Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (11)

11
Една малка, невинна лъжа

Той седеше под сянката между две дюни и гледаше как офицерът Браун забива дълбоко в земята галванично обработените сондажни щанги и събира почвени и скални проби. Браун прехвърляше образците в номерирани стъклени банки и мърмореше на касетофона някаква безкрайна мъгла от факти и числа. Двамата с Даниел бяха на петстотин метра от обелиските, но дори от това разстояние пирамидата — тази изключително примитивна и мистериозна постройка, като че ли беше надвиснала застрашително точно над главите им.

Даниел беше влязъл отново в пирамидата в търсене на информация, и най-вече — на надписите, които очакваше да открие. Съзвездията, изсечени по въртящото се вътрешно колело на Старгейт, бяха единствените знаци. Липсата на надписи стресна и обърка Даниел. Докато гледаше как Браун внимателно изпълнява процедурите си, той мислеше усилено каква трябва да е следващата стъпка на екипа.

Наблизо О’Нийл беше открил естествена скална тераса и с помощта на бинокъл съсредоточено оглеждаше безкрайния пейзаж от кафеникави дюни. Ковалски и Поро се изкачваха по пясъчния хълм към върха на скалата, където стоеше О’Нийл. И двамата бяха плувнали в пот.

— Полковник, направихме оглед в периметър от четвърт километър. Не открихме нищо. Само камари пясък. Даниел ги чуваше ясно.

— Добре, чудесно — каза О’Нийл. — Хайде да прибираме и да се върнем всички вътре. Искам до един час да сте преминали обратно. Ще отбележа оборудването, което искам да остане тук.

О’Нийл погледна към Даниел и тръгна към него. Ковалски не беше сигурен, че е чул правилно. Той извика след полковника.

— Как така „да сте преминали“? Вие да не би да смятате да останете малко повече?

Той се шегуваше, но внезапно осъзна, че това не е шега. О’Нийл продължи да върви през пясъка към Даниел.

— Сър? Сър, нали и вие ще се върнете с нас? Отговор не последва.

Когато стигна до Даниел, О’Нийл спря и извика на хората си, разпръснати по околните дюни:

— Стягайте си нещата! Време е да се връщаме.

— Да се връщаме ли?

Даниел знаеше, че това е невъзможно. Още не беше събрал достатъчно информация. Той зарея поглед над дюните, като се преструваше, че разглежда пирамидата. Знаеше, че О’Нийл всеки момент ще му даде заповедта, която не можеше да изпълни.

— Приготвяй се за тръгване, трябва да те върнем вътре, за да се захванеш със Старгейт.

Ковалски, Рали и Ферети се приближиха точно навреме, за да чуят как Даниел казва на О’Нийл:

— Нужно ми е още време. Трябва да разузнаем наоколо. Не може да няма други постройки тук, други следи от цивилизация. Ако открия…

— Би било добре, Джексън, но не при това пътуване. На нас ни трябваш, за да се върнеш обратно вътре и да установиш повторен контакт със Старгейт на Земята.

Войниците се качиха на върха на дюната и наобиколиха О’Нийл в стремежа си да разберат плана му. Даниел беше в неловкото положение да им съобщи лошата новина. — Въобще не разбирате — изплю камъчето той. — Тази постройка е почти точно копие на пирамидата на Хуфу. — Ето! Сега вече знаеха цялата грозна истина.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Ферети с обида в гласа. Очевидно Даниел надценяваше познанията на групата по египтология.

— Това, за което говоря, е, че вътре в тази пирамида няма да намерим никакви йероглифи или рисунки на съзвездия. Никакви надписи от какъвто и да е род. Проверих навсякъде.

— Изплюй камъчето, Джексън — Ковалски изведнъж силно се заинтересува от онова, което имаше да им каже Даниел.

— Вижте, координатите на Земята бяха отбелязани на големи сложно изработени плочи, нали? — опитваше се да звучи окуражително. — Следователно и тук трябва да има нещо такова. Единственото, което трябва да направим, е да разширим търсенията си и да ги намерим.

Ковалски избухна спонтанно. Той изкрещя в лицето на Даниел:

— Единствената ти задача беше да завъртиш оня шибан пръстен и да ни върнеш вкъщи. Е, можеш ли да го направиш или не?

Даниел преглътна шумно.

— Не, не мога.

О’Нийл възпря Ковалски, като сложи ръка на гърдите му и застана между него и Даниел, спокоен както винаги.

— Не можеш или не искаш? — попита той.

— Ти ни каза, че можеш да го направиш — изрева Ковалски.

— Допусках, че ще имам информа…

— Допускал си? — Отвращението на О’Нийл беше явно. Тогава Ковалски загуби търпение. Той се пресегна отстрани на полковника, сграбчи Даниел за ризата и го издърпа напред.

— Това не влизаше в сделката, Джексън!

— Подполковник — спокойният глас на О’Нийл накара Ковалски да замръзне, но не го убеди да пусне униформата на Даниел.

— О, това е чудесно, това е много приятно — започна да нарежда Ферети — това означава — поправете ме, ако греша, — че ще си останем тук. О, това е направо супер.

Ковалски беше опрял потното си чело в това на Даниел, а очите му излъчваха неподправена омраза.

— Слушай ме сега, лъжливо копеле такова — той повдигна Даниел от земята, — накарай онова нещо да проработи или ще ти счупя врата. — Ковалски усети, че е на границата да го направи, затова тласна Даниел и го събори по гръб в пясъка.

— Достатъчно — обяви много сдържано О’Нийл. — Ще установим базовия лагер точно на това място. Ковалски, организирай команда за пренасяне на запасите.

— Базов лагер ли ще установяваме? — Ковалски не вярваше на ушите си. — Целта на мисията беше да разузнаем периметъра от четвърт километър и да се върнем обратно през устройството. Каква полза има да…

О’Нийл беше приключил с приказките.

— Достатъчно, подполковник! Тази мисия не е под ваше командване.

Това като че ли бе най-неподходящият начин да кажеш неподходящото нещо на неподходящ човек в неподходящо време. Ковалски внезапно и заплашително пристъпи към О’Нийл. За секунда всички бяха сигурни, че ще стане бой.

Нямаше нужда никой да напомня на Ковалски чие е командването. Това беше болното му място, откак О’Нийл внезапно се появи и му отне властта. До този момент той успяваше да потиска гнева си, като го скриваше дълбоко под професионализма си. Но му беше ясно, че целият проект започна да отива по дяволите в мига, в който с него се захвана О’Нийл. И ето ги сега тук. Бяха откъснати в този пустинен ад със запаси от вода най-много за три дни. Успехът на мисията не беше от особено значение за О’Нийл, което караше Ковалски да подозре, че той може би изпълнява някакъв таен план, нещо, замътено от него и генерал Уест. Имаше всички основания да мрази О’Нийл.

Когато Ковалски пристъпи към него, О’Нийл не помръдна да се защити, с което на практика предизвикваше по-едрия мъж да го нападне. Но в следващия момент Ковалски направи това, което О’Нийл очакваше — подчини се на заповедите.

След един напрегнат, изпълнен със заплаха миг, Ковалски подбра снабдителната команда.

— Фриймън! Райли! Поро! Обратно вътре! — След това се обърна и заслиза тежко по дюната — първите крачки по дългия път обратно към пирамидата.

О’Нийл отново насочи вниманието си към Даниел, като задържа за минута погледа си върху него, преди да каже:

— Сега изложи на опасност живота на всички, без мен. Върви с хората и им помогни да разтоварят оборудването и да го върнат.

Даниел не смяташе, че тръгването след Ковалски в мрака на пирамидата е най-безопасният курс на действие в момента, но то изглеждаше толкова страшно, колкото оставането в пустинята заедно с О’Нийл, затова тръгна надолу по дюната след войниците.

Час по-късно войниците вече доста бяха напреднали с изграждането на базовия лагер — забиваха в земята дълги колчета за палатки, разопаковаха допълнителни комуникационни принадлежности, подреждаха кашоните със запасите, за да направят сянка. Никой от войниците не обсъждаше ограничените дажби храна и вода, но всички мислеха за това.

Даниел беше сигурен, че Ковалски го е натоварил с най-тежкия предмет в количката. Бавна и изнурителна работа беше да влачиш в жегата касата с размери 4×2x2 през хълмистата пустиня и нагоре по стръмния склон на последната дюна. На около половината път той спря да си почине и се заслуша в спора на редовия състав.

— Не мога да повярвам! Не можем да мръднем оттук!

— Пристъпът на Ферети още не беше преминал.

— Стига, господин Прорицателю. Престани да гледаш нещата само от лошата им страна — каза Фриймън.

— Прав е — съгласи се Райли, като вдигна поглед от колчето, което зачукваше, — ако не се върнем скоро, те просто ще включат Портата от Земята.

— Виж какво, тъпако — започна Ферети да поучава Райли,

— задай си въпроса как си дошъл тук. Онова там двулентово шосе ли беше? Не. Изстреляха те през този шантав енергиен топ с около 50 милиарда километра в час и те превърнаха в шибана нулева маса, в междузвезден Мунчо, нали? Помисли сега: в колко посоки наведнъж пътуваше? В една! Една посока! Е, не само че силозът сега е по-празен от църква в деня на заплатите, ами даже онези техничарчета наистина да се върнат вътре и да включат отново проклетата кофа за галактически боклук, какво ще направиш? Срещу течението ли ще плуваш?

Офицер Браун също слушаше. Той вдигна поглед от скенера, който сглобяваше, и каза:

— Ферети е прав. Лъчът се движи всеки път само в една посока. В дълбоки лайна сме нагазили.

В стаята на Портата О’Нийл повдигна последния кашон от количката с оборудването и тръгна към вратата. Той погледна дългия коридор, в който цареше пълен мрак, разпръсван на места от редицата осветителни шашки. Не видя никого. Незабавно остави кутията на пода, върна се при количката с оборудването и клекна в нея. Бръкна в джоба си и извади инструмент със странна форма, после се наведе и заработи с него. След миг в коридора се чу гласът на Ковалски.

— Сър! Базовият лагер е в експлоатация, сър.

О’Нийл спокойно скри инструмента в дланта си и се обърна да посрещне неканения гост с обичайното си невъзмутимо изражение. Той кимна одобрително.

— Искам да се извиня, че избухнах преди малко — започна Ковалски. Ръката на О’Нийл незабелязано се плъзна в джоба му. — Причината за това отчасти е — продължи Ковалски, — че тук изглежда става нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

— И какво е това? — Попита О’Нийл, намеквайки, че на Ковалски не му влиза в работата да знае всичко.

— Например — упорстваше военният, — защо казахте, че няма да се върнете с нас? Какво имахте предвид?

— Извинението се приема — каза с равен глас О’Нийл, — а този кашон е за базовия лагер.

Ковалски не помръдваше от мястото си в очакване на по-човешки, по-разумен отговор. О’Нийл не отстъпи.

— Свободен сте, подполковник.

Бесен и отвратен, но нежелаещ да го покаже, Ковалски се наведе и взе последния кашон. Направи така, че О’Нийл да види колко лесно го вдига, като използваше силата си, за да отправи към полковника завоалирана заплаха: ако искам, мога да те разкъсам с голи ръце. След като подчерта това, Ковалски сложи кашона на рамо и излезе.

В мига, в който той си отиде, О’Нийл отново се захвана с количката. Пъхна странния инструмент в един процеп между панелите на дъното и като го завъртя силно, разкри някакво тайно отделение. Изхвръкна вратичка на панти. О’Нийл бръкна вътре и извади два тежки стоманени цилиндъра. Блестящите тръби очевидно бяха двете сглобяващи се части на сложно технологично устройство. Той срещна белезите-водачи на дебелите цилиндри и ги бутна един в друг, докато се сглобиха с остро изщракване. Щом устройството беше сглобено, в единия край на тръбата се отвори малко прозорче, не повече от два на два сантиметра. Под него имаше квадратен оранжев ключ. О’Нийл взе ключа и затвори прозорчето. Много предпазливо постави механизма с големината на пън обратно в тайното отделение и го заключи.

Той се изправи и като се увери, че никой не го гледа, напъха ключа в един прорез на колана на униформата си. После тръгна навън, за да се присъедини към хората си.

Даниел изтегли сандъка на върха на последния пясъчен хълм и го домъкна до скалната тераса, която О’Нийл бе избрал за база. Изтощен и с болки в цялото тяло, той се просна по корем на пясъка с въздишка на огромно облекчение.

Войниците дадоха да се разбере колко малко ги е впечатлило това, като не му обърнаха абсолютно никакво внимание и продължиха със задачите си. От него капеше пот, а пясъкът залепваше за влажното му тяло. Точно каквото му трябваше — униформата и лицето му бяха покрити с маска от фина мръсотия. Но това беше най-малкият проблем. Имаше чувството, че долната част на гърба му е била използвана за мишена в състезание по мятане на томахавки, а по врата и ръцете му вече плъзваха първите болки от слънчево изгаряне. Зачуди се как ли се чувства човек при слънчев удар и дали ще разбере, като го получи. После си спомни, че е на друга планета и върху него се стовари алергията му от пътуване. Кихна 11 пъти бързо един след друг…

После катурна сандъка на дългата страна, седна под оскъдната му сянка и започна да преглежда запасния си комплект. Клечки за зъби, таблетки за обеззаразяване на вода, леко одеало, комплект за шиене, компас, слънчеви очила, ментови бонбони, два ножа, осветителни шашки, капсули, хамак, въже, лейкопласт, бинт, материали за първа помощ, но не и онова, което търсеше:

— Не мога да повярвам. В този пакет има всевъзможни ненужни неща, само не и крем против изгаряне.

Никой от войниците дори не го погледна. Даниел опита отново.

— Ферети, Поро, някой от вас да носи крем за слънце? Направо изгорях тук.

— Джексън, този сандък ни трябва тук — съобщи му сухо Ферети.

Даниел избърса от лицето си пясъка, доколкото можа, и отново се наведе и помъкна сандъка. Гърбът така го заболя, че той реши да направи два тура. Откачи капака и отвори сандъка. Когато видя какво е влачил през пустинята, той отскочи с вик назад.

— Господи. Война ли ще водите тук, бе, момчета? — В сандъка бяха подредени около двайсет полуавтоматични пушки.

— Благодарение на теб ще имаме време да изкараме една война — изсъска Ферети. Вече беше достигнал до точката на кипене, а видът на Даниел, зяпащ тъпо оръжията, го разгорещяваше още повече. — Защо не направиш нещо полезно, Джексън, например да си почетеш малко.

Той запрати с една ръка двадесеткилограмовата раница на Даниел по права линия към него. Уцели го право в гърдите и той се изтъркаля тромаво по билото на дюната. Приземи се десет метра по-надолу сред зрелищен порой от пясък и хвърчащи книги. Докато успее да се изправи и да се изплюе няколко пъти, полупразната му раница се беше изтъркаляла до началото на склона. Очевидно нямаше да му е лесно да се оправи с войниците.

Ферети застана на ръба на дюната и погледна как Даниел се изправя със залитане. Искаше да е сигурен, че не се е наранил, преди да се захване отново с работата си. Когато Даниел погледна нагоре, над него нямаше никой. Между него и скалата бяха само той, книгите му и много пясък. Неохотно, с болки по цялото тяло Даниел пое по дългия, горещ път до основата на стръмния хълм. Наведе се сковано за последната книга, като се опитваше да я стигне, без да си изкривява гърба. Хвана я, но както я тъпчеше в раницата, изведнъж пусна всичко на земята.

Нещо беше минавало оттам.

На няколко крачки от него в пясъка имаше отпечатъци от нещо като копита. Даниел внимателно се приближи. Стъпките бяха врязани толкова надълбоко, че можеше да ги е оставило само някакво много тежко животно. Следите, очевидно скорошни, се губеха покрай следващата дюна. Първият му импулс бе да извика останалите и да им покаже какво е открил, но пък беше сигурен, че те ще използват случая да го унизят отново. След кратко колебание реши да види какво има зад следващата дюна. Сключи ръце зад гърба си в опит да изглежда абсолютно безобиден и тръгна по следите покрай първата дюна, а след това и покрай следващата. Стъпките го отвеждаха все по-дълбоко в някакъв лабиринт от високи хълмове, който свършваше в основата на стръмен петметров пясъчен насип. На Даниел му бяха необходими няколко опита, преди да успее да издрапа до върха и да се огледа.

И тогава го видя. Вцепенен от страх, той се взираше в гротескната гледка пред себе си. На по-малко от хвърлей разстояние едно огромно причудливо животно вдигна глава и изгледа Даниел през маранята над пясъка. Горе-долу с големината на слон, някакъв ужасяващ дългокосмест хибрид между мастодонт, камила и воден бивол.

За огромното си туловище животното имаше абсурдно тънки крака.

Двете млекопитаещи стояха под изгарящото слънце и дълго се взираха едно в друго, преди по-едрото да се обърне с шумно изпръхтяване. То наведе глава към земята и зарови в пясъка, вероятно за храна. Започна да копае с хилавите си предни крака. Даниел наблюдаваше как силното животно изхвърля големи струи пясък, при риенето.

— Къде е Джексън? — попита Ковалски още преди да стигне до върха на хълма с базовия лагер. Цялата група войници започна да се кикоти. Всички погледи се обърнаха към Ферети.

— Професор Джексън си изпусна книгите надолу по дюната — обясни Ферети, като посочи към края на каменната тераса.

Начинът, по който го каза, предизвика силен смях у мъжете, но на Ковалски въобще не му беше весело. Той отиде до ръба на възвишението и погледна надолу. В дъното на високия хълм лежеше изоставена раницата на Джексън.

Мрачно сериозен Ковалски се обърна пак към Ферети и този път получи точния отговор. В следващия момент издаде серия отсечени команди. Вдигна лагера по тревога и определи група за издирване. Нареди на Браун и Поро да грабнат пушките, манерките и полевите телефони. Тримата тъкмо тръгваха, когато пристигна О’Нийл.

Когато му обясниха ситуацията, той повтори почти дума по дума всички заповеди на Ковалски с едно изключение. Той щеше да отиде с групата за издирване вместо Поро.

Докато Даниел наблюдаваше как животното копае, нещо в козината му проблясваше на слънцето. Отражението идваше някъде около устата на животното.

Отначало Даниел не го забеляза, защото то изглеждаше естествена част от вида на пасящото животно, колкото и необикновена да беше. Но щом съзнанието му регистрира гледката, той незабавно тръгна към животното и докато вървеше право към него, бръкна в джоба си. Извади шоколадов десерт и разкъса със зъби опаковката, като отхапа една голяма хапка. Животното престана да копае, когато усети, че човешкото същество се приближава, и вдигна поглед, потенциално заплашително.

Даниел се колеба достатъчно дълго, за да си зададе въпроса дали има слънчев удар или наистина знае какво прави. Не, сигурен беше, че металното отражение може да означава само едно. Приближи се достатъчно, за да види, че животното има сбруя, стремена и юзди, които висяха до земята.

Човекът си пое дълбоко дъх. Пред него стоеше безпогрешно доказателство, че не са сами. Това означаваше, че на планетата има разумен живот, видове, способни да изработват сечива и да опитомяват други животни, които да им помагат да си вършат работата. Пулсът му се ускори, но той продължи да се придвижва напред.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-бавно му се искаше да върви. Животното изглеждаше много по-голямо, отколкото преди минута, гърбът му беше висок към два метра. И много по-грозно. На пръв поглед му се беше сторило като много по-едър братовчед на Ovibos moschatus, рогатия мускусен бик от северноамериканската тундра. При по-внимателен оглед обаче животното не приличаше на нищо друго, освен на ранен, не съвсем успешен експеримент при кръстосване. Можеше да произхожда от мамутите от плейстоцена или от подобната на кон антилопа Hippotrajinae, или може би от измрелия космат носорог. Или може би и от трите. Имаше голяма гърбица и дълга гъста козина, увиснала на мръсни сплъстени кичури. В мазната, покрита с пяна кожа на муцуната му от двете страни на пънообразна глава се блещеха чифт изпъкнали влажни очи. Блестящите му ноздри сочеха право напред и бяха влажни и необикновено големи. То изгрухтя срещу човека. По брадата му се стичаше слюнка. Изглеждаше дружелюбно.

Едновременно отвратен и очарован, Даниел бавно пристъпи напред. Въпреки че и гърбът го болеше, той не смяташе, че е в голяма опасност. Сбруята, направена от някакъв вид кожа и увивни растения, показваше, че животното вероятно е питомно, и освен това изглеждаше прекалено бавно и тромаво, за да може да му избяга, ако се стигнеше дотам. Като истинско градско момче Даниел нямаше представа колко опасно беше положението. Той нямаше опит с добитък и не знаеше, че даже и някоя съсухрена стара млечна крава може да убие с къч мъж в разцвета на силите му. Като повечето хора Даниел искаше да вярва, че между него и всички животни и бебета съществува някаква специална симпатия. Само човешки същества над деветгодишна възраст го смятаха за толкова неприятен.

Протегнал ръка с шоколадовия десерт, той се приближи още повече, като преглъщаше нервно. Когато стигна на няколко крачки от животното, той спря на място и очите му се разшириха драматично. По потната муцуна на животното се движеше червено кръстче. Трябваше му една минута, за да осъзнае, че кръстчето е лазерно устройство за прицелване. Той хвърли безумен поглед около себе си и забеляза Ковалски, който се целеше от една далечна дюна. О’Нийл и Браун се изкачиха на върха и застанаха от двете му страни.

Даниел вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава.

— Не стреляйте — извика той на войниците. — Това животно е абсолютно питомно.

В мига, в който Даниел вдигна ръце във въздуха, животното започна тромаво да коленичи. Очевидно двете ръце във въздуха бяха команда, на която господарите му го бяха научили. От наблюдателния пункт на войниците им се стори, че Даниел знае за какво говори. Животното изглеждаше не по-заплашително от крава на ролкови кънки, докато свиваше крака под себе си и лягаше в пясъка с приковано към челото червено лазерно кръстче.

— Не го храни — предупреди го О’Нийл от върха на високия хълм, като забеляза десерта.

— То има сбруя — извика в отговор Даниел, — просто не стреляйте!

Въпреки че Ковалски нямаше намерение да стреля, ако животното не нападне, Даниел имаше чувството, че всеки момент ще последва изстрел. Трябваше да докаже, че животното е питомно, преди спътниците му да са го очистили. Като се усмихваше нервно, той им извика:

— Гледайте само. Няма причина за безпокойство. — Много притеснен, Даниел измина последните няколко крачки до легналото животно и протегна ръка с десерта. Той бавно се наведе напред и усети как ръката му потъва между двете дебели устни. Даниел затвори очи и стисна зъби. Дъхът на животното беше съкрушително вонящ. Когато по ръката му се плъзна мощният език с големината на пещерна змиорка, Даниел не можа да изтърпи повече усещането от допира с горещата слюнка и си дръпна ръката с крясък на отвращение, но незабавно се обърна и пусна една фалшива усмивка за войниците. Те вече се приближаваха. Между първата група хълмове се виждаха само каските им. Животното зарови муцуна в пясъка, намери десерта и го сдъвка заедно с хартията.

Даниел протегна ръка и потупа новия си космат приятел. Въпреки че изпускаше остра, зловонна телесна миризма, то изглеждаше с много приятен нрав.

— Ти си добро момче, нали? — попита Даниел грозния великан с висок, напевен глас, който използваше изключително за дружелюбни животни.

Докато галеше и чешеше мръсната козина на звяра, Даниел разгледа юздите и седлото, които бяха направени от животинска кожа и недобре пречистено желязо. Този, който ги беше направил, притежаваше повече умение, отколкото оборудване.

— На кого си, красавецо? — попита Даниел, като се пресегна да почеше животното под мокрото му месесто ухо.

Не трябваше да го докосва на това място. По-бърз от подплашен заек, този камион с крака се изправи и търти да бяга през глава. Даниел едва успя да се отмести от пътя му, но за нещастие стъпи право в една примка на юздите. Секунди по-късно юздите се изпънаха, сграбчиха крака на Даниел и рязко го повлякоха. В следващия момент Даниел усети, че сърфира с главоломна скорост през неравната пясъчна пустиня, влачен от този дяволски як.

Ковалски се прицели, но беше прекалено късно. Звярът препускаше между еднометровите дюни, а Даниел подскачаше отзад като консервена кутия, завързана за задницата на кола. Войниците се втурнаха след него, но невероятната скорост на животното бързо увеличаваше разстоянието помежду им.

Вързан за глезена, Даниел се носеше със скорост 50 км/ч по безкрайна „дъска за пране“, която му дереше гърба. С подскачане и усукване той излиташе отстрани на едната дюна, само за да се забие в следващата сред страхотен порой от пясък.

Когато теренът се изравни, а панталоните му започнаха да приличат на балони, пълни с тежък пясък, той разпери ръце встрани, за да контролира по някакъв начин движението, наподобяващо на човешки катамаран. Въпреки постоянният вихър от пясък, ритан в лицето му от препускащите копита, Даниел се изправи и се опита да достигне заплелата се обувка. Почти я беше стигнал, когато над ризата му изхвръкна медальона, който Катрин му беше дала. Носеха се право срещу огромна стена от пясък. В последната секунда животното кривна в страни от нея, но пътникът му не успя и изхвръкна във въздуха от естествения трамплин. Точно в този момент медальонът изхвърча над главата му. Той се опита отчаяно да отскочи назад, но точно тогава юздите отново се изплъзнаха и го дръпнаха в друга посока. Той се понесе по корем върху горещата земя, а носът му се напълни с пясък.

Най-сетне животното спря. Даниел, който приличаше на цирков клоун с пълната си с пясък униформа, кихаше като коте, подушило мелничката за пипер. Като по чудо нямаше нищо счупено. Погледна ръката си и видя, че е стиснал верижката с един пръст. Обърна се с пъшкане по гръб, седна, освободи обувката си от юздите и започна да вади пясъка от устата, очите, ушите и носа си.

Скоро забеляза О’Нийл, Браун и Ковалски да заобикалят на бегом последната дюна и да се приближават към него с насочени срещу животното пушки. Когато групата се приближи, животното се обърна и започна да ближе Даниел по лицето.

— Разкарай си смърдящата уста от мене — изпищя той и се опита да избута от себе си отблъскващата муцуна. Животното не се трогна, и продължи да търка носа си в него и да го ближе. О’Нийл стигна пръв.

— Полковник, разкарайте това нещо от мен. За негово учудване О’Нийл свали оръжието си, заобиколи Даниел и се приближи до ръба на близката скална тераса. Браун и Ковалски направиха същото. Като видя, че няма да получи помощ от така наречените свои другари, Даниел избута гадното животно и отиде да види какво са зяпнали войниците.

— Какво толкова интересно видяхте? — попита той, докато се изкачваше по склона.

Пред погледите им се простираше дълбока клисура, която завършваше с грандиозни бели скали. Десетки хиляди човешки същества се катереха по скалите, маршируваха в редици по дъното на долината и пълзяха нагоре по множество гигантски стълби.