Петър Бобев
Отровният пръстен (10)

Злокобното съкровище

Лизимах закотви триерата си далеч от пристана, а той слезе на брега с една лодка. Там се бави малко, докато отгоре се спусна забързан, почти тичешком синът му. Двамата се уговориха нещо набързо. После Агатокъл се изкачи отново в града, а базилевсът се върна на кораба.

Дори от морето, от борда на триерата се видя каква суматоха настана. Войскарите, тръгнали във верига, подкараха пред себе си цялото население на Тиризис^[1]. Мъже, жени, деца, старци — всички. Скоро никой не остана зад високите стени. Градът опустя. Дори и стражевите кули се оголиха, без часовои, които иначе никога не напускаха постовете си, вперили поглед в морската шир. Войниците опразниха и пристанищното селище. Подгониха нагоре, към високото плато, и кръчмарите, и момичетата от увеселителните домове, и хамалите от кея, и рибарите. Изведоха всички към вътрешността на страната.

Тогава, убеден напълно, че никой няма да ги види, Лизимах даде заповедта си на триерарха^[2] — капитана, който пък я препредаде на помощниците си. Голите гребци, наредени в три редици, размахаха веслата под такта на тъпана. Двамата кормчии извиха кормилните си весла, насочиха триерата към пристана.

Агар в това време стоеше облакътен върху долната палуба и гледаше замислен брега. Какво ли пак го очакваше тук? И досега не можеше да си обясни защо го държа толкова време затворен базилевсът. И защо пък след това го отведе с кораба си. Но пак затворен, все в окови, все в трюма. За какво го наказваше така? А всъщност наказание ли беше това или нещо различно? Защото, ако беше за наказание, колко му струваше да го продаде роб, да го хвърли в тъмница, да му отреже главата?

Никъде не го пуснаха на свобода. Чак накрая съвсем случайно Агар чу, че наблизо бил Пергам^[3]. Подразбра, че нещо става на кораба по непрекъснатото топуркане през цялата нощ на палубата, по тракането на изнасяните от трюма амфори и внасянето на тяхно място някакви тежки сандъци.

Когато на другия ден го освободиха от оковите, триерата пореше вълните с курс на север. Небето беше ясносиньо, тъй синьо, каквото Агар никога не бе виждал през живота си. Морето — също синьо. И толкова гъсто осеяно с острови и островчета, та му се струваше, че може да скача от бряг на бряг, както се скача през брода на планинска река.

Още същия ден видя на горната палуба базилевса. Ала не успя да го пита какво иска от него, защото стълбата между двете палуби беше вдигната през цялото време. Боеше се, види се, Лизимах от бунт, от размирие на робите наемници. Около него се въртяха само царските соматофилакти^[4].

Вече два пъти се бяха прехвърляли на други кораби. Първият път спряха на остров Лемнос. Пристигнаха късно вечерта. На брега слязоха двадесет войници наемници. Лизимах ги подреди в полукръг покрай пристана с опънати лъкове. После двадесет роби взеха да изнасят на пристанището натоварените в трюма сандъци. Изглежда, много тежаха, защото робите, все яки мъжаги с изпъкнали мускули, заловени по десетина за един сандък, едва ги мъкнеха. Разтоварваха ги до среднощ. И когато свършиха, триерата си тръгна обратно.

След два часа се появи друг кораб. Уверено навлезе в залива и пристана до брега. До заранта робите пренесоха тежките товари в неговия трюм. И триерата тръгна на път. Пак на север, към избледняващата Голяма мечка, която явана наричаха Арктос.

От Егейско море навлязоха в Тракийско море^[5], после през теснината на Хелеспонта^[6] се вмъкнаха в Пропонтидата^[7], минаха покрай крепостта на Бизантион, наречена така по името на основателя й, тракийския цар Бизас, и оттам през теснината на Босфора, подобна на голяма река, навлязоха в Евксинския Понт^[8]. Заобиколиха отдалеч Салмидесос^[9], това старо пиратско гнездо.

Второто им спиране беше в едно малко закътано заливче преди Аполония. Както и в Лемнос, същите воини начело с Агар слязоха на брега, обградиха заливчето да не избяга някой; същите роби разтовариха сандъците. И корабът пак си отиде.

До заранта точно измерено доплава третата триера. Натовариха се и на нея, след което отново поеха в открито море. Плаваха още два дни. Не се отбиха повече никъде: нито в Анхиало, нито в Месамбрия, нито в Ерите^[10] край устието на Панисос. Прескочиха Одесос, Дионисополис, Бизоне^[11].

Когато триерата се прилепи до кея плавно и леко, слънцето вече се скриваше зад белите хълмове на Дионисополис, разливаше върху стихналия западен залив на Тиризис аленото си зарево. Докато изнасяха отново товарите, безлунната нощ затисна морето. Тогава Лизимах извика при себе си Агар.

— Дойде и твоето време! — рече му той. — Води ни при подводната пещера!

Едва сега нещастникът проумя всичко. Затова, значи, го бе държал затворен базилевсът. Затова го бе отделил от всички хора — да не издаде някому скривалището. За да натика там, под водата, златото, което носеха. Защото само злато може да тежи така, както тежаха тайнствените сандъци.

Лизимах добави:

— Сега те правя малък заповедник. Само на тия наемници и на робите. После те чака още по-голяма награда. Царска. Таксиарх^[12] ще те направя.

Таксиарх, началник на цял отряд… На таксис^[13]… Такова щастие клетият наемник не бе очаквал, не бе и мечтал.

Но и с награда, и без награда — Агар поведе дружината си. Какво друго можеше да стори, щом заповядваше базилевсът. От камък на камък, все под нависналата каменна грамада на Тиризис достигнаха познатото вирче.

Сколотът се съблече, взе в ръка една кожена торба, в която скри насмолена факла и огниво, после се гмурна в дълбочината. Опипом, защото през нощта водата изглеждаше като катран, след няколко напразни гмурвания най-сетне намери отвора. Запали факлата. Погледът му тозчас се закова в нишата. Златният ритон, за който бе рискувал живота си, заради който бе намерил тая пещера и бе претеглил всичко досега, стоеше непокътнат на мястото, където го бе оставил. Той закрепи факлата на стената с въздишка. Изплува на брега. Щеше му се да вярва, че базилевсът ще го награди добре.

Сам Лизимах организира пренасянето на съкровището. Трима роби — гмурци влязоха в пещерата, хванали краищата на три въжета. Разковаха сандъците и отвътре златните съдове бляснаха с матови сияния под бледото зарево на звездите.

Агар усети, че му се замайва главата при техния вид. Бе рискувал главата си само за един ритон, а тук пред него лежаха стотици ритони, блюда, хидрии, шлемове, колани, нагръдници, гривни, свещници. Идеше му да размаха меча и да се нахвърли срещу всички около него. Но не. Но го размаха. Уверен беше, още при първия опит щеше да бъде съсечен. Лизимах подбираше войници от различни племена, които едва се разбираха на явански. Не би могъл да се сговори с никого. Друго не му оставаше — да мълчи, да чака. Да изчака наградата на базилевса. Трохите. Да изчака още нещо — а само при мисълта за това дъхът му пресекваше — някога пак да се върне тук, на кораб ли, на лодка ли, и да си вземе толкова злато, колкото може да отнесе. Да заживее и той богато, охолно. Не като прост наемник.

На брега робите пълнеха кожени торби със скъпоценности, които биваха изтегляни под водата от другите роби в пещерата. После издърпваха опразнените торби, за да ги напълнят отново. И отново ония отвътре ги изтегляха пълни при себе си.

Тъй — цялата нощ…

Когато и последният товар изчезна под водата, изтокът посивя. Звездите взеха да бледнеят, а морето се уплътни, открои се от небето като лъснат до блясък сребърен поднос.

Лизимах направи знак на Агар да се приближи до него.

— Таксиархе! — рече му той със суров глас. — Никой друг освен нас не бива да знае това! Заповядай на хората си да избият робите! До един!

Агар изтръпна. Не можа веднага да схване смисъла на заповедта.

— Чуваш ли? — повиши глас Лизимах. — Или чакаш и теб да те сполети тая участ? За непокорство.

Сколотът го знаеше. Суровата Лизимахова дисциплина беше успяла да внуши във волното му варварско съзнание тази истина — за неподчинение наемникът плаща с главата си. А той ценеше своята глава. Тутакси събра войниците си и им предаде царската заповед. И царската закана. Видът на Лизимах, застанал на скалата над тях, огромен, широкоплещест, с мускулеста десница, опряна върху тежкия меч, с грозна решителност върху суровото лице, уби у тях всяко колебание.

Преди още нещастните роби, налягали задъхани върху обливаните от вълните камъни, да се опомнят, върху им се изсипа облак стрели. Неулучените от първия залп и по-леко ранените скочиха в ужас да се спасяват. Едни побягнаха нагоре по скалите, други се метнаха във вълните, всеки където се чувствуваше по-сигурен. Ала вторият откос ги настигна насред път. Войниците бяха отлични мерачи, попаденията, им — безпогрешни.

Базилевсът стоеше над тях като някакво жестоко, безчувствено божество.

— Изхвърлете труповете!

Наемниците изпълниха и тая заповед. Източното течение, което минаваше току до носа, пое безжизнените тела и ги понесе навътре в морето. Водните плиски измиха кръвта от скалите.

Убедил се, че следите вече са заличени, Лизимах поведе малкия отред обратно към пристана. Едновременно с тяхното пристигане, в залива навлезе новата триера. Чудесен уредник беше Лизимах — особено щом се отнасяше за злато. Нагласил бе всички действия тъй, както Александър подреждаше бойните си операции. Съгласувани последователно с точност, която изумяваше.

Там той отново повика Агар. И му рече доверително:

— Сам виждаш, таксиархе! Много знаете: и ти, и хората ти. Не мога да ви оставя в Тиризис. Изпращам ви в друга част. В Пергам ви връщам, при фрурарха^[14] Филетер. Да бъда спокоен. Ала един запрет ви поставям. Ни дума за това, що стана тая нощ! Чуя ли, че някой нещичко е издумал — накрай света ще го намеря. И ще го разпъна на кръст. Знаеш, не се шегувам…

— Знам! — поклати глава Агар.

Лизимах добави:

— Качвайте се на кораба! Там ще ви дадат наградата!

Махна с ръка и се заизкачва сам, с тежка, уморена стъпка към Тиризис, докато наемниците се прехвърляха в триерата.

Щом стъпиха на борда, кормчията ги пресрещна и им посочи оръжейния склад вдясно.

— Оставете оръжията! После на закуска!

Без да подозират нищо, покорни като истински бойци, те окачиха на празните стойки щитовете, лъковете и мечовете си, после отново излязоха на площадката над гребците, където ги отпрати същият кормчия.

Чак тогава Агар се смути, прочете смута и в очите на другарите си. Палубата беше пуста, без никакъв човек на нея, без никаква маса, без никакво ястие. Но преди да реши какво да стори сега, по всички стълби откъм гребците и откъм мостика на триерарха се зададоха стотина обковани в метал войници, които бавно пристъпваха насреща им с щитове и мечове в ръце.

Агар изкрещя:

— Назад! Към оръжието!

Ала бе закъснял. Кръгът на враговете му се затвори. Едва сега сколотът си даде сметка как глупашки бе попаднал в тая клопка. Едва сега проумя, че базилевсът бе постъпил точно тъй, както би постъпил и Агар. Не би оставил жив никого, който знае тайната му. Как не се досети за това, когато видя как Лизимах изсели целия Тиризис, та никой да не види какво става на брега. И когато му заповяда да избие робите. Защо тогава не насъска другарите си да надупчат със стрели коварния базилевс? А после да отмъкне безнаказано златото.

Нямаше време за повече размисляне. Чу се отсечената заповед на Лизимаховия военачалник и нападателите нахлуха в тълпата на осъдените, като размахваха безмилостно мечовете. Първите жертви се свлякоха, потръпващи на пода сред локви кръв.

Обезумял от ужас, Агар отскочи към борда. Не свари. Двамина се изправиха насреща му с вдигнати мечове. С удесеторени сили от уплахата той блъсна единия с юмрук в лицето. Войникът се олюля, не падна, но изтърва меча от омаломощената си ръка. Това беше достатъчно за Агар. Той го блъсна повторно и се измъкна от обкръжението. До борда, отвъд който беше морето и спасението, оставаха две крачки. Уви, не можа да ги направи. Някой го сподири, хвана го за краката и го свали на земята. После се метна отгоре му. Агар успя да се извърти, да го погледне в очите.

Това бяха мигове. Ала и в краткия миг, в който зърна лицето на врага си с вдигната ръка, готова да забие меча в гърлото му, Агар го позна. Позна Скил, побратима си. А побратимът е по-близък и от истинския брат. Истинският брат може да те изостави, побратимът — никога. На побратима винаги можеш да се осланяш. Той ще ти помогне. Агар забрави, че той самият го бе изоставил в най-решителния час на живота му.

— Скил! — извика той.

И оня го позна. Отпусна ръката си. По лицето му преминаха със светкавична бързина смайване, нерешителност, уплаха. Но бързо, със същата светкавичност, по него се изписа и взетото решение.

— Агар — пошушна му той, — Престори се на мъртъв!

В суматохата на клането, сред виковете на ранените, в стоновете на умиращите и ругатните на убийците никой не забеляза какво си казаха двамината.

Агар се просна на пода, оваля се в полазилата към него кървава локва, отпусна се неподвижно. Смеси се с другите трупове.

Добре, Скил не го уби сега. А после? Сега единствен Скил можеше да помогне. Никой друг. Побратимът ти е длъжен дори да умре, но да те спаси. Тъй изисква законът — загине ли единият, да загине и другият. Пред мисления му поглед премина целият им живот. Още от малки момченца, когато играеха пред шатрите с черепите на убитите от бащите им врагове. И надуваха свирките си от пробити човешки пищяли. Заедно израснаха; едновременно сразиха първите си неприятели, с чиито скалпове украсиха юздите на конете си; заедно направиха от черепите им винените си чаши, с които общото събрание на мъжете им признаваше воинското право. Тогава решиха да се побратимят, със свещения обряд да скрепят дружбата си. Пиха от смесената си кръв в деня, когато в чест на победата над таврите жреците енареи принасяха в жертва на бога Акинак^[15] върху купата смет всеки стотен пленник…

И чу думите на Скил:

— Щом те хвърлят във водата, изплувай до лодката зад триерата! Не се качвай! Само се дръж за нея! Аз ще дойда…

После се присъедини към другарите си, които приключваха кървавото изтребление.

И когато всички стонове пресекнаха, палачите изритаха труповете в морето. После се прибраха в кубрика.

През цялото време триерата не бе забавила ход. Гребците, съвсем безучастни, сякаш не чуващи глъчката на клането, продължаваха да размахват веслата.

Щом падна в морето, Агар опита да остане под повърхността колкото може по-дълго, за да не го забележат от кораба. Когато изскочи над вълните, триерата вече бе отминала и той се бе изравнил с вързаната отдире й лодка. Едва я догони. Хвана се за борда й и се прикри зад нея.

Остана така увиснал във водата до вечерта. Лятото отдавна бе настъпило; отдавна не бе вилняла буря, която да изкара студените слоеве от дълбочините. Въпреки това скоро се вкочани. Зъбите му тракаха от студ, цялото му тяло потръпваше като в люта треска.

Настъпи нощ. А от Скил — никакъв знак. Допуснал, че вече никой няма да го види от борда, Агар опита да пропълзи в лодката. Не успя. Останал бе съвсем без сили. Струваше му се, че всеки миг може да загуби съзнание. И ведно с това да изтърве и лодката, и Скил, и спасението.

За нищо друго не му оставаше сила. Само за молитва. Към Фагимасад^[16], сколотския бог на морето. Обещаваше щедро Агар всякакви жертви — не само риба, не само бикове. Обещаваше и първия си боен противник, когото щеше да срази. Само да му даде сила, та да се спаси и тоя път. Да го предпази от зиналата под него ледена бездна.

Пред очите му тъмнееше. Просветваше за малко, колкото да види, че нищо не се е променило, и отново изпадаше в своя мъчителен полусвяст.

Но сега вече не бе същото. Нещо бе станало. Агар лежеше в дъното на лодката, а отгоре се бе привел другарят му и разтриваше премръзналото му тяло с яките си ръце. После го облече в своите дрехи, а той остана гол в хладината на нощта, докато мокрите дрипи на Агар съхнеха, проснати на бака.

Триерата вече не се виждаше. Ясно, Скил бе отвързал лодката. И враговете бяха отминали в тъмнината. Сега двамата бяха сами в морето. Спасени. Макар без вода и храна. Но живи? И свободни.

— Рекох си, че си ме изоставил — пошепна Агар.

Скил обърна към него глава.

— Аз имам само един приятел. Който ги има много, е като блудница.

После добави:

— Сега да спим! Утре ще ни трябват повече сили.

Заспаха начаса, смазани от изтощение и от всичко преживяно, полюлявани от леките поклащания на вълните, които припляскваха сънливо о борда.

А когато се събудиха, видяха, че боговете им бяха изиграли нова шега. Неблагосклонен се оказа Фагимасад. На двадесетина разкрача от тях се поклащаше върху вълните тесен дълъг кораб. Но не търговски. Търговските са кръгли и къси. Тъй тесни са само военните, които трябва да порят лесно вълните. И пиратските. Скил я позна. Миопарона^[17] — малък боен кораб. С един ред гребла. Кратка му беше службата във флотата, но все бе понаучил нещичко. Насреща им стоеше истинска пиратска миопарона.

Морските разбойници грабят търговските кораби, вземат пленници за откуп. А когато пленникът няма пари, продават него самия. Сега и двамата, и Скил, и Агар, нямаха пари. Значи щяха да ги направят роби.

Скил погледна към веслата. Ала преди да посегне към тях, корабът ги доближи, от борда му се протегнаха две сариси^[18] — дълги копия с куки накрая, които в цепиха лодката и я придърпаха. Няколко чифта яки ръце поеха двамата бегълци, та ги измъкнаха на палубата. Овързаха ги начаса. И ги отведоха на кърмата, където ги очакваше навъсен и суров едър мъжага с червена като огън брада.

Той дори не ги попита. Само ги измери с присвити очи и изръмжа:

— Скити! Не чакайте откуп за тях! Ами веднага на веригата! За продан!

Говореше по таврийски, както повечето от пиратите. Хората от тази страна бяха добри мореплаватели, отдавна разбрали, че с грабеж се преживява по-охолно, отколкото с рибарство. Допадаше им това поприще, допадаше на смелите им и жестоки сърца. Славата им се носеше навред, дори в тези безжалостни и свирепи времена. Говореха, че принасяли в жертва на своята кръвожадна богиня-дева всеки попаднал при тях чужденец, а главата му забивали на кол пред храма.

Скил се примири с участта си. Може би затова, че не знаеше другото, което знаеше Агар. Наведе покорно глава. Ала побратимът му не искаше да изгуби наведнъж всичко. Та за това ли се бе борил, за това ли бе рискувал живота си, честта си, заради това ли бе пожертвувал и рода си. Наистина, досега се бе надявал сам да отмъкне богатството на Лизимах, който дори не подозираше, че един от тези, които знаеха неговата тайна, бе останал жив. Не му се щеше на Агар да дели с другите това, що се следваше само нему. Ала сега, пред новата заплаха, реши друго. Прежали половината. Останалата половина можеше да му осигури всичко, за което мечтаеше: и вино, и момичета, и охолство.

Той блъсна разбойника, който опитваше да го отвлече към трюма, и се обърна към главатаря:

— Ако ме продадеш, няма да спечелиш много. Ще спечелиш, ако ме оставиш свободен.

При тези думи тавриецът се поколеба.

— Откуп ли предлагаш?

Агар усети прилив на надежда. И на дързост.

— Предлагам ти съдружие.

Пиратът едва се сдържа да не замахне с меча.

— Марш оттук, куче! — изкрещя той. — На мене ли, на Москон Неуловимия, предлагаше това? Знаеш ли кой е Москон? Москон сам си върши работата. Съдружници не търси.

Агар го изчака. И рече:

— Нека си поговорим, само двамата. Другите да се махнат.

И помощниците на главатаря, подушили, че ще падне плячка, доброволно се оттеглиха. Тогава пленникът пристъпи напред.

— Аз знам къде крие златото си Лизимах.

Очите на тавриеца се окръглиха, Дъхът му секна.

— Е! — усмихна се тържествено Агар. — Да си го поделим ли?

Алчният блясък в очите на Москон говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Агар сподави въздишката си. Няма що. Пожертвува половината. Пък кой знае — имаше време. Защо през това време да не му хрумне нещо ново? И да запази и нея. Не му изглеждаше много хитър този див самохвалец.