората почваха да мърморят. Замаян от алчност, като омагьосан от приказното съкровище Москон се въртеше все около Тиризис^[1], чакаше сгода. Няколко кораби, препълнени с плячка, пропусна. Не щеше повече да рискува. И защо му трябваше да рискува и кораба, и главата си, ако попаднеше на бойна триера, когато можеше да се оправи веднъж завинаги без никакъв риск, без никакво сражение. Само тъй, с едно приставане на брега. И само с толкова труд, колкото е нужно да се пренесе златото в трюма.

То се знае, не по-малко бързаше и Агар. И нему се щеше час по-скоро да се добере до плячката си, да я има и вече да я харчи из елинските градища. Макар че на кораба не му беше лошо, все чувствуваше, че това е нищо в сравнение с другото, което го очакваше. От тая мисъл главата му се замайваше. Почваше да се плаши от мечтите си. Мъчеше се да ги укроти. А те налитаха все по-настървено. Пред очите му изплаваха мраморни дворци, натъпкани с разкош, из които сноват пълчища роби. И ястия, ястия. Не само сушено конско месо и кумис. А купища гозби и сладкиши, каквито бе зървал през вратите на богатите елини — да се чудиш от кое да наченеш и с кое да свършиш, подредени, украсени, с чуждоземни подправки. И всякакви вина: критски, кипърски, херсонески^[2] — от най-тежките, сладки и тъмни като кръв, до най-леките, възкисели, освежаващи устата след обилно ядене. И най-важното, и всякакви момичета: от белите, русокоси северянки до почти черните либийки.

Бързаше Агар. Ала разбираше. Не му бе дошло времето. Невъзможно е да пристане към Тиризис незабелязан кораб. И то току пред новата кула, построена над скривалището. Затова възпираше нетърпението си. Убеждаваше и пиратския главатар да чака. Само в мъгла, в непрогледна мъгла би могъл да се приближи неусетно.

Ала оня не щеше да чака. И той самият, и хората му. Не искаха повече да губят време. Мислеха си, че ги мамят сколотите — само време да печелят, докато им се отдаде случай да избягат.

Най-сетне тавриецът не се стърпя.

— Омръзна ми! Давам ти три дни срок да ме отведеш. Не го ли сториш, ще ти хвръкне главата!

Агар сви рамене.

— С моята глава ще загубиш толкова злато, колкото не е видяла цяла Таврия^[3].

Москон пак отстъпи, склони да изчака още десет дни. За да не стоят без работа, само за занимавка ограбиха едно търговско корабче. Нямаше много печалба от него, защото плаваше почти празно, запълнено с пясък за баласт, в който бяха набучени дузина амфори с жито. Вързаха в пиратския трюм петимата му моряци, а на пленения кораб изпратиха десетина пирати. Малък беше корабът, ала в битка все можеше да окаже помощ, като нападне жертвата изотзад.

Скил не участвуваше в разговорите. Или помагаше на моряците при платната, или почистваше с тях оръжие и брони, или изпъваше кожите върху плетените им щитове, или пък седеше на бака и гледаше към изток. Вятърът просвирваше във вантите, плющеше в платната, а отдолу, от гребната палуба се носеше ритъмът на тъпана и дружният плясък на греблата. Чуваха се грубите ругатни на хортатора^[4], който подвикваше на мързеливците. И неволно, колкото и да го отблъскваше Скил, споменът пак се изправяше пред очите му. Отнасяше го надалеч, все на изток, откъдето прииждаха вълните, към оня бряг, където бе оставил девойката. Виждаше я пред очите си. И устните неволно шепнеха името й: „Амага!“

Дори не знаеше вярно ли говори Агар или мами разбойниците, за да забави колкото може повече робската верига. Макар и побратими, не му бе споменал нищо. Затова Скил не го бе питал повече. Пък и не го блазнеше златото. Мислеше само за свободата. Ако Агар успееше да ги освободи със злато, добре. Ако не успееше, Скил също си правеше плановете. Дебнеше, следеше. И някоя нощ щеше да спусне лодката зад борда…

Накрая Фагимасад^[5], морското божество, им се усмихна.

Плаваха някъде към Калатис^[6], когато падна мъглата. От вчера бе застудяло много, да не повярваш, че е още лято. Дъхът им се виждаше като сред зима. Ала чак толкова не бяха очаквали. От север запъплиха като стена, в бавна лавина огромни облачни вълма, които затиснаха морето, обхванаха във влажните си пипала пиратската флота. Хората, ще речеш, дишаха морска пяна, а не въздух.

Москон посочи с ръка.

— Какво ще речеш сега?

Агар погледна наоколо. Наистина, можеше. В такова време имаше надежда да се промъкнат, без да ги усетят дори на небето, при Папай^[7]. Сякаш не плаваха по морето, а летяха в някаква бяла празнота, сред едно безкрайно нищо, отвъд което нямаше ни море, ни кораби, ни суша.

И Агар отвърна:

— Сега може!

— Тогава води ме! — почти извика Москон. Сколотът се усмихна.

— Как тъй ще те заведа? Да ти дам златото в ръцете и ти да ме заколиш?

Лицето на пирата, до преди малко грейнало от радостна надежда, изведнъж почервеня от гняв, сля се с рижата му коса и брада. Наистина такива бяха помислите му.

— Значи, не ми вярваш? Така ли?

Агар съзнаваше силата си.

— Така е! Никой не вярва на мен, никому не вярвам и аз.

— Като съм пират, смяташ…

— Нищо не смятам. Искам да остана жив. Само това.

Москон отново се бе овладял. Дори се разсмя. Неволно му стана драго, че толкова се боят от него.

— Грозна ни е славата. Ама за нищо. Че с какво съм по-лош аз от Лизимах? От Селевк? Навярно не си чувал това. Отде ще го знаеш — прост сколот? Хванал Големият Александър един наш брат от Хиос, Аристоник го викали. Ще го беси на мачтата. А оня, Аристоник де, му рекъл: „Аз правя на дребно това, което ти вършиш на едро“. Ей такива са и Лизимах, и Селевк, а ти само на мене не вярваш.

— Никому не вярвам. Не само на теб.

Москон хвана меча си.

— Май че вече трябва да те дам на палача. Пред него може да проговориш.

— Няма да го направиш. Защото знаеш, че тогава съвсем нищо не ще чуеш. Затуй нека да се уговорим ние двамата!

— Казвай!

Отдавна беше скроил плана си Агар. Прекроявал го бе оттогава десетки пъти. Струваше му се, че добре го е изпипал. И се приведе към ухото му.

— Ще ми дадеш единия кораб. С най-верния ти човек. Да си взема сам дела. А той да види къде е скривалището. И да следи да не взема повече, отколкото ми се полага. После, когато отида на сигурно място, когато се уверя, че няма да ме настигнеш, ще го пусна. Та да ти покаже останалото.

Москон премисляше бързо. Мъчеше се да схване замисъла му, да проумее с какво иска да го излъже. И запита:

— Ами ако го убиеш? И избягаш…

— Аз също ще ти оставя заложник. Побратима си Скил. Чувал ли си какво значи сколотско побратимство?

С това успя да разпръсне съмненията му. Сколотът може да остави жена, деца, родители. Не и побратима. И Москон се съгласи.

— Добре! Ще ти дам плененото корабче.

— И предишните му моряци — добави Агар. — Че твоите може да ми отрежат главата.

Тавриецът склони и на това. Само всичко, да стане по-скоро, да не губят време.

Заедно с трима роби гмурци и с освободените моряци Агар се прехвърли върху кораба им. С тях отиде и Орик, братовият син на главатаря. Изборът падна върху него не само защото му беше роднина. Повече за това, че имаше жена и деца в Таврия. Тъй Москон беше по-сигурен, че няма да се отметне.

А Скил, след като се прегърна с Агар, остана при пиратите, както беше уговорено — като заложник. Спокоен. Побратим няма да те изостави.

Когато Москоновата миопарона^[8] изчезна в мъглата, Агар събра малкия си екипаж на палубата:

— От вас сега зависи да спечелите свободата и кораба си. С надбавка отгоре.

Моряците кимнаха мълчаливо, все още недоверчиви.

— И вие, роби, ако ми служите добре, ще получите свободата си. Също с надбавка.

Тримата се спуснаха да му целуват ръцете.

— Но който опита да ме измами, ще го убия!

Те го знаеха, без да им го казва. Моряците бяха елини от Истрия^[9], плавали от рождение покрай тия брегове. А робите — траки, събирачи на сюнгери от островите в Тракийско море^[10]. Много бяха слушали за скитската жестокост.

— Сега към Тиризис! — заповяда Агар.

И кормчията изви веслата. Само хора, израсли в морето, можеха да се оправят в такова време, сред непрогледна мъгла.

Агар седна на кърмата, пред кубрика. Хем до кормчията, хем зад всички. Да не остава никой зад гърба му. Макар че сега все още нямаше основание да се бои. Страшното щеше да дойде после, когато златото легнеше в трюма, когато разпалеше алчността в очите на матроси и роби. Гледаше и мислеше. Добър урок му бе дал Лизимах. И Агар, спасил се по чудо, беше длъжен да се възползува от урока. Още там, при Тиризис, да убие тримата гмурци. А после — и моряците. Прав беше Лизимах, само тъй се запазва тайната. И после — нека го търси Москон, ако си няма работа. Агар щеше да се върне повторно при Тиризис, да си вземе и останалото богатство. Негово си беше и то, защо да го дели с тоя и оня? Ех, налагаше се да прежали побратима си. Ала няма що. Пък и друго — то му хрумна ей тъй, за успокоение на съвестта, с това злато можеше да откупи Скила от пиратите, да го спаси. Москон няма да го заколи я, няма да изпусне един тъй ценен заложник. А стане ли нещо със Скила, то такава му е била орисията. Отдавна беше обречен нещастникът. Ако Агар не бе го предупредил, та да избяга, откога щеше да лежи удушен в гроба на Савмак? Пък и защо Скил не му помогна тогава? Ако беше отишъл с него да разкопаят могилата, двамата щяха да свършат работата много по-рано. И сега щяха да бъдат богати. А той…

Пътуваха така до стъмване. А сякаш стояха на място. Все върху едно притихнало като езеро море, все сред една непрогледна като пяна мъгла. Ще речеш, осъдени цял живот да плават без крайна цел, без почивка, както бродят в пустошта сенките на непогребаните.

Бялата мъгла посивя, поруменя, превърна се в теменужна утайка. И тогава кормчията посочи напред.

— Тиризис! — пошепна той. Безпокойството на скита се бе предало и нему.

В мъглата всеки звук се чува надалеч. И ето, до слуха им долетя протръбяването на рог. Сменяха часовоите по крепостните кули.

Види се, наближили бяха брега. Напреде им през притъмняващата завеса на мъглата се появи върхът на подводна скала, облизван от разплискваните гребенчета на вълните. На носа застана моряк с прът в ръце да измерва дълбочината, да следи за коварните рифове.

Вече бе притъмняло съвсем, когато след успешна маневра корабчето опря борд о скалата, изникнала из мрака насреща им, черна и заплашителна. Агар скочи на брега.

Вървя доста, скачайки от камък на камък, докато най-сетне позна мястото, което диреше, по застроената вляво от него кула. И се притаи, вперил поглед напред.

Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.

Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.

— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!

Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.

Агар им даде знак и потъна. Подводният път се бе запечатал тъй отчетливо в паметта му, че и на сън би могъл да намери скрития проход. Робите го следваха един подир друг, докосващи с ръце краката на предшественика си.

Ето, напипа отвора, вмъкна се в него. Изплава в пещерата. После стъпи върху хладния камък, удари кремъка, раздуха праханта, запали лоеничето. Бледото пламъче затрептя със сиянията си върху струпаното злато, което пламна с някакъв току-що разбуден свой вътрешен огън. Изплували до него, робите гледаха като омагьосани. Със зяпнали уста. Невярващи.

— Ще има и за вас — рече Агар. — Само, ако го натоварим бързо. Няма много време.

Обходи пещерата. Надзърна в нишата, където стоеше небутнат откраднатият ритон. Той го взе и притисна до гърдите. Зашепна благодарствена молитва към Таргитай^[11]. Таргитай — синът на Папай и на дъщерята на речния бог Бористен, бащата на всички хора, се грижеше за сколотите. Не бе забравил и Агар.

С ритона в едната ръка и с края на въжето в другата той се върна на кораба. Робите си знаеха работата. Само след няколко минути слабо подръпване на въжето показа, че трябва да го изтеглят. И моряците се заловиха за него. Когато торбата се показа над водата, трябваше да притичат на помощ тавриецът Орик и Агар, за да вдигнат на палубата тежкия товар.

Изсипаха златото направо върху пясъка в трюма и върнаха торбата. После я издърпаха и разтовариха втори път, трети път, четвърти, пети…

Никой не усещаше умора. Златната купчина в трюма нарастваше, а на всички им се струваше много малка. За кого по-напред?

Още една торба! И още! Още!

Тъй не забелязаха кога се е зазорило, кога вятърът е разсеял мъглата, кога над главите им се е извисила скалистата грамада на Тиризис. Алчността ги беше заслепила.

Затова като че ли не чуха плясването на облия камък до борда. При втория един от моряците се досети:

— Обстрелват ни с балиста! Отгоре! От крепостта! Наистина защитниците ги бяха видели и опитваха да ги потопят с каменни гюллета.

Нямаше смисъл да чакат повече. Само едно сполучливо попадение можеше да пробие кораба, да го прати на дъното.

Със свито сърце Агар подръпна въжето на торбата с рязко движение — тревожен сигнал. И водолазите изплуваха начаса.

Матросите прибраха котвите. Опънаха платното. Натиснаха веслата. Отгоре вече летеше каменна градушка. Ето, едно гюлле прасна точно в средата. Проби палубата. И спря в сплесканите от тежестта му златни щитове, под които пък лежеше цял лакет пясък. Имали бяха щастие, че бе попаднало в средата. Какво би станало, ако някой по-тежък камък удареше в борда?

Агар прецени набързо. Налагаше му се да продължи живота на гмурците. За да има гребци. Убеден беше, че подире му ще пратят и кораби. Тогава всеки чифт ръце щеше да бъде нужен. А да се отърве от тях винаги имаше време.

Ето, отскубнаха се. Каменните снаряди взеха да плискат все по-назад и по-назад в морето. Вече не можеха да ги достигнат. Ала триерите можеха. Затова никой не остави веслата. Натискаха ги с все сила. Час по-скоро да избягат! Преди да са се окопитили корабите в пристанището, преди да се приготвят за преследване.

И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.

И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.

А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.

И сега Агар пак беше заел последното място, зад гърбовете на другите. На сигурно. И оттам, докато шепнеше горещите си молби към Фагимасад, успя да чуе подвикванията на гмурците, които не спираха да гребат:

— Дионисе, помогни! Дионисе!

И се сети. Дионис беше общ бог — и на траки, и на елини. На Дионис беше посветен и оня храм в Тиризис, където служеше сляпата жрица.

— Защо споменавате Диониса? — запита ги той, надвиквайки воя на бурята.

Най-близкият роб изкрещя в отговор:

— Дионис помага на моряците!

Агар усети как се вледенява сърцето му. Това беше гневът на Дионис. Тоя чужд бог отмъщаваше. Заради кражбата от светилището му.

И разтреперан от страх, той се изправи, та запокити далеч сред вълните златния ритон.

— Ето, връщам ти го! — провикна се Агар. — Мирни най-сетне!

Ала и след тая жертва морето не рачи да се укроти. Напротив, размята се по-лудо. Вълните все по-често взеха да преливат през борда. Водата в трюма се надигна разплискана, скри безредно натрупаното богатство. Хората зарязаха веслата, грабнаха мехове и амфори да я изхвърлят навън.

Напразно. Повече вода нахлуваше през борда от тая, която свареха да изчерпят. Корабът потъна още повече.

— Да изхвърлим товара! — провикна се накрая Орик пред ужаса от смъртта, успял да се отскубне от златната магия. — Иначе ще загинем всички!

Не повтори. Агар го прасна с меча си.

— Да не сте посмели! — изкрещя той, обезумял от алчност. — Или със златото! Или мъртви!

Сякаш чакал само тези думи, корабът се килна назад, загреба цяла планина вода, после заби в дълбините с кърмата напред, потъна изведнъж, както потъва хвърлено желязо.