Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (15) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Relic Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийствата на реликвата

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-059-0

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Бенджамин не обели нито дума повече, все по-загрижен за трупа на Боскъм.

— Много е важно — подчерта господарят ми — никой в кралския двор да не разбира, че е бил убит.

Върнахме се в салона на кръчмата, вдигнахме трупа и го скрихме зад някакви бъчви в мазето. После си събрахме багажа и взехме конете си от близката конюшня.

— Къде отиваме, господарю? — попитах. — В Елтъм? Или в Уестминстър?

— Не позна — отвърна Бенджамин. — Отиваме в Малвъл. Там трябва да отидем.

Яздихме през нощта. Бенджамин показа специалния си пропуск на стражите при градските порти и те ни пропуснаха. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха небето, когато наближихме имението Малвъл. На слабата утринна светлина силуетът на къщата ми заприлича на някакво животно, което се готви за скок. Хората на Кемп все още бяха в къщата на пазача. Бенджамин им каза да останат на поста си и да се погрижат за конете ни, докато ние оглеждаме къщата. Отворихме предната врата и влязохме. Зловещо място, мрачно като самия ад! Въздухът беше застоял, но сетивата ми доловиха и нещо друго — мириса на злото и греха. Запитах се дали духовете на лейди Изабела и на петнайсетте избити в къщата войници все още са тук в очакване да бъдат отмъстени. На пода в коридора още имаше пръст от мазето. Прах покриваше масите и столовете в кухнята. Известно време Бенджамин само се щураше наоколо, изкачваше се и слизаше по стълбищата, обикаляше коридорите. Чувах го как ходи — дъските по пода скърцаха и цялата къща сякаш стенеше, недоволна от присъствието ни. Седнах в кухнята и се постарах да овладея страховете си, както и да поразмисля над сблъсъка между господаря ми и Боскъм. Всичко започваше да си идва на мястото, макар все още да нямаше обяснение на загадката около реликвата и ужасните убийства в Малвъл.

Най-после Бенджамин се върна.

— Ами сега какво ще правим, господарю? — попитах аз. — И защо не ми казахте за Боскъм? — натякнах му.

— Роджър, Роджър — потупа ме успокоително Бенджамин по рамото. — Аз самият не бях сигурен. Уверих се едва след като те нападнаха в църквата. Докато ти отсъстваше, се разтревожих не на шега. Потърсих Боскъм, но него никакъв го нямаше в кръчмата.

— Но нали е имал съучастник?

— Да, да, имаше…

(Всъщност Бенджамин още тогава ми изложи подозренията си и сега моят секретар, тази малка маймуна, този пияница, дето само знае да скърца с перото, този миризлив дебелак, подскача нагоре-надолу. „Кажете ми! Кажете ми!“ — вряска той. Первам го през пръстите с новия ръжен. Не много силно, само колкото да му припомня какви задължения има. Не мога да му кажа сега. Кралицата ще се разсърди — тя иска да описвам спомените си според реда на събитията. Моят капелан с разкашкан мозък, който тича до Лондон да гледа „Кориолан“ и „Фауст“, също не би се зарадвал, ако някой се изтъпани на сцената в началото на трето действие и каже: „Ами това беше! Пиесата свърши, накрая става това и това!“ Шишкото кима велемъдро и отново ме удостоява с вниманието си.)

Бенджамин се залови за работа, а аз само си седях, поразен от думите му. Господарят ми остана глух за въпросите ми, както ставаше винаги, когато се заемеше с изпълнението на някоя задача. Написа писма до сър Томас Кемп, доктор Агрипа, граф Теодосий и мастър Корнелий. Дадохме по едно пени на всеки от копоите на Кемп, които бяха в къщата на пазача, и ги изпратихме да отнесат писмата. Отидох до близката кръчма и купих малко храна. Когато се върнах, Бенджамин беше почистил кухнята и избърсал праха от масата и столовете.

Пръв пристигна Кемп с наперената си походка, придружен от Агрипа и безценните му главорези. Слънцето вече беше изгряло, а гласовете разпръснаха злокобната тишина в Малвъл. Кемп пристъпи важно в кухнята.

— Е, Даунби? — той метна шапката си на масата и седна насреща. — Решихте ли загадката?

— Горе-долу, сър Томас. Но нека първо доктор Агрипа да заповяда.

Вещерът вдигна поглед в очакване. Седна на един стол от дясната страна на Кемп и на лицето му разцъфна усмивка. Приличаше на някой благ свещеник, който поздравява свой енориаш.

— Бенджамин — обади се той, а в сините му в момента очи играеха весели искрици, — усещам, че това преследване е към своя край! Май няма да отплавате с „Пепъркорн“, а?

— На нас може и да ни се размине — озъбих се аз на Агрипа и погледнах към сър Томас, — но току-виж други отплавали.

— Стига! Стига! — Агрипа протегна облечената си в черна ръкавица ръка и с възхищение се загледа в пръстена си.

(Малка превземка. Понякога Агрипа надяваше пръстен с кървавочервен рубин на един от облечените си в ръкавица пръсти. Веднъж един от неговите хора ми довери, че пръстенът бил вълшебен и в него се криел демон. Мисля, че това беше чиста лъжа. Агрипа си имаше своите странности, но и той беше грешник като всички нас.)

— Искам да ви помоля за услуга — обади се Бенджамин. — Вашите юнаци отвън…

— А, да, скъпите ми момчета.

Агрипа така произнесе думите, че се зачудих какъв точно е характерът на взаимоотношенията му с някои от доста женствените наглед младежи от свитата му.

(Само не ме разбирайте погрешно, защото външният вид лъже. Или както казва Уил във „Венецианският търговец“: „Украсата — каква велика сила!“[1] Хората на Агрипа до един бяха убийци, професионални наемници.)

— Бих искал да ги взема назаем за малко — каза Бенджамин.

— За какво са ви дотрябвали?

— За една игра. Военно учение.

Агрипа даде съгласието си и извика хората си в залата.

— Кого от вас да избера? — попита Бенджамин, изучавайки захилените им лица. — Кой от вас може да се движи безшумно като сянка? Кой може да забие кама в гърба на човек, без жертвата да усети приближаването му?

Млад мъж, чиито къдрици падаха до раменете му, пристъпи плахо напред. Имаше слабо, гладко избръснато лице и алени устни, но погледът му беше пълен с безразличие.

— С това съм известен — предложи ни услугите си той и се ухили през рамо на другарите си.

— Тогава всички останали — заяви Бенджамин, — с изключение на този младеж, да се разпръснат из къщата. Нека във всяка стая да има човек. Ами ти? Как ти е името?

— Робърт — отвърна къдрокосият момък.

— Добре, Робърт. Щом останалите заемат местата си, виж колко близо ще успееш да се промъкнеш до всеки от своите другари, без да те разкрият.

— И гледай да не отмъкнеш нещо! — извиках. — Познавам много такива като тебе. Шайка крадливи мошеници…

— Не сме такива! — вкупом ми отвърнаха всички.

— Слушайте какво ви казва Шалот! — скастри ги Агрипа. — Не, не, сър Томас — Агрипа върна Кемп в стола му, — не му е сега времето да възразявате. Да видим какво ще стане, а?

И така, началото на играта беше обявено. Хората на Агрипа се пръснаха. Бенджамин накара Робърт да преброи до сто, но след двайсет онзи се обърка, така че се наложи да броя аз, след което преследването започна. Къдрокосият беше ловък като котка, но въпреки това играта скоро приключи. От стаята по-надолу по коридора се чу вик и така разбрахме, че преследвачът е бил заловен. Бенджамин повика него и останалите обратно в кухнята.

— Невъзможно е — заяви къдрокосият. — Подът е неравен. Дори човек да увие ботушите си в плат, пак няма да може да прекоси къщата, без да го усетят.

Агрипа им благодари и ги освободи.

— И за какво беше тази игра? Това представление? — гневно попита Кемп.

Бенджамин затвори вратите и седна в другия край на масата. Аз седях от дясната му страна.

— Представление ли, сър Томас? — попита господарят ми. — Представление, така ли? Как смеете да седите насреща ми и да ми говорите за представления! Къде е държавата на Карл Велики?

Сър Томас понечи да се изправи.

— Сядайте обратно и махнете това обидено изражение от лицето си — сряза го Бенджамин. — Прекрасно знаете за какво говоря, сър Томас. Знаете къде е държавата на Карл Велики, безценната реликва.

— Да не сте си изгубили ума? — отвърна му в същия дух Кемп, настанявайки се обратно в стола си. — Откраднаха я! Откраднаха я от тази къща и на вас възложиха задачата да я върнете обратно!

— Не ставайте смешен! — озъби му се Бенджамин. — Как мога да върна нещо, което никога не е изчезвало? Държавата на Карл Велики си е у вас — господарят ми посочи към другия край на масата. — Тъкмо вие, сър Томас, през цялото време сте знаели къде се намира тя, докато ние гонехме вятъра.

Сър Томас отново понечи да се изправи.

— Не можете да си тръгнете — Агрипа свали шапката си и прокара пръстите си през гарвановочерната си коса. — Ще останете тук, сър Томас. Хората ви може да са отвън, но моите също са там.

— Не знаете нищо, нали? — обърна се Бенджамин към Агрипа. — Дори вие, сър, не знаете истината. Радвам се. Това означава, че скъпият ми чичо също няма пръст в тази измама. Сега ще ви разкажа една история, сър Томас.

Кемп се намръщи в стола си.

— Историята е кратка — продължи Бенджамин. — Нашият благороден крал бил горд притежател на държавата на Карл Велики — безценната реликва, собственост на английските крале още от времето на Алфред. Въпреки голямата ми привързаност към краля разбирам тревогата му, че след четиринайсет години на трона той все още няма жив наследник от мъжки пол. Кралят не би се лишил толкова лесно от тази могъща реликва. Това би означавало не само да извърши предателство спрямо предшествениците си, които са носели короната на свети Едуард, но и да се лиши от помощта на реликвата за всекидневните му молитви съпругата му Катерина Арагонска да зачене и да износи негов син.

— Внимавайте какви ги приказвате, Даунби — предупреди го Кемп.

— Разбира се — отвърна му Бенджамин. — Не съдя краля, а онези, които го съветват. И така, негово величество иска не само наследник, но и да унижи Франция. Тъй като император Карл V, племенник на нашата кралица Катерина Арагонска, разполага с флотилията и армията, които му трябват, Хенри потърсил неговата подкрепа. В замяна, вместо да поиска съюз, скрепен с брак, или подялба на плячката, Карл отправил към Хенри една-единствена молба — да му върне държавата на Карл Велики, за която императорът смята, че му принадлежи по право. Така ли е, доктор Агрипа?

Агрипа кимна.

— Така е, така е!

— Какво е можел да стори Хенри? — продължи Бенджамин. — Ако откажел, нямало да получи корабите и войските, а и щял да си създаде могъщ враг. Естествено, молбата на императора станала публично достояние и интересът на християнския свят към реликвата се възродил. Пожелала я и Франция, а след нея и папският престол. И двете страни изпратили свои представители в Англия, за да окажат на свой ред натиск върху нашия благороден крал.

— Какво общо има цялата тази работа с кражбата на реликвата? — обади се гневно Кемп.

— Има много общо — отвърна му Бенджамин. — Хенри се оказал в безизходица. Потърсил съвет и един от неговите довереници му предложил коварен план. Хитрост, която щяла да позволи на Хенри не само да задържи реликвата, но и да направи за смях враговете си зад граница. Освен това щял така да напълни хазната си, че на Англия да не й се налага да моли за чужди кораби и войски.

— Да не би да имате предвид мен? — язвително запита Кемп.

— Щом като се разпознавате — подразних го аз, — така да е!

— За изпълнението на плана, начертан пред краля — заяви Бенджамин, — се изисквали благородни метали и майстор златар. Изборът паднал върху сър Хюбърт Баркли, който бил принуден да се закълне, че ще мълчи. Държавата била отнесена в магазина му, където той трябвало да й изработи копие. Кажете обаче, сър Томас, след като Баркли приключи с работата по едното копие, колко още му бяха поръчани? Две, три, четири или пет? В края на краищата, това не би струвало почти нищо на краля — макар да няма налични пари, дворците му са пълни със златни чаши и украшения. И така, златните предмети били събрани и претопени. Взели сте аметистите и скъпоценните камъни от съкровищницата и ето че копията били готови. Вярно е, нали?

— Довършете си небивалицата — тросна се Кемп.

— Ще я завърша, сър Томас. Накрая обаче вие ще трябва да кажете истината. Планът ви е бил следният. На граф Егремонт сте щели да дадете копието, направено от чисто злато и скъпоценни камъни — истински шедьовър. Щели да минат години преди императорът да си даде сметка, че са го измамили, ако изобщо се досетел. Ако все пак научел — сви рамене Бенджамин, — английската корона щяла да твърди, че от Англия е била изнесена истинската държава, която е престанала да бъде нейна отговорност, след като е напуснала пределите на кралството.

— Ами останалите копия? — попита Агрипа.

— А, да — усмихна се Бенджамин. — Като някой търговец на пазара Хенри решил да удовлетвори интереса, който така или иначе бил възбудил към държавата. На първо място обаче били пратениците на императора, така че едното копие отишло у тях. Един от вашите стрелци ви осведомил, че копието се пази, сякаш е истинската държава, и вие сте се зарадвали. Желанието на император Карл е щяло да бъде удовлетворено, а кралят щял да получи своите войски и златото на Империята. Французите обаче също били в Лондон и тогава нещата придобили комичен обрат. Вие, сър Томас, сте продали друго копие на французите. Един Бог знае каква история сте скалъпили — Бенджамин поглади с пръсти повърхността на масата. — Знаете ли, сър, според мен кралят изобщо няма намерение да воюва. Ще напълни хазната си със златото на Харон и с огромната печалба от продажбата на копията на държавата.

— Това е нелепо! — изсмя се Кемп.

— Напротив — намеси се Агрипа. — Нашият крал е много коварен и същевременно ненавижда император Карл. Само дълбокото му презрение към краля на Франция е по-силно от ненавистта му към испанския му родственик — Агрипа разпери ръцете си, облечени в черни ръкавици. — Думите ми не са предателски, а са самата истина.

— Сигурно цялата тази работа много е допаднала на краля — намесих се аз. — Направил е на глупаци всички европейски владетели и на това отгоре си е докарал купища пари.

— Нещата обаче се объркаха — продължи Бенджамин. — Когато държавата изчезна от Малвъл, Хенри побесня. Положението може да се заплете още повече, ако до знанието на императора стигне, че държавата е у французите. Може дори да обвини Хенри, че я е откраднал, за да я даде на тях.

— Няма ли да стане така при всички положения? — рязко каза Кемп. — Ако и двете страни започнат да твърдят, че държавата е у тях…

— Съвсем не — не му остана длъжен Бенджамин. — Ако у императора има едно копие и французите кажат, че притежават друго, кралят просто ще ги насъска едни срещу други. На императора ще каже, че французите просто завиждат, и същевременно ще прошепне на французите същото за императора. Освен това съм убеден, че на пратениците на папата е било продадено трето копие.

— Това е абсурдно! — изсмя се Кемп.

Почуках по масата, наслаждавайки се на момента.

— Абсурдно ли, сър Томас? — попитах. — Дали наистина е абсурдно? Какво знаете за реликвите? — започнах да изброявам на пръсти. — Има толкова парчета от Честния кръст, че от тях може да се построят кораби за цяла флотилия. Поне пет града в Испания твърдят, че притежават дясната ръка на свети Яков. Може да отдадете почит на кърпата на Вероника, с която се предполага, че е изтрила лицето на Христос, в редица градове от Варшава до Кадис. Защо да няма три държави на Карл Велики и всеки от собствениците да твърди, че именно той притежава истинската?

— Вярно е — обади се Агрипа. — Малцина са онези, които са виждали истинската държава на Карл Велики. Тя беше прибрана под ключ в едно ковчеже в една от тайните стаи на Тауър.

— Кражбите — поде Бенджамин, — да се върнем на кражбите. Ние с Роджър получихме заповед да откраднем копието от Малвъл. В това, разбира се, е нямало никакъв смисъл, целта е била евентуалният ни опит да накара пратениците на императора да помислят, че в имението се пази истинската държава. И Корнелий се е хванал на въдицата — защо иначе Хенри ще праща двама тайни агенти да крадат реликвата? Когато обаче копието наистина беше откраднато — усмихна се леко Бенджамин, — Хенри побесня, понеже това е осуетило плановете му. Трябвало е да си го върне, но как? Ако са го били отмъкнали самите пратеници на императора и са разкриели, че е фалшиво, той е щял да стане за посмешище пред целия свят. Впрочем — облегна се на стола си Бенджамин и зарея поглед в тавана, — има вероятност Хенри дори да е подозирал, че пратениците на императора са откраднали копието именно за да разкрият истината.

— Ами ако е било откраднато от друг? — попита Агрипа.

— Крадците са можели да се опитат да го продадат на французите — отвърна Бенджамин. — Затова така се бяхте разбързали, сър Томас — трябвало е да подсигурите печалбата на краля. Научихме обаче — продължи Бенджамин, — че крадците са имали за цел да напълнят собствените си джобове. Продали са копието на лорд Харон, който на свой ред го е продал на пратениците на папата. Това вече е разярило краля — ненадейно са го лишили от един очакван източник на печалба.

— И какво? — Агрипа изскърца по пода със стола си, изправи се и се протегна. — В крайна сметка, французите имат едно копие, пратениците на папата — друго, но онова, което кралят трябваше да даде на Карл V, липсва. Много хитро — заяви той. — Много коварно.

— И кои са крадците? — полюбопитства Кемп.

— Ще стигнем и до там лека-полека. Кажете ми обаче, сър Томас, прав ли съм дотук?

— Купища лъжи и слухове, основани на догадки! И цялото това представление! — размаха ръце Кемп. — Да карате хората на Агрипа да се мотаят из къщата…

— Това не беше представление — прекъсна го Бенджамин. — Просто се опитвах да докажа, поне на себе си, как са били извършени убийствата. И така, сър Томас, или ще ми кажете истината и аз ще докажа кой е откраднал копието, или ще яхна най-бързия кон и ще отида право при скъпия ми чичо — Бенджамин се надвеси над масата, присвил очи. — Той не знае нищо за всичко това, нали? Ще укори краля, че не му се е доверил, и тогава ще се наложи да кажа на Негово величество каква чудесна възможност е била пропиляна заради сър Томас Кемп. Кой знае, сър Томас — додаде Бенджамин, — може пък да съумеете да убедите краля, че сте действали умно. А може и да се усъмнят във вас. Знаете, че съм прав. Сметките на сър Хюбърт Баркли са у вас и от тях може да се разбере колко дълго е работил сър Хюбърт по тази задача. В кралския двор има много подозрително настроени хора и самият крал също е недоверчив. Изпадне ли в определено настроение, ще заподозре всеки в измяна. Може да попита колко копия са били направени и дали сър Томас Кемп случайно не е планирал да извлече лична изгода от тях.

— Как смеете? — скочи на крака Кемп.

— Много лесно, а вие сядайте! — озъби му се Бенджамин. — Аз не ви обвинявам, но други могат да го сторят.

Кемп не беше глупак. Сигурно му се е щяло да излезе от стаята, но макар подобно драматично поведение да беше подходящо при определени обстоятелства, думите на Бенджамин бяха охладили ентусиазма му. Големия звяр не вярваше на никого и загнездеше ли се зрънцето на съмнението в порочния му ум, неизменно даваше изобилен плод! Кемп седна и пое дълбоко дъх.

— Това, което ще ви кажа — започна той, — е лична тайна на краля. Хенри не иска корабите на императора. Ще вземе златото, но във Франция няма да стъпят английски войски — той облиза устни. — Хенри повече се тревожи, че няма наследник. На кралицата обаче, не знам как да се изразя, вече й мина времето, така че единственото им дете ще си остане принцеса Мери.

(И ето как в тази прашна и запусната стая в имението Малвъл за първи път чух тътен от бурята, която щеше да се разрази. И каква буря щеше да се окаже само! Бавно, но славно Хенри се приближаваше към момента, в който щеше да потопи кралството в реки от кръв. Щеше да изпрати хора като Мор и Фишър на дръвника, да отдели Англия от Римокатолическата църква, да принуди Севера да се вдигне на кървав бунт и да обвини една след друга кралиците си в измяна, отрязвайки главите им по най-варварски начин. Предстоеше да се изпълни пророчеството на Мерлин.)

Кемп изглеждаше потънал в собствените си мисли, може би дори уплашен.

— Продължете — тихо го подкани Агрипа.

— Хенри не разбира защо Бог не му изпраща син — припряно продължи Кемп. — Потърси отговора в Библията и реши, че бракът му е прокълнат, понеже някога Катерина е била омъжена за по-възрастния му брат Артър.

— Но този брак не е бил консумиран — прекъсна го Бенджамин. — Артър е бил почти момче. Слабо и болнаво дете.

— Кой ви каза това? — сряза го Кемп. — Скъпият ви чичо ли ви го довери? — Кемп му се закани с пръст. — Мастър Даунби, внимавайте много. Кралят мисли другояче. Вярва, че бракът е бил консумиран и че изобщо не е трябвало да се жени за Катерина Арагонска. Смята, че това е причината над женитбата му да тегне проклятие и да не му се ражда син.

Ето каква била работата. Катерина беше досадила на Хенри. Той се беше допитал до Бог и си беше дал сметка, че изобщо не е трябвало да се жени за нея. В главата на Хенри беше пълна каша. Често му беше трудно да направи разлика между своята воля и тази на Бог. Щом веднъж в дебелата му глава се пръкнеше мисълта, че Бог не е доволен от него заради едно или че иска от него да стори нещо друго, нямаше сила на земята, която да го спре. По-късно хиляди клетници разбраха това за своя сметка.

— Затова ли негово високопреосвещенство кардиналът не е бил осведомен по тези въпроси? — поиска да научи Агрипа.

— Да, затова — рязко му отвърна Кемп. — Кралят… той замълча. — Негово величество смята, че трябва да се ожени отново.

— И коя е щастливката? — изтървах се аз.

— Не си ли научи урока, Шалот? Чак такъв глупак ли си? Забрави ли празненството, на което кралят ти подари немското ловджийско куче, което трябваше да ти откъсне топките? Кралят не те награди за решаването на гатанката, а ти отмъсти, задето си се заглеждал по възлюбената му!

Спомних си Ан Болейн. Кемп имаше право. Хенри беше проявил ревност и аз си бях платил за малкия флирт.

— Болейн ли? — изуми се Бенджамин.

— Ан Болейн, да. Кралят си е изгубил ума по нея — отвърна Кемп. — Схванали сте част от играта, мастър Даунби, но далеч не цялата. Разбира се, че кралят искаше да извлече печалба. Разбира се, че щеше да вземе злато от императора, от папата, от французите и дори от самия Сатана! Но не от парите се интересува кралят. Не го е грижа и за нападението над Франция. Хенри иска развод. Карл V е племенник на Катерина и трябва да бъде убеден да застане на страната на краля.

— И, разбира се, в същото трябва да бъде убеден и Негово светейшество римският папа, нали така? — попита Бенджамин.

— Именно. Французите също. От университета в Париж и от френските кардинали ще бъде потърсено становище и кралят иска да е сигурен, че то ще гласи така, както той иска. И така — продължи Кемп, — преди около петнайсет месеца аз замислих план, чрез който кралят щеше да спечели благосклонността на императора, много злато и в същото време щеше да убеди французите и папата в своята кауза, както и да ги накара да си платят. Хенри беше очарован. Смя се толкова много, че от очите му потекоха сълзи. Каза, че до последния си ден с радост ще си спомня, как сме ги направили на глупаци с един-единствен удар.

— И как си е издействал нова съпруга — вметнах аз.

— Разбира се — усмихна се Кемп. — И нямаше да ни струва кой знае колко. Хенри прерови хазната, претопихме чаши, подноси и чинии. Намерихме подходящи аметисти от съкровищницата и ги предоставихме на Баркли, който се закле да мълчи. Дадохме му да зърне истинската държава, връчихме му подробни скици, направени от мен, и той се зае с тайната поръчка на краля. След това осведомих Империята, Франция и Рим, че държавата на Карл Велики се продава. Всички се уловиха на въдицата. Кралят, естествено, предпочете да я даде на император Карл. Теодосий, граф Егремонт, пристигна в Англия. Мислех си, че всичко ще мине по мед и масло…

Той чу конски тропот отвън и замълча.

— Това трябва да е граф Егремонт — заяви Бенджамин. — Агрипа, бихте ли го позабавили малко?

Добрият доктор се съгласи и излезе.

— Естествено, кражбата вбеси краля — продължи Кемп. — Да не говорим пък за мен. Това беше единственото нещо, което не бяхме планирали. Не беше предвидено друг да краде това копие на реликвата и скоро доброто настроение на краля се превърна в гняв.

— И нищо друго не ви е известно, така ли? — попита Бенджамин.

— Каквото знам аз, вече го знаете и вие — заключи Кемп. — Разбира се, съкровището на лорд Харон посмекчи гнева на краля. В известна степен Хенри получи своята печалба — папството му плати заедно с лихвите и, разбира се, французите също дадоха едно малко състояние с идеята, че купуват истинската държава.

— Прекрасно — Бенджамин се изправи и откачи плаща си от гърба на стола. — Сър Томас, предстои ми да сваля маската на един убиец. За да го сторя, се нуждая от вашето съдействие. Каквото и да кажа, ще се съгласявате с думите ми. Разбрахте ли?

Кемп преглътна гордостта си и кимна. Бенджамин отиде до вратата и я отвори. Граф Егремонт, следван от мастър Корнелий, насмалко не го блъсна на влизане в стаята.

— Какво става? — гневно рече той и ме погледна така, сякаш искаше да ми вземе главата.

Кемп стана от стола си и Егремонт зае мястото му, хвърляйки плаща и шапката си към Агрипа. Добрият доктор ги вдигна и без да се церемони на свой ред ги метна на някаква пейка.

— Седнете, милорд — Бенджамин се върна на своя стол. — Сър Томас, вие също. Мастър Корнелий, елате до мен.

— Върнахте ли държавата? — попита Егремонт.

— Опасявам се, че не — отвърна му Бенджамин. — У Боскъм е.

— Кой?

— Боскъм, съдържателят на „Мъждивият фенер“.

— Какво общо има този негодник с реликвата?

— Този негодник — повтори Бенджамин. — Този негодник ли, милорд? Познавате ли го?

Егремонт се размърда на стола.

— Би трябвало да го познавате — продължи Бенджамин. — Истинското му име е Якоб фон Архетел, някогашен член на Нокталиите — Бенджамин се извърна към Корнелий. — Мисля, че е избягал от Империята. Как му казваха? Касапина? Той е извършил убийствата в Малвъл.

Да можехте да видите каква суматоха настана! Какво възмущение изрази онова олицетворение на добродетелта! Как се разпуфтя! Агрипа седеше като някой дяволит съдия. Егремонт понечи да си тръгне, но добрият доктор поклати глава.

— Никъде няма да ходите, сър! Една крачка и ще бъдете задържан! Хората ми са отвън.

Погледът ми срещна този на Корнелий. Не е ли чудно как понякога само за един миг на човек може да му просветне? Тъкмо това се случи с мен при онази размяна на погледи. Първо, Корнелий не беше замесен в никакво престъпление. И второ, оказа се, че мрази Егремонт. Корнелий се изправи, извади меча си и го постави на масата с острието към Егремонт. Извика нещо на немски. Егремонт му отвърна. По лицето му се четеше ярост, но и страх. Крясъците продължиха известно време, после Корнелий бръкна в плаща си и извади оттам малък, пурпурен восъчен печат. Вдигна го, смушка Егремонт с пръст и онзи мрачно седна. Граф Теодосий разбра, че е попаднал в клопка, но дори в този миг не си даваше сметка каква опасност го грози.

— Мастър Даунби — заяви Корнелий, — наредих на граф Егремонт да остане. На него досега не му беше известно, но аз нося личния печат на императора.

— Защо? — попита Агрипа. — Мислех, че той оглавява тази мисия до английския кралски двор.

Корнелий седна.

— Той е тук заради държавата на Карл Велики, но аз съм личен пратеник на императора до неговата многообичана леля, Катерина Арагонска — той се усмихна широко на Кемп.

— Нося й изпълнените с обич поздрави на императора. Впрочем, императорът упълномощи мен, най-скромния измежду неговите служители, да проведа тайни преговори с любимата му леля.

— Какви преговори? — извика Кемп, а после ръката му се стрелна към устните, сякаш съжаляваше за думите си.

— Хайде сега, сър Томас — рече Корнелий. — Подобно на вашия крал и императорът си има своите тайни. Мастър Даунби, ще бъдете ли така любезен да продължите?

Бенджамин посочи с ръка наоколо.

— Малвъл е усамотено и запуснато имение. Когато донесоха държавата тук, се зачудих защо трябва да я държат в най-строга секретност на подобно място.

— Беше добре защитено и охранявано! — извика Егремонт.

— Можехте да помолите краля да я пази, докато не дойде време да отплавате.

— Невъзможно! — сопна се Егремонт. — Държавата принадлежеше на императора и аз отговарях за нея. Мой дълг беше да реша кое е най-доброто място, на което да я пазим, докато корабите на императора пристигнат в пристанището на Темза.

— Добре — усмихна се тънко Бенджамин. — Радвам се, че признавате, че вие сте избрали имението Малвъл. Освен това стражите, които бяха разположени тук, се подчиняваха на вашите заповеди, а водачът на Нокталиите, Йонатан, отговаряше лично пред вас.

Егремонт само се взираше в Бенджамин.

— Ето какво се е случило — продължи Бенджамин. — Вие не сте немец, милорд Егремонт, идвате от Ниските земи. Учили сте в Англия. Преди години фон Архетел е избягал в Англия. Ако се претърсят имперските архиви, не се съмнявам, че ще бъде открита връзка между вас и този фон Архетел. По време на престоя си в Англия вие сте се свързали с този човек, който вече се е наричал Боскъм. Вероятно недолюбвате Империята и императора и не сте могли да устоите, когато са ви пратили тук да приберете държавата. Искали сте я за себе си. Двамата със съучастника ви сте намислили да я откраднете, да я продадете и да натрупате състояние, а вината да бъде хвърлена върху английската корона и нейните служители.

— Имате ли доказателство за твърденията си? — попита Корнелий.

— Имаме, разбира се. Нали така, сър Томас?

Кемп кимна.

— Да се върнем към времето, когато държавата беше преместена тук — продължи Бенджамин. — Спомняте ли си? Наоколо беше пълно с хора, а после залостиха портите. Онова, което не знаехме, граф Егремонт, е, че с вас е бил и личният ви наемен убиец — кръчмарят, когото познаваме като Боскъм. Един Бог знае как е бил предрешен — дали като член на Нокталиите, или като член на вашата свита. Не му било никак трудно да се слее с тълпата, понеже Боскъм е майстор на превъплъщението. После се е скрил в мазето.

Егремонт се подсмихна, но погледът му трепна изненадано.

— Разбира се, Боскъм е трябвало да яде и да пие. Затова се е свързал с Йонатан, който го е приел.

— Не вярвам — прекъсна го Корнелий.

— Слушайте — продължи Бенджамин. — Боскъм също е бил от Ниските земи. Владеел е езика до съвършенство и с лекота е разпръснал всяко съмнение, че може да е английски шпионин. Подозирам дори, че е носел писмо от самия граф Егремонт — Бенджамин махна с ръка. — В него се е казвало, че Боскъм изпълнява тайно поръчение в помощ на Нокталиите и останалите не трябва да научават за присъствието му в къщата.

— Да… — обади се Корнелий. — Ако този Боскъм е говорел свободно езика и е носел писмо от милорд Егремонт, в което да се е намеквало за възможно предателство от страна на англичаните… Да, Йонатан би се подчинил на подобна заповед.

— След това е било много лесно — продължи Бенджамин. — Разбира се, Йонатан е получил тайни нареждания да не споделя това с никого извън къщата, включително с вас, мастър Корнелий. Въпреки това той се е опасявал от възможно предателство и затова е бил разтревожен и умислен — Бенджамин се покашля, за да прочисти гърлото си. — Щом Йонатан приел писмото, всичко си дошло на мястото.

— Ами ако Йонатан не го беше приел? — намеси се Агрипа. — Ако беше възразил и беше разкрил присъствието на Боскъм?

— Тогава Егремонт щеше да измисли някакво обяснение — отвърна Бенджамин. — Боскъм обаче се е оказал в безопасност в мазето. Йонатан му е носел храна. Според бележките, които Осуалд и Имелда са си водели за използваните хранителни продукти, на втория ден количествата са се увеличили едва забележимо. Подозирам, че това е станало по заповед на Йонатан, който е трябвало да храни още едно гърло. Дните минавали и опасенията, които вероятно е таял Йонатан, са се разсеяли. Тогава Боскъм е нанесъл своя удар. Една вечер, преди войниците да се съберат за вечерята си в девет, мнимият кръчмар отишъл в кухнята и сипал сънотворна отвара в бурето с ейл — Бенджамин сви рамене. — Едва ли би предизвикал подозрения в облеклото си на член на Нокталиите с качулка, пък и не се е задържал там дълго. Махнал е корковата запушалка и е сипал от лекарството в бъчвата. Не забравяйте, че Боскъм е кръчмар, убиец и майстор на превъплъщението. Подбрал е внимателно своя миг. Приспивателното подействало и до час всички стражи спели непробудно. Били толкова силно упоени, че Боскъм е можел свободно да се движи из къщата. Ако някой случайно не е бил пил от ейла, професионалният убиец Боскъм е можел лесно да го нападне изненадващо и да се отърве от него.

— Но ние намерихме трупове из цялата къща — заяви Кемп.

— Разбира се — отвърна Бенджамин. — Боскъм е имал на разположение цяла нощ, за да подреди труповете, както иска. Извлякъл е спящите стражи от кухнята, поставил ги е на различни места из къщата и после ги е избил — едни с кама, други с арбалет. Горките войници са били толкова упоени, че дори не са усетили как ги е отнесла смъртта. Затова и не открихме никакви следи от борба, нито дори намек за съпротива. Въпреки това Боскъм е трябвало да внимава — един вик, един трясък и кучетата отвън са щели да вдигнат тревога. Прибрал е писмото на Егремонт от трупа на Йонатан и е разтребил кухнята. Най-старателно е измил халбите, за да премахне миризмата на сънотворната билка. Излял е останалия ейл в нужника, измил е бурето и се е върнал в кухнята.

Егремонт седеше в другия край на масата, свел поглед към пръстите си, и си играеше с пръстените си, като се мъчеше да улови с тях оскъдната светлина.

— После Боскъм взел държавата от ковчежето — продължи Бенджамин. — Заличил всички следи от присъствието си в мазето и се спотаил там до вдигането на тревога. Когато влязохме в къщата, граф Егремонт беше с нас — господарят ми посочи към другия край на масата. — Вие, милорд, бяхте оставили строги указания, че ако се вдигне тревога, вратите на Малвъл не трябва да се отварят без вас. Когато влязохме в къщата, настъпи суматоха, слугите и хората ви обикаляха наоколо. Боскъм, вече предрешен като човек от свитата на Егремонт, се е присъединил към тях. Нали помните как Егремонт разпращаше хората си наляво и надясно? Боскъм просто е излязъл от къщата, взел е кон и е препуснал към града. А за нас, разбира се, остана да нищим загадката как така петнайсет войници са били жестоко убити, а държавата — открадната, без да разполагаме с никаква следа за начина, по който убийците са извършили грозното си дело.

— Само старият Кастор долови нещо — обадих се аз.

— Да, като се замисля, кучето прояви повече находчивост от нас. Подушило е храната, която Боскъм вероятно е носел в мазето. В тясното и затворено пространство песът още е можел да долови миризмата й. Накрая намерихме там нещо друго, което отклони вниманието ни. Докато изравяхме онзи скелет, сме унищожили всички следи от престоя на Боскъм в мазето.

— Така е, нали? — обърна се Кемп към Егремонт. — Май Даунби е прав. И преди, и след убийствата вашите хора все се навъртаха наоколо, без някой да може да ги спре.

— Когато се запознах с Боскъм в „Мъждивият фенер“ — продължи Бенджамин разказа си, — нещо в лицето и походката му ми се стори познато. Бях убеден, че съм го виждал и преди. Сега съм сигурен, че го зърнах, когато влязохме в Малвъл след вдигането на тревогата — той въздъхна. — Но това го знам сега. Тогава на никого и през ум не му е минавало, че той е там. В бъркотията само е трябвало да излезе през вратата и да яхне някой кон.

— А какво ще кажете за златаря? Защо е трябвало да бъде измъчван и убит? — рязко попита Корнелий.

— А! — Бенджамин ме стрелна с поглед.

— Според мен — намесих се аз — Егремонт и Боскъм са искали да се убедят, че са откраднали истинската държава. Това е причината да убият и Хенли, търговеца на реликви. След като оценил реликвата, е трябвало да му затворят устата. Баркли е бил следващият. Искали са да са съвсем сигурни, че това е истинската държава, преди да се обърнат към бъдещия й купувач.

Да се благодарим на Бога, че от знанието на Корнелий убягваше колко много копия съществуват, както и истинската причина за смъртта на Хенли!

— Очевидно е — продължих, — че прочут златар като сър Хюбърт Баркли никога няма да отиде на среща с човек като Боскъм. Не го е поканил сър Томас, нито пък господарят ми. Баркли обаче би приел покана от граф Егремонт. Златарят, който още е бил под клетва за мълчание, се отправил към уреченото място, но вместо граф Егремонт или мастър Корнелий там го чакал Боскъм, или Касапина. Той завързал Баркли, завлякъл го на онова усамотено място и го подложил на жестоки мъчения, за да го накара да проговори. Граф Егремонт, разбира се, бил другаде и се постарал всички да го видят, докато съучастникът му изтезавал и разпитвал Боскъм, за да изкопчи истината.

— Най-накрая убили Баркли — заяви Бенджамин — и продали държавата на водача на разбойниците, лорд Харон. Спомняте ли си как граф Егремонт настоя да се включи в онази битка из каналите? Искал е да се увери, че държавата не е сред съкровищата на лорд Харон. И тя, разбира се, не беше — вече е била продадена на пратениците на папата.

— Значи държавата е в Рим или поне скоро ще бъде? — сприхаво попита Корнелий.

— Съвсем не — усмихна се господарят ми. — С невероятна ловкост и хитрина хората на сър Томас в Дувър подмениха истинската държава с копие. Нали така, сър Томас?

Кемп, самото самодоволство и праведност, тържествено кимна.

— Държавата беше върната в Лондон — високопарно обяви той. — Но мастър Даунби ме помоли да го запазя в тайна.

— Граф Егремонт, вие сте изменник и убиец — каза Бенджамин и се изправи на крака. — Вие сте отговорен за смъртта на шестима английски стрелци и деветима ваши сънародници. Тези мъже са хранели семейства, имали са любими, съпруги и деца. Двамата с Боскъм сте убивали, и то безмилостно, в името на някаква си мръсна печалба.

— Нямате никакви доказателства срещу мен! — изкрещя в отговор Егремонт, привдигайки се от мястото си. — Нямате помен от доказателство!

— Напротив — отвърна му Бенджамин. — Боскъм е в Тауър и в момента умолява краля за милост. Разказа ни всичко, включително подробности за предишния си живот. Каза ни дори къде можем да открием упойващата отвара, която е използвал — в едно тайно чекмедже в стаята му. Хвърли цялата вина върху вас, твърди, че вие сте отговорен… — Бенджамин погледна към Кемп. — Вашите хора го държат изкъсо, нали?

— Той е в Байуърд Тауър — рязко отвърна Кемп. — Доведоха го късно снощи.

— Казва, че вие сте виновен за всичко, граф Теодосий — продължи Бенджамин. — Дори твърди, че вие сте го принудили да извърши всички тези злодеяния.

— Той е злодей и лъжец! — кресна Егремонт. — От самото начало идеята беше негова! — изправи се и пое дълбоко дъх. — Не съм поданик на вашия крал — заяви той.

— И какво ще направите, милорд? — присмя му се Кемп. — Ще препуснете към Темза и ще се качите на кораб за Франция ли?

— Ще отрека всичко.

— Теодосий, граф Егремонт — изправи се Корнелий, протегнал пурпурния печат. — Намирам ви за виновен в измяна срещу Империята. Хората ми ще ви задържат и ще ви отведат обратно при императора, където вие и вашето семейство ще бъдете наказани за вашите престъпления. Ако обаче признаете сега…

Егремонт се изправи и се обърна гърбом към нас, вперил поглед в стената, сякаш не искаше да видим изражението на лицето му.

— Признавам — каза, без да се обръща. — Признавам, мастър Корнелий, за да спася семейството си. Не искам да страдат заради моите грехове — обърна се той и отново зае мястото си. — Роден съм в Ниските земи — започна той предизвикателно — и винаги съм приемал трудно властта на Хабсбургите, както и това, че императорът ме имаше за свой лакей, когото да праща насам-натам. Преди много години, мастър Корнелий, преди вие да се присъедините към Нокталиите, срещнах Якоб фон Архетел — умен и хитър служител. Той открадна някаква реликва и уби собственика й. Съдиха го, обявиха го за виновен, получи смъртна присъда и беше затворен в тъмницата на един малък замък в околностите на Дордрехт, който се извисяваше над морето. Помогнах му да се измъкне. Когато дойдох в Англия, двамата с фон Архетел отново се срещнахме. Понякога прибягвах до услугите му, за да събера сведения за английския кралски двор. Боскъм, както вече се наричаше, проявяваше неимоверен интерес към реликвите. От време на време отваряше дума и за държавата на Карл Велики.

Замълча, сякаш за да намери подходящите думи.

Припомних си предупреждението на Агрипа за интереса, който беше пламнал към тази прочута реликва сред престъпния свят на Лондон. Сега вече знаех защо се е случило така.

— Не можех да повярвам на късмета си — продължи Егремонт, — когато императорът ме изпрати в Лондон да получа държавата от краля. Писах на фон Архетел и той предложи Малвъл като подходящо място за изпълнение на плана ни.

— Благодаря — обади се Бенджамин. — Докато подреждах парченцата от мозайката, все се чудех от къде на къде един благородник от Ниските земи знае толкова много за това имение.

— Замисълът ни беше да откраднем държавата и да я продадем — продължи Егремонт. — Щяхме да си поделим печалбата. Боскъм искаше да промени живота си, а аз бях решил да използвам златото, което спечеля, за да напусна службата при императора.

— Познавахте ли лорд Харон? — попита Бенджамин.

— Не, но Боскъм го познаваше. Каза, че престъпниците ще ни платят добре. Когато нападнахме Харон в подземието му, трябваше да направя всичко по силите си той да не остане жив — той се усмихна мрачно. — Вашето куче обаче свърши тази работа. А вие, мастър Даунби и ти, Шалот, който сигурно си най-големият късметлия под небето, се погрижихте за останалото. Но какво да се прави… — сви рамене той. — „Sic transit gloria mundi“[2]. С Боскъм имаме еднаква вина — кучият син трябва да умре!

— Теодосий, граф Егремонт — приближи се към него мастър Корнелий. — Вие сте пратеник на негово императорско величество. Сър Томас, това имение е предоставено на наше разпореждане, нали?

— Да, така е — потвърди Кемп.

— Значи на теория сме под юрисдикцията на Империята?

— Според общоприетите правила — отвърна Кемп с напрегнат поглед, знаейки какво ще последва — това е територия на Империята, да.

— В такъв случай — посочи Корнелий към Егремонт — вие, граф Теодосий, бяхте обвинен, изложихте признанията си и бяхте обявен за виновен в измяна и отвратителни убийства. Осъден сте на смърт и по силата на поверения ми печат разполагам с императорската власт да изпълня присъдата ви! — Корнелий се изпъна като струна. — И това ще стане незабавно!

Лицето на Егремонт пребледня и той се хвана за облегалката на стола си.

— Нямате никаква власт! — възкликна.

— Имам пълната власт да го сторя, сър.

Бенджамин се опита да го спре, но Корнелий отблъсна ръката му.

— Законът е на моя страна — той се обърна и извика някаква заповед.

Нокталиите, които го придружаваха, се изсипаха в стаята. Той заговори на немски и им показа печата. Нокталиите сграбчиха Егремонт, откъснаха знаците на сана му и свалиха портупея му. Егремонт извика нещо на немски. Корнелий спря и кимна, после изблъскаха Егремонт от стаята. Кемп понечи да възрази, но Корнелий не му обърна внимание.

— Един от хората ми е свещеник — заяви, — така че Егремонт ще може да се изповяда, преди да умре.

После излезе от стаята, последван от Кемп, а най-отзад се влачеше Агрипа. Двамата с Бенджамин само седяхме и се ослушвахме. Всички излязоха навън и Корнелий се разкрещя да донесат един дънер от навеса за дърва зад къщата. Дочухме гласове, бърборене и после вика на Корнелий. Настана тишина, последвана от силен удар. Малко по-късно Корнелий се върна в залата. В едната си ръка държеше окървавения си меч, а в другата — плаща на Егремонт, с който бършеше оръжието си. Върна меча в ножницата му и се взря в нас.

— Империята въздаде правосъдие. Останките на Егремонт ще бъдат изпратени в болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ северно от Тауър. Ако семейството му поиска тялото му, ще се наложи да платят за него — той тръгна към нас, като си сложи качулката на главата и пъхна ръце в широките ръкави на мантията си. — Благодаря ви, мастър Даунби. Императорът също скоро ще изрази своето задоволство от вас.

— Корав човек сте вие, Корнелий — отвърна Бенджамин.

— Аз съм най-смирен слуга на негово императорско величество.

В думите на Корнелий прозвуча шеговита нотка.

— Егремонт не беше изменник — продължи той. — Беше просто крадец. Ако правилно съм разбрал сър Томас, крал Хенри щеше да хвърли вината за случилото се върху вас двамата, а аз и Нокталиите щяхме да се върнем в Германия и да изпаднем в немилост — Корнелий извади ръце от ръкавите на мантията си. — Егремонт заслужаваше да умре, макар смъртта му да бе по-милостива от тази на бедния Баркли — той се усмихна, приведе се и отупа праха от раменете ми. — Сър Томас ми се видя малко объркан — ухили се. — Боскъм всъщност не е в Тауър, нали?

— Не — отвърна Бенджамин. — Мъртъв е. Убих го снощи и скрих трупа му в мазето на „Мъждивият фенер“.

— Ще ида там — рече Корнелий. — Искам да се уверя, че Касапина наистина е мъртъв.

— Ами после? — попитах аз.

Корнелий едва се сдържа да не се разсмее.

— Тази вечер ще взема държавата на императора от сър Томас и утре ще отплавам с първия възможен кораб — стигат ми толкова абсурди. Императорът ще се зарадва да види безценната си реликва.

— Сигурен ли сте, че ще му занесете истинската държава?

(Старият Шалот не можа да се сдържи.)

Корнелий сведе глава, а раменете му се разтресоха от смях.

— Ела, Роджър! Мастър Даунби, моля да ни извините.

Корнелий ме сграбчи за рамото и ме изведе на двора. Нокталиите се щураха наоколо. Хората на Егремонт вече бяха увили кървавия труп в платно. Един слуга отнасяше дръвника, а друг носеше кофи с вода, за да измие локвата кръв, която вече се съсирваше. Кемп, Агрипа и техните хора се бяха събрали при портата.

— Искате да си поговорим насаме ли, мастър Корнелий?

Водачът на Нокталиите ме поведе покрай къщата.

— Напомняш ми за моя брат, Роджър — спря той и ме погледна открито. — Въпреки че ти си по-голям късметлия от него. Двамата с твоя господар разобличихте един изменник. Императорът ще остане доволен — шеговито ме смушка с пръст в гърдите. — Винаги ще бъдете добре дошли в Империята — лицето му стана сериозно. — Освен това искам да те предупредя. Кралят ви е намислил да се разведе с Катерина Арагонска, лелята на моя господар. Както и да се опитва да го подкупи Хенри, императорът никога няма да се съгласи на този развод. Скоро в Рим ще влязат войски на императора. Папата няма да разреши развода. Кардинал Томас Уолси ще понесе гнева на вашия крал и когато това се случи, спомни си немската пословица: „Зададе ли се буря, стой по-далеч от най-високите дървета“ — той стисна ръката ми. — Колкото до реликвите — прошепна Корнелий, — кого всъщност го е грижа, Роджър? — ухили се той. — Давам си сметка, че ти, мастър Бенджамин и сър Томас скрихте от нас много неща около тази история с реликвата. Например истинската причина за убийствата на Хенли и на сър Хюбърт или пък тайната на истинската реликва — той сви рамене. — Но, в крайна сметка, какво ли значение има? Вярата на човек е в сърцето му, а не в джоба.

След тези думи този странен мъж се отдалечи и започна да привиква хората си.

По-късно отново съм се срещал с Нокталиите, но това е друга история. Достатъчно е да кажа, че те откриха тялото на Боскъм и същия ден трупът му беше провесен на Тайбърн, за да го видят всички. Не след дълго пратениците на императора напуснаха Англия. Двамата с Бенджамин се настанихме в друга странноприемница, докато Големия звяр не благоволи да ни повика. Хенри беше в чудесно настроение. Наричаше ни „прескъпи ми Бенджамин“ и „многообични ми Роджър“. Награби ме и ме разцелува. Разбирах защо — според него всичко беше протекло по план и сега той беше по-богат. Беше сложил ръка на състоянието на Баркли, понеже златарят беше ерген; беше прибрал съкровището на лорд Харон в хазната си и, разбира се, беше си присвоил „Мъждивият фенер“ — още един доходоносен източник. Великият кучи син много се радваше на изменниците, понеже можеше да се обогати, конфискувайки всичките им притежания. Ние с Бенджамин получихме кесии, натъпкани със злато, и уверения в приятелството на краля.

— И не се притеснявай, Роджър — ревна краля на едно празненство, заглушавайки шума в залата. — Морското ти пътешествие с „Пепъркорн“ се отменя. Върнете се у дома, мои верни хрътки! — драматично извиси глас той. — Приберете се и се насладете на заслужена почивка!

До него Том Уолси не изглеждаше толкова щастлив. Насили се да се усмихне, но виждах, че е разтревожен, и аз си спомних предупреждението на Корнелий.

Преди да напуснем Лондон, Уолси ме извика в покоите си. Това вече не беше онзи надменен Том — великият кардинал. Не носеше пурпурната си мантия, а черен панталон и отворена на врата риза. Седеше на хлад до прозореца. Приличаше по-скоро на преуспяващ търговец, отколкото на глава на Църквата.

— Влез, скъпи ми Роджър — махна ми с ръка той, за да се настаня на покрития с възглавници диван до него, и ми предложи купа с череши. — Зрели и сочни са — обясни. — Прочистват устата и действат благотворно на храносмилането — той зарея поглед през полуотворения прозорец и вдъхна аромата на розовата градина. — Нали знаеш, Роджър — започна той, — как в съдбата на всеки човек идва миг, в който настъпва рязък обрат, както вятърът подема кораб в морето и изведнъж сменя посоката му.

Кардиналът се наведе към мен и ме потупа по ръката.

— Тъкмо това се случва с мен, Роджър. Кралят иска да се разведе и когато не получи разрешение от папата, ще хвърли вината върху мен.

Кардиналът взе обратно купата с череши и започна да ги пъха в устата си.

— Странно нещо е животът, нали? — промърмори той, докато дъвчеше бавно. — Спомняш ли си когато дойде за пръв път в кралския двор, Роджър, и аз те пратих в Шотландия във връзка с онази история с Бялата роза? Всички в двора ти се смееха, но сега кралят ти има доверие и те харесва. Ан Болейн ти вярва и те харесва. Катерина Арагонска ти вярва и те харесва. Кардинал де Медичи ти вярва и те харесва. Бенджамин Даунби ти вярва и те харесва. Том Уолси ти вярва и те харесва — той се засмя.

— Не мислиш ли, че е забавно? Шалот, негодникът, се радва на доверието на силните на деня.

— Съдбата е променлива, ваше високопреосвещенство — промърморих.

— О, не съм те повикал тук, за да те моля за помощ — Уолси остави купата и затвори прозореца. — Първо, благодаря ти за свършената работа около реликвата. Двамата с Бенджамин се справихте добре. Второ, Роджър, приятелю, знай, че когато падна, ще падна като Луцифер и никога повече няма да се въздигна. Затова грижи се за Бенджамин. Пази му гърба.

Той протегна ръка, което беше знак, че срещата е приключила. Коленичих и целунах пръстена му. Вече бях почти на вратата, когато кардиналът ме повика обратно.

— Роджър, ами онази работа с братята Попълтън? Бенджамин ми разказа за това — той повдигна едната си вежда. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Известно време мълчах. Погледът ми попадна върху един стенопис на отсрещната стена на стаята, който изобразяваше делфин, изскочил от синьо море.

— Всъщност да, ваше високопреосвещенство — затворих вратата и се върнах.

В края на седмицата вече се бяхме прибрали в имението си. Отнесох цветя на гроба на Луси и платих на един местен каменоделец да й направи надгробна плоча. Дадох на викария Догъръл пет лири стерлинги, за да отслужи няколко литургии за спасението на душата й. На втората неделя от завръщането ни се разходих до кръчмата „Белият елен“ и седнах в един ъгъл, наблюдавайки омразните братя Попълтън, обградени от своите поддръжници. Появих се тъкмо навреме. Скоро след пристигането ми в кръчмата влязоха пратениците на кардинала, които бяха прекарали нощта в имението. Те привличаха погледа с преметнатите през раменете им плащове и мечовете, които се удряха о бедрата им. Водачът им, един от ненагледните хубавци на Агрипа, застана в средата на кръчмата и плесна с ръце.

— Едмънд и Робърт Попълтън! — изрецитира той.

Двамата ми врагове пристъпиха напред и „милото“ момче им връчи по едно писмо.

— Това са заповеди от кардинала — заяви той. — Кралят реши да ви окаже огромна чест. Изпраща кораба си „Пепъркорн“ на експедиция покрай западното крайбрежие на Африка. Екипажът се нуждае от двама благородни мъже. Изборът падна върху вас и за да покажете своята вярност към краля, трябва да приемете.

О, безценен миг! О, сладко отмъщение! О, скъпият Том и ненагледните му момчета! Братята Попълтън не можеха да възразят. Заминаха преди края на седмицата. „Пепъркорн“ отплава в края на септември и, с дълбока печал в сърцето съобщавам, че се изгуби навеки. Луси почива в гроба си отмъстена. Смелият дух на Кастор се скита из райските полета. Всичките ми кучета след него бяха от същата порода. Ако идете в църквата в Бърфъм, ще забележите на стената гравюра. От едната страна ще видите доста успешно подобие на Луси Уидърспун, а от другата — огромната рошава глава на храбрия Кастор. О, очите ми се насълзяват и сърцето ми ридае — и двамата отдавна се стопиха в мрака. Само старият Шалот още е тук и гледа как слънцето залязва зад дърветата. Излезе хладен вятър. Капеланът ми се измори, а на мен ми трябва още кларет, за да посрещна смело ужасите на нощта.

Бележки

[1] Шекспир, Уилям. „Венецианският търговец“, III д., II сц., прев. В. Петров, изд. „Народна култура“, 1971 г. — Бел.прев.

[2] Тъй преминава земната слава (лат.). — Бел.прев.