Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (14) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Relic Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийствата на реликвата

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-059-0

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Върнахме се потиснати в „Мъждивият фенер“. Бенджамин изпрати един от стражите да съобщи в Общината за убийствата в гостилницата. После седна на масата в стаята си и потъна в мислите си, като си говореше сам и си водеше бележки със странния шифър, който използваше винаги. Аз се мотаех из кръчмата и дебнех сгоден случай да се забъркам в някоя каша. Честно казано, започнах да се чудя дали вече не е време двамата с Бенджамин да хукнем като зайци към Франция или Испания, възможно най-далече от гнева на Хенри. Попрекалих с яденето и пиенето и ме налегна мъка за Кастор и Луси, така че реших да съчиня поема за тях. Боскъм се опита да повдигне духа ми, като ми припомни как бях лудувал предишната вечер с „Развратниците“. Аз обаче не бях в настроение и толкоз. Посети ни доктор Агрипа. Той остана насаме с Бенджамин и после си тръгна също така загадъчно, както беше дошъл. Привечер реших да подишам чист въздух. Излязох на уличката пред кръчмата и едно просяче ме хвана за пръста. Малкият бездомник имаше изпито лице, почти цялото заето от огромните му очи, и мазна, стърчаща коса.

— Елате, елате… — запелтечи то. — Мъжът чака… — момчето затвори очи и изпъшка. — Забравих останалата част от съобщението…

— Съобщение ли? — попитах.

— Да — отвърна ми хлапето. — Елате…

Какъвто си бях глупак, тръгнах след него нагоре по улицата. Момчето ме въведе през една странична врата в църквата на Ордена на кръста. Вътре нямаше никого и тропотът от ботушите ми отекна глухо из нефа. Някой беше запалил свещи пред статуята на Девата. Сетих се за лорд Харон и по гърба ми пробягаха тръпки, затова спрях момчето и приклекнах до него.

— Кой те прати? — попитах.

— Елате — повтори детето. — Приятелят ви ви чака.

Излязохме от другата страна на църквата през вратата за мъртвите и се отправихме през обраслото с трева гробище към осуария или, за недотам образованите — към костницата. Когато гробището се препълни, изравят труповете и чисто и просто изсипват костите в това продълговато, открито хранилище. Момчето ме отведе до един надгробен камък близо до костницата и ми каза да седна. Послушах го и извадих камата си, която стисках под плаща. Когато се огледах отново, момчето вече го нямаше. Трябва да знаете едно за стария Шалот — от една страна, съм най-големият пъзльо на света, но от друга, мразя да го показвам. Не исках да се връщам на бегом в кръчмата с треперещи крака, така че останах, макар че се тресях като желе. Въображението ми се разпали от крясъка на някакъв проклет бухал и нервите ми се опънаха до скъсване. Обърнах се в мрака и изкрещях на птицата да се махне. Чак тогава го видях. От другата страна на гробището, над гроба на някакъв лондонски търговец, имаше огромна надгробна плоча. Човекът явно е искал да го запомнят, въпреки че вероятно го бяха забравили, още преди трупът му да изстине в гроба. Грамадната каменна плоча с правоъгълна форма беше покрита с мъх и лишеи. Около нея бяха наредени свещи, които проблясваха зловещо в мрака.

— Кой е там? — извиках, като се изправих и бавно тръгнах към плочата. — Кой е там? — повторих.

Приближих се още, после спрях и премигнах. Реших, че или умът ми си прави шега с мен, или очите ми изневеряват. На светлината от свещите в мен се взираше обрамчено от дълга, чорлава коса лице, а от двете страни на надгробната плоча стърчаха две ръце, сякаш някой се криеше зад нея и надзърташе отгоре. Най-после разбрах какво виждам. Някой беше отсякъл главата и ръцете на Ричард Нотли — писарят, с когото се срещнах в катедралата „Сейнт Пол“, и ги беше поставил на гроба. После злодеят беше запалил свещи, които сега осветяваха страховитата гледка и й придаваха вид на някаква зловеща детска шега за Вси светии. Ама че ужасия! Какво кърваво убийство! Известно време не можех да помръдна. Само зяпах ужасяващата глава с полуотворени очи и окървавени устни и двете ръце отстрани. Такъв вик нададох, че сигурно съм изкарал акъла и на проклетия бухал, а после хукнах като хрътка през гробището. Спънах се в един от гробовете и се проснах по лице. Изправих се, но се обърках и прекарах известно време в лутане. Виках просячето и се опитвах да намеря вратата на църквата. От мрака около мен се чу нисък, вледеняващ смях. Обърнах се, закрещях за помощ и запристъпвах заднешком. Закачих нещо с лакътя си и хукнах напосоки. Когато най-после намерих вратата, влетях в църквата със стон на облекчение и затръшнах вратата зад гърба си. Тъкмо се бях втурнал към отсрещната врата, когато свещите пред статуята на Девата изведнъж угаснаха. Стигнах до вратата, но в този момент някой я заключи и бързо спусна резето.

И тогава, о, Боже, започна подсвиркването! В онзи миг звукът ми подейства смразяващо. Сякаш някой се залавяше за работа, завладян от предстоящата си задача и щастлив да я свърши. Подсвиркването се приближи. С хлипове и плач хукнах в мрака обратно към вратата за мъртвите. Покрай главата ми профуча стрела от арбалет и се удари в стената на църквата. Препънах се в някаква пейка и си нараних крака. Подсвиркването започна отново. Чух още едно изщракване и над мен прелетя втора стрела.

Представете си клетника Шалот! Пролейте една сълза за стария Роджър! Краката ми трепереха като листа при буря, стомахът ми се обръщаше, очите ми се пълнеха с влага. Бях обзет от сковаващ костите ужас, който ме подмяташе из църквата като грахово зрънце в огромна бъчва, а ужасяващото подсвиркване не секваше и не секваше. Лутах се като прилеп из тъмнината, а убиецът ме следваше по петите. Ето това най-много мразя в наемните убийци — въпреки че тъкмо тази тяхна особеност много пъти ми е отървавала кожата — те се наслаждават на работата си. Обичат да гледат как жертвата им страда, как признава тяхната власт и приема неминуемата си смърт. Не греша, нали? Убийствата на роднини обикновено са следствие от голям запой или избухлив нрав. Случват се бързо и изведнъж, както избухват кръчмарските свади заради играта на зарове или за някоя фуста. Роденият убиец обаче, онзи, който се препитава, проливайки човешка кръв, иска жертвата му да разбере, че смъртта се готви да протегне студената си, неумолима ръка към нея! Мога само да благодаря на Бога за това, понеже докато те са заети със своята игричка, съществува шанс милостивият Бог или някой небесен ангел да се намеси. Както и стана в онази нощ. Тъкмо се спотайвах зад главния олтар, когато изведнъж някой задумка по вратата за мъртвите. Извисиха се гневни гласове. Свих се и обещах на Господ всичко, което пожелае — въздържан и благочестив живот, в който няма да вкусвам нищо друго освен хляб и вода! Чух как някой дърпа резето на страничната врата. Убиецът явно се уплаши да не попадне в капан и се изгуби в нощта. Изтичах към вратата за мъртвите и дръпнах резето. Отвън с факла стояха двама почтени, но много сърдити монаси.

— Какво става тук? — извика единият от тях. — Това е Божи дом, а не хан! Защо вратите са заключени? Камбаната още не е ударила за вечерня!

— Заключиха ме — отвърнах им.

— Така ли? Че кой те заключи?

Бях твърде ужасен, за да им обяснявам. Изпразних съдържанието на кесията си в ръцете им и се запрепъвах през църквата към улицата и обратно към „Мъждивият фенер“. Не обърнах внимание на изпълнения с любопитство поглед на Боскъм, ами направо тръгнах към стаята на моя господар и захлопах по вратата. Бенджамин отвори и аз почти рухнах в ръцете му. След две чаши кларет и един пай с месо се почувствах по-добре и разказах на господаря си каквото се беше случило. Той беше така добър да не ме укори за глупостта ми да изляза сам и вместо това внимателно ме изслуша.

— Касапина нанесе своя удар — той затвори капаците на прозореца и ги залости. — Изпраща ни предупреждение.

— Но защо му е било да убива Нотли?

— Писарят е бил наказан. Хора като нас, Роджър, не би трябвало да подозират за съществуването на Касапина, камо ли пък да знаят как да го наемат. Касапина явно се е уплашил да не се върнем с войници, които да поканят мастър Нотли в Тауър и да го принудят да признае какви услуги е извършвал за ужасния убиец. Затова Нотли е трябвало да умре. После Касапина е използвал трупа му, за да ни изпрати страховито предупреждение. Виж, Роджър — Бенджамин придърпа стола си по-близо до мен — премислях събитията от пристигането ми в Лондон досега. Ти вече ми разказа отчасти своите приключения, но този път искам да започнеш от самото начало. Кажи ми всичко до най-малката подробност, за която се сетиш. Не бързай.

Проснах се на леглото и описах на господаря си всички събития, които можах да си спомня, от момента, в който той напусна имението ни, до внезапната му поява в затвора Нюгейт. От време на време Бенджамин ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, и после аз продължавах разказа си. Понякога ме молеше да почакам, докато си запише нещо на парче пергамент. Трябва да съм говорил поне час.

— Защо са ви всичките тези подробности? — попитах накрая.

— Пайове — отвърна загадъчно Бенджамин. — Всичко се крие в пайовете.

Отказа да ми каже каквото и да било друго. Разсърдих се, но Бенджамин вече се беше върнал към книжата си и си мърмореше под носа. Аз, от своя страна, тъй като се почувствах в безопасност и успокоен от изпитото вино, се унесох в сън. Следващия ден прекарах в леглото, обзет от скръб по Луси и потънал в размишления какво отмъщение да подготвя на братята Попълтън. От време на време в немощния ми ум… (Простете, но се налага да прекъсна разказа си за малко. Виждам, че капеланът ми се подхилква и трябва да го перна през пръстите, за да се вземе в ръце и аз да мога да се върна към спомените за бурната си младост.) Та от време на време в немощния ми ум се раждаше по някой блестящ план за разплата и после отново се връщах към настоящите ни проблеми.

Колкото повече размишлявах за Малвъл, толкова повече се убеждавах, че ако Кастор можеше да говори, вече щяхме да знаем какво толкова е имало в мазето на къщата. Бенджамин странеше от мен цял ден, зает със свои дела в кръчмата. Беше късно вечерта, когато дойде и ме разбуди рязко.

— Ставай, Роджър! Веднага! Вземи си оръжието!

Лицето му беше мрачно. Направи ми впечатление, че си е сложил кожените предпазни гривни на китките, а на кръста си е препасал портупея с провесени по италиански маниер меч и кама. Суровото му изражение ми напомни на онова, с което ме беше заплашил с жестока разправа, ако се доближа до прелестната Миранда.

— Къде отиваме? — попитах, докато си обувах ботушите.

— На вечеря — отвърна Бенджамин.

Погледнах към часовата свещ, която гореше в стъкления си свещник на една полица.

— Боскъм няма да ни се зарадва, пещта сигурно няма да е…

— Не ме е грижа какво мисли Боскъм! — скастри ме Бенджамин. — Всичко ще се изясни, преди да сме мигнали — усмихна се кисело. — Или в нашия случай — след като потропаме на вратата.

Слязохме в кръчмата. Боскъм замърмори, но все пак ни донесе две халби ейл, поднос със студено месо и резенчета лук и ябълки. Слугите отдавна си бяха тръгнали. Кръчмата беше празна. Боскъм се мотаеше наоколо и си мънкаше под носа. На улицата пред кръчмата спря нощен пазач.

— Единайсет часът е и всичко е спокойно! Молете се душите ви и тази нощ да не попаднат в Ада!

Бенджамин застина със залъка пред устата си.

Някой заблъска силно по вратата.

— Отвори, Шалот — провикна се Боскъм.

— Храним се, мастър Боскъм — отвърна му Бенджамин.

Кръчмарят започна да проклина и да си мърмори под сурдинка, но все пак отиде и отвори вратата. Чух някакъв човек да казва нещо и възклицанието на Боскъм.

— Какво? Невъзможно! Аз… — гласът му се извиси нервно. — Не знам за какво говорите!

Наострих уши, защото ми се стори, че дочух имената на Баркли и Нотли. Бенджамин се промени до неузнаваемост. Той стана и измъкна меча си. Наблюдавах случващото се с отворена уста. Боскъм затвори вратата и спусна резето, а после бавно се обърна. Видя извадения меч на господаря ми и се усмихна.

— Какво става, мастър Бенджамин?

— Много добре знаете — отвърна господарят ми. — На вратата току-що потропа един страж и ви съобщи нещо невероятно — че пред църквата на Ордена на кръста срещнал двама мъже, които се представили за Баркли и Нотли, и казали, че имат уговорена среща с вас, за да обсъдите някои въпроси.

Боскъм пристъпи напред, добродушната му усмивка се стопи, а погледът му стана бдителен. Стойката му също се промени и той заприлича на човек, който се кани да побегне или да нападне.

— Чух и какво отговорихте — благо продължи господарят ми. — Вие казахте „невъзможно“. Свариха ви неподготвен, нали така, мастър Боскъм? Защо да е невъзможно стражът да е срещнал двама души, които се предполага, че вие изобщо не познавате? И двамата са мъртви. Трупът на Нотли дори още не е открит. Роджър знае за убийството му, понеже е видял отсечената му глава. А вие знаете, защото сте го убили. Вие сте Якоб фон Архетел, известен с прозвището Касапина.

Боскъм се приближи.

— По-рано тази вечер — продължи господарят ми — имах поверителен разговор с войника от стражата. Помолих го да ви предаде съобщението тази вечер, точно след като нощният пазач обяви единайсет часа.

— Казвам се Андрю Боскъм — отвърна кръчмарят — и съм родом от Югозападна Англия.

— Истинският Андрю Боскъм вероятно е бил родом оттам — каза Бенджамин, — но вие сте толкова англичанин, колкото горкия стар Кастор. Следях изговора ви внимателно. От време на време улавях как заваляте „р“-то и произнасяте „г“-то гърлено. Вие сте от Ниските земи, вероятно някъде от околностите на Дордрехт. Някога сте били не само поданик на император Карл V, но и негов високопоставен служител, и сте изпълнявали тайни мисии в качеството си на един от Нокталиите. Преди петнайсетина години сте избягали в Англия. Вие сте завършен актьор и роден подражател. Може в началото да сте поживели в Югозападна Англия, но по-късно сте използвали богатството си, за да се преместите в Лондон и да купите тази кръчма. Превъплътили сте се до съвършенство в Андрю Боскъм — почтен и жизнерадостен ханджия, който обича шегите, актьорската игра и маскарадите. Когато обаче падне мрак и свещите загаснат, се превръщате в Касапина — най-изкусния и коварен лондонски убиец. Отговорен сте за смъртта на мнозина — Нотли, Баркли, клетите готвачи Осуалд и Имелда. Преди всичко обаче, сър, вие сте виновен за убийствата в Малвъл, макар още да не знам как сте ги извършили и кой ви е помогнал.

Боскъм отиде до един стол.

— Бъркате ме с някого, мастър Даунби. Това е нелепо. Аз съм човекът, за когото се представям — кръчмар и близък приятел на вашия слуга. Кажи му, Роджър.

Гледах го с присвити очи. Твърденията на Бенджамин ми прозвучаха налудничаво, но после си припомних, как господарят ми ме разпитваше подробно за преживелиците ми, след като бях пристигнал в Лондон. Сетих се за първоначалния отказ на Боскъм да ме подслони и неочакваната промяна на решението му, за залавянето ми и разпита при лорд Харон, за способността на Боскъм да се превъплъщава и тогава…

(Простете ми, но онова нищожество, писарят ми, мънка, че всичко можело да е просто съвпадение. И какво от това? Да не би в живота всичко да става по план? Може цялата история да е започнала случайно, да, но щом веднъж попаднах в ръцете на Боскъм, той положи всички усилия да не ме изпусне.)

Подозренията ми се задълбочиха, когато си припомних как Боскъм твърдеше, че е ходил до Югозападна Англия, докато ние бяхме в Малвъл. Промяната в отношението ми към него трябва да си е проличала и Боскъм изкриви устни.

— Разполагаме с цялата нощ — каза той невъзмутимо — да обсъдим тези въпроси.

С меч в ръка Бенджамин отстъпи назад и седна на стола.

— Можех да накарам да ви арестуват — отвърна той — и да ви отведат на разпит в Тауър. Но хора като вас не се пречупват, нали, Боскъм? Ще вземе да стане някоя беля, може дори да се измъкнете, пък и доказателствата ми не са така неоспорими, както ми се иска.

Боскъм придърпа стола си по-близо, а погледът му се стрелна към окачения на кука в стената портупей. Измъкнах камата си.

— Да чуем историята ви — размаха пръст Боскъм. — Ако си я бива, сам ще си сложа ръцете зад гърба и ще ви оставя да ме откарате в Нюгейт.

— Вие сте наемен убиец — заяви Бенджамин. — Роден сте в Ниските земи. Слугата ми, Роджър, е пристигнал тук, за да продава реликви. Не всичко в този живот може да се предвиди и планира, понякога колелото на своенравната съдба се завърта и цели кралства се спечелват или изгубват само за миг. Ако принц Артър не се беше простудил в уелските тресавища, сега щеше да е крал, а Хенри — само принц…

— Или пък кой би могъл да предположи — подсмихна се Боскъм, — че синът на един касапин един ден ще стане кардинал и първи министър на кралството.

— Виждам, че сте схванали мисълта ми — отвърна му Бенджамин, без да обръща внимание на забележката за скъпия му чичо. — Първоначално сте взели Роджър за обикновен мошеник, но когато сте открили, че Шалот работи за мен, а аз — за кардинала, сте го настанили удобно тук. Събудил е любопитството ви. Не сте могли да повярвате, че продава реликви на своя глава, и сте предположили, че крие някаква тайна, някаква коварна измама. Въпреки всичко сте решили, че е опасно да се навърта около вас. Имали сте връзки с лорд Харон, не близки, но сте обменяли сведения, затова, докато сте чертаели планове да отмъкнете реликвата, сте помолили лорд Харон за услуга. И така, Роджър бил хванат, заплашен и бит и това ви е осигурило златна възможност. Знаели сте, че сър Хюбърт Баркли участва в организацията за предаването на реликвата в ръцете на императорските пратеници. Затова сте дали на изпадналия Роджър нови дрехи и сте го пратили при катедралата „Сейнт Пол“. Междувременно сте осведомили сър Хюбърт, че слугата ми си търси работа в Лондон. Баркли е работел по тайна поръчка на краля и вие сте го убедили, че Роджър е най-подходящият човек, който може да му осигури защита. Как го направихте, Боскъм? Изпратихте на Баркли съобщение уж от мое име? — Бенджамин погледна към мен. — Спомни си, Роджър, Баркли сякаш е знаел, че ще те намери при катедралата „Сейнт Пол“.

Кимнах, без да свалям очи от Боскъм. Кръчмарят пък се взираше в Бенджамин. Нито веднъж не погледна към мен, студеният му и пресметлив поглед беше отправен единствено и само към Бенджамин. Космите по врата ми настръхнаха — този човек беше решил да ни убие. Можех само да седя и да примигвам, докато си припомнях с какви думи ме беше наел Баркли. Дадох си сметка и за това, че лорд Харон ме беше открил много бързо.

— Попадането на Роджър в затвора не е било предвидено — продължи Бенджамин. — Както и да е, той беше освободен от Нюгейт и се върна тук. Вие, разбира се, не можехте да изоставите скъпия си приятел в беда. Подслонихте и двама ни и дори прибрахте бедния Кастор. Направихте всичко възможно, само и само да ни държите под око — Бенджамин замълча и почука по каменните плочи с върха на меча си. — Ето че идва ред и на събитията в Малвъл! Един Господ знае как точно са били извършени убийствата. Кръчмарят Боскъм уж заминал за Югозападна Англия, а в действителност вие сте възприели истинското си амплоа на Касапина! После, по един или друг начин — Бенджамин го смушка с пръст, — сте убили мъжете в къщата, отмъкнали сте държавата и сте си тръгнали.

— Я стига, мастър Бенджамин — изсмя се Боскъм. — И как съм го направил? Може би просто съм отишъл до имението, потропал съм на вратата на къщата и петнайсетимата яки мъже вътре са се оставили на драго сърце да им прережа гърлата?

— Откъде знаете, че са били петнайсет? — попита Бенджамин.

Подигравателната усмивка на Боскъм се стопи.

— Колкото до това как сте го извършили… Когато се настаних тук, мастър Боскъм, две неща ми се сториха странни. Първото нещо беше кръчмарят, който се оказа и изкусен подражател. Настина ви бива. Второто беше, че ми се сторихте познат. Нещо в чертите ви раздвижи някаква струна в паметта ми. Убеден съм, че в деня, в който разбрахме за убийствата, и Кемп и разни други хора обикаляха из имението Малвъл, съм ви видял сред тях. Разбира се, били сте маскиран, но все пак долових нещо познато.

— Сбъркали сте човека! — изсмя се Боскъм.

— Може би — отвърна му Бенджамин. — Все едно, стигаме и до въпроса за убийството на Баркли. Примамили сте златаря до отдалечената горичка северно от Тауър. Държавата, която сте откраднали от Малвъл, се оказала фалшива. Казал ви го е търговецът на реликви Хенли, с когото сте се срещнали в онази кръчма. Сигурно се е изненадал, когато сте му показали държавата на Карл Велики и сте поискали да я провери. Изненадата му обаче се обърнала на смях, когато разбрал, че е фалшива.

— Хенли ли? — озъби се Боскъм. — Не познавам никакъв Хенли!

— О, не само сте го познавали, но сте го и убили — не му остана длъжен Бенджамин. — После двамата със съучастника ви сте побеснели… Имате съучастник, нали така? Та побеснели сте и сте прилъгали безпомощния златар до усамотената поляна, където сте го измъчвали и сте го питали отново и отново къде е истинската държава.

— Колко интересно — Боскъм се изправи и тръгна към бъчвите с вино. — Тази работа отваря глътката, мастър Даунби. Не искате ли малко вино? Ами ти, приятелю Роджър?

Отказахме. Бенджамин се изправи и извади меча си, но Боскъм невъзмутимо си напълни чашата и се върна на стола. Забелязах как го примъкна малко по-близо до стената. Вдигна чашата си в мълчалив тост и нещо в погледа му ме убеди, че господарят ми има право. Боскъм беше Касапина и само чакаше сгоден случай да нанесе удара си.

— Подслушвали сте разговорите ни — продължи Бенджамин. — Когато Роджър изрази желание да се срещне с лорд Харон, веднага се отзовахте. Господарят на лондонския подземен свят трябваше да се зарадва, че Роджър е готов да му предложи държавата на Карл Велики, но не стана така. Защо ли? Защото тя е била у него. Така Роджър се оказа просто една досадна пречка, която трябваше да бъде отстранена, и ако не беше кучето, вече да е мъртъв. Останалото ви е известно. Не знаете само, че на прага на смъртта Цербер, дясната ръка на Харон, каза на Роджър как да се свърже с Касапина — Бенджамин замълча и загледа, как Боскъм отпива от питието си. — Чак тогава сте се изплашили. Може би примката вече се е затягала? Нотли е бил глупак, но все пак е можел да се окаже някаква заплаха, така че сте го премахнали. После сте използвали трупа му, за да изплашите Роджър, преди да го нападнете в църквата на Ордена на кръста. Попречили са ви обаче да довършите започнатото и вие сте избягали. Щом сте се озовали на потъналата в мрак улица, отново сте се превърнали в дружелюбния кръчмар, който поднася вино и пай.

— Пайовете! — възкликнах. — Ама разбира се, господарю, пайовете! — почти скочих от стола си аз. — Купували сте пайовете от Осуалд и Имелда — нали и аз самият съм ял от тях. Така сте успели да влезете безпрепятствено в гостилницата им.

— И аз си дадох сметка за това — отвърна Бенджамин. — След като Осуалд и Имелда бяха убити, разбрах, че го е извършил някой, който ги е познавал добре. Сърдечният и дружелюбен Боскъм е наминал да поръча още пайове. Щом обаче сте влезли в къщата, сте се превърнали в Касапина и с няколко удара с камата сте затрили цялото семейство. После сте откраднали сметките им. Защо, Боскъм? Имаше ли в тях нещо, което трябваше да остане скрито-покрито? Или пък в разговора си с вас са се изтървали за нещо нередно в имението Малвъл? Не знам как сте избили онези войници, но по някаква причина сте отделили доста време, за да почистите кухнята, да изтъркате съдовете и да измиете халбите. Защо, Боскъм? — Бенджамин се приближи към него. — И най-вече — по чие нареждане? Кой ви нае? Как се вмъкнахте и измъкнахте от Малвъл толкова лесно?

Боскъм поклати глава и впери поглед в чашата си с вино.

— Много забавна приказка, мастър Даунби, тъкмо за тъмна нощ като тази. Само дето не е нищо повече от празни дрънканици и бабешки брътвежи за край огнището. Обиколете кръчмата, претърсете стаята ми и ще видите, че няма да откриете нищо нередно.

— О, със сигурност — съгласи се Бенджамин. — Много подозрения, но никакви доказателства. Впрочем, цялата история е плод на случайността — ако Роджър не беше срещнал някакъв търговец на реликви и той не го беше упътил към вашата кръчма; ако не бяхме наели стаи в „Мъждивият фенер“, след като се върнахме от Малвъл… — той се усмихна едва доловимо. — Но Господ е добър. Може да му е дошло до гуша от кървавите ви дела и да ви е пратил възмездие в лицето на Роджър.

— Нищо няма да кажа! — ревна Боскъм.

— Ами ако се окажеш в Тауър? — озъбих му се аз. — Ако те опънат на дибата като Цербер и изпроводят пратеници в Югозападна Англия, за да изровят всичко за Андрю Боскъм?

Кръчмарят ме зяпна с широко отворени очи.

— Така ли, Роджър? Я ми кажи какво трябва да сторя според теб. Да скокна сам в някоя баржа, да се настаня в Тауър и да си изпея всичко на Тлъстия Хенри ли? Ама разбира се! — плесна с ръце той. — После ще му се примоля да ме пощади, задето съм предател и убиец. Ще си призная, че съм задигнал държавата на Карл Велики и съм я продал на лорд Харон — замълча и се ухили. — О, май не трябваше да казвам това! Мили Боже, ами нали не би трябвало да знам тези неща!

В един миг Боскъм поклащаше глава, а в следващия чашата му полетя към главата на Бенджамин. Мнимият ханджия се хвърли към стената, грабна меча и камата от портупея си и запристъпва странично към нас като танцьор.

— Няма да отида в Тауър! — изсъска той. — А вие няма да излезете живи от тази кръчма! Ще умрете и двамата, а аз имам на разположение цяла нощ, за да се отърва от труповете ви.

Приближи се с лека стъпка, размахал меча и камата си. Господарят ми беше изкусен фехтовач и успяваше да парира ударите му. Боскъм се отдръпна. После двамата отново пристъпиха един към друг. Вече беше видно, че Боскъм не е никакъв кръчмар. Начинът, по който се движеше — леко настрани, опитвайки се да избие меча от ръката на господаря ми и да го накара да се открие за смъртоносния удар на камата му, показваше, че е професионален и изкусен боец. Танцът на смъртта продължаваше — чуваше се тропот на ботуши по каменния под, оглушителен стоманен звън и сумтенето и пъшкането на двамата противници. Боскъм имаше предимството да познава всяка педя от кръчмата. На два пъти господарят ми едва не падна и мнимият ханджия беше на косъм да го убие. Опитах се да се намеся, но Бенджамин ми махна да стоя настрана. Боскъм се отдръпна ухилен, гърдите му се издигаха и спускаха учестено.

— Ама че фукльо! — пое си дъх. — Джентълмен до последно!

Отпусна меча и камата си и задебна господаря ми. Бенджамин може да беше фукльо и джентълмен, но старият Роджър не беше, така че когато Боскъм пристъпи напред, направих онова, в което най ме биваше. Хвърлих камата си с всичка сила и го улучих ниско във врата, където имаше мека тъкан и нерви. Кръвта рукна като вино от пробита бъчва. Боскъм изпусна меча си и сграбчи дръжката на камата. Лицето му се разкриви от болка. Отстъпи и се обърна, сякаш искаше да избяга през вратата. После рухна, а от устата, носа и зейналата рана на гърлото му се лееше кръв. Приближих се, за да го обърна, но Бенджамин ме спря.

— Остави го да умре!

Сякаш мина цяла вечност, докато тялото на Боскъм се тресеше и се гърчеше на пода. Опита се да се обърне, да се помести встрани, а после се сгърчи в един последен спазъм. Бенджамин го срита.

— Жалко. Можеше да проговори като затворник.

— Да — отвърнах. — А като убиец можеше да ви очисти.

Преобърнах трупа. Невиждащите очи на Боскъм се втренчиха в моите.

— Не му беше времето сега за рицарски дуел — възкликнах и избърсах камата си в елека на Боскъм. — Какво щях да правя, ако ви беше убил? — изправих се и прибрах камата си в ножницата. — Радвам се, че кучият син е мъртъв!

Бенджамин ме сграбчи за рамото и ме обърна.

— Иска ми се да възразя, Роджър — заяви, — иска ми се да ти кажа, че това беше схватка между двама бойци, но се радвам, че се намеси. Благодаря ти.

Бенджамин хвърли меча и камата си на една маса, а после обиколи кръчмата и залости прозорците и вратите.

— Чудна работа — каза той. — Забеляза ли, Роджър? Във всички кръчми, в които съм бил — оттук до шотландската граница, слугите спят на пода в кухнята. Боскъм обаче живееше сам и откакто сме пристигнали тук, никой друг освен нас не е наемал стая. Кръчмата е била просто прикритие — разсъждаваше той. — Подходящ декор за човек, който трупа състояние, като прерязва гърла. А сега да видим какви доказателства можем да открием.

Претърсихме кръчмата от тавана до мазето, но Боскъм беше като всички професионални убийци — изключително подреден, педантичен и спретнат. Всяко нещо стоеше на мястото си в съвършен ред. Накрая влязохме в неговата стая, но на пръв поглед и там нямаше нищо необичайно — меч, кама, сметки от кръчмата и ковчеже с малко злато и сребро. Когато стигнахме до голямата ракла до леглото, намерихме в нея много повече дрехи, отколкото един обикновен кръчмар би могъл да притежава. Имаше мантии, плащове, широкополи шапки, копринени панталони, разноцветни елеци от всякакви материи, ботуши и обувки, перуки и кичури изкуствена коса. Най-долу в раклата имаше сандъче, пълно с гримове, подобни на онези, с които актьорите мажат лицата си за представление.

— Средствата му за дегизиране — отбеляза Бенджамин. — Дали има и друго?

На една полица имаше купчина документи. Всичките бяха свързани с кръчмата, но сред тях намерихме и сметки за пайове и други тестени изделия, продадени от Осуалд и Имелда на „Мъждивият фенер“. После претърсихме леглото и подозренията на Бенджамин най-после се потвърдиха. Зад сандъка под малкото легло имаше тайно чекмедже, което можеше да бъде открито само при изключително старателно претърсване. Вътре имаше няколко лични вещи — писмо на френски с избледняло вече мастило и кичур коса, грижливо прикрепен с восък в долния му край.

— Спомен от любима жена — предположи Бенджамин.

Останалото извади — разписка от някакъв златар в Нотингам, позлатена кама и малка кутийка с четири или пет стъкленици. Бенджамин ги подуши и се намръщи.

— Отрови! — заяви.

Най-накрая Бенджамин извади голяма бутилка със запушалка и я отвори. Заръча ми да му донеса една чаша от нощното шкафче и наля в нея малко от съдържанието на бутилката. Известно време души чашата, а после тихо се засмя.

— Какво е? — полюбопитствах.

— Отвара от дилянка — отвърна ми той.

— Страдал е от безсъние! — удивих се.

— Едва ли — отвърна ми Бенджамин и отново запуши бутилката. — Хората като Боскъм нямат съвест. Спят като бебета, както са спели и горките войници в имението Малвъл.