Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (1)

1
8000 години преди Христа

Оставаше само окото на животното и когато го направеше, то щеше да го види, щеше да оживее. Кожата на животното бе изрисувана в оранжево и черно, копитата и рогата бяха очертани на стената с креда. Изображението беше грубо, но улавяше паниката на газелата — ужас от преследването. Устата крещеше, тялото бе извито в полет, копитата трополяха в търсене на път за бягство.

Момчето бе маскирало тъмната си кожа с ивици и чудати символи със същата боя, с която бе извикало към живот газелата. В сумрачната светлина на пещерата то потопи кухия край на една дълга пръчка в купата мастило и се приближи към стената. Погледна нагоре към другото око, бялото човешко око, изрисувано като религиозен образ високо на стената на пещерата. Започна лова, като произнесе името на животното, което се канеше да издебне — „хет“.

При този сигнал старецът, застанал на входа на пещерата, седна в изровения чакъл и започна монотонен напев. Този старец, облечен в животински кожи и с дълга бяла брада, беше вождът на племето и учител на момчето. Напевът му беше бавна, ритмична ловна песен, произнасяна на езика на газелата, песента, която племето винаги пееше по време на лов. Момчето постави кухата пръчка в празната очна кухина на животното, после доближи устни до края й и издуха мастилото през нея, за да направи окото. Омагьосано от приглушения напев на стареца, то почувства как животното постепенно оживява. Скоро двамата с газелата щяха да се видят.

Ловецът не можеше да се движи по-бързо от каменните стени на пещерата, която го заобикаляше, или рискуваше да подплаши животното и да провали онази част от лова, която протичаше в същия момент в долината. Момчето и за миг не усещаше, че се движи, но с ненамаляващата сила на концентрацията си забеляза, че се придвижва към плячката си. Същата тази техника се използваше от ловците на полето. Най-добрите сред тях бяха наречени Тези, Които Вървят, Без да Ги Виждат, и съставляваха елитен отряд в рамките на племето. Символът им беше бялото обезплътено око, изрисувано високо над газелата като религиозен образ. Тези елитни ловци бяха удивени и изплашени от невероятното търпение на това десетгодишно момче по време на лова, както и от способността му да контролира умовете на животните. Това бе просто поредното странно нещо в онова забележително дете, поредната причина да се страхуват от него.

Отвън момчето изглеждаше като изпаднало в кататония, заспало на крака. Нищо не издаваше напрегнатата мисловна борба, която се водеше. Нарисуваното животно непрекъснато беше на ръба на бягството. То чувстваше как момчето се приближава прекалено много, почти толкова близо, че да го хване. Момчето улавяше всеки импулс на животното, всяка мисъл, но не се издаваше с нищо и оставаше абсолютно спокойно. Ловците на племето през целия си живот се учеха как да прикриват страха и възбудата си в близост до животните. Тъй като тази „магия“ се удаваше без усилия на момчето, както на полето, така и горе в пещерата, хората казваха, че сигурно е родено без сърце. Всъщност, момчето рядко показваше каквито и да било чувства: нито страх, нито гняв, нито любов.

Когато допълзя на една ръка разстояние от газелата, то чу, че напевът на стареца става още по-бавен, превръщайки се в халюцинационно мрънкане. Момчето постепенно издигна черните си жилести ръце над главата си. В едната ръка държеше длето, а в другата — тежък каменен чук. Тогава, без някакъв видим сигнал, старецът и момчето внезапно изкрещяха едновременно името на животното. „Хет!“ Със светкавично движение момчето стовари длетото върху стената и го трясна с камъка, изсичайки дълбока цепнатина в изрисуваната стена. Прясната резка се заби право в сърцето на газелата.

След миг старецът се изправи и влезе в пещерата, за да огледа стореното от младежа. Виждаше, че ловът в полето ще бъде успешен. Доволен и развълнуван, той се вгледа в необикновените очи на момчето — смес от кафяво и кехлибарено-жълто, после вдигна жезъла за поздрав над главата си, като произнесе името на момчето — „Ра!“.

На входа на пещерата момчето седеше на слънце и гледаше как старецът се придвижва внимателно надолу по каменистата пътека и след това през пустинната долина към мястото, където племето бе разположило лагера си. Там беше стъкнат следобеден огън и той наблюдаваше стълбчето дим, което се издигаше по вятъра, разпръсваше се и изчезваше. Скоро в далечината се чуха роговете на ловците и децата на лагера побягнаха да посрещнат завръщащите се герои. Когато стигнаха до върха на последната дюна, той видя, че носят двойка газели, завързани за краката на два дълги кола, които мъжете носеха на рамо.

Като видя какво са донесли, старецът вдигна жезъл високо над главата си и извика за поздрав. Ловците отговориха със същия жест, а след това цялото племе се обърна с лице към пещерата, издълбана отстрани на хълма. В един глас те отправиха поздрав към чудатия млад ловец с кафяво-кехлибарените очи.

Момчето хладно им отговори.

Тази нощ, след като племето беше пирувало, ловците започнаха своя танц около централния огън. Те носеха издълбани дървени маски, зловещи шлемове, изрисувани по подобие на животните в техния свят: хипопотама, чакала, бивола, ястреба, газелата. Както винаги момчето остана встрани от другите. Намери един голям гладък камък доста далече от огъня и седна там да наблюдава безстрастно ритуала. Забеляза колко се плашеха всички, когато заставаха лице в лице с някоя от животинските маски. Всеки път, когато някой от танцуващите се отделяше от огъня и разклащаше глава срещу зрителите, всички, не само децата, отскачаха назад и пищяха от истински ужас.

В един момент танцьорът с глава на чакал тръгна да си пробива път през кръга от зрители, които се разпръснаха с писъци във всички посоки. Той стигна с танц до камъка, където седеше момчето, с намерението да го включи в празненството, като го уплаши здравата. Танцьорът разтърси глава и издаде серия от грухтящи звуци, но с нищо не можа да накара момчето даже и да трепне. През отворената уста на маската мъжът погледна момчето в очите. Миг по-късно уплахата връхлетя не детето, а възрастния ловец. Препъвайки се назад, той се върна при огъня и в кръга на останалите танцьори. Въпреки че всички бяха свидетели на случката, никой не я възприе като особено странна. Всеки от членовете на племето на свой ред беше ходил при момчето в опит да го примами към общия живот на групата. Мнозина се връщаха от срещата със страх.

Момчето от своя страна не чувстваше някаква особена злонамереност към тези хора. От време на време усещаше нещо като благодарност, макар да знаеше, че не веднъж са обсъждали дали да не го убият, за да успокоят майките. Възприемаше ги като по-нисш вид и знаеше, че е предопределен да се превърне в един от онези хора, които племето срещаше от време навреме, — същества които живееха отделно от която и да е група.

Докато горещината и шума от огнения им танц продължаваше, се случи едно мистериозно събитие, незабелязано от нито един член на племето. Луната тази нощ беше пълна, жълта и чезнеща на хоризонта. През друга, по-тиха нощ, в лагера някой сигурно щеше да забележи голямото триъгълно очертание, което се плъзгаше по небето и хвърляше странна правоъгълна сянка върху горната половина на пълната луна. То постоя там за миг, като закриваше лунната светлина, преди да се хлъзне в потъмнялото нощно небе. Усетило нещо смущаващо, момчето се обърна да погледне зад себе си, но дотогава сянката беше изчезнала.

Часове по-късно, докато лагерът спеше, същата тази безшумна сянка още веднъж обиколи луната. Нещо кръжеше над лагера, наблюдаваше, чакаше. Забелязаха го само глутница чакали, вечно нащрек за преследвачи. Те излаяха и се втурнаха да бягат. Очите на момчето се отвориха и се приковаха в полюшвания като камбана от вятъра птичи череп, закачен на шатрата му — животинска кожа, завързана за поредица от колове, която осигуряваше сянка през дългите горещи следобедни часове. През лагера прошумоля неестествен ветрец, после внезапно замря. Момчето се изправи с любопитство. Скоро премина още един порив, само че този път не замря. Превърна се в постоянен вятър, който постепенно набираше мощ. След няколко секунди вече се бе превърнал във вихрушка, която събуди всички. Тя ставаше все по-силна и първо една палатка, а после и друга се срутваше или се вдигаше по вятъра. Сега вече Старецът беше на крака, движеше се из лагера и надвикваше бурята, давайки заповеди за изтегляне в пещерата на хълма.

Отгоре се появи ослепителна светлина. Малко на север от лагера върху пустинната равнина засия квадратен лъч, блестящ като слънцето. Докато той бавно пореше нощта към тях, хората от племето се разбягаха ужасени надалеч от светлината. Старецът като възпираща сила запазваше самообладание и насочваше към планината всички, които успееше да открие.

Първият импулс на момчето беше да се подчини на мъжа и да тръгне с останалите, но след това спокойно се обърна и пое направо към светлината. Любопитството му бе по-силно от страха. Старецът му нареди да се скрие, но момчето продължи през хаоса от вятър и светлина и стигна до края на лагера. Погледна право в бялата светлина, сияеща отгоре. И докато протягаше ръка нагоре към светлината, може би за пръв път усети чувство, което не можеше нито да скрие, нито да контролира. Това беше възбудата. Възбудата, която съпътства чувството за избавление. Възбудата, която напълно естествено изпитваш, когато пред теб се разкрива съдбата ти.