Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (3)

3
Лос Анджелис, наши дни

Вир вода от глава до пети, помъкнал претъпкана торба с книги, Даниел Джексън се бъхтеше на север по Гоуър към Булеварда на залеза и си мърмореше. Той беше късо подстриган мъж с пепеляво-руса коса и светъл тен, малко под трийсет години. Беше си забравил чадъра и нямаше достатъчно пари за рейса. Обувките му изглеждаха като последна грижа, но дългото кашмирено палто му придаваше малко по-приличен вид. Докато вървеше, той като че ли бичуваше някакви невидими врагове.

Всъщност Даниел трябваше да си зададе въпроса дали този път наистина не превърташе. Денят, определен за негов миг на възраждане, за повторното му приемане в академичната „общност“ приличаше по-скоро на ден за погребение. Като зави на запад по Булеварда, той влезе в малката бакалия на ъгъла с надеждата, че господин Арзуманян ще му даде една бутилка вино на вересия. Реши, че като ще е ден за погребение, най-добре е и да се балсамира.

— Господин Дан, приятелю, какво се е случило? — избумтя гласът на Арзуманян, плещест и ентусиазиран както обикновено.

— Амен енч шат ахавор ар. Нранк чер хасканум йес енчкар халаце ем — обобщи кошмара си Даниел на перфектен арменски. — Затова се надявах да взема бутилка вино, но не знам кога ще мога да ти платя.

— Има идея. Иес кпохем — отговори магазинерът, предлагайки сделка. Даниел трябваше да преведе преговорите между него и един от снабдителите му, който говореше само гръцки. Искаше да му се обади веднага, но когато видя болката на лицето на Даниел, предложи да го отложат за следващия ден.

С бутилка алкохол, която допълваше вида му, Даниел излезе отново на дъжда и пое към къщи, като се чудеше как я е докарал дотам. Нали той беше онова момче, което печелеше стипендии в гимназията за преводите си на финикийска поезия и после беше прието в УКЛА едва на 16 години? Младият магьосник с три висши по филология, езикознание и стара история? Как беше оставил толкова много добри перспективи да му се изплъзнат от ръцете, за да се превърне в крайна сметка в някакъв презрян, напълно разорен, лишен от приятели, самотен, безработен и много мокър бивш професор? Спомни си обезпокоителната статистика за процента деца-гении, страдащи от ранно умопомрачение. Даниел знаеше, че отива на зле.

Той преджапа през паркинга на „Гуми Ткенченко“, западнал гараж в порутена тухлена сграда. Видя собственика, Владимир Ткенченко, да поклаща отвратено глава изпод един Лексъс, който беше вдигнал на хидравличния елеватор. Даниел живееше в приспособеното за канцелария помещение над гаража и след като беше закъснял няколко месеца с наема, вече беше получил предупреждение за изхвърляне. Ако късметът му в най-скоро време не проработеше, щеше да му се наложи да започне да звъни на всички, които познаваше, и да ги пита дали не може да преспи няколко нощи у тях на пода. Мина непосредствено покрай Владимир и отиде до мърлявия щанд на магазина.

— Някаква поща за мен?

На щанда седеше и със смях разговаряше по телефона най-хубавото момиче, което Даниел познаваше, Светлана. Когато видя кой й задава въпроса, от лицето й изчезна всякаква радост. Без да прекъсва разговора си, тя се изправи и пусна на щанда две писма. Няколко месеца по-рано, преди да свършат субсидиите му, нещата между тях бяха други. Шегуваха се и флиртуваха, и дори няколко пъти ходиха в тайландския ресторант зад ъгъла. Но точно когато нещата между тях започнаха да се затоплят, той остана без пари и се превърна в „проблематичния наемател“.

Той прегледа кореспонденцията за деня. „Последно предупреждение“ от телефонната компания и поредната картичка за изчезнало дете, която Даниел прегледа за всеки случай.

Още по-смазан отпреди, Даниел излезе от гаража и седна под ръмящия дъжд на купчина стари гуми, загледан пред себе си. От другата страна на улицата някакъв мръсен бездомник поучаваше една котка да не се рови в боклука само на няколко метра от мястото, където един здравичък на вид шофьор пазеше лъскавата си лимузина. Каква бъркотия цареше в този град.

Умът му започна да преповтаря събитията от конференцията и катастрофалната реч, която беше изнесъл този следобед пред най-големите археолози на нацията. Повечето от тях го познаваха по славата, която му се носеше, и смятаха, че е леко луд, жертва на прекалено много научно-фантастични романи. За нещастие събитията от този ден само бяха затвърдили мнението им. Статиите, които беше публикувал през последната година и нещо, бяха получили всеобщото презрение на академичната общност. Въпреки че изследователските му методи и дълбочината на информацията му все още се ползваха с възхищение, заключенията, които вадеше от данните, бяха все по-„различни“. Той нарушаваше равновесието и колегите му яростно го атакуваха в специализираните издания.

„Пренебрегва отдавна установени факти“, беше типичният коментар. Някои от тях прехвърляха критиката и стигнаха до лични нападки. „Джексън е или заблуден и некомпетентен, или злоупотребява с материята.“ Или (това си го беше изрязал и го беше залепил на стената в кухнята): „Това е типът археология, който очакваме да намерим в «Нешънъл Инкуайърър»… работата му няма място в света на истинската наука.“

Даниел беше напълно наясно колко нетрадиционни бяха заключенията му. Заради това отначало си беше оставил вратичка, като публикува една много разводнена версия на онова, в което, наистина вярваше. Но беше убеден, че неговите теории много по-добре отговаряха на фактите отколкото достопочтените обяснения за ранната египетска цивилизация.

Когато влезе в огромния Скотиш Райт Темпъл на булевард Уилшиър тази сутрин, знаеше, че трябва да застане пред скептична аудитория. Но не беше очаквал, че ще го посрещнат на нож и открито ще го обиждат.

Доктор Аджами, декан на факултета, когато Даниел преподаваше в Колумбия, беше долетял, за да участва в конференцията. Понеже никой от организаторите на събитието не пожела да представи Даниел, Аджами излезе отпред и направи блестящо представяне.

— Той се дипломира на 20 години, говори единадесет различни езика и съм напълно убеден, че дисертацията му ще стане стандартен справочник за ранното развитие на египетските йероглифи. Написал е няколко основополагащи статии по сравнително езикознание на афро-азиатските езикови групи и, разбира се, за развитието на египетския език от Архаичния период до Старото Царство, което ще бъде и неговата тема днес. Моля, приветствайте с добре дошъл един от най-обещаващите млади учени в египтологията, Даниел Джексън.

Докато се придвижваше към подиума по време на представянето, той дочу двама застаряващи професори да водят следния разговор. Даниел разпозна в тях двама от динозаврите на американската археология.

— Ох, още един вундеркинд — избуча дундестия професор Раушенберг.

— Имам чорапи, които са по-стари от това хлапе — изкиска се дългурестият доктор Тъбмън.

Те хвърлиха на Даниел скептичен поглед от глава до пети, докато минаваше покрай тях. Когато решиха, че вече не ги чува, продължиха.

— Не прилича много на сър Алън Гардинър — изхили се единият.

— И все пак да се надяваме, че не е втори Уолъс Бъдж! — изкикоти се другият.

Макар и да не смяташе, че е смешно, Даниел разбра завоалираната шега. Бъдж беше влудяващо скучен лектор, известен с това, че приспиваше големи зали с водопад от подробности.

Щом Даниел застана на подиума, въздухът в залата се сгъсти от напрежение. Той бе непредсказуем учен — нещо, на което професионалната му среда не беше свикнала. Погледна за миг към тавана, точно толкова, та всички да започнат да се чудят какво прави, после изведнъж се обърна и изстреля един въпрос към професор Раушенберг.

— Сър, каква кола карате?

Старецът отговори объркано:

— Форд.

— Модел Т ли? — Въпросът на Даниел предизвика смях.

— Не съм толкова стар. Карам Ескорт.

— Разбирам — Даниел се почеса по брадата. — Със серво на кормилото и серво на спирачките? — попита той.

— Не забравяйте и сервото на стъклата — каза старецът, като се опитваше да влезе в тона му.

— Следователно, ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата днес следобед в Санта Моника избухне неугаснал вулкан и всички ние бъдем изровени след стотици години от някой археолог-вундеркинд, няма абсолютно никаква вероятност той по грешка да отнесе датировката на колата ви към началото на това столетие.

— Накъде биете? — попита събеседникът на Раушенберг, доктор Тъбмън. В действителност никой от публиката не знаеше накъде ги води Даниел.

— Хенри Форд започва скромно, почти примитивно, със стария Тин Лизи, Модел А. После бавно усъвършенства продукцията си до усложнените технологии, на които се радваме днес. Което ни навежда на моя основен въпрос за древните египтяни: защо тяхната култура не се е „развивала“? Фактите сочат, че изкуствата, науката, математиката, технологията, военната им техника — всичките те са налице, завършени от самото начало.

Даниел им остави една минута да помислят и помърморят, после отново подхвана атаката.

— Това, което искам да се помъча да докажа тук днес, е, че египтяните от периода преди Старото Царство по някакъв начин са „наследили“ всички тези изкуства и науки. После, след кратък период на „запознанство“, ще видим пълния разцвет на онова, което наричаме Древен Египет.

Реакцията на публиката се чу ясно и наподобяваше кудкудякане. Той продължи по-бързо.

— Писмото им например. Системата от йероглифи на първите две Династии е пословично трудна за интерпретиране. Общоприетата мъдрост поддържа мнението, че това е груб вариант на по-усложненото писмо, което откриваме по-късно, през периода на Старото Царство. Но, както се опитах да демонстрирам в серия статии, този ранен език вече представлява напълно развита система, комбинация от фонетични и идеограматични елементи. Ако това е така, те са успели да се придвижат от грубите пещерни рисунки до сложна система за описване на света и самите себе си буквално за нула време, за няколко поколения.

Даниел замълча и спокойно изчака първата група учени да стигнат до изводите. Искаше да докаже, че старата система е даже още по-елегантна от по-късните йероглифи, но тъй като той бе единственият човек, който можеше да ги чете свободно, знаеше, че думите му ще отидат на вятъра. Той промени темата.

— Да вземем един друг пример. Темата на днешната конференция е пирамидата на Хуфу — започна той.

Доктор Аджами се покашля вежливо, за да привлече вниманието на Даниел, а след това му кимна, сякаш искаше да каже „това наистина е темата, моля ви, придържайте се към нея“.

— Същият аргумент може да приложим и за пирамидата на Хуфу. Повечето учени са убедени, че този шедьовър на инженерното изкуство трябва да е постигнат в резултата на поколения опит. Според тази теория Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сахара, така наречената „плоска пирамида“ и големите гробници в Абидос се разглеждат като упражнения за разгряване, учебни упражнения, които водят до безпределно по-сложната и прецизно изработена пирамида на Хуфу.

Както мнозина от вас знаят, аз не се присъединявам към тази теория. Според мен пирамидата на Хуфу трябва да се е появила първа, за да бъде последвана по-късно от второстепенните постройки, които току-що упоменах. Данните в подкрепа на традиционната последователност на изграждане се базират на фолклора и писмените исторически паметници, създадени столетия след времето, за което говорим. Оскъдните свидетелства, с които все пак разполагаме, според мен навеждат на мисълта, че хората, живели покрай Нил, постепенно са забравяли как се строят тези сгради, а качеството на работата се е влошавало все повече и повече с всяко изминало поколение.

Още един контингент участници в конференцията стана и си излезе. Други хихикаха шумно, но Даниел продължи. Нямаше друг избор.

— За нещастие, множеството опити за определяне на датите на построяване на пирамидите с тестове със C-14 не са довели до окончателни резултати. Съществуват достатъчно противоречиви данни за доказване правотата на почти всяка теоретична позиция.

Задайте си обаче следния въпрос: Всички второстепенни пирамиди са гъсто изписани с имената на фараоните, дали заповед за построяването им. Мастабите, заобикалящи пирамидите, са покрити с картуши с имената и титлите на собствениците им, със списъци на жертвени дарове, дати на изграждане, кои богове са почитали, музикалните инструменти, на които са свирели и т.н. По правило в тези гробници откриваме изрисувани разкази, превъзнасящи множеството богоподобни качества на погребания там човек. Фараоните са най-големите егоисти в историята на света. И въпреки това на най-голямата от всички пирамиди, тази на Хуфу, не е написан нито ред. Никъде няма и драскотина — нито вътре, нито вън. Това логично ли ви се струва?

Един внушителен възрастен джентълмен, професор Ромни от университета Бъркли, се изправи на крака и го прекъсна.

— Това е интересна теория, професор Джексън, с която повечето от нас са запознати.

Някой в тълпата започна да тананика темата от „Зоната на здрача“, което предизвика у едни смях, а у други — объркване.

Ромни, висок и слаб мъж, не се смути. Той се взря в Даниел и продължи.

— Вие намеквате, че пирамидата не е била построена за фараон, тъй като на нея няма име. Но какво ще кажете за открития от Виз надпис с името Хуфу, изписано вътре в подпорната камера, запечатана от времето на изграждането си?

Даниел завъртя очи.

— О, моля ви! Това откритие беше шега, голяма измама, извършена от самия Виз.

Не само че не трябваше да казва такова нещо пред тази консервативна тълпа, а и определено не трябваше да го казва по този начин. Публиката избухна в гневно и бурно несъгласие. Неколцина от по-невъздържаните дори започнаха да дюдюкат. Още една група професори стана и излезе.

Професор Ромни извиси глас над крясъците.

— Така е прекалено лесно, професор Джексън. Ако си бяхте научили домашното, нямаше да ви се наложи да петните добрата репутация на един мъртъв човек, за да подкрепите теориите си — изрече той гръмогласно.

До този момент Даниел успяваше някак иронично да се забавлява от това колко зле вървяха нещата. За част от секундата това се превърна от забавление в смъртоносна враждебност.

— Преди да замине за Египет — поде той, — Виз се е похвалил, че ще направи важно откритие, което ще му осигури световна известност. Като използвал парите на баща си, той наел елитен екип експерти и ги завел при пирамидите в Гиза. Но след няколко много скъпи месеца те не могли да покажат никакъв резултат от усилията си. Затова Виз ги изгонил всичките и докарал от мините на баща си в Южна Африка банда златотърсачи. След по-малко от три седмици те „открили“ това, което изследователи, крадци и учени не могли да намерят цели четиридесет века — тайната стая, „запечатана от времето на изграждането си.“ В тази иначе празна стая те намерили онова, което изградило репутацията на Виз: дълго издирвания картуш с името на Хуфу. Картушът се явява на трите стени на камерата, но, странно, не и на стената, която Виз натрошил на малки парчета, за да влезе в стаята. Името е изписано с червено мастило, което не откриваме никъде другаде в Древен Египет. То е удивително добре запазено и, колкото и да е невероятно, е написано грешно.

— Е, какво може да се очаква от някой неграмотен каменоделец? — попита Ромни.

В този момент Даниел вече беше напуснал подиума и крачеше нагоре-надолу по сцената като гладен цирков тигър. Той отиде при черната дъска и с учудваща бързина надраска поредица йероглифи.

— Това е символът, който Виз твърди, че е открил в подпорната камера. Е, всички ние знаем, ако сме си написали домашното — той стрелна Ромни с поглед, — че Виз е носел със себе си изданието от 1906 година на „Материя Хиероглифика“ на Уилкенсън, публикувано в Амстердам от Хейнис Букс. Прилежни студенти като вас, професоре, не може да са пропуснали да забележат, че в следващото издание издателите са включили извинение, изброяващо печатните грешки в предишното издание. Този списък включва и йероглифа за името Хуфу Отпечатана е погрешно първата съгласна в името на Хуфу. Трябвало е да изглежда така…

Даниел нарисува една почти идентична поредица от символи вертикално по черната дъска.

— Какво изключително странно съвпадение, че картушът, намерен от Виз, съдържа точно същата грешка! Ако някой каменоделец беше написал погрешно името на фараона, той е щял да бъде наказан със смърт, а стената щеше да бъде разрушена и построена отново.

Даниел замълча за малко и погледна професора с неприязън, като добави:

— Но вие сигурно вече знаете това, защото изглеждате като човек, който се отнася сериозно към домашното си.

Последните думи бяха изречени в момента, в който вбесеният професор Ромни се беше запътил към изхода на залата за конференции. Преди да излезе, той се обърна за един прощален залп.

— Звучите като лошо телевизионно шоу или като онази книга, „Колесниците на Боговете“ — Това предизвика няколко изкисквания и тук-таме ръкопляскания, но Даниел усещаше, че отново е спечелил част от публиката на своя страна. Няколко от важните фигури все още бяха в залата и той се надяваше, че сега са готови да слушат.

— А сега, ако може, нека се върнем малко назад. Вероятно истинските начала на тяхната цивилизация лежат заровени в пресъхналите речни корита на Западна Сахара…

— Професоре, може ли за момент.

Най в дъното на залата стоеше жена с елегантна, скъпа рокля и прекалено големи очила, която изглеждаше на около 60 години. Всъщност беше много по-стара.

— Позволете ми първо да кажа — започна тя с едва доловим акцент, — че познаването ви на фактите е впечатляващо. Имам само един въпрос: Кой според вас е построил пирамидите?

— Точно там е цялата работа — отговори й той. — Нямам никаква представа кой ги е построил и защо.

В залата се надигна колективен стон на разочарование.

Стилната възрастна дама кимна отсечено, сякаш беше удовлетворена от отговора, след това се обърна и си тръгна.

Един набит брадат мъж с тясна риза извика предположението си с псевдо-британски акцент:

— Загубеният народ на Атлантида?

Хората, все още останали в публиката, се засмяха и след това започнаха да си събират нещата.

— Или може би Марсианците!

— Не съм казал това — защити се Даниел.

— Не, но се канехте — отвърна му язвително брадатият.

— Въобще не разбирате за какво става дума — каза той. Атмосферата в залата беше горе-долу толкова интелектуална, колкото в някой училищен стол по време на масова битка с храна. Повече от половината от аудиторията си беше отишла и хората продължаваха да си тръгват. Даниел порови из купа документация пред себе си, намери съобщението, което му трябваше, и направи напразен опит да продължи, като заговори в микрофона, без да вдига поглед.

— Нови геологически данни датират Сфинкса към един много по-ранен период. Като знаем, че това е така, трябва да започнем преоценка на всичко, което през годините сме приели за корените на египетската култура. Просто трябва да започнем от самото начало…

Когато вратата се затвори зад последната група участници в конференцията, доктор Аджами, който все още търпеливо седеше на подиума, се доближи до Даниел. Настроението му беше неприветливо.

— Много, много съм разочарован от теб, Даниел. Мислех, че се бяхме разбрали да не обсъждаш тези глупости тук днес. Поех риск, като те представих, опитвайки се да ти направя услуга, но сега се опасявам, че ти погуби кариерата си. Довиждане — След това Аджами се присъедини към останалите във фоайето.

С треперещи ръце и пламнало от унижение лице Даниел зарея поглед над празната аудитория, преди да затвори внимателно папката си и да се наведе към микрофона.

— Има ли въпроси?

Докато седеше под дъжда и гледаше как мастилото на телефонната му сметка започва да се разтича, Даниел отново се замисли за възрастната жена в дъното на аудиторията. Как би искал да си поприказва с нея на чаша чай и после да я удуши. Беше се втурнала в залата точно когато ледът се беше пропукал, и му беше задала точно този въпрос, който той се мъчеше да избегне.

След известно време той се изправи и тръгна нагоре по стълбите към апартамента си, където се сблъска с поредната неприятна изненада. Предната врата стоеше широко отворена.

— Крадци — прошепна той.

При нормални обстоятелства щеше да избяга и да ги остави да вземат каквото си пожелаят, но не и днес. Мокър до кости, той се промъкна през вратата и намери чадъра, който беше подпрял там, за да не го забрави. Обикновено истински миролюбец, Даниел тръгна по коридора, готов за бой.

Като заобиколи внимателно зад ъгъла, той видя единия от тях да рови из бюрото му. Озовавайки се със скок в стаята, с готов за атака чадър, Даниел се изправи лице в лице със същата възрастна дама от конференцията. Тя вдигна поглед за момент, после продължи със заниманията си, прелиствайки безгрижно хартиите по неподреденото му бюро.

— Влезте — каза тя с лек акцент. Гласът й беше спокоен, професионален. — Чистачката ви трябва да си е взела една година отпуска — каза тя, без да се усмихва.

За втори път днес тази жена го объркваше до състояние на почти пълно онемяване. Когато си възвърна присъствието на духа, той отпусна мъртвата хватка около чадъра и формулира въпроса си.

— Ъъ… Има ли нещо… Какво, по дяволите, правите в моя апартамент?

— Е, това е едно наистина прекрасно произведение на изкуството — каза тя, взе изящната скулптура на египетска жена, която Даниел държеше над бюрото си. Мраморният бюст със следи от оригиналната боя разкриваше деликатното и много красиво лице на млада жена. — Четиринадесети век пр.н.е., предполагам, вероятно от областта около Едфу. — Тя огледа купената на втора и трета ръка мебелировка, преди да попита: — Как въобще успяхте да си го позволите?

— Моля ви, внимавайте с това — каза той нервно. Даниел не искаше да обсъжда как беше придобил това съкровище. Да, това беше единствената му скъпа собственост, но за него тя беше много по-ценна от всякаква сума, която би могла да му донесе в долари. Посетителката, усетила загрижеността му, я постави внимателно обратно върху специалната полица над затрупаното бюро.

Даниел най-накрая определи какъв бе акцентът й. Беше шведски, но толкова слаб, че предположи, че сигурно през по-голямата част от живота си е живяла в Щатите. Всичко в тази жена говореше за власт, привилегированост и пълна вяра в себе си. Единствено двусантиметровите стъкла на очилата, които уголемяваха очите й до размера на монети от половин долар, разваляха ефекта. Сега тя се взря през тях в Даниел.

— Дойдох да ви предложа работа.

— Работа ли — Умът му запрепуска бясно. — Каква работа?

Тя направи няколко крачки към една снимка с рамка на стената и отново смени темата.

— Това родителите ви ли са?

— Осиновителите.

— А, точно така. Истинските ви родители са загинали в онази самолетна катастрофа през… кога беше, седемдесет и трета?

— А, да, чакайте да помисля — Даниел започна грубо да имитира възрастната жена, — да, смятам, че беше седемдесет и трета. Прекрасна година за ужасна смърт, не мислите ли?

Жената усети, че е направила болезнена грешка и се извини, но Даниел не я остави да се измъкне толкова лесно.

— Ама не, наистина, ако ще ви е забавно, хайде да си побъбрим за начина, по който починаха родителите ми.

Когато свърши, Даниел мина покрай нея и влезе в малката кухня да си вземе нещо за пиене. Той прикова поглед в пустошта, царяща в хладилника, докато жената не продължи.

— Името ми е Катрин Лангфърд. И бих искала да поработите върху едни много ранни йероглифи.

— Откога армията се интересува от йероглифи?

Катрин млъкна и се престори на смутена.

— Армията ли? Какво ви кара да мислите, че това има нещо общо с армията?

Даниел правеше предположение. Реши, че трябва да е извадила някаква значка или удостоверение за самоличност, за да накара подозрителния хазяин Владимир да отвори апартамента. А онзи шофьор отсреща на улицата беше подстриган като военен, нещо необичайно за улиците на Холивуд. Начинът, по който тя заобиколи въпроса, му даде отговора.

— Мисля, че съм прекалено стар, та да тръгна да влизам в армията — й каза Даниел.

Катрин беше много доволна от бързината и наблюдателността му.

— Много впечатляващо, докторе. Вижте, ще ми се да можех да ви обясня всичко, но в този проект е заложена определена доза секретност.

— Е, поне бихте могли да ми разкриете: защо ще се захващам с работа, за която не зная нищо?

Катрин вече беше приготвила отговора си.

— Вие нямате семейство или приятели тук в града. Хазяинът ви спомена, че ви е връчил предупреждение за изхвърляне заради просрочения ви наем, а на бюрото ви има купчина от неплатени сметки. Е, на мен ми се струва, че младият доктор Джексън се нуждае от работа. А след речта ви днес следобед няма смисъл да седите до телефона и да го чакате да звънне.

Даниел не знаеше какво да каже. Всичко това бяха доста основателни причини да приеме каквато и работа да му предлагаше тя.

— Има обаче една още по-основателна причина да дойдеш да работиш за мен, Даниел.

Тази жена наистина беше нагла.

— И каква би могла да е тя?

— Да докажеш, че теориите ти са верни.

Тя разкопча елегантната си малка чантичка и извади няколко черно-бели снимки, които му подаде да разгледа. На снимките се виждаше големият покривен камък, който експедицията на Лангфърд беше открила близо до Гиза. Големият пръстен, който бяха намерили отдолу, беше заснет така, че вкаменелостите не се забелязваха. Докато преглеждаше снимките всички мускули на лицето на Даниел се отпуснаха. Изражението, което Катрин беше виждала и преди, й подсказа, че току-що е наела най-новия член на екипа си.

— Достатъчно! — Тя грабна избелелите снимки от ръцете му и в замяна му подаде един друг плик.

— Какво е това?

— Предстоящото ти пътуване — обясни Катрин, докато се приготвяше да си тръгва.

Даниел отвори плика, хвърли един поглед на самолетния билет и изсумтя.

— Денвър? Вижте, както можете да предположите, не си падам много по летенето.

— Преодолей го — каза безизразно тя. После затвори вратата след себе си с усмивка.