Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (16)

16
Гневът

Ферети изтъркваше метала на катарамата на колана си. От час и половина се опитваше да направи дори и малка драскотина в твърдата каменна стена. Искаше да я остави като знак за всеки нещастник, който бъде хвърлен там, след като той си отиде — по един или друг начин.

Дебелите кръстосани решетки на тавана — единственият вход или изход на влажната гробница — рязко се плъзнаха встрани. Онези, които още можеха да се държат на краката си, се изправиха, примирени с очакващата ги съдба. Но не се случи нищо. Ферети погледна нагоре към отвора в очакване на най-лошото. Вече му беше станало ясно, че трябва да са китайски акробати, за да се измъкнат оттук — четирима мъже, застанали един върху друг на раменете си може би щяха да успеят да достигнат решетките. За отключването им пък да не говорим. Не, имаше само един начин за излизане от тази адска дупка — някои отгоре да ти хвърли въжена стълба.

Точно тогава грубо пуснаха О’Нийл през отвора. Тялото на полковника, който беше в безсъзнание, падна като гюлле и се приземи с шумен плясък. Клетката беше пълна точно с толкова вода, че да не може да се легне. Пленниците трябваше да седят или стоят, а спокойният сън беше невъзможен.

Студената вода незабавно върна полковника в съзнание. Той се изправи и понечи да замахне, но чифт силни ръце се сключиха около него изотзад.

— Сър! Аз съм, Ковалски! Добре ли сте? О’Нийл спря да се бори и се огледа, докато очите му свикнаха с тъмнината на килията. Браун лежеше по очи във водата. Поро също беше мъртъв и плаваше наблизо.

— А те? — попита той, но никой не му отговори.

— Ами Джексън? — попитаха едновременно Фриймън и Ферети.

О’Нийл седна и загледа за няколко секунди в тавана, като се чудеше как ще се изкатерят.

— Джексън е мъртъв — каза накрая той.

Застанала сама на върха на дюната, Малка хапка — мастаджът, който се беше влюбил в Даниел, зави към обедните слънца. Пастир четата стреснато се огледаха на всички страни за признаци на опасност. Като видя, че няма от какво да се страхуват, Скаара се обърна с лице към дюната и изкрещя на мърлявото, мучащо животно да млъкне, а след това продължи търсенето на съкровища. Четирите хлапета се бяха натъкнали на изоставения базов лагер и трескаво изравяха от пясъка колкото се може повече от екипировката. Вече бяха открили сандъка с пушките. Знаеха какво да правят с тях, понеже бяха видели О’Нийл да използва един от тези стрелящи инструменти, но другите находки се оказаха доста по-озадачаващи — като кашонът с месните консерви, например. Миг преди това Набе, който не бе някакъв Айнщайн, беше изровил нещо като зелена купа със закачен за нея ремък. Нямаше представа за какво служи, докато Скаара не я дръпна от ръцете му и не я нахлупи на главата на по-голямото момче. Набе изпищя от радост, а кривите зъби щръкнаха от устата му, когато на лицето му разцъфна лъчезарна усмивка.

Вниманието им бе привлечено от силен шум, идващ откъм пирамидата. Всички обърнаха глави и видяха как един голям панел от външната стена се отмести и в постройката се отвори голяма кухина. Оттам излетяха два удаджета — едноместни самолети — и закръжиха на едно място. Малко след това отвътре се появи още един, по-голям самолет и се присъедини към другите два. Това беше достатъчно за Скаара.

— Удаджеет! Аба на вали, яла! — заповяда той.

Раби и Акса — другите две момчета, не се поколебаха. Те се хвърлиха през глава надолу по същия стръмен склон, по който се бе свлякъл Даниел предния ден. Скаара тъкмо се канеше да ги последва, когато забеляза, че Набе стои на върха на дюната, замръзнал като елен пред носещите гибел фарове. Той се върна на бегом и дръпна по-големия си приятел надолу по склона. Когато спряха да се търкалят, вече нямаха време да се покрият с пясък, преди трите самолета да минат над тях. За щастие пилотите не забелязаха момчетата, замръзнали по очи в пясъка. Наказанието за навлизане в забранената територия около пирамидата беше публична екзекуция. Момчетата обаче с ужас видяха, че самолетите летят право към Нагада. Задаваха се неприятности.

Отне им повече от час да натоварят мастаджа с всичко, което можеха да задигнат, и да се отправят към града. Много преди да влязат през главните порти, забелязаха, че пратениците на Ра са донесли гибелно съобщение на града. Към безветреното небе се издигаха десетина стълба черен дим и се разпростираха в облак над града. Когато се приближиха на няколкостотин метра от града, един от самолетите се издигна право над крепостната стена и бавно се понесе над пустинята. Скоро към него се присъединиха другите два.

Един от пилотите Хороси забеляза момчетата и се надвеси да ги огледа. Момчетата се притискаха към мастаджа и гледаха нагоре към Хороса в кабината на малкия му самолет. Този Хорос летеше над тях точно като митичните същества, за които Скаара беше чувал и дори видял по стените на катакомбите. Войнът явно реши, че децата се връщат от мините, защото продължи удовлетворен.

Скаара скочи от животното и го преведе за юздите през главната порта, която бе широко отворена. Беше дори още по-лошо, отколкото се опасяваха. По широката улица, водеща към централния площад, цареше хаос и бъркотия. Някои от огньовете бяха потушени, но други продължаваха да бушуват, а неорганизираните опити за угасяването им само засилваха суматохата. Хората падаха на земята и биваха стъпквани. Имаше писъци, сълзи, паника. Навсякъде лежаха ранени.

Раби и Акса отведоха мастаджа на Даниел в корала на другия край на града, а Набе и Скаара тръгнаха през суматохата. Като вървяха покрай стените, така че да не бъдат съборени от мъжете, които се опитваха хаотично да потушат огньовете, двете момчета бавно напредваха по главната артерия на града.

Къщата на Набе беше една от онези, които още горяха. Момчетата кривнаха в един вход от другата страна на улицата, за да наблюдават хаотичните опити за борба с огъня. Скаара погледна в краката си и видя, че са стъпили в локва кръв. Зад тях до стената се бе сгърчило момче, две-три години по-голямо от Скаара. Беше простреляно в хълбока, а кракът му бе силно обгорен. Те обърнаха момчето по гръб. Беше в безсъзнание. Набе разтърси момчето, за да го свести, но напразно. Без обсъждания решиха да го занесат някъде, където да му окажат помощ. Набе го вдигна и с помощта на Скаара го метна на гръб. Като прекрачваха падналите и заобикаляха мъже с пълни ведра в ръце, те с мъка си запробиваха път към централния площад — мястото, където трябваше да отидат децата, когато се разболееха или нараняха.

Положението на централния площад беше дори още по-трагично. И двете момчета бяха виждали мъртъвци, когато в минната кариера ставаха нещастни случаи, но не и нещо такова. Очевидно при набега си войниците на Ра бяха убивали безразборно, като особено много бяха беснели точно над това място. Навсякъде по паважа имаше кръв. Мъртвите тела на жертвите бяха нападали в неестествени, изкривени пози. Един самотен старец събираше труповете един по един, като ги влачеше през площада и ги трупаше до стената, която служеше за врата при детските игри, подобни на футбол.

Когато стигнаха детската клиника, видяха, че тя е опожарена и пуста. Скаара се огледа из двора за помощ. Имаше чувството, че е настъпил краят на света. Във всички посоки тичаха пищящи, плачещи жени, всяка втурнала се да открие най-милите си същества — деца, родители, съпруг — ужасени от мисълта, че при това безсмислено нападение са загубили всичко.

Най-накрая някой спря да им помогне. Беше Шаури, заварената сестра на Скаара. Тя дотича при момчетата, като се държеше за бузата, цялата обляна в кръв.

— Шаури, хар на-дона? — попита я той, но тя махна с ръка и отиде да види момчето на гърба на Набе. Скаара гледаше как от раната над дясното й око се стичаше кръв. Щеше да остане грозен белег.

След малко тя се обърна и поведе Набе към стената с купчината мъртъвци. Когато видя накъде се е запътила, Скаара изпадна в истерична ярост. Двамата с Набе бяха открили момчето и щяха да го спасят, независимо с какво средство. Той я дръпна силно за ръката, за да я спре. С възможно най-спокойния си глас тя му обясни.

— Вече е мъртъв. Остави го при останалите и ела с мен — каза тя на техния език. Скаара не можеше да повярва на това, което виждаше навсякъде около себе си. Откриваше утеха във факта, че хората работеха заедно и си помагаха. И в това, че Шаури можеше да е толкова силна при организирането на спасителните операции. Независимо дали го знаеше или не, Шаури бе роден водач. Но изведнъж тя се обърна към Скаара и силната личност в нея отстъпи.

— Къде е Данйер? Кажи ми какво стана с Данйер! — попита дрезгаво тя.

Скаара не знаеше как да й отговори. Не можеше да й отговори. Тук вече имаше достатъчно мъка. Той се обърна разсеяно, сякаш не беше чул въпроса.

От престорената му разсеяност не остана и следа, когато вдигна поглед към огромния диск, окачен между сградите в далечния край на големия площад. Вързан за китките, в средата на медальона висеше разпънат Касуф. Скаара усети, че нещо го стяга за гърлото. Още преди Набе да се обърне да види какво става, Скаара вече тичаше нататък. Събралата се тълпа търсеше начин да свали пребития и окървавен старец безопасно на земята.

Мъжете на Нагада се славеха с издръжливостта и твърдостта си.

Стремяха се да бъдат като пясъка: стоици, твърди и способни да попиват всички дъждове — сълзите, които им изпращаха боговете. Скаара беше на 15 години и мислеше, че вече е станал мъж, но видът на пребития му и унизен баща в миг го накара да избухне в неприкрит плач, като малко дете.

И колкото по-дълго плачеше, толкова повече се разгневяваше. Знаеше, че хората от града не са направили нищо лошо.

— Защо? Защо ни сполетя това? — попита той. Един от стоящите наблизо старейшини отговори:

— Посетителите. Те са причината. Лъжливи богове. Те ни подмамиха да ги възхваляваме и разгневиха всемогъщия Ра.

— Не, това не е вярно — възпротиви се Скаара.

— Вярно е. Ра се върна при нас. Разгневихме го с лъжливия си култ. Трябва да се покаем и да му служим покорно.

Скаара бе ядосан и объркан. Отказваше да повярва, че може да са замесени в това, дори непреднамерено. Искаше Касуф да му обясни. Може би Касуф щеше да успее да му изясни всичко.

Защо се бавеха толкова дълго и не го сваляха? Всички прозорци и балкони около диска бяха пълни с хора, които се опитваха да помогнат, но в действителност никой не правеше нищо. Мрежа от дебели въжета поддържаше каменния диск, който тежеше около един тон. Двамата мъже се опитаха да се покатерят по долното въже, но от тежестта им оплетените от лозови пръчки и животински сухожилия въжета опасно се разтеглиха и поддадоха. Всички незабавно закрещяха — от балконите, от прозорците, от пасарела и отдолу, че са прекалено тежки и ще погубят и себе си, и стареца. Докато един от старейшините обясняваше план за спасяване с помощта на дълги дъски, други викаха неодобрително. Това беше тълпа, която се опитваше да спаси патриарха си с комитет.

Когато Скаара се върна от корала, вече бяха докарани две безполезни стълби, а група граждани бяха изпънали парче брезент отдолу като батут. С други думи, напредък нямаше.

Натоварен с впрегатни принадлежности за мастадж, той влезе в сградата и тичешком изкачи стълбите до покрива. Излезе на наклонената плоскост, понесъл седло и дълго въже, и внимателно започна да се придвижва към мястото, където за стряхата бяха завързани горните въжета, поддържащи медальона.

Подхлъзна се, като наближи, но успя да спре, когато краката му стигнаха до въжето. Някой си беше загубил тук обувката. Скаара се чудеше дали този някой е паднал. Реши да я вземе.

Като пазеше равновесие, със седлото в едната ръка и с обувката и въжето — в другата, той се изправи и стъпи с босия си крак на носещото въже. При следващата му крачка сградата остана зад него. След това се стегна за това, което му предстоеше.

Когато тълпата от спасители видя как Скаара ходи по въжето, всички закрещяха като че ги колят. По прозорците отдолу разни хора се опитваха да го хванат за глезена, но Скаара спазваше правилото: не поглеждай надолу. Знаеше, че е опасно, но беше ядосан като никога досега. В момента не го интересуваше личната му безопасност. Воят на тълпата който не успя да го разконцентрира, постепенно започна да замира, колкото повече той се съсредоточаваше върху задачата си. Единият крак, после другият. Много по-трудно беше да върви по оградата на корала за мастаджи, отколкото по това широко въже, а Скаара не си спомняше скоро да е падал от нея. „Запази спокойствие, пази равновесие, почти стигна.“

На земята Шаури изтича на помощ при хората с брезента. Скаара беше изминал две трети от пътя към медальона и стигна до мястото, където се събираха много въжета. Те образуваха нещо като паяжина, през която трябваше да премине момчето.

Той закрепи крака си между въжето и диска. Когато усети, че ще може да се задържи, той се пусна през ръба и увисна лице в лице с баща си.

— Добре ли си? — попита момчето.

— Унижението е по-лошо от смъртта — отговори старецът и отвърна поглед, за да не гледа Скаара в очите.

Скаара никога не беше чувал Касуф да говори така. Нито пък беше виждал сълзи в очите му. Болно му беше, че мъжът, на когото се възхищаваше, е толкова съсипан, но се съсредоточи върху следващата си задача — да завърже здраво хамута около кръста на стареца.

— Изгърби се — каза той и старецът се напрегна да го направи. Въпреки че никога не беше работил с главата надолу, Скаара имаше доста опит с тези хамути и след минута вече го беше стегнал здраво около кръста на баща си. След това завърза въжето за обувката и го метна на тълпата на един от пасарелите.

— Ще го отрежа, пригответе се.

Всички способни ръце сграбчиха въжето. Скаара извади от ножницата дълъг нож и го показа на хората от пасарела. Щом водачът им кимна, Скаара се наведе и каза на баща си:

— Ще повисиш за секунда, докато стигна до второто въже.

Той преряза първото въже и Касуф се залюля на една китка. След миг и второто въже беше прерязано и Касуф, главният старейшина на града, описа двайсетметрова дъга, а на връщане го пое гравитацията. Хората на пасарела изтеглиха стареца в безопасност, а след това се втурнаха към него, за да му окажат помощ.

Макар и да бяха силно развълнувани от това, че водачът им е спасен, хората избягваха да го гледат, за да му спестят неудобството. Предводителят на групата от пасарела събра въжето и след няколко хвърляния Скаара го улови. Завърза се с една примка и им извика да го смъкнат.

Когато увисна на десет метра от земята, той отново изненада всички.

— Дръжте ме — изкрещя той, измъкна се без предупреждение от примката и полетя като стрела надолу, сигурен, че Шаури, Набе и останалите ще го хванат в платнището.