Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (4) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава втора

Стори ми се странно да се прибера в имението сам. Все едно, управителите бяха честни и работливи хора, а училището беше затворено, така че посветих цялото си време и всичките си сили на подготовка на великите си реликви. Лондон беше забранена територия за мен, затова измъкнах старата веленова карта и вперих алчен поглед в Или, Норич и други процъфтяващи заради търговията с вълна градове, чиито жители лесно се разделяха с парите си. Поразтърсих се из библиотеката на Бенджамин, открих трактат за реликвите и жадно погълнах всяка дума. Перлата в моята сбирка беше върхът на копието, на което се натъкнах случайно, когато Бенджамин изгори лекарствата ми. Стоманеното острие още беше в добро състояние и аз грижливо го обработих със специална билкова настойка. Когато приключих, сивата стомана блестеше, а гравираният римския орел и буквите „SPQR“^[1] се открояваха ясно. Бог знае откъде се беше взело! Не изглеждаше като бойно копие, ами като онези, които войниците са носели по време на тържествени церемонии.

Отидох в гората и намерих подходящо парче ясен, което обелих, изсуших и натрих с въглен, за да му придам старинен вид. Трябваха ми още само няколко капки кръв и ето че разполагах с копието, с което центурионът беше пробол Спасителя в ребрата. Разбира се, нямаше да я представям за Христовата кръв. Щях да казвам, че кръвта е на някакъв мъченик, който е крил копието, докато благодарение на собствената си интуиция и с Божието благоволение съм го намерил аз, Роджър Шалот, прекупвач на реликви в името на Негово светейшество папата. И така, вече бях готов за пазара, но дали пазарът беше готов за мен?

След пет дни упорита работа се запътих към кръчмата „Белият елен“ в селото, понесъл в торбата си чудотворното копие и още няколко реликви. Настаних се близо до прозореца в салона, откъдето можех да наблюдавам вратата. (Вярвам, че ще се вслушате в съвета ми, млади приятели. Влезете ли в кръчма или пивница, винаги сядайте близо до прозореца или до вратата, понеже никога не знаете кога ще ви се наложи да се измъкнете, а понякога това се оказва по-скоро, отколкото предполагате. Така ще можете да излетите като вятър, случи ли се да ви припари под краката.) Кръчмата беше пълна. Забелязах Едмънд Попълтън, сина на Голямата уста, който разпалено обсъждаше цената на зърното. Наблюдавах мазната му физиономия, нищо и никаквите му мустачки и брада и приличното му на бъчва бирено шкембе и се зачудих защо богатството трябва да отива при хора като него, които дори не са в кой знае каква нужда, докато бедните си лягат с празен стомах? Седях и му се хилех над чашата си с ейл, а глупакът се хвана на въдицата.

— Мастър Шалот, мастър Шалот! — лицето му се изкриви в усмивка. — Защо си се усамотил така печален и само си поклащаш чашата?

— Нямам избор — отвърнах. — Винаги правя така, когато някой друг приказва. Толкова е вълнуващо…

Едмънд присви очи — твърде хитър беше, за да ме попита какво пък чак толкова вълнуващо намирам.

— Замина ли господарят ти за Италия? — изгука той.

— Да — започнах да лъжа аз. — Отиде да се срещне със Светия отец по заръка на скъпия си чичо, Негово високопреосвещенство кардинал Уолси, както и да докладва по някои въпроси, които биха могли да се окажат обезпокоителни за Негово светейшество.

Попълтън трепна и аз разбрах, че слуховете са верни. Голямата уста и синовете й си имаха вземане-даване с новото учение на Лутер. Семейство Попълтън ме мразеха и аз не им оставах длъжен. Може би си спомняте от предишните ми дневници как веднъж ги преметнах, задето нарекоха господаря ми мъжеложец. Те не бяха забравили за това произшествие, пукаха се от злоба и не биха пропуснали случай да ме захапят.

— Значи изпрати скъпия си господар?

На мига забелязах открилата се възможност.

— Не, не — поклатих глава. — Имах далеч по-важна работа в Харич.

Шумът в кръчмата стихна.

— Отидох до там, за да прибера едни специални дарове — старинни предмети и реликви, които двамата с господаря ми открихме, докато бяхме във Флоренция — свих рамене. — Всъщност не ги открихме, подари ни ги Негово високопреосвещенство кардинал де Медичи.

— Как ли пък не! — присмя ми се Попълтън. — Мастър Шалот, ти си всеизвестен с шмекериите и измишльотините си. Какви реликви? Краекожието на Голиат?

Аз се отпуснах в стола си. За това не се бях сетил и мислено го прибавих към списъка си. Попълтън вече беше привлякъл вниманието на всички посетители. Огледах се и видях, че младичката Луси Уидърспун не е сред тях. Умърлуших се, понеже ми се щеше да я впечатля.

— Реликви! — изхили се Попълтън. — Никакви реликви нямаш ти, мастър Шалот!

Тъкмо тези думи чаках. Развързах торбата си и извадих копието.

— Виж — рекох и се изправих.

Нарочно го обърнах така, че излъсканото му острие да засияе на слънцето. Отблясъците създадоха мистична атмосфера и всички ахнаха. Извъртях се настрани и насочих копието към Попълтън. Приличах на същински римски легионер.

— Това е копието — извисих глас, — с което центурионът пробол Спасителя в ребрата на Голгота. По него има следи от кръвта на мъченика, който го е заровил, а аз, Роджър Шалот, го получих като дар във Флоренция!

— Дрън-дрън! — подразни ме Попълтън.

Някой се изкикоти. Огледах присъстващите и забелязах стария доктор Литълджон, който ме гледаше с размътен поглед, стиснал чаша в ръка. Дъртият глупак се имаше за антиквар. Преди това беше работил като учител и поназнайваше латински. Тикнах острието под носа му.

— Какво ще кажеш за копието, мастър Литълджон?

Старецът си сложи очилата. Взе копието и внимателно го задържа в ръцете си. Огледа острието и дори той, който сякаш прекарваше живота си в полусън, видимо се оживи, когато погледът му попадна на орела и на надписа „SPQR“. Почтително поглади острието.

— Не мога да кажа — заяви той — дали тъкмо това е копието от Голгота, но несъмнено е много старо и е принадлежало на войник от римската армия.

За начало думите му затвориха устата на Попълтън. После всички ни наобиколиха. Някои отправиха предложения, но аз само клатех глава. Държах се като някоя свенлива мома, която позволява на ухажора си да мерне жартиера й, но няма намерение да отива по-далеч. Времето щеше да проработи в моя полза — мълвата и алчността щяха да набират все повече сила и златото щеше да потече веднага щом копието — тази най-свята от всички реликви, бъдеше прието. Трябваше само да почакам търпеливо и щях да мога да изтъргувам дори краекожието на Голиат.

— Щом копието е реликва — заяви Попълтън с изцапаната си с пяна от ейл уста, докато си пробиваше път през тълпата, — щом е толкова свято, тогава трябва да прави чудеса.

— Така е! — извика друг. — Чудеса! Искаме чудо, Шалот!

Стомахът ми се сви — не бях предвидил чудеса.

— Нека излекува някого! — ревна трети. — Може пък да изцели крака ми!

— Единственият лек за твоя крак — подвикна някой, — е да престанеш да се наливаш с ейл и да се заловиш за работа!

Опитах се да прикрия мрачното си предчувствие. При целия си изкусен план не бях помислил за подобно предизвикателство. Попълтън ми се присмиваше в лицето.

— Хайде, хайде, мастър Шалот — подигра ми се той, — молим те само за едно малко чудо.

— Луси ще ни свърши работа — провикна се иззад бъчвите кръчмарят Том.

— Луси ли? — извиках аз, за да разсея публиката. — Че какво й е на нея?

— Лежи с треска в една стая горе — отговори Том и се приближи.

— Да, точно така — изтъпани се Попълтън точно пред мен. — Слугинчето от дни не се е вясвало да чисти.

Мазната му усмивка се разтегна още по-широко.

— Ти май се радваш на особената благосклонност на Луси, а? — кудкудякаше той като глупава кокошка. — В такъв случай, мастър Шалот, няма да бъде кой знае каква жертва, ако се опиташ да изцелиш любовта на живота си с помощта на великата реликва, нали?

— Отведете ме при нея — заявих аз.

Прибрах копието в торбата и последвах Том по разнебитеното, дървено стълбище до малка таванска стая, току под стрехата на кръчмата. Луси изглеждаше толкова зле, че призовах Господ на помощ. Спеше върху мръсни чаршафи, цялата плувнала в пот. Мяташе се и се въртеше. Бълнуваше и сърцето ми едва не спря, когато промърмори името ми. Сложих ръка на челото й — гореше.

— Стоя навън до късно — заяви Том. — Върна се премръзнала и не спираше да кашля и да киха — разказа той на останалите, които се бяха скупчили на стълбището зад гърба му.

— Изцели я — прошепна Попълтън. — Положи свещеното копие върху й!

Навлажних пресъхналите си устни, мислите ми се лутаха като плъх, попаднал в капан. Щеше ми се лекарствата ми да бяха с мен и тогава си спомних нещо.

— Чуйте ме — рекох, — ще положа реликвата върху нея, но не сега.

Попълтън сведе глава и се закиска. От стълбището се понесоха неодобрителни възклицания.

— Довечера — продължих аз — ще се върна. Искам тази стая да бъде почистена. Викарият Догъръл да я освети и да я приготви за великата реликва. Ще бъда тук точно в седем вечерта.

Попълтън вдигна глава.

— Да не шмекеруваш, Шалот!

— Разбира се, че не — отвърнах му шепнешком. — Разчитам само на божествената намеса.

— Ще видим тази работа — озъби се той.

Измъкнах се от кръчмата с облекчение. Без да се помайвам, препуснах обратно към господарската къща, качих се на втория етаж и измъкнах от тайника в стаята си едно заключено ковчеже. Отворих го и вперих поглед в съкровищата си — кичур от косата на майка ми, един пръстен от Бенджамин, любовно писмо, което така и не се осмелих да изпратя… Най-важна обаче беше една малка стъкленица, съдържаща бисера сред лековете ми — силно лекарство, което спечелих на комар от някакъв турски лекар в една пристанищна кръчма в Лондон. Един Господ знае какво имаше в него. По думите на турчина представляваше каша от пресечено мляко и мъх — истински еликсир за треска от всякакъв род. Отворих стъкленицата и разклатих с ръка тебеширенобялото вещество. После заключих ковчежето, отправих една молитва към Богородица и се подкрепих с две чашки сладко вино.

Щом се смрачи, се върнах в „Белият елен“, където се беше събрало цялото село. Попълтън и по-малкият му брат ме чакаха в салона на кръчмата. Приличаха си като двете бузи на един и същ космат задник. Кръчмарят Том ме заведе горе. Луси продължаваше да се мята и върти, от треската по страните й бяха избили червени петна. Стаята обаче беше пометена, а клетото девойче лежеше върху съвършено чисти ленени чаршафи. Селският викарий Догъръл (комуто продавах кравешки тор като лек против плешивостта му) също беше там. На врата си носеше епитрахил^[2], а в ръцете си държеше необходимите принадлежности за освещаване.

— Осветих стаята — оповести той и шепнешком додаде, — но що за измама е това, Роджър?

— Неведоми са пътищата Господни, отче.

— Сигурно — щом си служи с теб, за да изпълни волята Си! — отвърна Догъръл.

— Хайде де! — провикна се Том.

— Господ не се отзовава веднага щом щракнеш с пръсти — изръмжах аз. — Нали така, отче?

Викарият кимна. Измъкнах копието от торбата и го сложих на леглото.

— Може да отнеме цяла нощ — предупредих ги.

Недоволен ропот се надигна сред тълпата, предвождана от братята Попълтън, които се блъскаха на прага на стаята.

— Стига, стига — казах им. — Нали не искате да прибавите към греха на съмнението и този на ереста?

(От мен можеше да излезе проповедник за чудо и приказ!)

Поставих копието до Луси.

— Искам да остана сам за около час — заявих. — После ще изляза и ще заключа стаята. Тази нощ обаче ще спя тук. А сега всички вън!

Викарият Догъръл застана на моя страна, така че зяпачите, начело с братята Попълтън, се върнаха долу, мръщейки се и мърморейки си под носа. Том, който вече можеше да се възползва от сеанса тази вечер, пристъпваше от крак на крак.

— Кръчмарю — казах аз и премляснах с устни, — донеси ми каничка ейл. Друго не ми трябва.

Кръчмарят прие поръчката и се оттегли, а до мен достигна глъчката и кикотът от салона. Слугинята, която се качи, ме намери коленичил до леглото със затворени очи и сключени за молитва ръце. На лицето си бях надянал престорено набожния израз, с който вярващите смятат, че трябва да се обръщат към Всемогъщия. Тя остави чашата и се измъкна на пръсти. Скочих на мига, пъргав като заек. Изпих по-голямата част от ейла, но на дъното оставих колкото ми трябваше. Луси се мяташе в леглото, без да отваря очи. Сипах от прахчето — един Бог знае колко точно, в остатъка от ейла и я накарах да пие. Изчаках един час и й дадох още. После оставих копието до нея и слязох долу, за да се присъединя към останалите гуляйджии в кръчмата.

Онази нощ не пих. Останах до някое време в салона, а после си легнах в една стая, точно под тази на Луси.

На сутринта ме събуди хлопане по вратата. Преди да успея да отговоря, вратата се отвори със замах и в стаята влезе Том, а след него с подпухнали очи вървеше Луси. Признавам, че момичето изглеждаше доста бледо, имаше тъмни сенки под очите, а косата му беше рошава.

— Роджър! — обгърна тя врата ми с ръце, разцелува ме и се усмихна. — Чашата ми наистина е препълнена.

Аз я отблъснах нежно.

— Къде е копието? — попитах. — Да не ми го е отмъкнал някой кучи син?

— Роджър, това е чудо! — сияеха очите на Луси.

Да не беше Том, щяхме да полудуваме в леглото. Старият Шалот обаче не е от тия, дето мислят с главата в гащите си.

— Някой друг видя ли я? — попитах.

— Не, не, братята Попълтън си тръгнаха. Казаха, че ще се върнат в десет — Том потри ръце. — Останалите спят долу като заклани и така пърдят и се оригват, че чак стените се тресат!

— Да побързаме тогава, сладка Луси — рекох. — Том, донеси ни купа с вода и кърпа.

Заведох Луси обратно в стаята й и намерих копието да си лежи върху подгизналото от пот легло. Бях опиянен и изпълнен с мечти за несметното богатство, което щях да натрупам. За да не ви отегчавам, ще ви опиша с две думи какво стана после. Съблякох и измих Луси със собствените си ръце. Тя каза, че се чувства добре и пълна със сили, затова полудувахме малко в леглото, подскачайки и обсипвайки се с целувки. Не спря да шепне, че чашата й била препълнена. После й сресах косата, а тя се разкраси и облече най-хубавата си рокля. Когато приключи, изглеждаше хубава като кралица и пращяща от здраве. Целуна копието. Аз пък пристегнах кесията си, за да не би някой да съгледа стъкленицата с лековития прах. За щастие, самата Луси не си спомняше нищо друго освен копието и как съм коленичел край леглото й. (Чудна мома беше тя, колко жалко, че си отиде по такъв ужасен начин!) Разправяше, че имала видение, как копието се разгоряло с ослепителен блясък пред очите й. От него се излъчвала сила, която обгърнала тялото й. За повече не можех и да мечтая. Дочух конски тропот по калдъръма и двамата с Луси се понесохме към салона като истински кралски особи. Държах копието като някой малоумен Ланселот от езерото, който придружава своята Гуиневир. Братята Попълтън — Едмънд и Робърт, само зяпаха с отворени уста, а останалите шумно заръкопляскаха. Посрещнаха ме като велик спасител на Луси, хвърляйки завистливи погледи към копието. Не ми се искаше, докато се прибирам полупиян към къщи, да ме сполети някакво нещастие и затова незабавно си тръгнах. Естествено, не пропуснах да хвърля тържествуващ поглед към синовете на Голямата уста, които седяха с чаши в ръце, ломотеха нещо и ме гледаха кръвнишки.

След като се прибрах вкъщи, всичко тръгна по мед и масло. Новината се разпространи и скоро в салона на господарската къща започнаха да се тълпят посетители. Някои идваха само за да пипнат копието, а други — за да бъдат изцелени. Всеки доктор ще ви каже, че ако вярвате в успешния изход от лечението, вече сте извървели половината път до истинското оздравяване. Търговията ми вървеше отлично! (Ама разбира се — то не беше краекожието на Голиат, то не бяха косми от ослицата на Валаам^[3], то не беше пукнатото огледало на Далила…) Купчината монети в малкото ми ковчеже растеше. Радвах се на одобрението на съседите. Ах, само да не беше собствената ми глупост! Тъкмо славата ми беше напъпила, когато я попари жестока слана. Късно един следобед братята Попълтън се появиха на прага ми, придружавани от свои хора. Заусукваха се като червеи, закланяха се, правеха мили очи, а от устата им излизаха само ласкателства. Почерпихме се в салона със сладкиши и бяло вино. Засипаха ме с похвали за растящата ми слава и после Едмънд, по-старата невестулка, се наведе напред, а в ръката му подрънкваше кесия, пълна със сребърни монети.

— Скъпи ми Роджър — плувнаха очите му в сълзи, — майка ни не е добре. Мъчи я треска. Дали не би могъл, от добри чувства към нас, да донесеш копието и да я излекуваш?

Трябваше да усетя, че има някаква клопка, но звънът на среброто беше като музика за ушите ми. Пък и за да се наподоби треска, бяха нужни много повече усилия, отколкото за да се изфабрикува реликва, така че склоних. Прекосихме долината и отидохме в къщата на Голямата уста. Този път, по изключение, тя мълчеше. Лежеше просната върху възглавниците си като раздута жаба. Черната й коса беше мокра от пот, тлъстото й, болнаво лице лъщеше като буца сланина на слънце. Тресеше я. Носех си стъкленицата с лекарството и помолих братята да ми донесат чаша бяло вино, разредено с вода. Едмънд и Робърт се втурнаха презглава да изпълнят молбата ми и се върнаха с гравирана оловна чаша с широко гърло и масивно столче, обсипано със скъпоценни камъни. Чудех се как да им отклоня вниманието, затова поисках да ми дадат кърпичка и в това време изсипах прахчето в чашата. После Едмънд я взе и я подаде на майка си. По мое настояване тя отпи няколко глътки от виното, след което положих копието до нея.

Разбира се, не исках да прекарам нощта в къщата на враговете си. Заявих, че ще остана, докато се смрачи, а дотогава в състоянието на майка им ще е настъпила видима промяна. Братята излязоха, а аз започнах да обикалям из стаята. Намерих няколко дрънкулки, пръстен и кръст и всичко това потъна в торбата ми. Бях забелязал промяна в поведението на братята Попълтън — престорената им учтивост вече се примесваше с присмех и злобни погледи. Обзеха ме съмнения, че няма да си получа среброто, затова прибрах и чашата. Голямата уста, просната на леглото, ставаше все по-спокойна, дишаше леко, кожата й беше хладна на допир, така че щом дочух камбаните отвъд полята да бият за вечерня, взех копието и се приготвих да си вървя. За моя изненада, братята Попълтън се държаха все така угоднически и ми платиха обещаното сребро. В коридора се разминах с Луси — смигнах й и й изпратих въздушна целувка. Взех си коня и препуснах като вихър към къщи.

Като се замисля сега, признавам, че се бях държал като пълен глупак. Не трябваше да допускам тези лицемери, тези усойници, тези пияници, тези червеи в човешки облик да ме преметнат.

Точно преди изгрев ме събуди тропане по вратата. Главата ми пулсираше, а устата ми още сладнеше от изпитото вино. В коридора чакаше Луси, придружена от пристава Джон Апълярд — добър и почтен човек.

— О, небеса! — възкликнах.

— Роджър, трябва да бягаш! — изблъска ме обратно в стаята Луси. — Трябва да бягаш, иначе ще увиснеш на бесилото!

— Какви ги приказваш, жено?

— Мистрес Попълтън е мъртва! Синовете й твърдят, че ти си я отровил!

— Ама тя имаше треска!

— Да, но ти си влошил състоянието й! — възкликна тя. — Никой друг освен теб не й е давал да яде или да пие. Извикали са лекар и вече крещят на всеослушание, че е била отровена — тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — Ще те обесят, Роджър!

— Вярно е — обади се Апълярд. — Сигурно вече са разбрали, че Луси я няма, и едва ли ще дочакат шерифа. Нали ги знаеш братята Попълтън, мастър Роджър! Ще метнат брадва по главата ти или ще ти изпратят стрела в гърба, а после ще се кълнат, че си се опитал да избягаш.

— Но аз едва я докоснах! — извиках.

— Твърдят, че си крадец, че си задигнал разни неща от стаята й, включително чашата, в която си сипал отровата.

Затворих очи. Бях попаднал в ужасен капан. Наистина бях опразнил стаята на Голямата уста и дълбоко в себе си знаех, че Апълярд е прав. Облякох се бързо. Взех си портупея^[4] и напълних дисагите си с монети, колкото можах да докопам. В друга торба натъпках реликвите си, дрехи за смяна и всичко, което бях взел назаем от къщата на Попълтън. Избрах най-бързия кон от конюшнята, наредих на Апълярд да се грижи за имението и страстно целунах Луси. Тъкмо излизах, когато Апълярд закрещя, че вижда братята Попълтън да приближават сред облак прах.

Препуснах като прилеп, изхвръкнал от ада. Спрях едва през нощта, за да дам почивка на коня и да облекча болката в костите си. На следващата сутрин, въпреки нарежданията на господаря ми, влязох в Лондон. Колко хубаво беше да се завърна в пъстрия Лондон, в този огромен казан, който ден и нощ клокочи от вълнения и коварства. Избягвах отъпканите пътеки и в ранните часове прекосих града, навлизайки в лабиринта от смрадливи улички около Уайтфрайърс.

Няма да ви изнасям лекция за случайните съвпадения. В края на краищата, вероятно всичко е свързано. Докато бягах към Лондон, си припомних съвета на Лъдгейт, продавача на реликви, така че потърсих кръчмата, която ми беше споменал. „Мъждивият фенер“ представляваше мизерна двуетажна постройка с просторен салон и градинка отзад. Боскъм не се вписваше в обичайния образ на кръчмар, лъщящ от мас и с огромен корем. Беше висок, жилав като хрътка, с обветрено лице и слънчев загар. Трябва да беше прехвърлил четиридесетте, но усмивката в очите и на устните му го подмладяваше. Когато го срещнах, беше облечен като архидякон. Виждайки изненадата ми, той ми разясни, че често забавлявал клиентите си, като се предрешавал в най-различни одеяния. Казах му за Лъдгейт и му обясних, че имам реликви за продан и искам да наема стая, за да мога да търгувам из околните улички. Той поклати глава.

— Имам три стаи горе — отвърна ми с гърлен глас, — но не ги давам под наем. Дори слугите от кухнята и пивницата не спят тук.

Той ме изучаваше обстойно.

— А ти какво разбираш от реликви? От истински реликви, имам предвид.

— Чувал съм за държавата на Карл Велики — отвърнах.

— Не думай, аз пък съм чувал за Честния кръст — присви очи той. — Кой ти каза за държавата?

— Господарят ми — сопнах му се аз, решавайки да спомена името на господаря си. — Бенджамин Даунби, племенник на кардинал Уолси.

— Не ме е грижа, ако ще да е племенник и на Великия хан!

Вдигна ръка в знак, че съм свободен да си вървя. Взех си дисагите и се запътих към вратата.

— Шалот?

Обърнах се. Боскъм се усмихваше.

— Поразмислих и реших да ти дам стая. Но да я пазиш чиста и никакви побоища!

Първия си ден в „Мъждивият фенер“ прекарах легнал по гръб и приковал поглед в таванските греди, като се опитвах да проумея какво се беше случило. Връщах се мислено в стаята на Голямата уста, която лежеше на леглото си вир-вода от пот. Дали вече не е била отровена, когато пристигнах? Поклатих глава. Ако беше така, непрокопсаните й синове трябваше много да внимават. Щеше да им се наложи да принудят всичките си слуги и готвачи да се закълнат, че единственото, което мистрес Попълтън е поднасяла към устните си, е било разреденото с вода вино, което аз й дадох. Жената е била отровена, бях убеден в това. Но как? И дали са я отровили синовете й? Защо да го правят обаче? Щеше ми се Бенджамин да си е вече у дома, но от друга страна, да скърбя за непоправимото не е сред слабостите ми, така че умът ми се защура като пор в зайчарник, докато се опитвах да преценя как да продам реликвите си.

И преди бях изпадал в беда в Лондон. Последният път беше, когато потната треска се беше развилняла като ураган из улиците, но сега всичко беше утихнало. Разбира се, можех да отида в двореца, но Попълтънови щяха да ме потърсят там, така че на следващата сутрин взех торбата с реликвите, купих поднос от един калфа и закръстосвах улиците, за да продавам стоката си. Не ме разбирайте погрешно, млади приятели. Заниманието ми допадаше, а и обичах Лондон. Хубаво беше да се завърна сред лъжците и шмекерите, сред джебчиите и шарлатаните, сред измамниците и чешитите, сред кавгаджиите и побойниците, сред наперените крадци и накипрените контета, сред негодниците в тафта и проститутките с ярките перуки и пъстри рокли. От мен да знаете — тази измет не живее дълго, но живее добре и затова рядко си лягах преди изгрев-слънце. Имам дар слово, а обръснат и с измито лице мога да изглеждам добродетелен като монахиня по време на молитва, така че скоро започнах да печеля. Тогава обаче положението се вкисна като оставено на слънце мляко.

Подземният свят на Лондон е пълен с отрепки и скитници. Всеки си живее живота и взема картите, които съдбата му раздаде. И аз като другите нищожества плувах в безчестие, забравил за подводните камъни в тъмните дълбини. Един следобед се прибрах в „Мъждивият фенер“ и заварих Боскъм да ме зяпа иззад бъчвите, сякаш бях помощникът на шерифа, дошъл да го арестува. Кръчмата беше наполовина пълна, мъжете по масите мълчаха.

— Какво става тук? — влязох наперено аз, стиснал сребърна монета между пръстите си. — Кръчмарю, донеси печен петел и кварта^[5] ейл!

И тогава от един от тъмните ъгли изникна някакъв човек. Мъжът беше облечен в бяло от глава до пети — носеше бели панталони, бели ботуши, бял жакет, бяла наметка и бяла копринена яка. Дрехите му може да бяха странни, но лицето му можеше да се опише единствено като ужасно. На мястото на едното му липсващо око имаше стъклено топче, но за сметка на това в другото се четяха злоба и поквара за хиляда очи. Имаше издължено лице с тъмна кожа, безкръвните му устни бяха покрити с чудновата синя боя, а от мястото, където трябваше да е носът му, стърчеше сребърен конус, привързан с каишки на тила му. Оредяващата му черна коса, която също беше боядисана в синьо, висеше на масури до раменете. Не носеше оръжие, само бастун, с който потропваше по дървените дъски на пода, докато вървеше. Внезапно си дадох сметка, че повечето от непознатите по масите наоколо сигурно бяха от неговата свита. Виждах ги за пръв път. Това не бяха обикновени чешити и измамници, ами убийци — със зли очи, присвити устни и въоръжени до зъби с мечове и ками. Някои дори бяха затъкнали пистолети в коланите си. Обкръжиха ме. Осъзнах, че не са дошли на приятелска визита. Във врата ми опря острие.

— На колене пред господаря Харон!

— Кой, по дяволите, пък е този? — озъбих се аз.

— Той е господарят на лондонските разбойници.

Извърнах се.

— Ами ти кой си?

— Аз ли? — отвърна един червенокос мъж с кучешка физиономия. — Аз съм неговият верен Цербер.

— Разбира се — подиграх му се аз, — аз пък съм Лукреция Борджия.

Един ритник в краката ме събори на колене. Извиха главата ми назад и ме накараха да погледна ужасяващото лице на Харон. В ума ми изплуваха спомени, разни истории за някакъв разбойнически крал, Принц на крадците, който властвал над цялата лондонска измет. Беше заел името си от митичния лодкар от подземния свят, придружаван от злото куче Цербер. Предполагаше се, че Харон е бил оръжеен майстор на кралската артилерия, докато при някаква обсада на границата между Англия и Шотландия в лицето му не избухнал барут. Същият този човек сега ме гледаше отвисоко. Не можех да реша кое е по-ужасно — здравото око, пълно с омраза, или стъкленото топче, което му придаваше вид на жив труп.

— Добре дошъл в моите владения — едва размърда устни Харон. — Кой ти позволи да търгуваш в града? Да прибираш реколтата от моите поля? Да жънеш там, където не си посял и зърно?

— Я се разкарай! — изкрещях в отговор. — Боскъм ми разреши!

(По рождение съм страхливец, но имам избухлив нрав. Не обичам да ме заплашват. Ще ми се да бях останал верен на истинската си природа, да се бях вкопчил в краката на този главорез и да ги бях разцелувал, хленчейки за милост. Така може би щях да се размина с удара по главата, който ме просна в несвяст, и с ужасния кошмар, който последва.)

Свестих се в огромно помещение, осветено от факли и лоени свещи. Носеше се странна миризма — ухание на апетитно печено месо, смесено с по-острия, метален мирис на мръсна вода. Понадигнах се и видях Харон, който седеше върху нещо като трон, положил крака върху кадифена табуретка със златни ресни. Другарите му се бяха разположили от двете страни на помещението върху груби маси, отрупани със сребърни и оловни съдове. Килими от чиста вълна, поне четири пръста дебели, застилаха част от пода. По стените висяха пъстри гоблени, по които се четяха различни инициали, но най-вече буквите И. М. Зад стола на Харон забелязах сандъци с ключалки и катинари. Един от тях беше отворен — беше малко ковчеже, пълно догоре със сребърни монети. Цербер се приближи важно и тикна в ръцете ми чаша с вино.

— Пий! — нареди ми той. — Господарят Харон пои всичките си гости.

— Къде съм?

Цербер измъкна кинжал от колана си и го заби в ръката ми. Изкрещях от болка.

— Пий! — заповяда той.

Така и направих. Това беше най-добрият кларет, който опитвах, откакто бях напуснал Ипсуич.

— Да ти кажа ли къде си? — наведе се към мен Харон. — Е, мастър Шалот, знаеш ли къде се намираш?

— Ако съдя по компанията, трябва да съм някъде в ада.

Харон щракна с пръсти и кинжалът отново прободе ръката ми. Опитах се да докопам Цербер, но той се измъкна ловко, а после се върна и отново ме бодна. Превих се, хванах се за ръката и я залюлях като бебе.

— Моля ви — рекох с умоляващ тон. — Не съм направил нищо лошо.

На мига всички обесници се хванаха за ръцете и ги залюляха напред-назад.

— Моля ви — изимитираха ме те. — Не съм направил нищо лошо.

Премълчах си. Стомахът ми се разбунтува и ме изби студена пот.

— Намираш се в лондонската канализация — обади се Харон и посочи небрежно към сводестия таван. — Построена е от римляните.

Стъпи на крака и плесна леко с ръце.

— Искам да ти покажа нещо, Шалот — чукна ме той по носа. — Би трябвало да ти прережа гърлото или да те удавя в някой мръсен канал. Още по-добре обаче ще е да ти покажа какво чака всеки, който посмее да се изпречи на пътя ми. Ти си Шалот, нали — приятел на Бенджамин Даунби, племенника на великия кардинал? Какво търсиш в Лондон?

— Продавам реликви.

— Държавата на Карл Велики?

Усмихнах се подкупващо.

— Не — отвърнах. — Поне не още.

— Какво знаеш за нея?

— Не знам много.

Стъкленото око на Харон ме пронизваше отвисоко.

— Няма да е зле да те убия — прошепна, — но приятелите ти имат власт, а пък аз съм се захванал с по-голяма игра. Може да ми бъдеш от полза.

Той се изправи.

— Този път ще се разминеш с предупреждение и с конфискация на стоката.

Той посочи към купчината мои притежания в ъгъла. Съгледах дисагите си, ризите, реликвите, дори малката кесия с монети, която бях скрил под една дъска в стаята си в „Мъждивият фенер“.

— Искам да ти покажа нещо. Водете го.

Двама главорези ме заблъскаха и аз последвах Харон. Намерихме се в дълъг, осветен от факли тунел с множество странични проходи. От дясната ми страна течеше мръсната вода, черна и проблясваща на светлината на факлите.

— Вонята не е чак толкова непоносима — рече през рамо Харон. — Дотук рядко достигат отпадъци — сви рамене той. — Загубих обонянието заедно с носа си, но чистотата е път към светостта, Шалот! Моите хора отклониха отпадните води в друга посока.

Повървяхме още малко покрай канала и после Харон спря. Взе една факла от стената и я вдигна над черната, плискаща се вода. Там като видра в поток лениво плуваше някакво животно.

— Хвърлете му храна — нареди Харон.

Един от хората му хвърли парче хляб във водата и едно отвъд канала. Водата се развълнува. Простенах от ужас при вида на черния, слузест плъх, който изпълзя от канала и се покатери отсреща. Вие, любезни ми читатели, знаете какво е отношението ми към плъховете! Преследвали са ме леопарди, вълци и освирепели ловджийски кучета, но нищо не ме ужасява повече от плъховете. А и онзи там не беше някое безобидно сиво мишленце, ами грамадна, черна, лигава твар, поне три стъпки дълга от върха на опашката до потрепващата муцуна. Плъхът грабна огризките и ги заръфа. Вдигна очи и ги прикова в мен. Огледа ме невъзмутимо, както човек би огледал пай с месо. Харон ни поведе нататък. Въздухът стана по-студен. Свърнахме в един от проходите. В желязна клетка на пода лежеше труп. Беше започнал да се разлага и из въздуха се носеше воня. Около решетките вече обикаляха плъхове. Клетото ми съзнание не можеше да понесе нищо повече. Затворих очи и, да ме прощава Господ, припаднах като някоя девойка.