Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (3) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава първа

След като приключихме с проклетата задача в Тауър през лятото на 1523 година и кардинал Уолси ни освободи от задълженията ни към него, двамата с Бенджамин Даунби се върнахме в имението си в покрайнините на Ипсуич. Бенджамин се зае да управлява имота и да ръководи училището, което беше отворил за неблагодарните сополанковци от близкото село. Аз, от своя страна, верен на природата си, се върнах към безчинствата като риба във вода. Роден и отгледан съм за това. Няма какво да ми придиряте. Не съм лош човек, просто си падам по лудориите, както мухите — по меда. Обещавах на любимата си да се срещнем по лунна светлина и можете да си заложите и последния грош, че удържах на думата си. Докато Бенджамин спеше, аз се измъквах неусетно, за да се видя с младичката Луси Уидърспун. Хубавица беше тя. Работеше като слугиня в кръчмата „Белият елен“ и като камериерка в къщата на Попълтън в другия край на долината. И друг път съм ги споменавал тези Попълтън, тези сатанински изчадия! Глава на семейството беше Изабела Попълтън, която наричах Голямата уста, следвана навсякъде от свадливите си синове с каменни лица, начело с Едмънд. Изабела ме мразеше и аз й отвръщах със същото. Да й изсъхне устата дано!

През уханните есенни вечери двамата с Луси се излежавахме в прохладната трева край реката. Възхитително момиче беше тази Луси. Когато я прегръщах, шепнеше в ухото ми, че чашата на щастието й е препълнена. Беше прочела този израз на стената на енорийската църква и твърдеше, че разпалвал страстта й. Предполагам, че и аз не се справях по-зле. На раздяла й прошепвах няколко сладки приказки, които да звучат в ушите й, пусках една сребърна монета в кесията й, а аз оставах, за да бера гъби, билки и треви. Продължавах да упорствам в горещото си желание да стана лекар и да натрупам състояние от чудотворни лекове. Връщах се винаги призори и заспивах като бебе в леглото си. Ставах късно, измивах се, обръсвах се, обличах се и замислях някоя нова лудория.

Бенджамин… С цялото си сърце обичах този учен, боец и добряк по душа, но в отношенията ни се беше появило известно отчуждение. Причината (както винаги) беше жена — прелестната Миранда, дъщеря на заместник-шерифа Пелтър от Лондон. Каква каша — вечният триъгълник! Бенджамин обичаше Миранда и Миранда го обичаше. Роджър обичаше Миранда, но обичаше и Бенджамин. Бенджамин също обичаше Роджър. Ето че стигнахме и до препъникамъчето — обидата, раната в душата ми и омразата в сърцето ми — Миранда не обичаше Роджър!

Онова нищожество, секретарят ми, хихика. Долната твар казва, че любовта не била триъгълник. Ако не внимава в картинката, ще грабна меча си, ще го набуча в задника му и ще го закарам на тройната бесилка на кръстопътя. Какво му разбира на него главата от любов! Капка ум няма в нея, само бръмбари! Ама че дръвник! Мосю Пиш^[1]! Какви ти триъгълници, квадрати и правоъгълници? Любовта няма форма. Все едно, аз обичах Миранда. Обичах косата й, очите, устата, тялото, душата и духа й. Беше мила с мен, наричаше ме „добри ми Роджър“ и „скъпи ми приятелю“. Очите й обаче търсеха само Бенджамин. Ето го и второто препъникамъче. Старият Роджър Шалот предприе някой и друг ловък ход, послужи си с измама, мошеничество и хитрост и уреди да изпратят „скъпия“ Бенджамин на мисия в Италия. А пък аз, горкият Роджър, трябваше да остана да се грижа за имението. Намислил бях, когато му дойде времето, да предприема набег към Лондон и да обсадя сърцето на Миранда. Каква подлост! Но можете ли да ме вините, задето любех? Мен малцина ме обичаха, но затова пък сърцето ми щеше да се пръсне от сладостта на чувството ми към Миранда.

Бенджамин може и да беше книжен плъх, но далеч не беше глупак. Уж се подготвяше за пътуването, раздавайки нареждания, а все го улавях да ме наблюдава с тъмния си, замислен поглед.

— Смяташ ли да ходиш до Лондон? — попита ме един следобед, докато му помагах да подреди сандъка с дрехите си.

Вижте, аз съм роден лъжец, но не можех да излъжа Бенджамин.

— От време на време — рекох и се извърнах.

— Не мислиш да се виждаш с Миранда, нали?

— Ех, господарю! — коленичих да закопчая едни дисаги, като гледах да омаловажа въпроса. — Нали сте чувал историята за лорд Хъдсън?

— Не съм.

— Веднъж добрият ни крал го изпратил на мисия в Испания. Старият лорд нямал вяра на своята млада и хубава съпруга, затова й надянал девствен пояс и дал ключа на най-добрия си приятел. И така — проврях ремъка през катарамата, — в Дувър лорд Хъдсън тъкмо се канел да се качи на лодката, която да го откара до готовия за отплаване кораб, когато го настигнал пратеник на най-добрия му приятел — изправих се с гръб към Бенджамин. — Пратеникът му предал бележка — продължих аз. — Лорд Хъдсън я отворил и в нея намерил ключа и надпис: „ТОЗИ КЛЮЧ НЕ СТАВА“.

Смехът ми бе прекъснат от допира на стоманено острие точно под лявото ми ухо.

— Обърни се, Роджър.

Послушах го. Господарят ми беше насочил меча си към очите ми, на няма и педя разстояние, но не острият му връх ме стресна. (Има някои неща, които са по-страшни от хладно оръжие дори за стария Шалот.) Лицето на Бенджамин беше побеляло от гняв. Нежният му поглед и милата му усмивка се бяха стопили. Изражението му беше жестоко и неумолимо.

— Господарю! — отстъпих аз.

Бенджамин се приближи.

— Господарю! — запротестирах.

— Роджър, ти си мой приятел. Ти си мой брат. Аз съм до теб в добри и в лоши времена. За нищо на света обаче няма да деля Миранда с теб! — той опря острието в гърдите ми. — Роджър, ако се върна и открия или дори само заподозра, че си се промъкнал там, където аз дори не смея да си мечтая да се промъкна, ще те убия, защото с приятелството ни ще бъде свършено!

Бенджамин не се шегуваше. Очите му бяха пълни със сълзи. Беше човек, който държи на думата си. Някога беше имал любима. Друг мъж я беше прелъстил, от което тя беше загубила разсъдъка си. Оттогава клетата Джоана беше под грижите на добрите монахини от манастира „Сион“ на Темза. Бенджамин беше убил Кевъндиш, младия благородник, отговорен за тази трагедия.

— Някога обичах и загубих любимата си, Роджър — продължи Бенджамин, сякаш четеше мислите ми. — Това няма да се повтори. Дай ми думата си.

Вдигнах дясната си ръка.

— В името на Светото тайнство — заклех се аз.

— Закълни се и в душата на майка си!

Бенджамин ме познаваше добре. Майка ми си беше отишла млада, но беше оставила в мен само хубави спомени. Бог ми е свидетел, че всяка нощ присъства в сънищата ми по един или друг начин. Паметта й е свещена за мен.

— Кълна се в душата на майка си! — заявих.

Бенджамин си отдъхна, но не сведе меча си.

— Моля ви, господарю — пошегувах се, — не ме карайте да обещавам и че няма да вкусвам вино и да целувам момичета!

Бенджамин се усмихна едва-едва.

— Ще се тревожа за теб, докато отсъствам, Роджър. Май пак си се захванал с твоите лекарства, а? Церове против настинка, други, от които на плешивците пониква коса, трети, от които дебелаците отслабват, и такива, от които мършавите се закръглят.

Преглътнах тежко.

— Роджър, нали си даваш сметка, че подобни шмекерии могат да те отведат на бесилката? Сега искам да донесеш всичките си лекарства тук долу. Хайде върви!

Подчиних се, без да се помайвам. Предчувствах какво ще последва. Плачеше ми се, докато слагах в торбата спечените кравешки фъшкии (с които лекувах окапването на косата), агнешките тестиси (цярът на Шалот за мъжка сила), изсушените тритони (моят лек срещу настинка), сока от дилянка (срещу безсъние) и последното ми откритие — изсушено слънчогледово семе, смесено със свинска урина и стрити фурми, за придобиване на повече мъжественост. Натъпках стъклениците и шишенцата в една овехтяла кожена торба и се сбогувах с тях като с близки и обичани приятели. После се върнах долу. Слава Богу, Бенджамин беше прибрал меча си в ножницата, но сега държеше в ръцете си лопата, която изгледах с боязън. Излязохме навън и той ме поведе през ливадата към древния хълм, който се издигаше над воденицата. Със сълзи на очи огледах обраслия с тръстика речен бряг, наслаждавайки се на спомените си за сладките нощи, прекарани там с Луси Уидърспун.

— Какво ще правим, господарю? — попитах.

Бенджамин започна да копае. Наблюдавах го с любопитство, а грешното ми сърце отново се изпълни с надежда. Бенджамин се интересуваше от антики — бяхме копали на същото място и преди в търсене на развалините на стара римска крепост и бяхме събирали предметите, оставени от хората, населявали това място в древността.

— Търсите ли нещо, господарю? — попитах в очакване.

— Не, Роджър. Просто изкопавам дълбока яма.

Той продължи да копае, а аз стоях умърлушен, стиснал в ръка торбата с чудотворните си лекове. Тогава погледът ми попадна на нещо. Не е ли странно как понякога нещо съвсем обикновено може да разкрие какво ни е подготвило бъдещето? Бенджамин изкопа древно острие на копие, покрито с ръжда, но все още здраво и в прилично състояние. Под ръждата и пръстта видях емблема — римски орел с разперени криле.

— Можеш да го задържиш, Роджър — Бенджамин изтри потта от лицето си и ми подаде острието. — Реликва от миналото.

Реликва! Казвам ви, дълго след събитията, които предстояха, самото споменаване на реликви ме изпълваше с ужас. Острието беше знак, мрачна поличба за страхотиите, които ни чакаха, и обещание за смъртна опасност! За изпълнени с черна злоба сърца и кървави, загадъчни убийства. За заплахите на Големия звяр, за отбиването на ударите и попаденията в битките с кама и меч, за жестоките и коварни нападения и най-вече за риска, на който предстоеше да бъде поставен животът на клетия стар Шалот. Целият се облях в пот и стомахът ми се сви, което винаги се случва, когато бъде застрашен дори косъм от скъпоценната ми глава. Повярвай ми, любезни читателю, ако знаех какво предстои, щях да скоча в ямата и сам да се закопая, за да намеря спасение в земните недра. Вместо това пуснах острието в кесията си и продължих да наблюдавам как господарят ми копае. Най-после той приключи и протегна ръка.

— Дай ми торбата, Роджър.

Усмихнах се насила, но му я подадох. Дори ми мина мисълта да попия някоя сълзица, но се радвам, че не го направих. Разучавал съм играта на актьорите на Ричард Бърбидж^[2] и, както му писах, намирам, че някои от тях прекаляват с цивренето, което съсипва целия ефект. Бенджамин взе торбата и коленичи. Извади малка стъкленица с масло от джоба си, изля я върху торбата и запали огнивото. Грубият сух плат скоро се разгоря. Бенджамин излезе от дупката и двамата се вгледахме в лумналите пламъци, които превърнаха торбата в черна пепел. Признавам си, че бях впечатлен. Само добрият Господ знае какво съдържаха тези лекарства. Все пак не всеки ден може да се види огън със син пламък! Бенджамин сложи ръка на рамото ми.

— Така е най-добре, Роджър. Това ще те държи далеч от неприятности. Не искам да ходиш в Лондон. Не искам да се виждаш с Миранда. И не желая да продаваш лекарства. Разбра ли ме?

Аз замигах невинно. Бенджамин се засмя, поклати глава, взе лопатата и започна да зарива дупката. Стоях и гледах, опипвайки острието в кесията ми. В ума ми вече се оформяше неясна идея, но в подобни случаи е най-добре човек да запази мълчание.

Върнахме се в господарската къща. На Бенджамин, изглежда, му беше олекнало на душата и от напрежението между нас нямаше и следа. Реших да си почина и да се порадвам на златното есенно слънце. На следващия ден трябваше да помагам при ранната жътва. Забравил съм подробностите, но така или иначе, докато всички останали работеха, двамата с Луси Уидърспун се оказахме на върха на една купа сено. Преподавах й основните математически принципи и я учех да брои с помощта на връзките на напращелия й корсаж. Тъкмо бях стигнал до последната връзка, когато чух Бенджамин да ме вика. Надзърнах от върха на купата сено и прошепнах на Луси да кротува горе с бутилката вино, която бях купил. Бенджамин ме гледаше отдолу.

— Слез, Роджър! Изглеждаш уморен. Твърде дълго си стоял на слънце!

Не му обърнах внимание, но при вида на посетителя, който стоеше до него, кръвта в жилите ми се смръзна. Беше доктор Агрипа! Много пъти съм разказвал за това създание. Беше среден на ръст и имаше лице на херувим. Очите му проблясваха и в миг можеха да придобият сурово изражение. Както обикновено, беше облечен в погребално черно от глава до пети. Приветливото му лице беше кажи-речи цялото скрито под широкополата шапка. В студ или пек той не сваляше плаща си, а на ръцете си неизменно носеше черни кожени ръкавици, които държаха далеч от хорските очи странните знаци по тях — кървави кръстове на всяка длан. Дали беше вещер? А може би магьосник? Не знам. Знам само, че беше доверен човек на Уолси. Агрипа твърдеше, че е живял по времето, когато легионите още кръстосвали Европа, а варварите не били нахлули през големите северни реки. Казваше, че е бил в Палестина, когато Христос, нашият Господ, е бил разпнат. Настояваше, че е виждал с очите си предвожданата от Чингиз хан Златна орда и е бил в Константинопол, когато турците разбили градските порти и нахълтали в града. Беше прокълнат с вечен живот. Веднъж ми прошепна, че е дошъл в Англия, за да спре реката от кръв, която щял да пролее Хенри, Големия звяр. Агрипа много се тревожеше от действията на Хенри. Наричаше го Принца на мрака от предсказанията на Мерлин, който щял да отклони Англия от праведния път и да сътвори такива ужаси, за които кралството щяло да плаща с векове. Нашият добър доктор беше очарован от моята личност и все се присламчваше към мен. До ден-днешен помня странния аромат, който изпускаше тялото му, когато беше доволен — благоуханен, наситен и тежък парфюм. Когато пък беше ядосан или тъжен, ароматът се променяше и напомняше за миризмата на празен тиган, оставен върху бумтящ огън.

Дали наистина беше безсмъртен? Преди десет лета изпратих кораба си „Уидърспун“ на пиратски набези из водите на Испанска Америка. Капитанът се отбил в едно от пристанищата на Вирджиния. Тъкмо си седял в някаква пивница, когато вътре влязъл Агрипа. Според описанието на моя капитан докторът не бил остарял и с ден. Придружавали го туземци с бръснати глави и изрисувани лица. Агрипа му казал, че сега се подвизава на запад, отвъд великата планинска верига^[3], но все още си спомнял стария Шалот и помолил капитана да ми предаде най-сърдечните му благопожелания. Само преди година пък, както си седях в кръчмата „Русалката“ и с Бен Джонсън^[4] си подхвърляхме шеги и се надлъгвахме, погледът ми се спря върху някакъв мъж, който стоеше на прага и ме гледаше. Мъжът се усмихна, вдигна ръка и после изчезна. Разпознах лицето му на мига. Доктор Агрипа се беше завърнал.

Това е то ходът на времето! Разрухата на плътта! По онова време обаче тези събития тепърва предстояха. В онзи златен есенен ден, когато младежкото ми тяло се беше покрило с подобни на сребристи перли капчици пот аз просто зяпнах Агрипа и изпъшках. Скъпият чичо, неизменно облеченият в пурпурна коприна кардинал Томас Уолси, щеше да ни привика в бърлогата на Големия звяр.

Агрипа сякаш ми прочете мислите. Приближи се до основата на стълбата и впери поглед в мен.

— Не се бой, Роджър — прошепна той с онзи свой глас на благ енорийски свещеник. — Няма да ви водя в двореца, момчето ми. Дойдох да се сбогувам с Бенджамин и да му предам милите думи на скъпия му чичо, както и благопожеланията на краля към двама ви.

— Как ли не! — озъбих се аз. — Със сигурност е намислил някоя гадост.

Агрипа само поклати глава.

— Слез, Роджър. Донесъл съм и бутилка червено фалернско вино от Италия за разквасване на устата и промивка на стомаха. А пък момчетата от свитата ми с удоволствие ще поиграят на зарове.

Момчетата му! Най-прекрасната шайка главорези, която човек може да се надява да срещне. Родени негодници! Старият Агрипа знаеше, че се чувствам в свои води сред тях.

Спуснах се бързо по стълбата подобно на плъх. Малката Луси трябваше да почака, за да довърша урока за числата.

Разбойниците на Агрипа ме чакаха в двора и ме запрегръщаха, сякаш бях отдавна изгубеният им брат. Измъкнах камата си и ги предупредих да стоят по-далеч от кесията ми. Те се разсмяха, затупаха ме по гърба, заразправяха какъв чудесен човек съм и ме заразпитваха не бих ли искал да поиграем на зарове. Рекох им да си държат ръцете далеч от мен и че знам точно колко пилета има в двора ни. После се присъединих към господаря ми и Агрипа в дневната.

Отначало слушахме брътвежите на доктора за кралския двор — кой се бил радвал на благоразположението на краля и кой бил изпаднал в немилост. По-късно, докато се угощавахме с телешко печено в горчица и със зеленчуци, поднесени с гъбен сос върху сребърни подноси, Агрипа нареди на слугите да се оттеглят и да затворят вратата. Известно време само седеше и обсъждаше предстоящото посещение на Бенджамин във Венеция.

— Няма да стоите много — заяви той. — Ще отнесете няколко писма, ще предадете на дожа и на Съвета благопожеланията на Негово величество и после… обратно в Англия.

— Защо изобщо да ходя тогава? — попита Бенджамин.

Агрипа направи гримаса. Свали си шапката и я закачи на облегалката на стола, но ръкавиците останаха на ръцете му. Вдигна поглед. Цветът на очите му се беше променил до непрогледно черно.

— Налага се да идете, мастър Даунби. Вие сте любимият племенник на кардинала. Дожът ще приеме посещението ви като голяма чест.

— Със сигурност — заядливо рече Бенджамин. — Предполагам, че кралят има нужда от венецианските галери, за да държи под око френското крайбрежие, нали?

— Да, както и за да затвори Гибралтарския проток — отвърна Агрипа.

Докторът замълча, загледан в бялата покривка на масата, като тихичко си тананикаше и се полюляваше напред-назад. Навън се беше смрачило. Внезапно през стаята премина студен полъх и пламъците на свещите и факлите затрепкаха. Тишината стана зловеща. Не се чуваше друго освен тананикането на Агрипа. Побиха ме тръпки. Усетих, че не сме сами. Сякаш Агрипа призоваваше някаква тъмна сила, създания, които обитаваха границата на нашето съществуване. Погледнах към ъгъла, очаквайки да съзра там някоя скрита черна сянка. Заклинанието въздействаше и на Бенджамин и затова той сграбчи облечената в ръкавица ръка на добрия доктор.

— Мастър Агрипа!

Гостът ни държеше очите си затворени.

— Мастър Агрипа! — разтърси ръката му Бенджамин.

Агрипа отвори очи. Лицето му беше различно на светлината от свещите — изглеждаше по-младо, с по-гладка кожа и по-мургав тен като на италианец. Бях виждал такова лице, изобразено на една римска фреска, която господарят ми беше изровил от руините на някаква вила в покрайнините на Норич.

— Простете ми — отърси се от унеса си Агрипа. — Започва се…

— За Бога! — тросна се Бенджамин. — Какво се започва?

— Танцът на Дявола. Принца на мрака… Кралят е решил…

— Какво е решил? — попитах аз.

— Да си върне обратно териториите от Франция. Да надмине подвизите на Хенри V. Да създаде английска империя в Европа — Агрипа направи пауза. — Има и още нещо, но то е тайна, която дори кардиналът не знае.

Вероятно трябваше да го поразпитаме за тази тайна, но Агрипа набързо смени темата и заговори за военните въжделения на Тлъстия Хенри. Когато приключи, Бенджамин простена; дори аз си давах сметка колко безумни са тези амбиции. Големия звяр ненавиждаше Франсоа I, а на себе си нашият крал гледаше като на втори Александър, като на воин, по-могъщ от Едуард III, Черния принц^[5] или Хенри V. Само Кале все още беше в ръцете на англичаните, но Тлъстия Хенри искаше да промени това положение; искаше да анексира Гаскония, Нормандия, Мен и Анжу. Подобна война щеше да превърне Европа в същински ад под небето. Погледът на Агрипа се стрелна към Бенджамин.

— Затова посещението във Венеция е важно, мастър Бенджамин. Кралят ще има нужда от галери, за да превозва войските си. Присъствието на мастър Шалот обаче е нежелателно — ухили ми се докторът. — Кралят се опасява, че той може да ни въвлече във война с Венеция.

— Кажи му, че… — разгорещено подхванах аз, но после си прехапах езика.

Агрипа напълни чашата си с вино, което изглеждаше като кръв на мъждукащата светлина от свещите. Знам ли, може и да беше кръв!

— Има и още — продължи Агрипа. — Кралят иска да сключи съюз с Карл V, император на Свещената римска империя. В замяна императорът пожела да му бъде върната държавата на Карл Велики.

— Кое? — попитах.

— Държавата на Карл Велики — повтори Агрипа. — Държат я скрита в тайно помещение в Тауър, в заключено ковчеже. Представлява златна топка, обсипана със скъпоценни камъни и увенчана със сребърен кръст с грамаден аметист. Според легендата Карл Велики изпратил държавата на Алфред Велики^[6] не като дар, а в знак на приятелство.

— И Англия така и не я върнала?

— Именно. Сега Карл V си я иска обратно. Хенри признал, че държавата се намира в Англия, и ще я върне срещу златото и войските на Хабсбургите.

(Направо си представях Карл Хабсбургски с неговата конска физиономия, потънал в непрестанни терзания за душата си. Той владееше Испания, Ниските земи и по-голямата част от Германия и затова можеше безпроблемно да си въобразява, че е Божи наместник на земята и превъплъщение на Карл Велики. Понякога старото момче Карл с яката си челюст се държеше като капризна старица. Навиеше ли си на пръста, че иска нещо, започваше да натяква и да натяква, докато не го получи. Катерина Арагонска му беше леля и Карл знаеше как да окаже натиск върху Хенри. Английската хазна беше празна. Хенри обичаше пиршествата и забавите, а те струваха пари.)

— Държавата — продължи Агрипа — представлява ценност не само за Хабсбургите, но и за Франция, и за папството. Твърди се, че в нея са вградени чудотворни реликви с огромна сила — кичур от косата на Дева Мария и стъкленица с кръвта на Мария Магдалена — той хвърли поглед към Бенджамин. — Нали сте чували историята?

— Част от нея — отвърна Бенджамин.

— Е, според легендата — продължи Агрипа, обръщайки се към мен — след възкресението на Христос Мария Магдалена напуснала Палестина и се качила на кораб за Марсилия. С нея бил Лазар, както и други, които познавали Христос. Накратко, легендата твърди, че Мария Магдалена се омъжила и от нейния род произлезли Меровингите — божествените дългокоси крале на Франция, които поръчали изработката на държавата — Агрипа отпи от чашата си. — И така, сега сме оплетени като пиле в кълчища. Пратениците на императора са в Лондон, предвождани от своя представител, граф Егремонт. Негови помощници са така наречените Мъже на нощта, или Нокталиите.

— Ами французите? — попитах.

— И те са тук, както и пратениците на папата. И всички те се надпреварват да купят държавата.

— А кралят?

— Кралят се забавлява като девойка, наобиколена от ухажори. Показва благоразположение ту към една страна, ту към друга, ту се усмихва престорено, ту се цупи.

(Сякаш го виждах с очите си. Хенри обичаше да се възприема като воин, ловец и голям любовник. Честно казано, уменията му на воин се изчерпваха с немощно размахване на меча. Колкото до мъжката му сила, уви, може да се каже, че природата го беше ощетила и в тази област. Беше надарен колкото едно прасенце. Не ми ли вярвате? Какво да ви кажа, докато с Ан Болейн лудувахме под завивките, сред изблици на смях тя ми довери такива неща, които не си струва да бъдат повторени, особено в присъствието на дами. Писарят невярващо клати глава. Первам го с ръжена през китката. „Слез в архива в Тауър — казвам му — и потърси последното писмо на клетата Ан до Хенри, написано по време на задържането й в Тауър. В него е казала нещата с истинските им имена.“ Искам да кажа — понякога подозирам, че на Хенри би му харесало да се беше родил жена. Не ще и дума, обичаше да го ухажват. Харесваше му да се усмихва престорено и да си дава вид на срамежливец, а веднъж дори го заварих накипрен в една от роклите на Ана фон Клеве^[7], но сега не му е времето да ви разказвам тази случка.)

— Но нали Хенри е обещал държавата на германците? — попита Бенджамин.

— Да, и според мен ще им я даде. Само разиграва Франция и папата.

— Но тази история няма нищо общо с нас, нали? — поисках да разбера аз.

— Мисля, че няма да бъдете замесвани — проточи отговора си Агрипа. — Държавата ще бъде изнесена от Тауър, тъй като се налага да я полират, и след това ще бъде предадена на Егремонт, за да се увери, че не е фалшификат.

(Този Егремонт явно беше прозорлив човек, на негово място и аз не бих се доверил на Хенри.)

— Но нали това няма нищо общо с нас? — попитах аз пак, обзет от страх да не би Големия звяр да ни покани в леговището си.

— Казах ви вече, не вярвам да ви набъркат — отвърна Агрипа, барабанейки по масата с облечените си в ръкавици пръсти. — Кралят обаче е глупак и си играе с огъня. Държавата е по-малка от юмрук. Може да й направят копие или да я откраднат. Всички разбойници и измамници в Лондон ще научат за нея. Ще премляснат с устни, ще присвият очи и ще запресмятат какво богатство могат да натрупат — Агрипа почука с ножа си по винената чаша и звукът се разнесе из стаята като вълшебен камбанен звън. — Чакат ни неприятности — заяви той. — Държавата на Карл Велики носи нещастие. Харолд^[8] настояваше да я носи и беше убит при Хейстингс, Руфъс^[9] я имаше за играчка и срещна загадъчна смърт от стрела в Ню Форест. Едуард II я подари на своето момче за удоволствия, Пиърс Гавестън, и двамата бяха убити — Агрипа потри брадичката си с отнесен поглед. — Спомням си и Ричард II, онова златокосо момче. Нали сте виждали Уилтънския диптих^[10], изобразяващ Ричард между два бели елена? Кралят е изрисуван с държавата на Карл Велики в ръка. Загуби и властта, и живота си.

— В такъв случай — рекох грубо — Хенри би трябвало с радост да се отърве от нея!

— Напротив — Агрипа отпи от чашата си. — Ако държавата попадне в неподходящи ръце, което ще рече у някой с покварено сърце — смигна ми той, — и ако той не се отнася с уважение към нея, силата й се освобождава. На онези обаче, които й засвидетелстват почит и благоговение, се отплаща по свой начин. Все едно — той отдръпна стола си назад, — време е за сън. Утре с Бенджамин се отправяме към Харич, където ни чака кралски кораб, за да ни отведе в Лондон.

— Не казвайте, че сте уморен, доктор Агрипа — подразних го аз.

— Не, Роджър — изправи се той и върна стола на мястото му. — Просто искам да поспя, да посънувам може би.

(Да, точно оттук Шекспир взе идеята за монолога на своя Хамлет!)

— Какво да сънувате? — попитах.

— Златен пясък и синьо море. Галери, натоварени с екзотични ухания. Земи, които са далеч от този студен остров и отмъстителния му крал.

Като погледна назад във времето, Агрипа се оказа пророк. Понякога ми се ще да бях отплавал за Италия и да се бях установил там, но толкова ми е бил умът на младини. На следващата сутрин станахме доста преди изгрев-слънце. Кончетата бяха натоварени с багажа на Бенджамин. Той написа няколко писма, остави ми пари и ми даде кратки наставления набързо. После потеглихме сред облак прах. Свитата на Агрипа препускаше пред нас в неравен строй, бързайки към пристанището в Харич. Няма да ви описвам сцената на раздялата, за да не ви натъжавам. Ще ви кажа само, че прегърнах Бенджамин и му казах да не се бави много. Стиснах ръката на Агрипа, изпратих копоите на добрия доктор с най-обидните жестове, които знаех, и като стрела се устремих към най-близката кръчма, за да удавя мъката си.

Няма да лицемеря — след няколко питиета си възвърнах доброто настроение. Бенджамин беше способен, млад мъж и го пазеха добре. Щеше да иде до Венеция и да се върне, а докато котката я няма… Не бях забравил обаче как ме гледаше господарят, когато ме накара да положа онази клетва. Никакъв Лондон! Никаква Миранда!

В кръчмата влезе група моряци — яки мъже, до един мошеници и самохвалковци, така че останалата част от деня прекарах във веселие и пиянство с най-добрите сред тях. Спомням си сочната като ябълка млада кръчмарска слугиня със златиста кожа и как двамата поскачахме като бълхи в леглото й в задната стаичка на кръчмата. Блажени часове! Кискахме се и се целувахме цяла нощ. На следващата сутрин се събудих нетърпелив да си намеря белята и, разбира се, веднага успях. Като се замисля, животът е странен и пълен със смъртоносни съвпадения. Ако не бях пренощувал точно в тази кръчма, ако не бях си тръгнал точно в този час… Това е то мистерията на живота! Да скочиш от трън, та на глог!

Прибрах си коня и тъкмо бях стигнал до средата на пазарния площад, когато съгледах някакъв продавач на реликви, облечен в пъстроцветни парцали, който беше разположил стоката си на стъпалата под кръста на пазара. Беше висок и изглеждаше необичайно — имаше слънчев загар, ясни сини очи, а черната му коса беше провиснала и мазна. Характерно за мошеника (според едно от правилата на стария Шалот) е, че разпознава добрите хора едва когато ги срещне, но себеподобните си надушва от половин миля разстояние. Продавачът на реликви се представи като Натаниъл Лъдгейт и очевидно беше негодник. Рекох му да задържи поводите на коня ми и се върнах в кръчмата, за да взема по една кана ейл и за двама ни. Не изпусках мошеника от поглед, а в ума ми се оформяше велика идея. Той ми се хилеше насреща. Когато се върнах с ейла, вдигна наздравица, а очите му шареха дяволито.

— Интересуваш се от реликви, а?

— Ами да — отвърнах небрежно. — Даже съм виждал държавата на Карл Велики.

Трябваше да му видите лицето. Очите му изскочиха, а ченето му увисна.

— Държавата на Карл Велики ли? — прошепна. — Има хора, които биха убили за нея. Всъщност вече са го правили — почеса се той по черната, остра брада. — Но пък носи лош късмет.

— Твое дело ли са? — подкачих го аз, сочейки реликвите, които беше изложил.

— Не, не, сър — гласът му се изви напевно, сякаш в мое лице виждаше бъдещ купувач. — Истински реликви, сър, до една!

Описа ми всеки предмет.

Ама че шмекерии!

Къдрица от главата на Самсон отпреди Далила да я обръсне. Трън от венеца, който римляните сложили на главата на Спасителя. Едно от мускалчетата на Мария Магдалена. Перо от крилото на архангел Гавраил. Дървен чук, притежаван някога от свети Йосиф Обручник. Парче желязо, което уж било от решетката, върху която е бил изгорен свети Лаврентий. Две парчета от Честния кръст. Кърпичка, използвана от Дева Мария. Обица на съпругата на Пилат Понтийски. Късче от краекожието на Ирод Велики. Пет парчета от препаската на благоразумния разбойник^[11]. Очукана чаша, която някога е била на света Урсула. Кичури от косите на всяка една от десетте хиляди девици, избити от римляните в Германия.

— Аз съм ги събирал — заяви Лъдгейт. — Пътувал съм, сър, ходил съм чак отвъд Златния рог. Виждал съм крилете на дявола, разперени над Арабия, и съм се сблъсквал с какви ли не опасности, докато ги събирах. Това е безценно богатство, благословено от Негово светейшество папата! — той ме потупа по рамото и ме погледна право в очите — въплъщение на мъжество и честност. — Занеси ги в Лондон — увещаваше ме. — Иди в кръчмата „Мъждивият фенер“, близо до Уайтфрайърс. Боскъм, кръчмарят, ще ти позволи да ги продаваш из уличките наоколо. Мястото е добро, на пътя на вярващите към лондонските църкви.

(Вие, млади приятели, чеда на протестантството, не знаете, че в онези времена на търговия с реликви продавачите трябваше да разполагат с място, където да предлагат стоката си, и че кръчмарите често им осигуряваха такова срещу заплащане.)

Посочих сбирката.

— Колко искаш за всичките?

— Петнайсет сребърни лири.

— Дванайсет — отвърнах му аз.

— Тринайсет — възрази той.

Плюхме си на дланите и си стиснахме ръцете, и аз се прибрах у дома като един от най-големите търговци на реликви в цяла Европа.