Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (11) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава девета

Късно следобед се върнахме в „Мъждивият фенер“. Аз се разкъсвах между яростта и страха.

— Винаги клетника Шалот — изръмжах, докато се настанявахме в кръчмата.

Дойде Боскъм. Този път се беше предрешил като монах, дори на лицето си беше докарал престорено набожно изражение и шегичката му малко повдигна настроението ми. Бенджамин се представи и благодари на Боскъм за любезността, която беше проявил към мен по време на скорошните ми премеждия. Съдържателят скри ръце в расото си, усмихна се благо, направи кръстен знак във въздуха и се отдалечи. Бенджамин го съпроводи с поглед, пълен с любопитство.

— Господарю? — обадих се аз.

Бенджамин вдигна чашата си и хвърли остатъците от пилето си на пода, за да ги изяде Кастор.

— Сигурен съм, че съм го виждал и преди — заяви Бенджамин и остави чашата си на масата. — Сигурен съм — повтори той.

— Може би първия път, когато дойдохме тук? — сопнах се аз. — Може тогава да сте го зърнали. Но да оставим това — какво ще правя с лорд Харон?

— Сър Томас Кемп беше пределно ясен — отвърна ми Бенджамин. — Възможно е лорд Харон да има пръст в събитията в имението Малвъл — той се приведе и стисна китката ми. — Роджър, друг избор нямаме. По-добре така, отколкото да ни привикат да коленичим пред краля и да го слушаме как беснее или още по-зле — да ни замеря с каквото свари! — погледът на Бенджамин се стрелна към Боскъм, който стоеше зад бъчвите с ейл. — Ако се провалим в тази задача — добави той, — със сигурност ни чакат няколко месеца в Тауър, последвани от плаване до африканското крайбрежие.

Бенджамин заобиколи масата, седна до мен и се облегна на стената.

— Нека обобщим какво знаем, Роджър. Първо — започна да изброява той, — имаме държавата на Карл Велики. Кралят явно е решен да не допусне тя да излезе извън пределите на кралството му. За тази цел той поръчва на кралския златар да изработи копие. Второ, истинската държава носи таен белег. Когато аметистът на върха й се погледне срещу пламък от свещ, в скъпоценния камък се вижда разпнатият Христос. Тази тайна е известна на краля и на сър Томас Кемп. Търговецът на реликви Хенли също я е знаел, но не и крадецът. Затова Хенли е бил убит, а Баркли — отвлечен и замъкнат в пущинаците, за да бъде измъчван и разпитван за копието, преди да бъде убит по този отвратителен начин.

— Трето — вметнах аз, — изработеното от Баркли копие очевидно е заблудило както граф Теодосий, така и Корнелий. Иначе те в никакъв случай не биха го приели — отпих глътка ейл. — Това ни отвежда до други любопитни възможности. Дали държавата, която Кемп ни показа, всъщност не е била истинската? Или пък Баркли е направил две копия?

— И? — попита Бенджамин.

— Къде е копието сега? — попитах аз на свой ред.

— Не мога да ти отговоря — отвърна Бенджамин. — Прескъпият ми чичо обаче ми довери, че Хенри води преговори с императора да му помогне срещу Франция от миналата година насам. За това време Баркли е можел да изработи две или повече копия — той въздъхна. — Това обаче ще си остане загадка, нали? А сега ми кажи какво друго се върти в умната ти глава, Роджър?

— Четвърто — продължих аз, — знаем, че петнайсет мъже бяха избити в имението Малвъл, но не и кой и по какъв начин е извършил убийствата. Нищо не ни подсказва как убиецът е успял да се промъкне в къщата и да избие толкова много здрави мъже, а след това да се измъкне неусетно. Пето, сър Томас Кемп попада под известно подозрение. Считаме, че поне един от неговите стрелци е изпращал съобщения от господарската къща.

— Нямаме обаче доказателства — намеси се Бенджамин, — че тъкмо Кемп е получавал съобщенията.

— И накрая — заключих аз, — възможно е лорд Харон да е замесен в злодеянието. Няма съмнение, че той е отговорен за смъртта на лейди Изабела Малвъл, така че може би му е известен някакъв таен вход към къщата.

— Има и още един участник — додаде Бенджамин. — Мъжът, когото Корнелий нарече Шлахтер — някогашен член на Нокталиите, който може би работи за себе си…

— Или пък за лорд Харон? — предположих аз.

Огледах кръчмата. Денят преваляше — търговци, калфи, носачи, няколко уличници, двама скитащи музиканти и един просяк с пълна с пенита шепа шумно поръчваха вино и храна и гръмко се смееха на монашеското превъплъщение на Боскъм. Един от носачите, пиян дръвник, улови погледа ми и се заолюлява заплашително към мен. Кастор надигна глава и изръмжа, а онзи подви опашка и се омете.

— Чудя се дали Цербер или някой друг от хората на лорд Харон е тук.

Бенджамин се намръщи.

— Боскъм! — извиках аз с протегната ръка, в която държах сребърна монета.

Кръчмарят забърза към нас, разблъсквайки останалите посетители.

— Мастър Роджър?

— Ако искам да говоря с лорд Харон — прошепнах му, — как мога да се добера до него?

Боскъм прибра сребърната монета и преди да успея да го спра, плесна с ръце.

— Чуйте всички! — изрева той, преструвайки се на глашатай. — Да се знае, че мастър Шалот, мой гост и скъп приятел, иска да си поговори с лорд Харон! — Боскъм сложи ръка на гърдите си и се поклони. — Ама разбира се — добави той, — времето и мястото на срещата ви ще избере лорд Харон.

Останалите посетители до един бяха вперили поглед в него и в кръчмата се възцари мъртвешка тишина. Боскъм отново плесна с ръце и се засмя.

— Слугите ми ще се погрижат за теб — погледът му се плъзна към мен. — Една безплатна чаша ейл за скъпия ни приятел мастър Шалот!

Кръчмарят седна на един стол.

— Беше ли необходима цялата тази врява? — попитах.

— Няма друг начин, синко — угоднически ми отвърна Боскъм. — Всичко друго би събудило подозренията на лорд Харон и с теб, синко, ще бъде свършено — ханджията се приведе над масата. — Защо, Роджър? — прошепна той. — За какво ти е дотрябвал лорд Харон? Нали си бил в имението Малвъл? Носят се ужасни слухове за някакво клане там. Да не би лорд Харон…

— Слуховете са верни — сопна му се Бенджамин. — Дали тук не се навърта някой от хората на лорд Харон?

— Не берете грижа — отвърна Боскъм. — До час ще е научил всичко.

— Откъде си? — ни в клин, ни в ръкав го запита Бенджамин. — Изговорът ти е особен.

— От Югозападна Англия съм — радушно отвърна Боскъм и избърса ръцете си в расото. — Баща ми държеше кръчма там, но по оня край няма много клиенти. С жена ми я продадохме и се преместихме в Лондон. Тя сега почива в мир в гробището на църквата „Сейнт Ботолф“ — усмивката му стана още по-широка. — А щом тя е намерила покой, спокоен съм и аз.

Кръчмарят тъкмо се накани да бутне стола си назад, когато се сети за още нещо.

— А, мастър Роджър, когато лорд Харон те отведе и взе вещите ти, намерих една торба под леглото ти — той се изправи и се забърза нанякъде, а после се върна с торбата и я пъхна в ръцете ми.

Надникнах вътре. Не съдържаше кой знае какво — чашата, която задигнах от къщата на Попълтън, и няколко от импровизираните ми реликви. Благодарната ми усмивка угасна, когато си дадох сметка, че щом всичко това свърши, ще ми се наложи да се върна в Ипсуич и да се изправя лице в лице със злите братя, независимо че кралят ме беше помилвал. Подобни мисли могат да накарат всеки човек да посегне към чашката, а аз обърнах толкова много, че прекарах нощта на пода в кръчмата заедно с Кастор. На следващия ден ме мъчеше махмурлук и бях доволен, че лорд Харон не нанесе удара си. Умът ми беше така притъпен от пиенето, че не бих могъл да свърша никаква работа.

Сър Томас Кемп беше казал, че аз ще съм стръвта, затова, естествено, започнах да се тревожа какво ли ще ме сполети, ако онзи самозван лорд на подземния свят отново ме вземе за свой затворник. Изтормозих Бенджамин с въпроси, но той не ми помогна много.

— Не се тревожи — повтаряше ми отнесено. — Прескъпият ми чичо ще се погрижи за нас.

Въобще не му вярвах. На втората сутрин, която прекарах в седене в кръчмата или в скитане из плетеницата от улички наоколо, се натъквах на разни мъже, които не бях виждал дотогава — търговци и калфи, а също и просяци, които изглеждаха твърде охранени. В „Мъждивият фенер“ се отбиваха непознати. Трима или четирима мними търговци наеха стаи из околните къщи, а дъртата вещица, която даваше квартири срещу кръчмата, се похвали, че всичките й стаи, даже мръсното й мазе, били наети.

Боскъм стана подозрителен и след като ми поднесе закуската — сочен пай с хрупкава златиста коричка, реши да се присъедини към мен.

— Какво става, Роджър? Знам, че господарят ти е племенник на кардинала — по лицето му премина тревога. — Да не би тази покана към лорд Харон да е клопка?

Изгледах го намръщено.

— Не забравяй, че ти помогнах!

— Ако е клопка — отвърнах загадъчно, — стой настрана. Ако пък не е, няма от какво да се страхуваш.

Погледнах към пресния и вкусен пай, а после към Кастор, който се взираше в него с копнеж, изплезил език и проточил лиги. Срязах пая на две. Кастор изръмжа от удоволствие, а Боскъм, който разбра, че няма да изкопчи нищо повече от мен, сви рамене и се върна на мястото си при бъчвите с ейл.

Влезе Бенджамин. Нямаше го цяла нощ и аз се запитах дали не е ходил до другия край на града, за да провери не се ли е върнала прелестната Миранда. Беше небръснат, без настроение и със зачервени очи. Поръча си нещо за ядене и седна насреща ми.

— Французите са отплавали — озъби се той.

— Моля?

— Французите — Бенджамин замълча, когато Боскъм се приближи, за да ни донесе поръчката. — Не помниш ли, Агрипа ни каза, че французите са в града? Те също искаха държавата на Карл Велики. Пратениците бяха наели просторна къща в Уестчийп. Вчера следобед отидох там — той сви рамене, — за да видя какво мога да науча. По всичко личеше, че предишната нощ там е имало угощение. Явно са празнували нещо, но никой от нашите познати не е присъствал. А тази сутрин, точно преди разсъмване, в задната част на къщата спрели каруци, които били натоварени с багажа на пратениците. Подкупих един от носачите, който ми каза, че господата си заминават и са се запътили към Ийст Уотъргейт, където ги чакал военен кораб.

— И откъде това любопитство към французите? — недоумявах.

— Който и да е откраднал реликвата… — започна Бенджамин, а после остави парчето пай, което ядеше, и впери поглед в него.

— Господарю, какво има? — подканих го аз.

— Нищо — поклати глава той. — Връхлетя ме някакъв спомен, но не мога да го свържа с нищо.

— Говорехте за крадеца и за реликвата.

— А, да. Който и да е откраднал реликвата — продължи Бенджамин, — трябва да го е сторил за лична облага. Би се опитал да я продаде…

— На французите ли? — изненадах се.

— Да предположим — заяви Бенджамин, — че крадецът я е продал на французите. Може би затова те са празнували и после са напуснали Лондон. Вече са били взели онова, за което са дошли.

— Кемп би трябвало да може да ни съдейства по този въпрос — отвърнах. — Нали уж държеше французите под око.

— Сър Томас има да обяснява много неща, но…

— Мастър Даунби! Мастър Даунби!

Вдигнахме очи и на самия праг на кръчмата видяхме да стои покрит с прахоляк от пътя мъж, който стискаше шапката си в ръка. Той се приближи. Бенджамин извика от радост и се изправи, приканвайки мъжа да седне при нас. Разпознах Лакстън, един от работниците в имението ни, който се грижеше за конете и конюшните.

— Яздих цяла нощ — обясни Лакстън, свали плаща си и се намръщи при вида на мръсотията по жакета си. — Позволете ми, господарю…

Лакстън започна да разхлабва ботушите си. Помогнах му и той въздъхна с облекчение. Бенджамин поръча храна и месо и Боскъм донесе поръчката, изгарящ от любопитство.

— Как научи къде сме отседнали? — попита Бенджамин.

Лакстън ме посочи.

— Той беше писал на Луси. Намерихме писмото у нея.

Лицето му посърна, а моето сърце замря.

— Мъртва ли е? — попитах.

Лакстън кимна.

— Съжалявам, господарю. Намериха я на пътя извън селото. Била е нападната и жестоко ударена по главата.

— Какво е правила там? — изумих се.

— Според нас е идвала към имението — отвърна Лакстън. — Беше с наметало и със стари обувки на краката. С нея имаше малка торба с нещата й — няколко молитвени броеници, вашето писмо и, мисля, къдрица от косата ви.

Горещи сълзи опариха очите ми.

— Кой я е нападнал? И защо? — прошепнах. — Защо Луси? Тя беше толкова добра душа.

— Когато я открили, още била жива — продължи Лакстън. — Един от конярите от „Белият елен“ се разхождал из полето със своята любима, когато дочул стенанията й. Луси се била изтърколила в крайпътния ров. Измъкнали я и първоначално я помислили за мъртва, но тогава тя отворила очи. Оставила е съобщение за вас — той притвори очи и съсредоточено повтори думите й. — „Кажете на Роджър… Кажете на Роджър, че чашата…“

Лакстън отвори очи.

— Повторила това няколко пъти. Конярят изтичал за помощ, но когато пристигнахме, Луси вече беше мъртва — той направи пауза. — Какво е имала предвид с тази чаша, мастър?

— „Чашата ми е препълнена“ — избърсах аз сълзите от очите си. — Това е цитат от Библията. Винаги казваше така, когато бяхме заедно — че чашата на щастието й е препълнена. По някаква странна причина тези думи й се струваха много забавни.

— Някой знае ли защо е била нападната? — намеси се Бенджамин.

— Не. Откакто мастър Роджър напусна имението, тя работеше само в „Белият елен“. Нямаше врагове, макар да избягваше какъвто и да било досег с братята Попълтън. Знам, че заради вас, мастър Роджър, никак не се разбираше с тях и отказа да работи в къщата им. След смъртта й енориашите се събраха в кръчмата — заключи Лакстън — и решихме аз да дойда в Лондон и да ви съобщя новината. Пристигнах преди изгрев — поклати глава той. — От години не съм бил в Лондон. Радвам се, че ви открих.

Като видя колко съм разстроен, Бенджамин отведе Лакстън настрани. Известно време просто си седях и плачех. После станах, излязох от кръчмата и разблъсках зарзаватчиите и търговците, който се бяха струпали на уличката.

Знаете си го стария Шалот. Не съм човек, който ще се отдаде на молитви. Предпочитам просто да се надявам, че Бог бди над мен и че — ако е в добро настроение — ще ми се усмихне. Смея се и се шегувам — няма по-добър начин да се прикрият сълзите. Луси обаче беше нежна девойка, изпълнена с живот, умна, обичлива и мила. И капка зло нямаше в красивото й тяло. Беше добра по рождение, а сега някакъв кучи син я беше убил. Тръгнах по тясната улица към църквицата на братята от Ордена на Кръста^[1] — малка и усойна постройка, която подхождаше на настроението ми. Коленичих пред статуята на Девата с младенеца и се опитах да се помоля за душата на Луси. Ето я и обичайната ми молитва: „Към Теб се обръща Роджър Шалот — грешник, че и глупак отгоре на това.“ Едва я бях преполовил, когато дочух шум от стъпки, и докато обмислях бягството си, върху главата ми се стовари тояга. Усетих, че ми надяват чувал, и после съзнанието ми потъна в мрак. Повярвайте ми, когато се събудих, промяната беше огромна! На мястото на Девата с младенеца видях грозното лице на лорд Харон, който не ме приветства с добре дошъл в дома му, ами ме срита в слабините и ме попита какви съм ги вършел в църквата.

— Молех се — простенах.

Огледах се наоколо и, повярвайте ми, подхванах още по-усърдно молитвите си. Бяха ме върнали във владенията на лорд Харон, които изобилстваха от разкошни вещи в остро несъответствие със заобикалящата ги мръсотия и зловещия фон на плискащата се вода. На светлината от свещите се размърдаха сенки — Цербер и всички останали хубостници от свитата на лорд Харон с разкривени и злобно ухилени лица, натруфени в парцали и въоръжени до зъби. Сторих онова, което винаги правя при подобни обстоятелства — коленичих и сключих ръце за молба, надявайки се стомахът ми да не ме предаде.

(Често казано, в такива ситуации не мога да спра да треперя. Веднъж, когато Големия звяр ме беше пратил на дръвника, палачът ми каза да не мърдам.

— А ти какво очакваш? — разпищях се насреща му. — Да се разтанцувам ли?

В следващия момент се понесох във весел танц и на палача му се наложи да ме гони около ешафода. Благодаря на Бога за това, защото Хенри пак си правеше гадна шега с мен и проводеният с документа за помилването ми пратеник се забави, понеже паднал от коня!)

Онзи ден обаче не танцувах, а само гледах умолително към лорд Харон.

— Искал си да ме видиш, а?

Кралят на престъпниците, този луд, мустакат пияница с пурпурно лице приклекна до мен.

— Е, умнико? — смушка ме в рамото той. — Нали си искал да се срещнеш с лорд Харон?

— Знам откъде са тези гоблени — изтърсих аз, сочейки зад него. — От къщата на лейди Малвъл. Промъкнал си се вътре, задигнал си всичките й ценности, прерязал си й гърлото и си я заровил в мазето, нали?

(Запомнете едно, млади приятели, спипа ли ви врагът, не си и помисляйте да онемявате. За Бога, говорете и то бързо! Колкото по-дълго дрънкате, толкова по-голяма е надеждата, а където има надежда, там има и живот!)

— Ти си схватливо момче — тупна ме по главата Харон. — Да не би сега да поискаш да ги отнесеш със себе си, а?

— Не! Не! — заломотих. — Но държавата на Карл Велики, реликвата, която си откраднал…

— Откраднал ли?

Харон отметна глава и се разсмя. Останалите от шайката му избухнаха в зловещ кикот.

Аз си спомних за копието, което още беше у Кемп, и заекнах:

— Аз… аз… мога да ти намеря истинската държава на Карл Велики.

Харон отново се разсмя, докато по лицето му не потекоха сълзи. После размаха пръст към мен.

— Все още няма да те убиваме — въздъхна той. — Боже, не съм се смял така, откакто лейди Изабела ме умоляваше да я пощадя — лорд Харон огледа подчинените си и се приближи. — Чакай сега да видя дали съм те разбрал, Шалот. От една страна, според теб аз съм откраднал реликвата, а пък аз не съм. От друга — той почеса с пръст синкавото си, покрито с белези от шарка лице, — казваш, че можеш да ми намериш истинската държава, което ще рече, че ти си я откраднал! А знаеш какво ги чака крадците — прошепна ми, — увисват на бесилото.

— Не, не ме разбра!

— Не, не ме разбра! — отвърна в хор цялата дяволска шайка.

Горкият аз, бях попаднал в истински кошмар! Над мен се бе свело грозното, петнисто лице на Харон, а шайката му главорези повтаряше думите ми в хор като в някоя пиеса на Марлоу. А какво правеше клетият стар Шалот? Молех се някой от хората на Кемп да ме е видял. Къде обаче се намирах? Как щяха да ме спасят? Заплаках. (Още едно от правилата на Шалот — ако дрънканиците не вървят, циврете. Хленченето печели време.) Харон изви главата ми назад.

— Не ти ли е минавало през ум — изсъска, — че знам каквото ми трябва за държавата на Карл Велики? Наистина ли си мислиш, че бих нападнал имение, пълно с въоръжени мъже? За такъв глупак ли ме смяташ, че да не забележа колко непознати плъзнаха по уличките около кръчмата? Ти си стръвта, нали, Шалот? Примамката, с която да хванат стария Харон, така ли е? Колко глупаво от твоя страна!

Кралят на разбойниците говореше като учител, който поучава някой от по-несхватливите си ученици.

— Държавата на Карл Велики не ми трябва — прошепна той. — Взех я и я продадох — Харон прочете изненадата в очите ми. — А за теб, Роджър, имам специален подарък. Помниш ли плъховете?

Изстенах ужасен.

Харон ме заудря по главата, а останалите се присъединиха, обсипвайки ме с ритници и юмруци. После ме завлякоха покрай канала до друг проход, преграден с желязна решетка. Хвърлиха ме вътре през отворената малка врата. Седнах и се зачудих как, за Бога, ще успея да се измъкна оттам. Коленичих и започнах да се моля. Заклех се да стана монах, но после осъзнах, че говоря лъжи, затова просто пропълзях в един ъгъл и заслушах, как Харон и хората му гуляят недалеч от мен. Не знаех дали е ден или нощ, но след няколко часа шайката главорези се върна с факли. Завлякоха ме обратно в подземието на лорд Харон. Масата беше отрупана с храна и чаши вино, а по пода се валяха парчета месо. Един от разбойниците, убит при пиянска свада, лежеше върху масата с прерязано от ухо до ухо гърло. Самата истина ви говоря! Бяха го оставили подпрян там, с изцъклени очи и зейнала уста. Проснаха ме на пода и вързаха с въжета китките и глезените ми. Харон, който беше много по-лош в пияно състояние, дойде и коленичи до мен.

— Ще умреш, Роджър, по начин, какъвто не можеш да си представиш. Цербер, покажи му нашия приятел.

Кучешката муцуна коленичи от другата ми страна. В ръцете си държеше клетка, а в клетката беше затворен най-грамадният и свиреп плъх, който бях виждал. Противната твар беше поне три стъпки дълга от носа до върха на опашката. Жълтите му зъби стърчаха, коремът му беше хлътнал и ребрата му се брояха. Блъскаше се в стените на клетката, а очите му, пълни с адски огън, ме гледаха кръвнишки. Загубих съзнание.

Свестиха ме с кофа мръсна вода.

— Ето какво ще направим — заговори Харон с глас на благ свещеник, повдигна жакета ми и ме потупа по ребрата. — Тук ще закрепим една тръба, плъхът ще се промъкне в нея, а от другата й страна ще запалим огън. Плъхът е озверял от глад и единственият му път за спасение, скъпи Роджър, ще минава през теб. Какво ще кажеш?

Запищях и закрещях. Умолявах за милост, но никой не ме чуваше. Прикрепиха тръбата и пуснаха плъха вътре. Чувах го, как шумоли из нея, усетих острите му нокти и зъби да дращят по лепкавата ми от пот кожа. Нададох вик и захлипах за милост. Копелетата бяха толкова пияни, че не можеха да запалят огъня в другия край на тръбата. Докато се суетяха с огнивото, чух шум, който прозвуча като ангелска песен за ушите ми. Гръмък лай. Кастор беше дошъл! Настъпи бъркотия, главорезите се втурнаха към оръжията си и тогава Кастор влетя в подземието като истински цербер. Умно животно беше Кастор, с благородно сърце и спаси живота на Шалот! Метна един поглед към Харон и му се нахвърли. Подземието се превърна в хаос от тела. Чух изстрели от аркебуз и звън на стомана. Изритаха тръбата далеч от мен, плъхът избяга. Бенджамин приклекна до мен с окървавен меч в ръка и сряза въжетата. Скочих на крака. Стрелци, стражи, хората на Кемп, свитата на Егремонт и Нокталиите бяха вплетени в свирепа схватка на живот и смърт с престъпниците. Харон пищеше, заприличал целият на една кървава рана. Намушка Кастор с камата си, но кучето не го пусна. Втурнах се към тях, но се препънах в някакъв труп. Чух плисък и видях, как господарят на подземния свят и чудесното ми куче изчезнаха под водите на канала.

Хукнах натам, но течението беше много силно. Не видях и следа от тях и тъкмо се обърнах да се защитавам, когато един разбойник, от чиято уста струеше кръв, залитна към мен. Бенджамин го пресрещна, прерязвайки гърлото му с меча си, и онзи се изтърколи във водата. И друг път съм участвал в кървави схватки и съм бил свидетел на страховити сражения. Виждал съм Марс да сее ужас, за щастие, отдалече, но онази битка в лондонските канали е една от най-паметните за мен. Беше безкраен кошмар. Хората на Харон не си правеха илюзии. Това не беше някаква рицарска битка, в която можеха да се вземат пленници и да се освобождават срещу откуп. Това бяха престъпници, най-долната измет на града, която живееше за сметка на богатите и хранеше дълбока омраза към всяка власт. Не търсеха пощада и нямаха милост към никого. Аз се свих в един ъгъл и наблюдавах битката оттам. Бенджамин въртеше меча с лекота. Беше застанал с гръб към стената и се отбраняваше срещу нападателите. Корнелий застана до него — слаб и мълчалив, опасен мъж с широкия си меч и тънкия италиански стилет. Беше роден убиец. Граф Егремонт и Кемп бяха близо до мен. Кемп крещеше заповеди, мъчейки се да попречи на разбойниците да избягат в мрака. Егремонт пък, на чието лице беше изписано, че кръвопролитията му допадат и обича да убива, беше в стихията си.

Най-после битката утихна. Повечето от хората на Харон бяха мъртви, но Цербер и поне още двадесетина бяха живи или полуживи. Вързаха им ръцете и войниците и стрелците ги повлякоха навън. Егремонт, Корнелий, Бенджамин и аз влязохме в подземието на Харон. Граф Егремонт грабна трупа от масата, завлече го до канала и го метна вътре без никакви обяснения. После разчисти масата с меча си и седна, усмихвайки се като човек, който си е свършил добре работата.

— Хората ви събират ли вече съкровищата?

— Имаме чиновници — отвърна Кемп, попивайки потта от челото си. — Всичко, което открием, ще бъде събрано и запечатано.

Бенджамин се изправи и въпреки възраженията на Кемп излезе. Последвах го. Подземията бяха изпълнени с войници и служители на Хазната. Англичаните са добри администратори, а онези от хазната на Хенри бяха най-добрите. Години по-късно ги наблюдавах как нахълтваха в манастири като „Чартърхаус“ или великото абатство „Бери Сейнт Едмъндс“ и само за ден успяваха да приберат и да запечатат всичко, което можеше да се помести. Сега пълзяха като мравки в съкровищницата на лорд Харон и подушваха златото като мишка сиренце. Бенджамин ги наблюдаваше, без да обръща внимание на Кемп, който го увещаваше да се върне. Тръгна между чиновниците и ги заразпитва дали са видели държавата, или някаква друга ценна реликва. Те само поклащаха глава в знак на отрицание. Аз се приближих до бързотечащия канал — една от подземните лондонски реки, и вперих поглед в тъмните води. Донякъде се надявах да видя онова глупаво куче с развети уши и изплезен език, но него го нямаше.

Бенджамин се приближи иззад мен и сложи ръка на рамото ми.

— Мъртъв е, Роджър. Харон му нанесе няколко удара.

— Верен приятел беше, господарю — отвърнах.

Този път плачех наистина — без глас, а сълзите се стичаха по лицето ми.

— Глупаво куче беше. Страшно, но вярно и с меко като памук сърце.

Бенджамин ме прегърна.

— Тогава, Роджър, вие двамата много сте си приличали — отдръпна се той. — Кастор спаси живота ти. Когато не се върна в кръчмата, излязох на улицата и едно просяче ми каза, че те е видяло да влизаш в църквата на Ордена на кръста, но не и да излизаш. Никой от хората на Кемп не беше забелязал нещо подозрително, затова заведох Кастор в църквата. Той веднага улови следата ти.

— Но мен са ме донесли — отвърнах.

Погледнах към ботушите си и видях, че върховете им са съвсем издрани.

— Влекли са те, но не дълго — отвърна Бенджамин. — Кастор беше ловджийско куче. Под един надгробен камък в гробището зад църквата има вход към каналите. Кемп събра хората си. Егремонт и Корнелий бяха там, когато пристигна пратеникът, и настояха да дойдат и те.

— Тук няма да намерите държавата — казах аз и избърсах сълзите си. — Лорд Харон, нека Бог го съди справедливо, каза, че вече я е продал, но на кого — не знам.

— Сигурен ли си?

— Колкото съм сигурен и че стоя пред вас.

— Такъв като Харон — умисли се Бенджамин — би настоявал да му се плати в злато или в сребро. Почакай тук, Роджър.

Той се отдалечи и заприказва с чиновниците, отваряйки ковчежетата и сандъците. Аз стоях и се взирах във водата, безразличен към бъркотията и хаоса наоколо. Бенджамин се върна.

— Кралят ще остане изключително доволен. Богатствата на Харон се оказаха несметни.

Хвана ме под ръка и заедно се отдалечихме от чиновниците, които вече изнасяха сандъците и торбите.

— Известно ни е, че френските пратеници са напуснали Лондон — продължи Бенджамин.

— Ако те са купили държавата, трябва да са платили с френски пари, лорд Харон вероятно е настоял за това. Тук обаче, с изключение на няколко монети, няма и следа от френско злато или сребро. Един от чиновниците ми каза, че са намерили сандък, пълен с монети, които изглеждали съвсем нови, сякаш Харон тъкмо се е сдобил с тях. Не са английски, нито френски или германски, ами сребро и злато от монетния двор на Италия.

Така се смаях, че чак зяпнах.

— Вие давате ли си сметка какви ги говорите, господарю?

— Да, давам си сметка — потри лицето си Бенджамин. — Подозирам, че лорд Харон е откраднал държавата и я е продал на папските пратеници. Ще ми се да знам кой обаче е продал копието на французите. Логичното заключение е — заяви той, надничайки през рамо, — че тъй като копието беше у Кемп, у него трябва да е и френското злато.