Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (10)

10
От другата страна на портата

Скоро след дванадесетия си рожден ден Даниел беше придуман от втория си баща да се опита да влезе във футболния отбор на гимназията — една от най-неудачните идеи на този човек. Даниел се отказа още след като изтече един час от първата тренировка, веднага след като премина през „Изпитанието“. От самото начало се виждаше, че положението не е никак хубаво. Трябваше да пробяга в права линия между две редици по-големи момчета, които започнаха да го мачкат с големите си подплънки на раменете. Когато треньорът наду свирката, Даниел се изправи и попита:

— Защо ми трябва да правя такова нещо? Но треньорът — едър, почервенял кресльо, бързо убеди Даниел, че наистина е искал да участва в самоубийственото упражнение. Съотборниците му пък го скъсаха от бой. Тази случка е достойна за внимание, тъй като вероятно беше единственото физическо изпитание, подготвило го по някакъв начин за пътуването, което се канеше да предприеме — много по-грубото придвижване през Старгейт.

Щом погледът му попадна върху ярката повърхност на прага, той видя как стените на силоза се устремяват към него като срутваща се къща. Прекалено бързо, за да може да реагира. Докато трепне и вече беше излязъл далеч от атмосферата на Земята, набираше скорост през безшумния катраненочерен мрак, блъскаше се сляпо през шеметната междузвездна тъмнина. За секунда усети, че се плъзга, а после някаква гънка в енергийното поле го изпрати през глава напред. Никаква гравитация, никакъв контрол, никакво усещане за горе и долу, само мимолетни проблясъци от нещо, което приличаше на стени на тунел.

Докато прелиташе покрай нещо, подобно на нови звезди, внезапно го обля светлина, достатъчно дълго, за да види краката си — удължени, разтеглени на километри пред него. После те се огънаха и главата му прелетя покрай тях, докато той се носеше фронтално към сблъсък с някаква гигантска планета. Писъкът му не искаше да прозвучи. Той падна на повърхността и премина като стрела от другата страна, като отново се удари в изгарящите електрически стени и се завъртя във вакуум от светлина и звуци. След това пристигна.

Даниел премина на парчета. Пръв се показа върхът на дясната му обувка. След това се материализира лявата му ръка. Върхът на носа му се разгърна и се превърна във все още примижалото му лице. За части от секундата парчетата се клатушкаха на светлината в долния край на Старгейт, докато пристигаха нови молекули и запълваха дупките.

Когато Даниел отново се събра в едно, пръстенът го изхвърли на твърдия под като ненужен багаж, покрит със скреж. По-късно предположи, че този скреж е продукт на молекулната му реконструкция. Точно както микровълновите печки затоплят предметите, като повишават степента на молекулно движение, така и Старгейт замразяваше товара си, като плътно сбиваше молекулите в момента на повторното съставяне. За по-малко от една стотна част от секундата атомите на тялото на Даниел бяха притиснати в едно при степен на нулево движение, достатъчно дълго, за да се покрие той със слой лед.

Замръзнал и напълно неориентиран, той не беше в състояние да контролира падането си. Изпадна от пръстена и се строполи на земята, но не на толкова твърдо, колкото ако беше минал пръв. Целият екип лежеше на куп на стъпалата в основата на Старгейт, върху количката с оборудването. Изминаха няколко секунди, преди първият от тях — Ковалски — Бикът, да успее да се отърси от замайването и да се изправи. Когато отново можеше да фокусира, той се огледа и видя, че стаята прилича на касапница. Точно до него, свит като заледено новородено, лежеше Даниел, а до главата му имаше локва повръщано.

Когато откри, че не може да диша, първият импулс на Даниел беше да пропълзи на четири крака обратно през лъча и да се върне при кислорода на Земята, преди да се е задушил. Точно тогава усети как две силни ръце го хващат за раменете. Паникьосан, той се опита да се бори.

— Джексън, добре ли си?

Ковалски изправи Даниел до седнало положение и издърпа ръцете му над главата. Той отново започна да диша. Щом първият вдъхнат въздух от новата атмосфера навлезе в дробовете му, острата болка го накара да отвори очи и той се закашля.

Преминаването през пръстена му беше изкарало въздуха. Щом се увери, че Даниел е добре, Ковалски отиде да провери следващия войник. Мразовитостта на скрежа проникна по-дълбоко в кожата на Даниел. Той потрепери от чувството, че хиляди иглички го пробождат навсякъде.

Като си спомни кой е и къде е, той отмести поглед от ярката светлина, която се изливаше от втория Старгейт, почти идентичен с първия, и видя блестящите очертания на останалите, разпръснати около него в различни фази на възстановяване.

Преминаването не беше това, което очакваше. Не че си беше представял, че ще бъде някакво възторжено преживяване от типа „Джена, телепортирай ме, моля те“, но не беше очаквал и да бъде толкова смазан.

— Всички ли са добре? — попита Ковалски. Зашеметени, загубили ориентация, войниците измърмориха утвърдително, а шегаджията на групата, лейтенант Ферети, подметна саркастично:

— Това беше супер, хайде пак да го направим!

Смехът им причини болка. Един по един те се надигнаха, а тези, които успяха, се изправиха на крака. Кашлящи и треперещи от студа, те се събраха при количката с оборудването. О’Нийл тръгна да дава нареждания, когато вътрешният пръстен на Старгейт започна да се върти. След това внезапно изщрака и спря, като се затвори и потопи стаята в пълен мрак.

Гласът на О’Нийл преряза тъмнината.

— Добре, момчета, да се хващаме за работа. Фаза едно. Само основните неща.

С остър пукот О’Нийл запали една осветителна шашка, която припламна с пращене и съскане и освети стаята с оранжевобяла светлина. Екипът много прецизно започна да разтоварва само онова оборудване, което им трябваше за първата разузнавателна експедиция. Ковалски запали втора осветителна шашка и я вдигна над главата си. Даниел наблюдаваше как Фриймън сръчно сглобява някаква специално изработена видеокамера, а Браун прикрепва миниатюрна радарна чиния върху оборудване за събиране на технически данни с големината на раница. Докато войниците продължаваха да се подготвят, Даниел излезе от мъждивия кръг светлина и тръгна към най-близката стена в търсене на следи.

Стаята представляваше висока черна кутия от мрамор. Даниел пристъпи полека напред, докато се натъкна на стената, после прекара пръсти по изгладената повърхност. Въпреки че големите камъни бяха старателно изсечени и вградени, никъде нямаше следи от нещо написано. Даниел навлезе още по-дълбоко в мрака, като опипваше празните стени като слепец.

Екипът привързваше екипировката си, готов за път. Ферети, Поро и Райли включиха мощни фенери, лъчите на които се пресякоха в тъмнината, докато изучаваха стаята. Мъжете се събраха при голямата врата, единственият вход или изход от помещението. О’Нийл провря осветителната шашка през вратата и надникна в следващата стая. Тя беше къс каменен коридор.

Всичко изглеждаше ясно, затова той даде знак на Фриймън да включи силната светлина отпред на камерата си. После се обърна и посочи.

— Ферети, води групата. Първи екип, тръгни.

С готов за стрелба автомат, Ферети прекрачи прага към тъмния коридор, следван от Браун и още един войник.

— Ковалски, ти и Фриймън покривайте тила. Райли с мен. Да тръгваме.

Те също хукнаха към коридора.

Ковалски се огледа, сякаш беше загубил нещо. С приглушен стон той каза:

— Джексън, да тръгваме.

Даниел рязко прекъсна проучването на стената и изприпка по коридора.

След няколко метра коридорът се разширяваше в помещение, напомнящо абсидата на катедрала. Даниел вече беше настигнал Фриймън. Забелязал нещо, той се пресегна, сграбчи обектива на камерата и насочи светлината й към пода. Двамата с Фриймън стояха на ръба на кръг с диаметър към четири метра. Приличаше на метален диск, вероятно от мед, вграден прецизно в повърхността на пода. Фриймън погледна Даниел и вдигна рамене. След още две крачки на Даниел му хрумна друга идея и още веднъж сграбчи камерата, като този път насочи светлината й право нагоре. И естествено, на тавана беше вграден същия диск, идентичен с първия и точно над него. Даниел стоеше и се взираше в тавана, докато Фриймън, отегчен и без желание да изостава, не се дръпна и продължи напред. В този момент Даниел вече беше доста сигурен, че тези срещуположни дискове не са направени от мед.

Като се промъкваше предпазливо през тъмния коридор, нащрек за някаква следа от опасност, екипът стигна до голяма галерия. Тази обширна зала бе построена в монументален архитектурен стил и доукрасена с полирани облицовъчни плочи. По някакви причини Даниел имаше чувството, че тя смътно му напомня за нещо. Покрай стените се издигаха високи декоративни колони, които поддържаха каменния покрив. Сега се изкачваха нагоре. Подът на огромната галерия беше построен под плавно увеличаващ се ъгъл. Даже О’Нийл беше впечатлен от залата, но не дотам, че да се отвлече от задачата си да намери изход. Екипът вървеше нагоре по Голямата галерия, на фона на която изглеждаше направо нищожен.

Фенерите им разкриха мъглявите очертания на стръмен наклон в края на Голямата галерия, който се изкачваше до още една зала. С единствената задача да се оглежда, Даниел правеше точно това. Докато въоръжените до зъби войници очакваха сражение, Даниел чувстваше, че се пренася в някаква археологическа нирвана. В същото време не можеше да се отърси от мистериозното чувство, че познава това място. Не беше дежавю. Просто не можеше да го определи точно.

Щом се изкачи пръв по наклона, Ферети внезапно приклекна. Това движение предизвика верижна реакция у всички останали членове на екипа. Преди Даниел да разбере какво става, Фриймън изгаси светлината на камерата и се просна на пода. Всички погледи бяха приковани във Ферети, който се надигна толкова, че да огледа какво има в другата стая.

Без да се обръща, той им даде знак да продължат. Даниел понечи да тръгне, но Фриймън се пресегна изотзад и го сграбчи за глезена.

— Не ти, Тъпчев. Стой си долу.

О’Нийл изтича безшумно до началото на наклона, после издраска нагоре до позицията на Ферети. След моментно съвещание О’Нийл даде сигнал на екипа да се приближи. Даниел направи справка с Фриймън и получи разрешение да тръгне. Когато се събраха на върха, видяха, че Ферети е вече далеч напред в другата стая. Тя представляваше нещо като Предверие. В края на тази стая имаше светлина, слънчева светлина. На всеки няколко метра в това предверие — поредната голяма стая с форма на кутия — се издигаха огромни каменни колони. Екипът гледаше как Ферети се стрелва от една колона към следващата, докато стигна до място, от което се виждаше откъде идва светлината. Той се обърна и направи знак на групата, че всичко е наред. О’Нийл в отговор изпрати още двама войници в коридора, за да посрещнат Ферети. Когато се убеди, че мястото е безопасно, останалите също излязоха напред.

След като екипът се събра в Предверието, О’Нийл се посъветва с Браун, който вече беше отчел някои атмосферни показатели.

— Условията са подобни на тези вътре. Показанията за радиация, електромагнитни и други въздействия са нормални.

О’Нийл изслуша доклада, а след това погледна зад ъгъла и проучи последния коридор. Удовлетворен от видяното, той се обърна към взвода и отново посочи Ферети и Браун, които незабавно се завъртяха и тръгнаха. Като се придвижваше колона по колона, екипът се приближи към огромния вход и ярката дневна светлина навън. Няколко крачки преди прага О’Нийл вдигна ръка във въздуха и спря движението на войската си. Без да се обръща, той даде знак двама души да застанат от двете страни на входа на около шест метра един от друг. Когато те надзърнаха навън и дадоха знак, че всичко е чисто, О’Нийл измина последните няколко крачки напред и се наведе да огледа зоната над входа. Едва тогава той ги изведе навън под слънчевите лъчи, за да видят за първи път този нов свят.

Екипът излезе на дълга каменна рампа, която продължаваше в океан от пясък. Те едва повярваха на очите си, когато не видяха нищо друго, освен безжизнени кафяви пясъчни дюни, които се простираха във всички посоки под наситено синьо небе. На около 40 метра, при долния край на каменната платформа, полузаровени в пясък, се възправяха два обелиска. Екипът оглеждаше този сух, кафяв свят, всеки потънал в собствените си мисли. Освен горещия ветрец нямаше никакво движение, никакъв звук. Никакви признаци на живот на този пясъчен близнак на Земята.

Преди да излезе навън, Даниел си беше изградил теория за това как ще изглежда тази масивна постройка. Той пристъпи под слънчевите лъчи и докато другите стояха като хипнотизирани от пустошта на този нов свят, Даниел се обърна и вдигна глава да разгледа постройката, от която току-що беше излязъл. Не беше това, което очакваше. Вратата заемаше само малка част от външността на постройката. От двете страни на вратата имаше масивни каменни пилони, които се извисяваха над входа. В стените на пилоните бяха оставени тесни цепнатини — прозорци, през които влизаше въздух, и които при нападение можеха да се използват като бойници. Тези пилони бяха в почти същия стил като онези пред древните храмове на Луксор и Карнак. Всичко започваше да става ясно.

Докато останалите стояха вцепенени, О’Нийл действаше.

— Заемете позиции около входа. Искам да огледам по добре къде сме попаднали.

— Чакайте, ще дойда с вас — каза Даниел. О’Нийл не отговори. Даниел се помъкна след тримата войници, които затичаха надолу по плавно спускащата се пътека. Както дюните, така и температурата около тях ставаха по-високи. Даниел предположи, че температурата на въздуха е над 30 градуса C, а на пясъка — поне 50 градуса C.

Ковалски, доста по-висок от метър и осемдесет, и Ферети, доста по-нисък, стигнаха първи до края на наклонената рампа и заеха отбранителни позиции при основата на обелиските. Когато се приближи, Даниел видя, че тези мраморни стълбове, високи над десет метра и завършващи с малки пирамидални орнаменти на върха, са различни от всички други, които беше виждал на Земята: не бяха покрити с йероглифи. Изумен, Даниел не можеше да повярва, че теориите му се доказваха пред очите му.

След като огледа двете колони, Даниел изтича покрай войниците и се покатери на първата дюна, където вече стоеше О’Нийл, загледан назад. Когато стигна върха, той се обърна и погледна назад с надежда да види по-ясно и че тя подкрепи още повече хипотезата му.

Това, което видя, го зашемети. Беше много повече от онова, на което се беше надявал и в най-смелите си мечти. Не само че цялата постройка бе напълно египетска по модел, но и нещо повече — от това разстояние се виждаше, че тя е просто вход към една много по-голяма постройка. Постройка, по-прочута от всяка друга в човешката история: пирамида. Но тази пирамида беше толкова чудовищно, феноменално голяма, че като че ли бе надвиснала точно над Даниел, готова да се срути и да го смаже. Трябва да беше два или три пъти по-голяма от Голямата пирамида в Гиза, за разлика от порутените пирамиди в Гиза, по тази нямаше никакви признаци на разруха. Гладките й облицовъчни камъни бяха точно на мястото и сякаш блестяха под горещите слънца. В електриково-синьото небе зад пирамидата имаше не едно, не две, а три слънца.

Сега Даниел разбра защо вътрешността на сградата му изглеждаше позната. Това беше много по-напреднал вариант на пирамидата на Хуфу. Може би тъкмо това бе постройката, която древните египтяни са се опитали да възпроизведат тогава. В миг на триумфално веселие той осъзна, че през цялото време е бил прав. Скочи на крака и изкрещя към дюните:

— Знаех си!

О’Нийл нямаше представа за какво говори Даниел. Хладно гледаше как Даниел си устройва в пясъка импровизирано тържество за победата, смее се, замахва насам-натам из въздуха и крещи:

— Знаех си! — поне двадесет и пет пъти. Като престана да обръща внимание на Даниел, О’Нийл отново се зае да премисля нещо. Спря се на един план, изправи се и тръгна обратно нагоре по каменната рампа, за да издаде заповедите си.