Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (8)

8
Военно разузнаване

Даниел не остана да чуе крясъците. За секунди той изтича на горния етаж и затърси генерал Уест по чистите бели коридори. Вместо него обаче хвана О’Нийл да излиза от заседателната зала.

— Какво точно мислите, че правите, по дяволите? — Даниел беше готов за бой. — Това ли разбира армията под лоялност? Забивате тези хора под земята за месеци наред и точно когато започва да става интересно, ги уволнявате?

О’Нийл почти не чу какво му казва Даниел. След срещата с генерал Уест в главата му се въртяха прекалено много неща, а освен това не му пукаше особено какво ще стане с научния персонал. Единственото, което искаше да направи точно в този момент, беше да се върне в кабинета си и да помисли за утрешния ден.

— Доктор Джексън — каза О’Нийл в опит да го поуспокои. — Благодаря за приноса ви към мисията Ако има нещо допълнително, ще ви се обадим.

— Казахте „мисия“. Кога ще преминете? — О’Нийл стрелна Даниел с поглед, който казваше „разкарай се“, и изръмжа:

— Съответната информация ще бъде съобщавана в подходящия момент.

— И кой ще вземе това решение? Пентагонът ли?

— Военното разузнаване. — каза О’Нийл.

— Това вече е явно несъответствие в термините^[1].

— Нямате представа колко сте прав — и О’Нийл продължи надолу по коридора.

— Наистина ли смятате, че ще успеете да задържите това нещо в тайна? Хващам се на бас, че научната общност ще поиска да разбере всичко.

Това не беше нещо, което О’Нийл можеше да подмине. Той се завъртя на пети и внимателно пое обратно към Даниел. Внезапно у този човек се появи нещо невероятно заплашително. Гърлото на Даниел изведнъж пресъхна. Той преглътна с усилие.

— Добре, професоре, кой ще им каже? Всички останали от персонала са подписали клетвена декларация за секретност с изключение на вас. — Като застана лице в лице с Даниел, О’Нийл попита с подигравателна любезност:

— Вие ще им кажете ли, професор Джексън?

Вътрешно Даниел беше на границата да подмокри гащите. Но се помъчи да остане спокоен и сух външно. Нещо у О’Нийл му подсказваше, че само с помръдване на вежди той можеше да убие човек по осем различни начина. И не само че можеше, ами и при подходящите обстоятелства определено щеше да го направи. Даниел не се остави да бъде сплашен и отвърна на удара.

— Ако се наложи, да, разбира се.

— Ваша воля — думите на О’Нийл бяха изпълнени с презрение. — Но си направете една услуга. Когато утре се качите

на рейса обратно за вкъщи и спрете някъде по пътя да се заредите с онези боклуци, които винаги ядете, вземете последното издание на „Нешънъл Инкуайърър“ и прочетете историята на извънземното бебе, родено с глава на жаба и тяло на мъж. И като свършите с четенето, се запитайте дали сте го повярвали.

Даниел се замисли за момент за това как би могъл да докаже на света, че армията на САЩ притежава древно египетско съоръжение за космически пътешествия, заровено дълбоко в планината на Колорадо. Но още преди О’Нийл да стигне до същината на разказа си, Даниел знаеше колко безнадеждно ще бъде. Никой нямаше да му повярва. Особено щом излизаше от него.

— Има ли още нещо, професоре? Даниел се замисли за миг и реши, че е по-добре да опита друга тактика.

— Моля ви, задръжте ме в тази мисия. Прекарал съм по-голямата част от живота си в изучаване на езици, древен Египет, археология — тъкмо тези неща, около които се върти проектът.

— Оценявам това — отвърна О’Нийл. — Но решението вече е взето.

Е, щом молбите не вършеха работа, Даниел реши да се ядоса.

— Заложих репутацията си и посветих живота си на това. На какво сте посветили вие вашия живот, полковник!

О’Нийл понечи да отговори, но се усети навреме. Той хвърли един хладен, унищожителен поглед на Даниел и каза:

— Стягайте си багажа и се махайте от базата.

— Задръж малко, Джек. Мисля, че може да ни потрябва. Даниел и О’Нийл се обърнаха рязко и видяха генерал Уест, който се подаваше от вратата на заседателната зала. Той помаха на двамата мъже да влязат в стаята.

Когато две минути по-късно Ковалски загаси светлините, Даниел и О’Нийл седяха един до друг в мрака и гледаха телевизия. Уест им беше заповядал да седнат и да разгледат внимателно декодираните образи, които сондата беше излъчила обратно през портата. Камерата на сондата премина по повърхността на голяма вътрешна каменна стена и продължи да се движи, докато не показа едно ярко осветено кръгло очертание — още един Старгейт.

— Спри кадъра и дай едър план — нареди генералът. При диск-плейъра стоеше адютантът на генерала, лейтенант Андерман, специалист по комуникационна техника. Той коригира дигитално образа, а след това даде детайлите от пръстена в едър план. Зашеметен, Даниел стана и се приближи до екрана.

— Тези символи… те са различни.

— Заради това исках да го видите — каза генералът. Лейтенант Андерман се намеси с обяснения.

— Според тези данни атмосферните условия са идентични. Атмосферно налягане, температура и най-важното, кислород.

Уест отиде и застана пред екрана. Обърна се директно към Даниел.

— Планираме кратка разузнавателна мисия. Нищо специално. Обследвате района в периметър от четвърт километър, събирате колкото се може повече информация и я докарвате тук.

Андерман допълни:

— Щом стигнете от другата страна, ще трябва да дешифрирате знаците на онази порта и по същество да ги препратите обратно. Като с факс апарат.

— И точно тук е цялата работа. — Уест приклекна и погледна Даниел право в очите. — Няма да изпратя хората си там, ако не съм сигурен, че мога да ги върна обратно. Въпросът е, можеш ли да го направиш?

Даниел имаше друга идея.

— Защо да не се опитаме да установим повторен контакт от тази страна?

— Защото — обясни О’Нийл, — щом екипът ни премине от другата страна, целият силоз ще бъде евакуиран и запечатан. Не знаем какво може да премине тук от другата страна.

Сега Даниел разбра не само защо войниците бяха обградили Старгейт, когато преминаваше сондата, но и защо цялата операция беше разположена на такова невероятно място.

Даниел вдигна поглед към тавана. Всяка фибра на тялото му го подтикваше да каже „да“, да обещае на генерала всичко, което искаше да чуе, в замяна на възможността да посети мястото, което видя на видеоекрана. Внезапно му се стори, че целият му живот всъщност е бил подготовка точно за този момент, когато щеше да се впусне в опасно пътуване към една непозната и забравена страна. Ако не отидеше, историята на живота му нямаше да има никакъв смисъл. Но какво ще стане с другите? Той погледна О’Нийл и особено добродушния Ковалски. Не можеше да изложи живота им на риск, само за да задоволи любопитството си. Моментът най-сетне беше настъпил, но сега залогът беше прекалено истински, прекалено висок.

Погледна още веднъж генерал Уест, който повдигна въпросително вежди.

— Да, мога да го направя — каза решително Даниел.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Уест кимна, след това изгледа всички воини в стаята един по един. Когато всички дадоха знак за съгласие, Уест реши.

— Чудесно. Вие сте в екипа. Тръгвате утре в шест нула нула часа.

Силно съсредоточен, О’Нийл седеше неподвижно на един сгъваем метален стол, а над главата му се полюшваше мъждива 40-ватова крушка. Разучаваше триметровия земен профил, взет от експедицията на Лангфърд точно изпод Старгейт. Двете вкаменели човешки тела бяха сраснали направо в скалата преди повече от десет хиляди години, незабавно превърнати в сгърчена каменна скулптура. Мускулестите трупове бяха почти идеално запазени. Единствените поражения бяха на местата, където дългите скиптри в ръцете им бяха отсечени и взети за проби, както и няколкото перфорации в телата, откъдето учените по генетика бяха извадили проби за ДНК. Но изкривените, подобни на метал черепи часове наред привличаха и задържаха вниманието на О’Нийл.

Откак пристигна в силоза и пое проекта, О’Нийл беше прекарал много часове в затъмнената стая в размисли за призрачния артефакт. Това бе единственият начин да се подготви за онова, което можеше да го очаква от другата страна на Старгейт. Приличаше му на някакво странно огледало, отразяващо собствената му съдба, начина, по който ще умре. Всяка кост в тялото му подсказваше, че те още щяха да са там, че ще трябва да се изправи срещу тези воини, едновременно толкова напреднали и толкова примитивни. Оставаха по-малко от 24 часа до момента, в който щеше да преведе екипа си на другата страна и да разбере.

Мисията не беше добра. Сондата беше успяла да премине, но нямаше доказателства, че и човешки същества могат да оцелеят при това пътуване. Дори и да не срещнеха вражеска войска, шансовете да се върнат от нещо такова бяха в най-добрия случай малки. А шансовете на О’Нийл бяха още по-несигурни. Не само че Уест го беше натоварил с нещо равнозначно на самоубийствена мисия, а и О’Нийл нямаше намерение да се връща. Преди още хората на генерал Уест да напуснат дома му в Юма, той знаеше, че това ще е последното му назначение.

Това, което О’Нийл желаеше най-силно през последните 22 месеца, бе да умре. Беше се превърнал в живо зомби: изтощен, съсипан, изпразнен от всичко. Неведнъж беше зареждал пистолета и беше слагал пръст на спусъка. Но отказваше да го направи. Не само защото това вероятно щеше да убие Сара, а и религиозните му убеждения не биха му позволили да се самоубие.

За човек, който през живота си е бил отговорен за толкова много насилие, този отказ беше направо ироничен. О’Нийл, черната овца на семейството, беше роден с хаос и безумие в сърцето си. До осемнайсетгодишна възраст три пъти беше изправян пред съда. Един снизходителен съдия му даде избор: да се запише в армията, или да прекара една година в изправително заведение на щата Вашингтон.

Той избра корпуса на морската пехота и още от първия ден доказа, че е изключително дисциплиниран и надарен войник. Само двадесет седмици по-късно той кандидатства и беше прехвърлен в тренировъчния квалификационен център на бойния корпус на морската пехота в Куонтико, Ванкувър. Там беше обучен в стратегията за проникване на вражеска територия, оцеляване в пустош, политически убийства, изработване и детонация на експлозиви, как да произвежда химически оръжия от подръчни материали. Издигна се бързо и беше включен в елитния отряд „Скок Две.“ Всичко вървеше отлично, докато не започна да ходи на „повиквания по домовете“ — обикновено политически убийства, които така и не стигаха до вестниците. Точно тогава О’Нийл осъзна две важни неща за себе си: той беше талантлив убиец, който дълбоко се презираше за убийствата, особено когато знаеше, че са на невинни хора. Никога не се оплака, никога не изкръшка. Зарови съвестта си и се научи да пие уиски. Престана въобще да изпитва чувства и си спечели прозвището „Вуду“, защото като че ли се съживяваше единствено когато „Скок Две“ отиваше на акция. В продължение на седем години всичко, което някога живееше в него, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко на дъното. Външно той бе страховитият воин, който оставяше делата да говорят вместо думите. Вътрешно беше празен. И точно тогава срещна Сара.

Тя току-що бе завършила някакъв малък йезуитски колеж в околността и започна работа като учителка в базата. Запознаха ги общи приятели и нещата тръгнаха от само себе си, макар и никой да не разбираше наистина какво вижда свежо цвете като нея в резервирания, мълчалив млад ефрейтор. Тя го намираше за очарователен и го караше да се смее. Започнаха да се виждат всеки ден и две години по-късно Сара му каза, че е бременна. О’Нийл побесня и я обвини, че го е направила нарочно, за да го притисне да се ожени за нея.

В отговор Сара си стегна куфара и замина за дома на родителите си в Бостън. Само десет минути след като тя си беше отишла, О’Нийл направи обезпокояващо откритие: беше се влюбил в Сара прекалено дълбоко, за да се оттегли.

Три дни по-късно в средата на една буря той се появи в къщата на родителите й и цял ден чака в колата, докато тя излезе да говори с него. Шест часа те запотяваха прозорците на Форда с дъха си и се дърляха като две мокри котки, и накрая в 4:30 сутринта влязоха в къщата и събудиха родителите й. О’Нийл се представи, после поиска ръката на дъщеря им. През тринайсетте години на брака им О’Нийл никога не наруши обещанието, което й даде през онази мразовита вечер.

Дори онзи последен ден в Юма О’Нийл си спомни ангажимента, който беше поел. Застанал на вратата, докато Сара плачеше истерично и за последен път се опитваше да осъществи човешки контакт с него, О’Нийл й припомни, че й е обещал да я обича и цени докато е жив. Що се отнасяше до него, тези дни бяха отминали.

Постоя там за минута, като се опитваше да проговори, искаше да й каже довиждане. При всеки опит думите засядаха в гърлото му. Накрая просто се обърна и се отдалечи.

Когато Уест го завари да седи в слабо осветената, хладна стая, О’Нийл беше преседял там половин час, загледан в сгърчените фигури.

Той не вдигна поглед, когато чу защитната врата да се отваря. Не беше нужно, знаеше, че Уест ще дойде да го потърси.

— Студено е тук — отбеляза Уест, докато се приближаваше до варовиковата плоча.

— Мислех, че сам ще се занимавам с това — каза най-сетне О’Нийл.

— Така и ще стане — увери го Уест. — Щом екипът приключи наблюденията и се върне, ще останеш сам.

О’Нийл се беше примирил със заповедите, но изказа мнението си пред Уест.

— Колкото повече хора изпратим, толкова по-голяма е вероятността нещо да се обърка. А и Джексън може да представлява проблем. Той е хитър. Няма да се съгласи с този план, ако се досети какъв е.

— Тогава твоята задача е да не допуснеш това да стане.

През целия следобед и до късно вечерта антисептичните коридори на канцеларийния комплекс в силоза приличаха на спално отделение в колеж в деня след последните изпити. Всички врати стояха отворени. Кашони с книги и куфари с лични вещи запречваха коридорите, където се сбогуваха заминаващите. Неколцина ядосано обсъждаха начини да се заемат отново с проекта, но повечето бяха просто тъжни, че си заминават и несигурни какво ги чака в бъдеще. Понеже по принцип си беше особняк, на никого не се стори странно, че Даниел не си стяга багажа достатъчно бързо, за да хване последния автобус до летище Денвър. Накрая, след като Шор и Майерс се бяха отбили да кажат довиждане, Даниел затвори вратата и започна да се приготвя.

Ковалски му беше отпуснал една маслиненозелена камуфлажна униформа. Закопчаваше последното копче, когато вратата се отвори.

Беше Катрин. Изглеждаше уморена.

— Мислех, че не обичаш да пътуваш — каза тя с изнурена усмивка.

— Преодолях го — Даниел се радваше да я види. Притесняваше се какво ще си помисли Катрин, когато чуе, че той участва в мисията. Не я познаваше отдавна, но много я харесваше и уважаваше, и при никакви положения нямаше да я предаде.

Тя намери най-близкия свободен стол и потъна в него, облекчена да изпъне крака.

— Слушай — поде тя с приятния си британски акцент, — смятаме, че при пътуването през пръстена някои от стъклата на инструментите по сондата са се изпочупили. Просто като предпазна мярка накарах един тип в работилницата на Военно-въздушната академия в подножието на планината да ти направи специален калъф за очилата. От олово. Към шест би трябвало да пристигне.

Мисълта да отиде където и да било без очилата си разтревожи Даниел. Изведнъж си представи как върви пипнешком като слепец на непозната планета и картината не беше от най-хубавите.

— Благодаря, наистина си много… ъъ, грижлива.

— Точно така. Ще ти сложа и обяда в кутия — Катрин се присмиваше сама на себе си.

Даниел се усмихна, после каза:

— Мислех си за онова, което казах долу в кабината. Сещаш ли се, за взимането на пари от военните. Виж, съжалявам ако…

— Това сега не е важно — прекъсна го Катрин. — Това е. Тя се изправи, прекоси стаята и го погледна сериозно в очите.

— В мига, когато зърнах как извличат този пръстен от пясъците в Египет, знаех, че ще се случи нещо такова — че ще бъде направено някакво невероятно пътуване. И естествено смятах, че аз ще бъда тази, която ще го предприеме. Но сега вече съм една стара жена, затова ти ще отидеш вместо мен.

Даниел понечи да каже нещо, но Катрин го изпревари.

— Доволна съм. Ако не мога да съм аз, искам да си ти. Тя се пресегна и откачи от врата си медальона, който Даниел винаги я бе виждал да носи.

— Това беше открито заедно със Старгейт — му каза тя. — Винаги ми е носило щастие.

Даниел взе древния бронзов диск и го повъртя в ръцете си, разглеждайки гравираните изображения.

— Това е Окото на Ра — изключително рядка и ценна вещ. Не мога да го приема.

Катрин сложи ръка на бузата му.

— Донеси ми го обратно — каза тя, преди да се запъти към вратата.

— Почакай малко — Даниел бързо отиде до компютъра си и взе древната статуетка на египтянката.

— Права беше, тази находка е от 14 век пр.н.е. Пази ми я, докато се върна.

Катрин се усмихна и прие бронзовата статуетка, а после на излизане от вратата се провикна:

— На добър път!

Даниел кихна, докато тя излизаше през вратата.