Петър Бобев
Отровният пръстен (20)

Щастието на Орития

Затворницата забелязваше как намалява водата в питоса^[1]. Вече при всяко гребване глинената й чаша се чукаше о дъното. Намаляваше и храната, която й бе оставил Лизимах.

Във вечния мрак, затиснал нейния свят, нямаше ден и нощ. Нямаше изгрев и залез. Имаше само тъмнина, черна и непрогледна, каквато навярно е водата на Стикс^[2], през която Харон^[3] превозва душите на умрелите. И може би заради това сегашният й затвор в дълбоката пещера, без искрица светлина, не й изглеждаше толкова зловещ. Та нали животът й беше една безкрайна тъмница, откак изгуби Александра — светлината на сърцето си, и истинската светлина на очите си. Един безкраен Стикс, вледенил приживе душата й…

И ето, дойде и тоя час, когато чашата й излезе от питоса суха. Водата се бе свършила. И никой нямаше да й поднесе друга. И никой нямаше да й отвори, та да я изведе навън. Останали й бяха десетина маслини и кора хляб. Но водата беше по-важна. Без храна може да се живее дълго. Без вода не може. След ден-два-три Орития трябваше да умре.

Струваше й се, че вече вижда пред себе си прекрасната ловджийка Бендида^[4], наметната с пъстра зейра^[5], която й дава знак с ръка и я кани да я последва. Накъде ли? На нейния празник ли, когато жените ядат сурово свинско месо, за да получат разплодна сила от богинята на плодородието?

Но не. Орития знаеше. Никога нямаше да празнува Бендидиите. За друго я зовеше богинята — зовеше не нея, защото тялото й не можеше да види нищо; зовеше душата й, която отделена дори от сляпо тяло е зряща. Нали Бендида беше тая, която се грижеше за душите на умрелите тракийки? И колкото повече е страдала душата, толкова повече грижи изискваше?

Ясно, идеше краят. А Орития не се боеше от него, И не само защото всички траки не се страхуват от смъртта; не само защото знаеше, че всеки край е ново начало. Не само защото като вярваща в Дионис се надяваше като него да добие безсмъртие. Знаеше, душата се преражда, за да изкупи предишните си грехове. И така, по пътя на преражданията, да се слее с божеството. Колко ли пъти щеше да се преражда Орития, за да изкупи своите страшни грехове? Тя познаваше екстаза — когато душата излиза от тялото и се приобщава към Дионис, за да вкуси още приживе своята независимост от тялото — да вкуси от блаженството, на което ще се наслаждава вечно в отвъдния живот.

Ала не. Сега не беше същото. Не беше екстазът на менадите^[6], вкусили от бръшляновите листа при Дионисиевите мистерии. Сега беше нещо по-друго, по-човешко. Това беше екстазът на личното щастие. Щастлива беше Орития, тържествуваше пред прага на Аида^[7]. Защото бе отмъстила. Макар и след толкова години, бе постигнала целта на живота си. Отмъстила бе заради себе си, заради непосилната си мъка; отмъстила бе и заради другите, заради всички ония, които се наричаха траки и пъшкаха под железния юмрук на Лизимах. Нещастниците, които бяха принудени да му харизват житото, получено с кървав пот на челото, и децата си, откъснати от сърцата им, за да му стават роби — да слугуват на потисниците, да правят крепостите им, за да овековечават тиранията.

Щастлива беше клетата. Щом като до днес Лизимах не бе дошъл, значи нямаше и да дойде. Тя помнеше думите му: „Ако ли пък си ме излъгала, ако загубя и не се върна, знаеш какво те очаква“. И той не се бе върнал. Или нейното подвеждащо пророчество го бе тласнало към гибелта му, или отровата на Александровия пръстен бе извършила своето дело. Нямаше го вече Лизимах! Последвал бе и той другия стратег на Александра — Зопирион^[8], оставил бе и той костите си из гетските степи.

Закъсняло бе отмъщението на сляпата. Толкова много години, сякаш векове, бе чакала. Накрая бе успяла. Сразила го бе. Сразила го бе тя, не Дромихайт. А Дромихайт би трябвало да благодари на нея, ако знаеше коя е.

Идеше й да подскача, да крещи, да пее. Да тържествува. Да я чуе целият свят, да я чуят всички богове. А не можеше. Остаряла бе в чакане часа си Орития. Не пееше, не танцуваше менадските си танци. Само лежеше, подпряла глава в празния питос в мрака на пещерата. Единствена душата й танцуваше, летеше в някакво розово небе, огряно от слънчевия изгрев, сред птици и пеперуди, сред лъчи и простор.

Целият й живот преминаваше пред очите й. Ала сега и щастието, и страданието не й се струваха такива, както ги чувствуваше преди. Постигнала бе покоя си злочестата — атараксията^[9], както я наричаха елините. Всичко, дори мъката й, изглеждаше сега обляно в сияйна светлина. Не като последица, а — като причинителка, предшественица на това, което бе извършила. За което бе предопределена от целия тракийски род, пръснат от Понта на изток до Илирия на запад, от Скития на север до Тракийско море^[10] на юг. Както казва Херодот, траките са най-многобройният народ след индийците.

Ликуваше Орития.

А колко повече щеше да ликува, ако допуснеше, че му бе подготвила много по-жестоко отмъщение. Ако знаеше, че почтената смърт на бойното поле за него щеше да означава благоволение — и за тялото, и за паметта му. Че ако бе загинал сега, той щеше да си спести и бъдещите страдания, и бъдещия си позор.

Семето, което бе посяла сляпата, щеше да даде отровния си плод; змийчето, което бе пуснала в сърцето на Арсиноя, щеше да го клъвне с израсналите си зъбчета. И Лизимах, трескав, полусляп, оглупял до безумие от отровата на пръстена, щеше да повярва клеветата на отмъстителната съпруга, че Агатокъл замисля да го убие, за да му я отнеме ведно с престола. Клеветата — която Орития й подшушна толкова умело… И озлобеният базилевс щеше да даде зловещата си заповед. Щяха да удушат сина му в тъмницата. А самият Лизимах, изоставен от близки и приятели, сам срещу всички врагове, на които това безсмислено синеубийство щеше да даде сила и подкладка, останал без най-верния си крепител Агатокъл, преследван от гнева на непрощаващите Еринии^[11], пазителките на кръвното родство, щеше да намери смъртта си някъде при Киропедион в загубеното сражение срещу Селевк Никатор. Безславна смърт!

Защото, както бе казала Орития, той беше само сянка на славата…