Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (13)

13
Церемонията

— Мисля, че не трябва да ядем нищо — прошепна Ковалски през музиката. Истината беше, че умираше от глад и искаше да разбере дали останалите имат намерение да рискуват с храната.

Даниел, който си играеше с парче жилав, пикантен „хляб“, се наведе над масата и каза с зловещ глас:

— Може да го приемат като обида.

Пирът беше започнал преди един час, но още не беше сервирана храна. Докато по злокобния диск, който като че ли ги гледаше отгоре, играеха светлините на факлите, гостите седяха по турски до дълги ниски маси, изнесени на двора и поставени върху шарени тъкани килими.

В откритото пространство между масите група възрастни музиканти стържеха и дрънкаха по струнните си инструменти и като че ли през цялото време свиреха една и съща мелодия. Малко преди това ефрейтор Браун достави наслада на тълпата с импровизациите си на един от техните инструменти. Стотиците хора, наблъскани в двора, го приветстваха, когато взе подобния на цитра инструмент с три струни и изпълни няколко прости блус рифа. Като гледаха от Ковалски и Даниел, зрителите защракаха с пръсти и затактуваха с крака, въпреки че песента на Браун им беше толкова непозната, колкото и настоящата мелодия за новодошлите. Като че ли само Даниел се наслаждаваше на виещата музика, която му напомняше за напевите „бали“, изпълнявани на нубийските сватби по време на посещението му в Горен Египет.

Масата беше сложена за двадесет и двама, до един мъже. Доколкото Даниел можеше да разбере, жените в това общество трябваше тихичко да сервират, а после да изчезнат. Касуф бе сред осемнадесетте местни, до един по-възрастни, брадати и въпреки вечерната жега, пременени в дебели сиви роби с тежки качулки. Те очевидно бяха Старейшините на града, политическите му водачи. Изглежда си прекарваха чудесно.

В кръга от светлината на факлите се появи шествие от облечени в ослепителни копринени премени жени, които носеха всевъзможни съдове с ястия: чинии и табли от теракота, отрупани със зеленчуци, груби железни бокали, чинии с мезета, салфетки и ножове, супени лъжици и тенджери, купи с пенливо вино и накрая, два дълбоки дълги метър и нещо подноса с похлупаци, които трябваше да бъдат изнесени на прътове. Всичко беше поставено на зле сглобените маси, които хлътнаха в средата, заплашвайки да се срутят. Ковалски вдигна похлупака на тежкия поднос пред себе си. Когато видя какво има вътре, той отскочи ужасен назад.

В плитка локва супа лежеше огромен озъбен гущер, приготвен цял — с кожата, очите, опашката и всичко останало. Пепелявосивата му люспеста кожа беше като на пустинна змия. По време на готвенето устните на животното се бяха дръпнали назад и разкриваха ярките му жълти венци. Краката и главата му стърчаха от димящата супа, сякаш бе умряло спокойно, докато е лежало във ваната.

— Може ли да повърна, сър? — попита Браун, само донякъде на шега.

— Не могат сериозно да очакват да ядем това, нали? Като един целият екип се обърна и погледна към другия край на масата. Старейшините ентусиазирано им сочеха да започнат да ядат. Четиримата пътешественика се усмихнаха едновременно и отново погледнаха отблъскващото влечуго в собствен сос. Без да престава да се усмихва широко, Ковалски се обърна към Даниел.

— Щом не искаш да ги обиждаш, да ти откъсна ли една хубава, голяма, сочна кълка?

— Не може да е по-лошо от храната в силоза — отговори Даниел. Знаеше, че ако е храна и е в обсега на Ковалски, тя бързо ще изчезне.

— Може да е отровна — настоя Браун. — Никой от нас не трябва да я яде.

— Прав е, Ковалски.

Гласът на О’Нийл звучеше заповеднически.

— Не можем да си позволим да загубим Джексън. Опитай я ти.

Ковалски беше прекалено гладен, за да негодува от подтекста на решението на О’Нийл. Взе един от дългите ножове и след като получи насърчение от Старейшините, отряза един от тънките задни крака на влечугото. От нерви го изпусна в бульона и силният плясък предизвика смях наоколо. Ковалски вдигна поглед и видя, че целият град го гледа. Успя да пусне една усмивка, докато вадеше кълката от подноса и я слагаше в чинията си. Отряза едно тънко парче и го поднесе към устата си. С дълбока въздишка той лапна извънземното месо и го задържа върху езика си. Хората от града пак се разсмяха, този път заради изражението на лицето на високия мъж. Той захапа месото и понеже не се случи нищо лошо, продължи да го дъвче и го глътна.

— Има вкус на пиле.

— Безопасно ли е да се яде?

— Откъде да знам? — докато си отрязваше второ парче. — Питай ги дали имат сол.

Касуф много загрижено наблюдаваше как Ковалски дъвче храната. За него приемливостта на яденето беше въпрос на живот и смърт. Даниел видя колко е загрижен старецът и реши да го успокои с думите, които го чу да казва, след като изяде десерта.

— Много е вкусно, ъъ, в смисъл… Бонивае! — каза той успокоително.

— Бонивае? — Касуф изглеждаше ужасен. На неговия език това означаваше сладко.

Обезсърчен, Даниел изруга под носа си. След всичките си пътувания и езикови курсове, не можеше да изрази простото понятие за „вкусен“. Касуф вече говореше ядосано на някои от сервиращите. Даниел се намеси.

— Не бонивае. Има вкус на пиле. Пиле — каза бавно той. Касуф никога не беше виждал пиле и не разбра. Даниел бързо тикна палци под мишниците си и размаха импровизираните крила: кудкудяк, кудкудяк.

Никой нямаше представа какво прави той. Хората го гледаха безизразно от другия край на масата. Тогава Касуф, който силно се страхуваше да не нагруби гостите си, се опита да наподоби имитацията на Джексън, като любезно се усмихваше. Размахал ръце като госта си, достопочтеният водач на тези хора закудкудяка в отговор.

— Джексън, спри най-накрая — каза Ковалски между две хапки.

Но най-силното желание на Даниел беше да осъществи разговор и той не се отказа. Въпреки че му се наложи да опита още няколко пъти, той най-накрая успя да ги накара да разберат, че яденето е хубаво.

Постепенно Ковалски и Браун все по-смело започваха да опитват множеството екзотични блюда, които им се носеха. Шегуваха се и се смееха заедно със старейшините на масата, като научаваха имената на храните и ги обръщаха в смешен английски. Само О’Нийл оставаше с каменно изражение по време на вечерята. Той мислеше и чакаше както обикновено. Не яде нищо друго, освен няколко парчета почернял хляб и изпи водата чак след като я обработи с хлорни таблетки.

Даниел се беше преместил на другия край на масата и се опитваше да говори с Касуф, но езиците им бяха толкова различни, че успяваха да изразят само най-простите понятия. Имаше хиляди въпроси, но не и думи, за да ги зададе. С помощта на пантомима той вече няколко минути се опитваше да попита нещо за кариерата, когато я видя отново.

Тя поднасяше хляб на старейшините в другия край на масата. Даниел напълно загуби нишката на разговора. Касуф се обърна да види какво гледа младия мъж.

Беше ослепителна. Черната й коса сега беше спусната и падаше свободно по раменете й. Беше облечена с парче син плат, завързан около кръста й като пола, и проста блуза с цвят на презрели кайсии. Когато се приближи, Даниел не можа да не забележи колко прозрачна е блузата й. Той отмести смутено поглед, но след това бързо я погледна отново, като се опитваше да задържи погледа си над раменете й. Следеше всяко нейно движение, докато тя минаваше покрай пируващите. Усещаше колко абсурдно се държи, като се оставя да бъде така завладян от едно момиче, което не познаваше и вероятно не можеше да опознае. Но съвършенството, надминаващо външната й красота, го привличаше неудържимо. Той гледаше ръцете й. Тъмните й очи, усмивката й. Беше елегантна и във всяко от движенията й личеше интелигентност. Нещо в нея му беше толкова познато, толкова очаквано.

Първия път, когато я видя, тя му се бе сторила плашлива и свенлива, но след това разбра, че посредством срамежливостта си тези хора изразяват учтивост на публично място — а те бяха безкрайно учтиви. Всеки мъж, на когото прислужваше, с радост започваше разговор с нея, сякаш му беше любимата племенница. Съсредоточеността, с която слушаше, и блясъкът в очите й, когато отговаряше, разкри на Даниел много неща: че се движи свободно сред управляващата класа на града, че е уверена в себе си и че има добро чувство за хумор. Няколко пъти тя каза нещо, което разсмиваше гостите й. Изглеждаше достатъчно умна, за да „манипулира тълпата“, но и достатъчно топлосърдечна, за да се радва истински на това.

Ако се върнеше обратно на Земята, се надяваше някой ден да си намери жена, поне наполовина очарователна като тази.

— Ето я и нея, Ромео — каза Браун, ухилен подигравателно. Трябваше човек да е сляп или малоумен, за да не забележи, че Даниел е хлътнал до уши.

— Не знам за какво говориш — опита се да се защити Даниел.

— Няма да е лошо, нали? Двамата можете да си изкарате медения месец в пирамидата. Да си наемете едно апартаментче в града. Ти да си намериш работа в кариерата. Може допълнително да даваш частни уроци по гръцки и латински. Да си направите семейство.

Даниел хвърли убийствен поглед на офицера, който явно се забавляваше като за световно. После, стъпил обратно на земята, той се обърна и се престори, че слуша музикантите, които продължаваха стържещото си, хъхрещо изпълнение.

Шегата на Браун го прободе като нож в сърцето. Ето че седи на другия край на вселената и проучва един непознат свят, пирува с екзотичните му обитатели, но не може да избяга от болезнената истина за себе си. Когато ставаше дума за противоположния пол, той беше нереалистичен, романтичен гламчо.

В следващия момент тя коленичи до него и му протегна кошницата си. Беше свела поглед и като че ли едва-едва се усмихваше. Той бръкна в кошницата и избра нещо, което приличаше на ягода с косми. С останалите се държеше топло и радушно, но сега бе приковала поглед към пода. Натъжен, Даниел даде знак, че е готов, и я остави да продължи нататък.

Замислен за други неща, Даниел тръгна да пъха ягодата в устата си, когато ръката й го спря. Тя взе плода от устата му и като коленичи много близо, му показа, че първо трябва да го обели. Махна малките коренчета и коравата люспа и отдолу се показа мекият, зелен плод.

Външно Даниел остана спокоен. Престори се, че наблюдава с интерес простата операция, която тя му показваше. Но отвътре имаше чувството, че всеки момент ще се взриви. Пълна, сковаваща ума паника. Момичето го чакаше да вземе плода от ръката й. Когато той не понечи да го вземе, тя направи нещо, което я удиви не по-малко от него. Поднесе плода към устните му и много нежно му го даде да го изяде.

В този жест имаше повече нежност, повече интимност, отколкото и двамата бяха очаквали. Неудобството им нарасна, когато чуха, че няколко човека изахкаха и изохкаха. Даниел се обърна и погледна хората. Стотина любопитни чифта очи го гледаха, а притежателите им се усмихваха. След миг момичето вече го нямаше. Даниел успя само да я изпрати с поглед.

Касуф погледна една група по-възрастни жени. Те се посъветваха нещо, после му кимнаха. Беше взето някакво решение.

— Приятелката ти май я боли глава — подвикна му Ковалски и забележката му явно беше разбрана и от онези, които не говореха английски.

— Затваряй си устата и си яж гущера, подполковник.

Ковалски го послуша.

— Джексън — извика О’Нийл от края на масата, — ела за малко.

Даниел стана и отиде при полковника, който седеше наполовина в сянката и си палеше цигара.

— Каза, че онова нещо е египетски символ, нали?

— Това е уджат, по-известен като Окото на Ра — обясни Даниел. — Този мотив има няколко варианта, но в ранните гробници в Хиеракониолис и Абидос се откриват…

— Добре, добре, все едно — На О’Нийл не му пукаше. — Виж, съвсем логично е, че ако познават един египетски символ…

— … ще познават и други! Можем да си пишем. Дай да опитам.

Развълнуван, той се изправи и се запъти към предната част на масата, където седяха старейшините. Вниманието на целия двор се съсредоточи върху него. Той коленичи и се загледа в утъпканата земя, като се опитваше да измисли подходяща дума-символ. Надраска първото нещо, което му дойде на ум: пир.

Когато вдигна поглед, всички старейшини изглеждаха така, все едно са се задавили с храната си. Касуф се изправи и изкрещя нещо на Даниел. Той се паникьоса. Този йероглиф, реши той, на техния език вероятно означава нещо гадно. Той бързо изтри символа и започна да пише първото изречение с йероглифи, което беше научил на времето, първото упражнение в граматиката на Гарднър:

„Той казва: този, който идва в мир и прекосява небесата, е Ра.“

Даниел още не беше стигнал до средата на двадесет и трите знака на изречението, когато сандалът на Касуф се стовари върху творбата му. Старецът отвърна поглед от написаното, докато го триеше с крак. Междувременно започна да дава нареждания на тълпата да се разпръсне, като час-по час се усмихваше нервно на Даниел. Касуф беше в трудна позиция. От една страна боговете изрично бяха забранили писането под всякаква форма. Той, като пастир на народа си, беше отговорен за спазването на това правило. От друга страна тези хора вероятно бяха изпратени от Ра. Дали забраната за писане засягаше и самите богове? Дали това не беше проверка? Касуф не знаеше. Избра да спре Даниел по същия начин, по който взимаше повечето решения — по навик.

Когато стотиците хора започнаха да се тълпят неохотно към изходите на двора, Даниел се върна при другарите си.

— Защо става така, Джексън, че всеки път, когато се опитваш да общуваш с тези хора, предизвикваш някакъв взрив? Какво по дяволите, написа?

— Нищо, просто реагират неадекватно. Написах „угощение“.

— Реакцията им наистина е доста силна — каза Ковалски.

— Знам. Все едно, че ги е страх от писането.

— Най-вероятно не им е позволено да пишат — заключи О’Нийл. — Не знам какво има, но тези хора безумно се страхуват от нещо.

Когато изличи и последните драскулки на Даниел, Касуф изтича при Даниел и падна на колене, като не спираше да говори. Изглежда се извиняваше. По време на речта му се появиха група младежи и вдигнаха масата. Ковалски се пресегна и грабна едно последно парче гущерово месо, преди да го отнесат. След миг Касуф даде знак и групата възрастни жени се насъбра около Даниел, като говореха на своя език, кикотеха се на собствените си шеги и си играеха с дрехите и с косата на Даниел.

Пристигнаха още няколко жени и поведоха войниците към спалните помещения, докато останалите дърпаха Даниел към неговото.

— Да отида ли с тях? — попита той О’Нийл, горящ от желание да го направи. Въпреки отговорността, която лежеше на раменете му да върне екипа през Старгейт, в главата му се въртеше само едно нещо. Жените го водеха към същия изход, през който беше излязла младата жена.

— Отивай — каза О’Нийл. Щом тези хора нямат писменост, реши полковникът, нищо не можеше да им помогне да отворят Старгейт. Даниел вече не му беше нужен. О’Нийл пренареди списъка си с хора, с които най-лесно може да се раздели, и постави Даниел на първо място.

Нещо влачеше Ферети по мраморния под. Почти в безсъзнание, той имаше чувство, че го е блъснал влак. Бореше се да отвори очи, да остане жив, да не заспи. Този, който го влачеше, изведнъж спря и го остави да се сгромоляса на пода. Той се концентрира върху дишането си. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, а мраморният под охлаждаше бузата му. Когато най-накрая отвори очи и фокусира, видя къде са го довлекли — при един саркофаг. В средата на стаята стоеше каменен сандък с формата на ковчег, висок към метър и половина. Никога по-рано не беше виждал саркофаг, но когато погледът му го фокусира, веднага разбра какво е. Предположи, че е за него. Но миг след това то започна да се движи. Една по една гранитните стени на сандъка се разтваряха като цветчетата на механичен лотосов цвят. В същото време отвътре се издигна платформа, наподобяваща тясно легло. Върху тази платформа лежеше човешко тяло, увито в тъмен, мокър плат. За ужас на Ферети фигурата се съживи. Много бавно тя се изправи и избута настрани влажното покривало. Когато то се смъкна от лицето на фигурата, Ферети чу собствения си вой. Пред него стоеше блестящо златно лице, жив вариант на смъртната маска на Тутанкамон. Отчасти хуманоидно, отчасти извънземно. Черните кухини на очите се взряха в него за миг, а след това маската се извъртя. Ужасеният войник чу, че нещо зад него се движи и в следващия момент прикладът на някакво подобно на пушка оръжие се стовари върху тила му.

Когато жените си тръгнаха, Даниел се просна на голямото, неравно легло в средата на стаята и въздъхна с неимоверно облекчение.

— Смърдя като пор — каза той на стените. През последния половин час групата ентусиазирани матрони го бяха насапунисали, обръснали, разсъблекли, изкъпали, напудрили, сресали, масажирали, парфюмирали и облекли в дълга бяла роба. Дюшекът беше целият на буци, сякаш беше пълен с кълба канап. Не му пукаше. Толкова хубаво беше да лежи и да се отпусне. Цялото му тяло го болеше и сърбеше, беше изгорял и готов за сън.

Каза си, че трябва да отдели поне един час, за да си запише всички неща, които беше видял. Но наместо това се задоволи да прехвърли наум събитията по реда им. Изглеждаше му невероятно, че само преди 48 часа за пръв път беше видял Старгейт. А сега лежеше в помещенията за гости в този град, който може би е съществувал в Древен Египет.

Още не беше сигурен дали това бе археологически сън или кошмар. Дрехите, обичаите, архитектурата, стопанството на тези хора — всеки детайл го запленяваше и придаваше нов облик на представите му за живота по Нил от 8000 до 200 година пр.н.е. Но нищо от видяното и наученото не му помагаше за най-важната задача в момента: да намери кода, който активира Старгейт в пирамидата.

Спомни си разговора с генерал Уест в заседателната зала и обещанието, което му беше дал да върне войниците през устройството. От мига, в който пристигна в този нов свят и видя огромната изоставена пирамида сред дюните, той забрави това обещание. Утре, реши той, ще съсредоточи цялото си внимание върху този проблем. За да направи това, трябваше да напусне Нагада.

Макар и да бяха извънмерно щедри и гостоприемни, тези любезни хора не искаха да му помогнат с йероглифите, които му трябваха. Очевидно знаеха какво представлява писмеността, иначе нямаше да реагират толкова бързо и бурно. След епизода с Касуф, който сложи край на увеселението на централния площад, Даниел пробва отново с жените, довели го в стаята му. Една от тях имаше силно излъскано парче сребро, което използваше като огледало. Даниел посипа повърхността му с малко бяла пудра и нарисува няколко символа. Жените посрещнаха този опит за комуникация по същия разгневен начин като Касуф. Взеха му огледалото и му се заканиха с пръст. Теорията на О’Нийл имаше смисъл: писането като че ли наистина им беше забранено. Въпросът кой им го е забранил не вълнуваше Даниел. Все още.

Той реши, че първото нещо, което трябва да направи сутринта, е да убеди някой да го заведе в друг град, където хората можеха да говорят, пишат и мислят самостоятелно.

Даниел усети, че се унася. Чуваше как шествието музиканти се отправи към домовете си по улицата. Свиреха милосърдно тихо. Изведнъж зад вратата се чу шепот. Той скочи с мисълта, че може да е в опасност. Една ръка дръпна пердетата и някой влезе в стаята.

Беше тя. Момичето, по което се беше увлякъл толкова. Сега тя се приближаваше към него с наведени към пода очи, увита в същата дълга бяла роба като неговата. Сърцето на Даниел замря. Той се изправи на крака, като се чудеше какво става. Момичето изглеждаше нервно, несигурно в себе си. Когато стигна в средата на стаята, тя спря и развърза широкия си колан. Робата падна на земята и отдолу се разкри красивото й голо тяло.

Даниел зяпна.