Дийн Девлин, Роланд Емърих
Старгейт (22)

22
„Чакай ме!“

Когато това го забавляваше, Ра беше превъзходен играч. Често печелеше в игрите, и то не само заради способностите си, но и заради нещо, много по-важно: постоянната му воля да властва и да се налага. Ра никак не обичаше да губи.

Докато атаката на пирамидата се разгръщаше, вечно младият цар се забавляваше, като играеше едновременно две игри, които знаеше, че ще спечели. В едната от стаите си, обграден от менажерията си от деца, които бяха свидетели на играта, той се разсейваше с един вид шах, докато в същото време ръководеше унищожението на атакуващите земни жители.

Седнал изправен на масивен дървен стол с гравирана по облегалките за ръце ловна сцена, той изглеждаше напълно погълнат от партията сенет. Играта, която някога се е наричала „шаха на фараоните“ и все още се играе по поречието на Нил, изискваше огромна концентрация. Партньорът му беше красиво 13-годишно момче, което както и останалите доведени на кораба, беше лично подбрано от Ра заради невероятната му красота. Ра харесваше това момче не само заради прозрачността на кожата и гъвкавостта на тялото му, но и заради интелигентността му. То обещаваше да се превърне в приятел и компаньон, какъвто Ра дотогава не бе успял да открие.

Несравнимо по-добър играч, Ра си беше поставил ограничението да поглежда какво става с фигурите по дъската — пирамиди и обелиски, през ход. Това прибавяше психологическо измерение на играта, което се харесваше на Ра: трябваше да знае състоянието на противника, за да реши как да действа по-нататък.

Но изтънченото ограничение, което си беше измислил в схватката с американците, наистина гъделичкаше самолюбието му. Ра беше избрал едно срамежливо, заекващо момиче и му беше наредил да седи на перваза на прозореца и да съобщава какво се случва в подножието на пирамидата. Ако пропуснеше нещо важно, й беше обещал начаса да я бутне долу. Ужасена от това обещание, тя говореше още по-трудно от обикновено. Бореше се с думите и страха си като заекващ папагал и съобщаваше на ухото на своя господар несвързания си доклад от наблюдателницата.

Колкото до Ра, всички тези недостатъци превръщаха досадното наблюдение на военните действия в артистично умствено предизвикателство. Той нямаше да е доволен просто да убие нарушителите, искаше да аранжира изтреблението им като музикална творба. И щеше да стори това със затворени очи и привързана на гърба си ръка.

Щом нашествениците оповестиха присъствието си със започналите близо до входа изстрели, Ра не изчака момичето да подеме накъсаното си описание. Всички в стаята чуваха отекващите в пустинната тишина изстрели, които бяха толкова отчетливи, сякаш някой наблизо бавно пляскаше с ръце. Той нареди на Анубис да затвори входа на пирамидата. След това свика остатъка от охраната си, последните четирима от хоросите, и им заповяда да се вдигнат във въздуха. Пилотите трябваше да ударят незаловените още бунтовници, които се бяха събрали около обелиска, и да ги унищожат с цялата ударна мощ на летателните си апарати. Два удаджета щяха да са достатъчни, но както винаги Ра гледаше да използва цялата си огнева мощ. Без да кажат и дума, войниците бързо се отправиха към площадките за излитане и по пътя активираха шлемовете си, като по този начин се превърнаха в ято застрашителни ястреби.

Доволен от себе си, Ра се наведе, за да вземе със своя обелиск пирамидата на момчето, — ход който щеше да му осигури абсолютен контрол над играта. Изведнъж за голямо свое удивление забеляза, че никой, дори и противникът му, не го гледа как печели. Подмамени от отчета на момичето, всички се бяха струпали около прозореца, за да видят сами какво става долу.

„Значи така ми служите?!“ изкрещя Ра и удари през дъската, с което разпръсна фигурите навсякъде по земята. Скочи на крака, като че щеше да удари най-близкото от децата, но вместо това се обърна към Анубис.

„Избий ги. Всичките ги избий!“

С последната си факла в ръка, О’Нийл водеше настъплението към Старгейт. Като стигнаха до късия коридор, в чийто под и таван бяха вградени двата кварцови медальона, той спря разтревожен. Навсякъде горяха факли, закачени по стените. Близо до Звездната порта, на маса, която преди не беше там, съвсем открита лежеше бомбата, прилежно поставена на сребърния поднос, който О’Нийл беше виждал при посещението си горе.

Даниел се опита да нахълта в стаята, нетърпелив да стигне до портата, но О’Нийл го спря с отривист жест. След всички препятствия по пътя дотук, полковникът не можеше да повярва, че Ра ще остави финалния участък незащитен.

Той тръгна бавно към вратата, като скри зад гърба си хвърлящата искри факла. След това я хвърли към далечния край на стаята и нахълта вътре, готов за снайперистите. Стаята беше празна.

— O. K., Джексън, стартирай я.

Даниел мечтаеше да се махне час по-скоро оттук и с готовност се зае със задачата. Той пусна ръката на Шаури, сложи пушката си до основата на огромния кварцов пръстен и се захвана за работа.

Шаури беше чувала за Старгейт през целия си живот, но я виждаше за пръв път и беше толкова учудена от суровата й красота, като всички на Земята, които бяха виждали двойника й. Чувстваше се като нарушител повече от спътниците си, докато пристъпваше свещената територия. Тя си припомни всичко, което беше научила в катакомбите за Ра и това място, но то не успокои чувството й за вина. Отгоре на всичкото това объркване, тя знаеше, че когато пръстенът се пробуди, тя или ще се строполи като чувал с пясък в друг свят, или ще я постигне съдбата, която са й отредили войниците на Ра.

Даниел бръкна в джоба си и извади бележника с шестте символа, които беше преписал от свитъка в катакомбите. Откъсна точната страница и завъртя вътрешния пръстен на механизма, който се подаде без усилие. Той го завъртя към мястото на първия символ. Пръстенът рязко изщрака и секунда по-късно първата скоба се разтвори, за да открие кварцовия камък в центъра си. Докато въртеше пръстена за следващото съзвездие, усети, че Шаури го дърпа за ръкава.

— Нани? — попита той.

— Конер онио — каза тя.

Но тъй като Даниел не я разбра, тя посочи към масата, където полковникът отново сглобяваше бомбата. Даниел не повярва на очите си. Бяха на път да свършат всичко и О’Нийл щеше да ги вдигне във въздуха.

— Ей, какво правиш? — попита Даниел. — Мислех, че се разбрахме да затворим Звездната порта на Земята.

О’Нийл го погледна, но не спря работата си. В отчаяна борба с времето, той изтри потта от челото си и продължи да сглобява адската машина.

— Точно това очаквам от теб, Джексън, иди в силоза и унищожи Портата.

— Мислех, че се уговорихме да отидем заедно?

— Смяна на плана — по гласа му личеше, че няма намерение да преговаря.

— Аз оставам!

— Ти какво? Защо? Какви ги приказваш изобщо?

— Трябва да се уверя, че всичко ще свърши добре. Просто си завършвам мисията.

С тези думи той вкара оранжевия ключ в процепа между два цилиндъра на бомбата.

След това набра някакви допълнителни данни на миниатюрната клавиатура. И щом натисна копчето за стартиране, върху екрана се появиха мигащи червени цифри.

12.0012.0012.00

— А какво ще стане с Ковалски и Ферети? Ами с нея? — той погледна към Шаури.

— Вземи я със себе си, ако искаш, но побързайте. — Той натисна още веднъж стартовия ключ и закъснителят се активира.

11.59 11.58 11.57. Даниел беше изумен. Той седеше там в абсолютно недоумение защо О’Нийл върши това.

— Времето ти напредва, Джексън.

Даниел погледна към Шаури, после пак към О’Нийл. Беше на път да каже още нещо, когато внезапен остър звук, идващ от другата стая, ги накара да замръзнат. В следващата секунда съскащ, бял заряд изсвистя в стаята и прониза Шаури между раменете.

Даниел грабна пушката си и започна да стреля като обезумял. Три последователни куршума експлодираха в стомаха на някакъв войник и го разкъсаха на две.

Даниел се спусна до вратата, където беше паднала Шаури, и я обгърна в прегръдката си. Тя кървеше много зле и беше изгубила съзнание. Той докосна челото й с устни и започна да я умолява да се държи, докато минат през портата, да изтърпи, докато дойдат докторите.

О’Нийл също се доближи, за да види как може да помогне. Опита се да открие пулса й, но не успя. Тя беше вече мъртва.

10.45 10.44 10.43

— Гепиха ни, човече, спукана ни е работата. Сгащиха ни със смъкнати панталони и сега сме тотално прецакани.

— Дръж си езика, войник — излая Ковалски. Лежаха в пространството между пясъка и рампата, но то беше твърде равно, за да ги защити от обстрела на планерите. Подполковникът вдигна глава и огледа ситуацията. Като че ли Ферети беше прав.

Въздушната атака ги беше изненадала. Взводът, който и без това беше абсолютна мешавица, сега беше разделен от двете страни на рампата. Войниците се опитваха да се крият във всичко, което беше по-голямо от миша дупка. Нямаха радио, нямаха комуникации и най-лошото, нямаха никакъв план.

Самолетите кръжаха отгоре и обсипваха района със снаряди. При всяко прелитане използваха отвесна стрелба, защото за момента изглежда предпочитаха да държат нашествениците приковани на място, отколкото да ги разпръснат с приземен огън. Но може би не беше точно така. Един от изтребителите изстреля снаряд, който се заби в края на рампата и отнесе голяма част от нея, сякаш бе направена от стиропор.

— Като мишени в стрелбище сме тук и тези момчета отгоре го знаят.

— Не се тревожи, имам план — промърмори Ковалски.

— План — това звучеше нелепо, помисли си Ферети. — Ние сме на открито, обстрелват ни отвсякъде, отделението ни е разкъсано, обезоръжени сме и най-близкото подкрепление е някъде на майната си. Така че каквото и да си намислил, по-добре размисли, преди да го наричаш план.

Ковалски се опита да пренебрегне тази тирада, надникна над ръба на рампата и погледна към редицата от каруци с кварц, наредени между обелиските.

— О кей, искаш ли да видиш план? Гледай тогава! — Той изскочи от прикритието и запълзя като змия по пясъка.

— Джексън, Портата. — О’Нийл постави ръка на рамото на Даниел и го потупа приятелски.

— Няма време, трябва да стигнеш до силоза — подкани пак О’Нийл, но без резултат.

Около една минута той наблюдава Даниел да прегръща тялото на Шаури. Знаеше какво е да си в такова състояние, да държиш на нещо, което вече е загубено. Самият той беше прекарал така две години. Но сега не можеше да разреши на Даниел този лукс. Разтвори една по една ръцете му от прегръдката и го изправи на крака. След това повтори безсмисления, празен съвет, който беше чувал толкова пъти:

— Няма смисъл, Джексън, тя е мъртва. Прочисти съзнанието си и продължавай. Нужен си ни, за да преминеш.

Даниел нямаше нужда да прояснява ума си. Шокът от загубата на Шаури беше сторил това. Той стоеше несигурно пред Звездната порта, неспособен да си спомни кой е и какво прави там.

— Изглежда имаме компания — чу той гласа на О’Нийл. Сноп синя, кварцова светлина се изстреля от пода на стаята с медальоните и постепенно започна да се разлива встрани. Когато видя това, Даниел си помисли само за едно нещо. — саркофага. Щом веднъж беше върнал него към живот, значи можеше да направи същото и с Шаури.

О’Нийл се върна на площадката на стълбите пред големия пръстен, за да си вземе пушката. Но не стигна дотам. Даниел го бутна силно и той отхвръкна чак в другия край на стаята, където се спря в масата и заедно с бомбата се озова на земята.

Докато О’Нийл се изправи и стигне до медальона, Даниел вече седеше зад блестящата завеса от синя светлина, понесъл в ръце Шаури. Без да подозира опасността, Даниел доближи краката на Шаури твърде близо до снопа светлина, който оформяше транспортиращия цилиндър. Едно парче от робата й излезе извън периметъра. Цилиндричният сноп премина през него и мигновено го разсече. О’Нийл го видя да пада на пода.

— Джексън, какво правиш по дяволите? Бомбата!

Почти изчезнал зад блестящата завеса от синя светлина, Даниел каза нещо на полковника. Никакъв звук не можа да проникне зад завесата, но О’Нийл беше сигурен, че устните на Джексън произнесоха: „чакай ме“.

След това той изчезна, разтваряйки се в устремения нагоре поток светлина.

О’Нийл се обърна да провери механизма: 11:08 Прас! О’Нийл получи жесток удар по лицето, който го просна по гръб. Когато успя да се огледа, всички косми по тялото му настръхнаха. Над него стоеше онова изкопаемо над чието сгърчено тяло беше размишлявал в силоза — огромният войн с глава на чакал, военачалникът на Ра, Анубис.

Все пак някак трябваше да стигне до бомбата и да я спре, за да даде време на Джексън. Иначе Анубис щеше да го изпревари и да я прати на Земята.

Ковалски напрегна сили, но не можа сам да преобърне каруцата. Когато първите двама пастири дойдоха да му помогнат, той приклекна отстрани и бързо им обясни стратегията си.

— Първо обръщаме тази, после онази другата, довличаме я тук и си правим нещо като малък форд, О кей?

— О-Хей — съгласиха се те ентусиазирано.

Ковалски ги погледна пак.

— Вие не разбирате и дума, от това което казвам, нали?

Наистина никой от тях не бе схванал нюансите на плана му, но бяха разбрали същността — нещо ще става и ти ще помогнеш.

Щом небето се прочисти за малко, Ковалски скочи, разположи момчетата отстрани и заедно преобърнаха каруцата, като разсипаха кварца на пясъка. Издърпаха я малко настрани, после я катурнаха по корем и се насочиха към следващата.

Скаара и Ферети дойдоха тъкмо на време, за да помогнат. Лесно изсипаха съдържанието, преобърнаха я и бързо се окопаха под нея, за да избегнат новата атака. Застанал на четири крака, Ковалски изпробва тежестта на каруцата върху гърба си. След това бавно се надигна, като Атлас, подпрял своя край на каруцата на раменете си. Другите последваха примера му. После тръгнаха обратно към обелиските като гигантска пустинна стоножка.

Когато временният команден пост беше установен, Скаара призова и останалите пастирчета да се присъединят. Под прикриващия огън на Ковалски и Ферети, няколко от момчетата успяха да избегнат самолетите и дотичаха от съседните дюни.

— Набе! Анда ни, анда ни! — извика Скаара. Набе все още беше на върха на рампата, стотина метра по-надолу. Окуражен, той се затича към центъра на рампата със всичка сила. Не се виждаха самолети. Един от пилотите обаче го забеляза и веднага обърна изтребителя назад. Скаара се опита да го предупреди.

— Скачай, скачай!

Но Набе, съсредоточен в тичането си, продължаваше да се носи. Преди някой да успее да го спре, Скаара се измъкна от прикритието и започна да маха към Набе да се разкара от откритата рампа.

Преди да успее да го предупреди, малкият самолет изстреля един откос. Земята около Набе избухна в облак от камъни и прах. Скаара усети горещината на вълната да го блъсва в лицето, преди да го удари първата летяща осколка.

Бризът разнесе дима. Когато се прочисти, нямаше и помен от Набе. Единствената следа беше смачканата зелена каска, която се изтърколи от пушека като гума на катастрофирала кола. Скаара го викаше отчаяно, докато не усети, че нещо го дърпа назад. Месестата ръка на Ковалски го бе обгърнала и го теглеше обратно към барикадата.

Ковалски го вкара под вагонетката и го държа, докато се успокои. Той се консултира с Ферети за възможностите им. Не им отне дълго, за да се съгласят, че те не са много.

— Нека поне да концентрираме целия огън върху една и съща цел. — Ковалски държеше гранатомета, прибран от пастирчетата. — Тоя бебчо трябва да може да тресне някое от тези хвърчила.

Ферети се обърна по гръб и измъкна три гранати от дългата си роба.

— При нормални условия бих ти обяснил защо това не е план, бих ти дал куп обяснения защо смятам, че това е жалко подобие на план, но точно в този момент ми звучи като план. Затова да действаме.

Тъкмо планът беше разяснен и един от изтребителите се насочи към тях, изстрелвайки серия точно прицелени ракети. Войниците посочиха към него и пастирите ги разбраха.

— Сега, изкомандва Ковалски.

Десет обикновени пушки и Ферети с пръст на спусъка на гранатомета се подадоха от бункера и започнаха да стрелят във въздуха.

Малкият изтребител беше ударен по опашката. Ударът не му нанесе поражение, но наруши равновесието му. В първия момент изглеждаше, че хвърчилото ще се взриви върху каруците, но пилотът успя да го удържи и префуча на сантиметри от главите им. Секунди по-късно се чу зловещ трясък, когато лявото крило закачи един обелиск и удаджетът се заби в дюните, превръщайки се в горяща топка.

Даниел се озова в двореца, нос в нос с излъсканата фигура на бога-овен Хнум.

Той вдигна Шаури и влетя във великолепната тронна зала. Колосалните фигури по колоните сякаш следяха пътя му. Тропотът от обувките му отекваше по пода. Даниел се насочи към коридора, водещ до саркофага, който някакси му бе възвърнал живота.

Той беше отворен.

Бързо постави Шаури върху каменното ложе и се отдръпна, щом саркофагът се задейства. Гледаше как тялото й потъва надолу в лекуващия гроб и как дебелият похлупак се затваря. Щом тя изчезна, Даниел разбра колко глупава бе постъпката му. Нямаше представа колко трае този процес, нито дори дали машината трябва да включи. Беше в капан в крепостта на Ра, без изход. Докато носеше насам Шаури, му хрумна някаква идея да помоли Ра, да се договорят. Сега разбра колко безумна е тази идея.

Скрит зад златния сандък, той се опитваше да не мисли за последиците. Погледна надолу и видя, че все още носи листа с координатите за Земята. Удари главата си в саркофага. Беше изпуснал шанса да се върне в силоза и да затвори капака на тази кутия на Пандора, преди да е изсипала „съкровищата“ си върху Колорадо.

Обърна се, за да разгледа стените на саркофага с надеждата да открие нещо. По дългите златни плочи беше гравирана историята на Озирис. Той бил насечен на парчета от враговете си, а останките му били разпръснати по Нил. Жена му Изида обикаляла цялото поречие, за да събере частите. След като ги съединила отново в тяло, тя го омотала в папирус и плат. Последната сцена показваше преродения Озирис.

Даниел вдигна поглед и видя Ра, застанал спокойно в края на мистериозния саркофаг. Даниел отскочи на другата страна и направи няколко крачки към вратата. Ра не понечи да го спре. При входа на коридора Даниел видя децата да се доближават към трона откъм покоите на Ра. Първият му импулс беше да избяга, но после си спомни за бомбата, която бе под тях. Нямаше къде да ходи.

Ра застана между Даниел и Шаури, която бе скрита в саркофага, и попита учудено:

— За това ли? — Ра погледна саркофага. — Сложил си нещо вътре ли?

Даниел се хвърли към Ра, но бързо и жестоко беше отблъснат. Ра разтвори дланта си, за да оголи смъртоносния медальон, с който така обичаше да експериментира. Преди дори да се доближи, медальонът го отхвърли назад, сякаш беше излязъл пред автобус. Той усети паренето по кожата си, което бе запомнил от преминаването през Звездната порта.

Ра се усмихна и приближи машината. Постави ръка върху капака, любопитен да проследи напрежението на Даниел. Капакът бавно се отвори и отдолу се показа заспала спокойно Шаури. Белегът над веждата й, получен при разрушаването и опожаряването на Нагада от войниците на Ра, бе почти излекуван.

— Хана й, ханае — произнесе Ра.

Фразата, която Даниел не знаеше точно, означаваше нещо като „колко романтично“ Той бръкна в саркофага и прокара златната си ръка по красивото лице на Шаури.

— Много умно — Той изглеждаше наистина впечатлен от постъпката на Даниел. — Сега ще можете да умрете заедно.

Инстинктите на О’Нийл взеха връх. Преди противникът му да се усети, полковникът грабна дългия му жезъл, опря го в гърлото на шлема му и го изтласка назад. Едрият Анубис залитна към стената и О’Нийл дръпна пушката. Анубис обаче я държеше много здраво. Не можа да издърпа оръжието и в следващия момент в лицето му се стовари желязната чакалова ръкавица. Ударът го простря на земята.

Още преди да докосне земята, О’Нийл вече се търкаляше, за да избегне залпа, който знаеше, че ще последва. Секунда след това мястото, където беше преди миг, експлодира.

Коридорът беше точно толкова тесен, че полковникът да успее да се опре на стената и да изрита назад огромния си противник. Ударът изтласка Анубис в стаята на Звездната порта, но не го повали. Той възстанови равновесие и вдигна оръжието си за нов изстрел.

Когато видя какво става, О’Нийл се прикри зад ъгъла на коридора към голямата галерия. Изстрелът рикошира в камъка и потъна в тъмното. После О’Нийл направи единственото умно нещо — побягна.

Голямата галерия беше тъмна като черно индиго и полковникът се надяваше, че това ще му позволи да се скрие от Анубис. Той побягна колкото имаше сили във вакуума от светлина, преди да почне да губи равновесие. Обърна се и видя големият войник да разглежда стаята при Портата. Явно се оглеждаше за Даниел и останалите.

Скоро Анубис тръгна да търси О’Нийл, но не толкова бързо, колкото му се искаше на полковника. Стаен в тъмното, той виждаше приближаването на чакаловия шлем. След няколко крачки преследвачът посегна към яката си и продължи да навлиза в мрака. Преди да изчезне, О’Нийл видя, че шлемът се прибира в яката.

Едва доловимото скърцане на железните доспехи се доближи и после спря. О’Нийл се мъчеше да контролира дишането си и се вслушваше във всеки звук. После изведнъж същото скърцане, но по-отблизо изпълни коридора. Когато разбра какво става, за О’Нийл беше късно. Железният прът се размахваше по пода като бастун на слепец и се удари в крака на полковника.

О’Нийл бързо се отдръпна няколко стъпки и се заслуша в очакване. Без предупреждение, тоягата го улучи в устата.

О’Нийл продължи да отстъпва в нова посока, като отчаяно размахваше ръце във въздуха, за да се защити от невидимите удари. Оръжието свистеше като секира наоколо. Докато Анубис замахваше за нов удар, полковникът успя да забие лакът в носа на противника си. О’Нийл чу как оръжието пада на земята и се спусна по посока на звука. Той шеметно заопипва около себе си и хвана пушката едновременно с нейния собственик, който се опитваше да си я вземе. О’Нийл се опита да я измъкне, но мъжът беше много силен.

Тъй като знаеха, че който я притежава, ще победи, двамата се ритаха, удряха и бореха като в свирепа гладиаторска борба.

О’Нийл ползваше всички трикове, които знаеше, и все пак постигаше само равен. Най-накрая реши, че тази схватка е много опасна и отнемаща време. Пусна рязко оръжието и когато се втурна към Старгейт, чу как Анубис се строполи по задник.

5:205:195:18

Един самолет долетя откъм пирамидата и се сниши за атака. Ковалски насочи вниманието на всички към него и бавно започна да брои от пет надолу.

Никой не забеляза другия самолет, който идваше откъм дюните. При думата „хайде“ всички излязоха от прикритието и откриха стрелба. Първият самолет внезапно се вдигна и ги остави открити за огъня на партньора си.

Снопът пулс-снаряди мигновено покоси пет от момчетата. Друго загина случайно, застреляно от истеричните откоси на един от своите. Като разбра какво е сторило, момчето падна на колене, докато наоколо продължаваха да валят пулсове. Ферети го сграбчи, за да го довлече до скривалището. Момчето ревеше истерично, а това бе последното, от което се нуждаеха.

След минути изтребителите опитаха същия номер. Този път вместо една примамка имаше две. Другият самолет щеше пак да атакува иззад дюните, но щеше да ускори над каруците и да завие вдясно покрай пирамидата.

Лоша работа. Поради хаоса, който цареше, Ковалски не можеше да предпази необучените си войници. Те паднаха в същия капан.

Все пак Ферети разбра каква е работата. Измъкна се от укритието, оставяйки първия самолет да отмине, и стреля с гранатомета към втория.

Вторият пилот не можа да стреля, защото се концентрираше върху острия лупинг, който му предстоеше. Той тъкмо ускоряваше над каруците, когато Ферети изстреля последната граната. Тя експлодира отдолу на летателния апарат и пръсна корпуса му като стъклена чаша.

— Залегни, назад!

Ковалски успя да ги прикрие, преди третия самолет да стреля.

Засегнатият изтребител се носеше към пирамидата. Издигна се вертикално нагоре, за да избегне каменната стена, но се натъкна на стърчащия край на космическия кораб, кацнал отгоре. Самолетът се разхвърча на парчета, обгърнат от пламъци.

Докато падаше от пирамидата, момчетата бяха обзети от страшна радост. Те крещяха и стреляха по горящото кълбо, докато не изпразниха пушките си.

О’Нийл се втурна право към прекатурената маса и за-търси картата за достъп до механизма на бомбата сред частите, изпопадали по земята.

3:393:38

Откъм вратата се чу зареждане на пушка. Беше абсолютно незащитен, без шансове да се прикрие. В момента на изстрела О’Нийл повдигна сребърния поднос като щит. Огледалната повърхност отрази лъча на оръжието и го прати в посоката, откъдето бе дошъл. След това О’Нийл хвърли подноса като фризби по посоката на вратата. Анубис лесно се прикри зад ъгъла, но когато се показа за втори изстрел, го посрещна силният ритник на полковника, който се стовари точно в гърдите му.

Чакалът се сгромоляса по корем. Опита се да се изправи, но коленете на съперника му го притиснаха здраво към земята. След това усети, че някой яростно дърпа муцуната на шлема му настрани. О’Нийл се опитваше да му счупи врата, без да знае, че кварцовият шлем не позволява това.

Полковникът видя, че голямата пушка лежи наблизо и взе бързо решение. Без да отпуска Анубис, изрита оръжието в Голямата галерия. Първо щеше да обезвреди бомбата, а после да се заеме пак с противника си.

О’Нийл изчезна така внезапно, както беше атакувал. Анубис се изправи, намести врата си от удара и се обърна да види къде е врагът. О’Нийл беше отново в стаята на Звездната порта.

Преди да го последва, Анубис намести оръжието за ръкопашен бой, разположено в бронята на ръката. Четири остриета се показаха от китката до пръстите, следвайки естествената извивка на ръката. Както и шлема, остриетата бяха направени от прахообразен кварц, оформен в газова мембрана. Анубис насочи остриетата и влезе в стаята, където О’Нийл беше коленичил до бомбата.

И двамата се огледаха, когато чуха експлозията.

Ра търпеливо приканваше Даниел да се доближи до саркофага, като обещаваше да не нарани Шаури. Играта беше прекъсната от звука на разбиващия се в кораба-майка самолет.

Всички в стаята се стреснаха, но най-вече Ра. Той се свлече зад саркофага, заривайки глава в ръцете си за няколко секунди. Когато най-накрая престана, той погледна странно към Даниел, сякаш искаше състрадание и сякаш атаката на цитаделата му беше проблем, който трябваше да тревожи всеки.

След като Ра се отдръпна от саркофага, Даниел се завтече към другия край на стаята. Царят обаче не се интересуваше от него. Той не представляваше опасност и с него можеше да се заемат после.

Даниел видя златния човек да тича нагоре по стълбите и да се скрива във вратата зад трона си.

Той се възползва от ситуацията и отиде до саркофага, където Шаури вече започваше да се раздвижва. Машината я беше съживила, но не беше довършила процеса. Даниел я взе на ръце и покрай децата се отправи към тронната зала.

От прозореца Ра виждаше както останките от горящия самолет, така и малките фигури на празнуващите доброто попадение. Докато ги гледаше, разбра, че ще трябва да отдели повече време, за да прочисти този незначителен участък от империята си. Цялото население трябваше да се избие и на негово място да се засели друго. Той погледна към простиращата се пустиня и разбра защо толкова мрази това място. То твърде много му напомняше на родната му планета. Когато се убеди, че пилотите все още контролират положението, той се насочи към друга цел — унищожението на Даниел.

Ковалски и компания бяха останали без амуниции. Пилотите го знаеха. Те покръжиха малко над тях и ги предизвикваха да стрелят от земята. Единствената съпротива, която срещнаха, бяха гневните викове на момчетата.

Два от удаджетите, летящи в тандем, се снишиха над празната пустиня и леко кацнаха върху широкия пясъчен амфитеатър, обикалящ пирамидата. Минута по-късно вратите на удаджетите се отвориха и двама хороси с автоматични пулс-пушки в ръце се отправиха към обелиските.

О’Нийл чу стъпки зад себе си и разбра, че Анубис го е последвал в стаята, но продължи да работи. Като демонстрираше стоманени нерви или може би старата си самоубийствена безразсъдност, той тъкмо започваше да набира командата за анулиране на експлозията, когато видя смъртоносните остриета на Анубис да се спускат към него.

Те се забиха дълбоко, но не в тялото на полковника, а в Даниеловото издание на „Египтикус“ от 1931 година на сър А. И. Уолис Бъдж. Анубис погледна към разкъсаната книга — остриетата му бяха потънали в мъчително скучните й страници. О’Нийл не му даде време да се зачете. Силно изви ръката му зад гърба и когато костите се напрегнаха почти до счупване, прошепна в ухото му.

„Лошо куче.“

Чу се остро и кухо изпращяване, когато ръката се сбогува със ставата си. Анубис се извъртя точно на време, за да срещне тежък юмручен удар. Като машина, бутаща контейнер, полковникът изтласкваше Анубис назад със серия бесни удари по двете страни на лицето. О’Нийл продължи така, докато другият не се озова в стаята с медальона. Анубис и без това едва се удържаше на краката си, когато получи и едно коляно в замаяната си глава. След това О’Нийл го препъна с крак и го повали на земята, а после скочи отгоре му. Тялото на Анубис лежеше наполовината върху медальона, наполовината извън него.

Понесъл отпуснатата Шаури на рамо, Даниел я носеше през залата към медальона. Той нежно я постави върху него и започна истерично да търси някакъв начин да го включи. Опипа внимателно зловещата статуя на Хнум с надеждата да открие скрито копче или друго средство. Отчаян, той забеляза децата, които го бяха последвали до залата, за да видят какво ще стане.

— Помогнете — помоли ги настоятелно той с разширени от ужас очи.

Те само го изгледаха, сякаш бе циркова атракция и се отдръпнаха.

— Не се страхувайте — той се доближи, като слезе от платформата, придобивайки меко изражение на лицето си.

— Семун, семун — каза той, като се сочеше — Приятел. Децата разбираха какво им казва и някои от тях се захилиха на начина, по който той осакатяваше думите.

— Иа’ани!

Крясъкът на Ра изпълни помещението. Децата в миг се разбягаха на всички посоки.

— Времето за игри свърши — каза той и тръгна към тях. Даниел гледаше златния фараон като привидение от някой отдавна забравен сън. Брутално, зловещо хлапе, готово да го погуби, което тракаше със златните си сандали по студения мозаечен под в неравен такт. Даниел погледна отново към Шаури, която бавно се раздвижваше. Какво не би дал, за да й купи малко време.

Ра бе почти до медальона, когато Даниел се хвърли в атака. Без усилия Ра обезсмисли този ход — просто разтвори ръката си и запрати Даниел на медальона до Шаури. Все пак Даниел направи още един опит да притесни Ра, но този път последиците бяха още по-сериозни. Ра използва цялата парализираща сила на оръжието си. Главата и ръцете на Даниел бяха парализирани от жестока болка, с едно вдигане на ръка Ра го накара да коленичи и в следващия миг лицето му започна да се деформира, сякаш се оглеждаше в криво огледало. Всички части и органи на тялото му започнаха да се издуват и свиват, поради действието на кварца. Това малко подобие на Старгейт също го разбиваше на молекулярно ниво. Само след секунди Даниел щеше да е мъртъв.

Все още притиснат върху медальона, Анубис напрегна сили да отхвърли полковника. Докато го натискаше към земята, О’Нийл забеляза на китката на Анубис онова средство за активиране на медальона, което го бе виждал да използва, докато бяха пленници. Това беше истинският шанс да се свърши завинаги с тая работа.

— Много поздрави на цар Тут, копеле.

О’Нийл сграбчи ръката му и я тресна в пода. Този удар активира устройството. Мигновено студения, син лазерен лъч преряза въздуха на сантиметри от главата на Анубис.

Щом видя лъчът да се проектира върху диска на тавана, Анубис забрави болката в ръката си и направо подивя. С въртене, крясъци и блъскане, той се опитваше да отхвърли О’Нийл настрани. О’Нийл помнеше как светлината разсече дрехата на Шаури и напрягаше сили да удържи Анубис върху медальона. Бе напрегнал всички сили и чакаше момента, когато светлинното острие щеше да завърши обиколката си.

Когато синият лъч преряза въздуха до него, Ра мигновено реагира, като отпусна за малко зловещата си хватка. Дори сред тези страхотни болки Даниел разбра какво ставаше. О’Нийл. Той бе долу при медальона и се опитваше да покаже на него и Шаури пътя към спасението.

С последните си частици енергия Даниел се пресегна и сграбчи ръката на Ра. Ра не разбираше защо му е на Даниел да се хваща за ръката му и продължи мъчението, като засили действието на камъка. Даниел обаче не пусна ръката, въпреки опитите на Ра да се освободи.

Ра сам не разбираше в каква опасност се намира. Цилиндърът от синя светлина се затваряше. Щом видя това, Даниел предвкуси победата. Той напрегна усилия и хвана здраво китката на детето-цар с двете си ръце.

— Затвори си ръката! — изкомандва Даниел. Ра така се стресна, че си стисна ръката, а след това се помъчи да я дръпне.

Главата на Даниел се проясни. Като видя лъча само на крачка, той затегна хватката си и започна да дърпа Ра като пит-бул, забил зъби в нечии глезен. Щом погледът на Даниел започна да се прояснява, той забеляза нещо да се полюшва на врата на Ра — слънчевият диск, който Катрин му бе дала за щастие.

Щом го видя, Даниел дръпна диска от врата на Ра и успя да отскочи тъкмо в момента, когато светлинният лъч се затвори в цилиндър. Стената задържа ръката на Ра неподвижно.

Даниел и Шаури вече изчезваха, а с тях и част от ръката на Ра. Лъчът преряза като нож ръката на царя. Ра се олюля назад и започна да пищи неистово от болка, докато гледаше остатъка от отрязаната си ръка.

В замяна машината донесе отрязаната глава на предания му войн Анубис, чиято челюст още се гърчеше от напрежение като жива. Ра се строполи и започна да вика за помощ. Трябваше да стигне до саркофага. От опитите, които бе правил, знаеше, че машината може да възстановява органи. Но ако останеше на пода, докато кръвта му изтичаше, това знание щеше да е безполезно.

Изкрещя още веднъж на слугите си, но децата или бяха избягали, или се бяха скрили добре. Вбесен от това неподчинение, Ра се изправи и сам омота ръката в полите на златната си дреха. Затътри се към трона, като крещеше по пътя си и непрекъснато повтаряше заканата си да накаже жестоко всеки, който не бе се отзовал на повика му.