Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (9) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава седма

Бенджамин нареди да отнесат останките в салона и да ги положат до останалите трупове. Пратихме още един куриер в Уестминстър.

— Съмнявам се да има наследници или роднини — заяви Бенджамин. — Затова кралят ще трябва да реши по-нататъшната съдба на останките на клетата жена.

Заедно с Корнелий отидохме в къщата на пазача, където ни очакваха Осуалд и Имелда. Денят преваляше. На средата на пътеката спрях и се обърнах към господарската къща с нейните прозорци със затворени капаци и с мрачните й стени. Къщата на смъртта! Дали убийството на стопанката й пораждаше това усещане за витаещо зло? Дали духът на старицата все още бродеше из нея, търсещ възмездие като бащата на Хамлет за жестоката си смърт? Не се съмнявах, че лорд Харон и неговата шайка са отговорни за страховитото убийство на старата жена, че през някоя нощ са се вмъкнали в къщата като плъхове в хамбар, разграбили са всичко и са измъчвали старата Изабела до смърт. След това сигурно са увили трупа й в онзи гоблен и са го заровили в мазето, а после са заличили следите си, за да изглежда, че стопанката на къщата и всичките й притежания са изчезнали мистериозно. По-важният въпрос обаче беше дали лорд Харон и шайката му са щурмували предната врата, или са използвали някой таен проход и вход, които още не бяхме намерили.

— Роджър? — Бенджамин и Корнелий ме наблюдаваха озадачени.

— Извинете ме.

Настигнах ги и влязохме при Осуалд и Имелда, които трепереха от страх в тясната стаичка на пазача. Седяха на една пейка, хванали се за ръце, и приличаха на призраци. Стрелците им бяха съобщили за ужасяващите събития.

— Не знаем нищо — заяви Осуалд и прегърна жена си през раменете. — Не сме участвали в нищо нередно.

Понякога можеш да прецениш дали някой казва истината още щом си отвори устата. Дълбоко в себе си знаех, че Осуалд не лъже. Те бяха две невинни души, попаднали случайно в тази вероломна игра. Млад мъж и съпругата му, горящи от желание да успеят в града, чието близко познанство със силните на деня им беше навлякло истинско проклятие. Корнелий и Бенджамин си мислеха същото. Седнахме срещу двамата готвачи. Бенджамин улови ръката на Имелда и я увери, че може да разчита на закрилата на кардинала.

— Просто ни кажете всичко, което знаете — насърчи ги той. — Какво се случи през изминалите дни?

— Идвахме четири пъти — отвърна му Осуалд. — И четирите пъти всичко беше наред.

— Разкажете ни пак — пожела Бенджамин.

— Винаги пристигахме точно преди да удари три часът. Мастър Корнелий ни съпровождаше до вратата на къщата и ни пускаше вътре. В господарската къща винаги цареше мрак — не е много приветливо място. Коридорите и стаите бяха тъмни, но войниците и дори Нокталиите бяха дружелюбни. Понякога се случваше някой да закачи Имелда, но не създаваха проблеми.

— Ходили ли сте в някоя друга част на къщата? — попита Бенджамин.

— Само веднъж — отговори Осуалд. — Всъщност може би два пъти използвахме малкото отходно място, което се намира надолу по коридора, близо до мазето.

— През повечето време — намеси се Имелда — си стояхме в кухнята. Печахме хляб…

— По колко самуна приготвяхте?

— Двайсет и осем-трийсет — отговори тя. — Не вземахме нищо със себе си. Граф Егремонт беше категоричен за това. Месото и останалите продукти вече си бяха тук.

— Печахме и готвехме — обясни Осуалд. — Режехме зеленчуци, почиствахме съдовете и подносите, приготвяхме овесена каша за закуска на следващата сутрин и подреждахме масата за вечерята в девет.

— Винаги ли бяхте заедно? — поисках да разбера аз.

— Аз настоях — рязко отговори на въпроса ми Корнелий.

— И не сте забелязали нищо нередно? — попита Бенджамин.

— Не, сър! — поклатиха глави Осуалд и Имелда.

— Как ви се струваше Йонатан? — продължи да разпитва Корнелий.

— Мълчалив, умислен. Доста напрегнат — отговори Осуалд. — Дочух един от стражите да казва, че винаги си вземал много храна, но никога не я изяждал всичката.

— Всички бяха напрегнати — заяви Имелда.

— Напрегнати ли? — попитах.

— Къщата не им се нравеше. Твърдяха, че е обитавана от духове. Един от стражите дори каза, че нощем чувал шумове.

— Какви шумове? — запита Корнелий.

— Не знам какво имаше предвид — отвърна тя, — но старата къща скърцаше. Останете ли известно време в нея, сър, сам ще се уверите.

— Но не може някой да се е бил скрил в къщата, нали? — добави Осуалд. — Когато стражите се разхождаха, забелязах, че дъските по пода и стълбището скърцат. Господарю — готвачът тревожно погледна към Корнелий, — разбрахме, че всички в къщата са мъртви. Един от войниците на портата каза, че гърлата им били прерязани. За тази работа трябва да е била нужна една малка армия — засмя се нервно той, — а не един готвач и жена му. Ето — отвори той кожената торбичка, която носеше. — Това са примерни сметки за услугите ни. Окончателният отчет е вкъщи — той пъхна хартийките в ръката на Бенджамин. — Обещаха да ни платят.

— И ще ви платят — увери го Бенджамин и се изправи.

Благодари на готвача и съпругата му и те излязоха. Корнелий протегна краката си, скръсти ръце и се облегна на стената. С полузатворените си клепачи приличаше на заспал.

— Що за човек беше Йонатан? — попита Бенджамин.

— Беше от личната стража на императора — отговори Корнелий.

— Под твое командване ли беше?

— Не. Под командването на граф Теодосий, както се предполага, че съм и аз.

— Предполага ли се? — озадачи се Бенджамин.

— Моят статут е по-особен — усмихна Корнелий накриво. — Служа на императора в мир и във война. Аз съм негов личен пратеник. Останалите са хора на Егремонт. Защо питате?

— Има ли някаква вероятност — обадих се аз, когато разбрах накъде отиват въпросите на моя господар — Егремонт да е дал на Йонатан отделна заповед?

— Защо да го прави? — отвърна ми грубо Корнелий. — Как може Йонатан да е участвал в нещо, което да доведе до собствената му смърт и до смъртта на другарите му, а да не говорим за кражбата на реликвата? Каквото и да ви се върти в главата, мастър Бенджамин, на граф Егремонт ще му се наложи да дава доста обяснения, когато се върне в двора на императора. Не, не — поклати глава Корнелий. — Въпросът е как петнайсетима въоръжени и опасни мъже са били избити един по един без никаква следа от съпротива или борба. Никой не е вдигнал тревога. Никой не е бил видян да влиза или да излиза от къщата.

Корнелий се изправи и тръгна към прозореца. Кастор го последва и започна да ближе ръката му.

— Това място е прокълнато — едва чуто изрече Корнелий, взирайки се в господарската къща. — Трябва да помисля.

Той отвори кесията си и подхвърли на Бенджамин халка с два ключа.

— Сега вие отговаряте за имението Малвъл.

— Възможно е държавата все още да е в къщата — предположи Бенджамин.

Корнелий поклати глава.

— Съмнявам се — той взе плаща си. — Налага се да се върна в града и да обсъдя нещата с граф Теодосий. Ще се погрижите ли труповете да бъдат изнесени от имението?

Бенджамин се съгласи. Корнелий се качи в стаята си и след няколко минути го чухме да излиза.

През слепващите няколко часа настъпи суматоха. Бенджамин нареди войниците да се съберат в господарската къща. Наеха каруца, натовариха вътре труповете, в това число и останките на лейди Изабела, и ги покриха с платнище. Лагерът, който войниците си бяха устроили пред стените на имението, започна да се разтуря. Част от тях се връщаха в Тауър, а другите заминаваха за замъка „Бейнардс“. До залез-слънце всички си бяха отишли и бяхме останали само аз, Бенджамин и Кастор. Затворихме портата и, по настояване на Бенджамин, се заключихме в господарската къща на имението Малвъл. Бяхме въоръжени, а и Кастор беше с нас. Няма да забравя тази нощ, докато съм жив. Къщата беше мрачна и през деня, но когато се стъмни и вятърът заблъска по капаците на прозорците, съм сигурен, че ни наобиколиха призраци. Коридорите бяха тесни и тъмни. Въздухът беше застоял, а дъските по пода проскърцваха при всяка наша стъпка. И двамата с Бенджамин бяхме неспокойни и имахме чувството, че някой ни наблюдава. От време на време, докато отново претърсвахме къщата от мазето до тавана, се извръщах и поглеждах назад към изпълнения със сенки коридор, но той се оказваше празен. Дори Кастор загуби бойния си дух. Понякога спираше и започваше да скимти, сякаш съзираше неща, които оставаха невидими за нас. Бенджамин държеше да бъдем старателни. Носехме факли и претърсихме всяка стая и всяка камина, но нищо не открихме. Най-накрая, много след полунощ, се върнахме в кухнята. Седнахме на масата, пийнахме от останалото вино и дори си отрязахме парчета от месото и хляба. Нямаше обаче нищо нередно — никакви следи от отрова, нищичко, което да ни наведе на мисълта, че войниците са били отровени.

Бенджамин седеше, хванал брадичката си в ръка.

— Преди двайсет и четири часа — започна той, — някъде по това време, петнайсетима мъже са били жестоко убити, а държавата — открадната. Как е станало обаче?

— Това място е свърталище на духове — отвърнах. — Оттук демоните нахлуват в нашия свят. Нали видяхте скелета на старицата?

— Призраците може и да бродят — възрази Бенджамин, — но не прерязват гърла, нито носят арбалети.

— Те ходят тихо — упорствах аз, — докато един убиец не би могъл дори да премине през къщата, без да бъде забелязан. Всяка негова стъпка би вдигнала шум.

Бенджамин се изправи и се запъти към една маса, на която стояха чистите халби.

— Има нещо, което ми направи впечатление — разсъждаваше той. — На масата нямаше остатъци от храна, а в кухнята нямаше мръсни съдове.

— Което ще рече? — попитах аз.

— Че или са били избити преди вечеря, или много след това. Ако бяха убити след вечеря обаче, щяха да оставят на прислужниците мръсните чинии и халби, за да ги измият на другия ден.

— Значи са убити преди вечеря, така ли?

— Но това е невъзможно — отговори Бенджамин. — Според разказа на готвачите те са подредили масата за вечеря, а ние не я заварихме така.

— Може Йонатан да е наредил всичко да бъде почистено — заявих аз. — Аз обаче имам друга теория.

Разказах му за лорд Харон, за срещата ми с него и за инициалите И. М. върху гоблените в покоите му, които бяха идентични с онези от медальона, заровен заедно с останките на горката лейди Изабела. Бенджамин ме изслуша със затворени очи.

— Да — отвори очи той. — Възможно е лорд Харон да се е забъркал в тази работа по някакъв свой дяволски начин — Бенджамин ме потупа по ръката. — Не ми беше казвал за срещата ви в каналите.

— Не си ме питал — сопнах му се аз. — А и колкото по-скоро забравя за това, толкова по-добре.

Бенджамин се запъти към мястото, където си бяхме постлали за нощуване.

— Това обаче не е наша работа, а на властите. За залавянето на лорд Харон ще са нужни войски.

Свали ботушите си, изтегна се на постелката и придърпа завивката до брадичката си.

— Тази къща е пълна с тайни — промърмори той и после се унесе в сън.

Аз поседях още известно време, заслушан в шумовете на къщата, докато не ме жегна мисълта, че гневът на Големия звяр скоро ще ни връхлети. Излязох в коридора, взех една факла от поставката й в стената и застанах пред входа на мазето. Кастор, който беше заспал в ъгъла на кухнята, се разбуди и ме последва. После застана тихо до мен, докато аз се взирах в тъмнината.

Какво изобщо беше накарало Кастор да слезе в мазето? Въпросите на господаря ми относно почистената маса и измитите чаши ме тревожеха, но бях прекалено уморен, за да мисля върху тях. Сложих факлата на мястото й, върнах се в кухнята и легнах върху постелката си, а Кастор се изтегна до мен. Потънах в неспокоен сън, изпълнен с кошмари, привидения с окървавени усти, населяващи призрачни коридори, и други ужаси на мрака. (Не се присмивайте на клетия Шалот. Виждал съм духове! Бях в Хамптън Корт на годишнината от арестуването на Катрин Хауърд, когато я чух да пищи, както когато беше жива, сякаш духът й се втурна отново към кралския параклис, за да измоли прошка от Големия звяр, задето му беше изневерила с Томас Калпепър. След един облог с мастър Уолсингам, главния шпионин на кралицата, прекарах цяла нощ в Кървавата кула^[1]. Заключиха ме в една от килиите — това беше резултатът от една глупава забележка или шега в кралския двор. Усетих, как призраците се скупчиха около мен — духът на Томас Кромуел, великия министър на Хенри, който беше свален от власт заради един обяд с херцога на Норфолк. Или пък духовете на бедните принцове^[2], убити в леглата си. Истината е, че нищо не видях, но на следващата сутрин, когато капитанът на стражата дойде, за да отключи килията и да ме отведе в помещенията на стражите, за да закуся, той ме спря насред стълбището и рече:

— Трябва да платите облога си, сър Роджър.

— Защо? — попитах аз.

— Ами — отвърна ми онзи — нали казахте, че ще бъдете сам в килията, но когато надникнах през решетката в полунощ, ви видях да спите в леглото си…

— Разбира се, че ще спя — изсмях се аз. — Бях пиян.

— Но не бяхте сам.

Кръвта във вените ми се смрази.

— Кой беше с мен? — попитах.

— Не знам — отговори ми войникът. — Видях само силует, покрит с качулка, който седеше на стола до леглото ви и ви наблюдаваше.

Вярвам в призраци и още как! Онази нощ за последен път спах в Тауър!)

На следващата сутрин се събудихме от тормоза на живите — доктор Агрипа, Кемп и Корнелий затропаха по вратата. Дотогава не бях виждал доктора толкова развълнуван. Той мина бързо покрай мен и влетя в кухнята, стискайки в ръце широкополата си шапка. Приличаше на селски свещеник, който се готви за молитва. Очите му обаче бяха станали черни като нощта.

— Кралят иска или главите ви — хвърли той свиреп поглед към Бенджамин, — или да му върнете реликвата.

— Да не би да съм я откраднал аз!

(Все същият стар Шалот! Да не пропусне да захленчи и да обяви, че е невинен!)

— Кралят пет пари не дава за това — намеси се Кемп. Изглеждаше ужасно — беше небръснат, а под зачервените му очи имаше черни сенки.

— Снощи — продължи той — Негово величество даде угощение в чест на граф Егремонт. Пи много, за да си върне доброто настроение, но не можете да си представите как се разгневи преди това — Кемп посочи ухото си, което беше зачервено и подуто. — Удряше кой където свари!

— И няма да получи корабите на господаря ми! — застана Егремонт на прага. — Никакви кораби за английския крал — продължи той, влизайки в кухнята. — А за вас, сър Томас, никаква пощада! За вас също, мастър Бенджамин, макар да сте племенник на кардинала!

— Никой не може да разполага с главите ни — не му остана длъжен Бенджамин. — Не за първи път кралят не остава доволен от нас — той сви рамене. — Поне за известно време. Но да оставим това. Вие защо сте тук?

Егремонт се настани на масата.

— За да проверя дали не сте открили нещо ново.

— И да, и не — осведоми го господарят ми.

Той разказа за престоя ни в къщата предната вечер, че всеки шум и всяка стъпка отекват като камбана и колко трудно би било и за най-безшумния убиец да се прокрадне по коридорите.

— Разбира се — изсмя се Егремонт. — Нали тъкмо затова изборът падна върху тази къща. Усамотена е, далече е от оживените пътища и е лесна за охраняване или поне така си мислех. Има ли друго, мастър Даунби?

— Да. Откриването на останките на лейди Изабела вчера ни наведе на една интересна мисъл. Нали така, Роджър?

Казах им за срещата си с лорд Харон и че при него има гоблени от имението Малвъл.

— Възможно е — заключих аз — лорд Харон да е дочул, а той научава всичко, което се случва в Лондон, че реликвата е била преместена тук. Като нищо може да е организирал кървавото нападение, при което са били избити стражите и е била открадната реликвата.

— Чувал съм за Харон — обади се Кемп. — Лондонските шерифи дават мило и драго да пипнат него и шайката му.

— Няма ли как този разбойник и престъпник да бъде проследен? — попита Корнелий. — И ако държавата е у него, какво ще прави с нея?

— Ще я унищожи — отвърна му Кемп. — Ще продаде диамантите и ще нареже златното кълбо на парчета.

Егремонт удари с юмрук по масата.

Сър Томас продължи:

— А може и да се опита да й намери купувач — тук или в чужбина.

Вратата се отвори и влезе един от хората на Кемп. Той пъхна малък свитък в ръката на сър Томас, който го разви и прочете написаното вътре.

— Започна се — осведоми ни той. — Налице са първите последствия от новината за кражбата на държавата. Сър Хюбърт Баркли е изчезнал от магазина си. Изглежда, че снощи е излязъл и повече никой не го е виждал. Нещо повече, миналата вечер известният търговец на реликви, Уолтър Хенли, е посетил кръчмата „Розата и короната“. Там се срещнал с някакъв непознат мъж, чието лице било скрито от качулка. Качили се в стая на горния етаж, а кръчмарят им занесъл поднос с храна и пиене. Чули Хенли да се смее. После странникът си тръгнал. Решили, че Хенли е останал да пренощува, но когато една от слугините наминала да провери свещите, забелязала локва кръв под вратата на стаята му. Когато кръчмарят отворил вратата, намерили Хенли с прерязано от ухо до ухо гърло — сър Томас си пое дъх. — От изчезването на държавата насам хората ми държат под око търговците на реликви.

Егремонт се изправи и направи знак на Корнелий да го последва.

— Това е ваша работа — заяви той и сложи шапката си, която още повече подчерта изражението му на хищна птица. — Щом кралят на Англия не може да опази собствените си съкровища и тези на чуждите владетели от разни престъпници и главорези и да управлява собствения си град, какво остава за кралството, как, за Бога, се надява да поведе армии зад граница?

И преди някой да успее да му отговори, двамата с Корнелий излязоха от стаята. Бенджамин моментално се изправи и ми махна с ръка да го последвам в коридора.

— Мастър Корнелий, може ли да поговорим, ако обичате?

Водачът на Нокталиите се върна.

— Искате да откриете държавата, нали? — попита го Бенджамин.

— Разбира се — погледът на Корнелий беше неумолим.

— И ще се съгласите, че бяхме възможно най-честни и откровени с вас?

Корнелий се намръщи.

— Така изглеждаше.

— Но вие, мастър Корнелий, не бяхте открит с нас!

Очите на човека срещу нас се разшириха.

— Всеки ден — продължи Бенджамин — вие пускахте двамата готвачи в къщата и в шест ги извеждахте, заключвахте и отключвахте вратата, нали така?

Устните на Корнелий се изкривиха в нещо като усмивка, сякаш предугаждаше какво ще го попита господарят ми.

— Йонатан сигурно е посрещал и изпращал готвачите на вратата, нали? И докато сте стояли на вратата, мастър Корнелий, вие трябва да сте искали от него отчет за случващото се в къщата и да сте го питали дали няма нещо нередно, така ли е?

Корнелий отвори уста.

— Разбира се — продължи Бенджамин, — можете да ми кажете, че Йонатан не е имал какво да ви докладва, но това няма да бъде истина, нали? Елате с мен!

Бенджамин го поведе по коридора. Корнелий пренебрегна виковете на Егремонт и тръгна с нас към салона, където бяха лежали труповете. Оръжията на мъртвите войници бяха подпрени на стената. Броят им беше понамалял, но Бенджамин отвори един сандък и измъкна оттам колчан стрели и дълъг лък.

— Има нещо, което ми направи впечатление — каза той. — Пребройте стрелите тук. Има само шест. А в останалите колчани имаше най-малко по тринайсет. При нападението са били използвани кама и арбалет, но не и дълъг лък.

— И? — попита Корнелий с престорена невинност.

— Кемп доведе тук английските стрелци — отговори Бенджамин. — Едва ли Йонатан им е имал вяра. Вероятно ги е държал под око. И така, имението се охраняваше отпред, но отвъд стените отстрани е пущинак.

Корнелий отметна глава и се разсмя.

— Мастър Даунби, ако някой ден пожелаете да напуснете Англия, винаги можете да дойдете на служба при моя господар, негово августейшо императорско величество. По-умен сте, отколкото изглеждате. Ще бъда честен с вас. Йонатан хранеше известни съмнения, особено към стрелците на Кемп. Мислеше, че един от тях изпраща на сър Томас съобщения, прикрепени към стрела. Вашите английски стрелци и техните дълги лъкове са прочути. Един опитен стрелец би могъл да изпрати стрела отвъд стените на имението, прицелвайки се в някое дърво или в друг предварително уговорен обект.

— Какви сведения са били необходими на Кемп?

— Не знам — отвърна Корнелий. — Но щом сър Томас Кемп ни шпионира, уверявам ви, че ще му отвърнем със същото.

После Корнелий потупа Бенджамин по рамото и се запъти към мястото, където го очакваше граф Егремонт.

— Защо не ми казахте за това? — попитах аз и посочих колчана.

Бенджамин го върна в сандъка.

— Това е едно от първите неща, които привлякоха вниманието ми. Тъй като най-много ме беше озадачила липсата на следи от съпротива, нямаше как да не забележа полупразния колчан.

— Какво ли е намислил Кемп? — попитах.

— Това — отвърна ми Бенджамин, — както и останалата част от загадката, предстои да се разкрие.

— Какво си шушукате?

На прага стоеше Кемп.

— За житейските потайности — загадъчно му отвърна Бенджамин. — А какво стана с търговеца на реликви?

— Трупът му все още е в „Розата и короната“ — отговори Кемп.

— Бихме желали да го видим.

— Ще го видите — Агрипа изникна в коридора с шапка на глава и блеснал поглед.

Аз отворих предната врата и видях Егремонт, Корнелий и свитата им да минават покрай къщата на пазача.

— Какво стана с останките на лейди Изабела? — полюбопитствах.

— Сестрите миноритки от болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“^[3] се съгласиха да погребат останките й — отвърна ми Кемп. — Стрелците и Нокталиите ще бъдат погребани в „Чартърхаус“. Кралят обеща да обезщети близките им.

— Ами държавата? — попитах. — А копието?

— Прибрано е на сигурно място — отвърна Кемп.

Наблюдавах този извънредно тайнствен служител на краля. Защо е трябвало един от стрелците да му изпраща съобщения? Участвал ли е Кемп в тази измама? Дали гневът на краля беше истински или престорен? Ако Кемп беше откраднал държавата обаче, на кого можеше да я продаде? На някой търговец, който щеше да даде цяло състояние, за да я държи скрита в касата си? Или на някоя чужда страна? На Франция? Или на папата?

— Не споменахте ли сър Хюбърт Баркли? — запита Бенджамин. — Доколкото си спомням, казахте, че е изчезнал.

— Напуснал е дома си снощи — отвърна му Кемп. — Измъкнал се по една уличка, без да каже на никого къде отива или кога ще се прибере. До изгрев-слънце главният му калфа вече бил вдигнал тревога за дългото отсъствие на своя господар и бил изпратил съобщение до кралския двор.

— Възможно ли е да е замесен в кражбата на държавата? — попитах аз.

— Един Бог знае — отвърна Бенджамин вместо Кемп. — Нека сега обаче идем да огледаме тленните останки на Уолтър Хенли.

Взехме конете си. Бенджамин лично заключи къщата и портата. Кемп обеща да изпрати неколцина от хората си да охраняват имението, както и малкото незначителни вещи, които бяхме оставили в къщата на пазача. Не взехме Кастор с нас, но аз му дадох дума да се върна със сладкиши. Кучето само ме гледаше печално, докато го заключвах в стаята. После слязох и се присъединих към останалите. Кемп ни каза, че „Розата и короната“ се намирала точно срещу приората „Сейнт Хелън“ и че се виждала от Крипългейт.

Бенджамин настоя да се отклоним от пътя си, за да се отбием в гостилницата на мастър Осуалд. Когато пристигнахме, той ми подхвърли поводите на коня си и влезе вътре. Гостилницата заемаше приземието на една триетажна къща и изглеждаше приветливо и оживено място. Устата ми се напълни със слюнка от уханието на гозбите. Сушеното месо и престарялата храна в Малвъл ми бяха втръснали, затова влязох и си купих един пай от подноса на някакво момче. Паят беше добре омесен, със златиста коричка отгоре и пълен с прясно и вкусно месо. Докато се хранех, в ума ми изникна неясен спомен, но скоро се разсея. Погледът ми премина покрай масите, около които върху обърнати бурета и бъчви седяха посетителите, и се отправи към задната част на гостилницата, където Бенджамин оживено разговаряше с Осуалд и Имелда. Задаваше им въпроси, а те припряно му отговаряха. Не след дълго Бенджамин им стисна ръцете и се върна при мен.

— Какво става, господарю?

— Научих нещо, Роджър. В нощта, в която всички онези мъже бяха избити, добрите ни готвачи изпекли малко месо и наредили масата. Убедени са, че Йонатан не е давал нареждане на войниците да разчистват след вечеря, което е странно, нали? Защото в нощта на убийството някой все пак е почистил кухнята и е премахнал всички следи от храната и напитките.

— Мислите, че убийците са го направили, така ли?

— Възможно е — направи гримаса Бенджамин. — Но може и да е само съвпадение. Имелда каза, че Йонатан се е оплаквал от мишките и е държал кухнята да се поддържа чиста.

— Значи ли това, че сте намерили отговора — попитах аз.

— Ще видим — заяви Бенджамин.

Излязохме от гостилницата и се присъединихме към останалите двама. Кемп беше нетърпелив, но Агрипа изглеждаше полузаспал. Когато пристигнахме в града, тъкмо бяха започнали да подреждат пазарските сергии, но сега вече беше пълно с хора. Радвах се, че съм далеч от имението Малвъл с неговите трупове, кървави загадки и коридори, едва осветени от лунната светлина. Наложи се да слезем от конете и да ги водим пеша. Аз изостанах от другите, загледан в група лакримози^[4]. Тези хора принадлежаха към странен култ, в който се допускаха както мъже, така и жени. Последователите му бръснеха върха на главите си, боядисваха лицата си в червено и се обличаха от глава до пети в кафяви вълнени раса, които пристягаха в кръста с връв. В едната ръка носеха тояга, а в другата — молитвена броеница. Преди Хенри да се нахвърли срещу католическата църква, те често можеха да се видят из големите градове от Дувър до Берик. Водачът им винаги носеше кръст, а името си дължаха на непрестанния си плач или по-точно вой. Протягаха ръце към небето и горестно оплакваха както своите, така и чуждите грехове. Групата, която видях, наброяваше шестнайсетина души, които помагаха на сълзите си да потекат, като се удряха един друг с възлести въжета. Ама че забавна сбирщина тиквеници! След тях едно сляпо момче с превързани с парцал очи биеше барабан, а от двете му страни две момиченца, очевидно дъщери на някой от последователите на култа, поднасяха към тълпата просешки панички. Наблюдавах ги, докато минаваха покрай мен. Бенджамин ми подвикна да не се помайвам. Разбързах се и в това време забелязах раздвижване сред тълпата. Там беше Цербер, копоят на лорд Харон, който ме гледаше предизвикателно. Явно лорд Харон не ме беше забравил и аз за пореден път се запитах дали убийствата в имението Малвъл не са негово дело.

Най-накрая стигнахме до „Розата и короната“ — приятна странноприемница, разположена с лице към улицата. Поверихме конете си на един коняр и влязохме. Съдържателят хвърли един поглед на обточения с хермелин елек на сър Томас и, предусещайки печалбата, забърза към нас със светнало лице.

— Вино, господа? Гозба с месо, ваши превъзходителства?

— Млъквай! — сряза го Кемп. — Искам да видя трупа. Нали не си го местил?

Усмивката на ханджията угасна.

— В стаята горе е — изскимтя той. — Един войник още го пази.

Поведе ни нагоре по разнебитеното стълбище. Насред коридора един стрелец подпираше стената, дъвчейки парче наденица. Когато разпозна сър Томас, той се изправи и облиза пръстите си. Съдържателят откачи връзка ключове от колана си и отключи вратата. Стаята представляваше таванско помещение и в нея имаше тясно легло, разнебитен умивалник с пукната купа и кана, пейка под прозорците и малка маса с два стола. Трупът лежеше на прага, покрит с мръсно платно, което Кемп отметна.

И приживе Хенли не се беше отличавал с хубост, а в смъртта изглеждаше направо гротескно с тлъстото си лице, изцъклени очи, полуотворени, лигави устни и страшната червена рана на гърлото. Агрипа, сякаш отегчен, отиде и седна на леглото, играейки си с токата на колана си. Кемп погледна към мъртвеца и отвърна поглед, отвратен от мухите, които кръжаха над локвата кръв. Претърсих трупа на мъжа за кесията му, но не я открих.

— Не съм я взел аз — изврещя ханджията от прага.

Разбира се, че крадливата сврака я беше отмъкнала, но нямаше да си признае.

— Разкажи ни какво се случи — Бенджамин се изправи и издърпа съдържателя в стаята за елека.

Ханджията облиза устни и запримигва, докато премисляше дали да излъже, или да каже истината.

— Кажи ни истината — посъветва го Бенджамин — и може да задържиш онова, което си взел от трупа — парите му, пръстените му, а виждам, че и ножницата на колана му е празна. За такива кражби можеш да увиснеш на въжето.

— Пристигна точно след вечерната служба — отговори съдържателят припряно. — Нае стая и поръча кана с вино и две чаши. Малко след това в стаята влезе някакъв странник.

— Как изглеждаше?

— Да не съм общински страж — зает човек съм — изскимтя ханджията. — Главата му беше покрита с качулка, а долната част на лицето му беше скрита зад маска. Гласът му беше дрезгав. Попита ме къде е Хенли и един от слугите го отведе до стаята. Малко по-късно изпратиха съобщение, че искат свещ от чист пчелен восък.

— Чист пчелен восък ли? — попита Бенджамин.

— Точно така.

— Но в стаята вече е имало свещ — посочих аз към дебелата лоена свещ, която стоеше в малка пръстена паничка сред застиналата си мас.

— Вижте, аз съм съдържател на странноприемница. Някои харесват лоените свещи, други — не. Докарвам си добри пари от продажбата на свещи от пчелен восък, така че изпълних поръчката им. След това една от слугините — ухили се глуповато ханджията — тъкмо обслужвала един от клиентите в съседната стая, когато чула Хенли да се смее от все сърце, сякаш събеседникът му е казал нещо много смешно. Скоро след това странникът си тръгна. Решихме, че Хенли е останал да пренощува в стаята, и това е всичко, което знам.

— Къде е сега тази свещ от пчелен восък? — поинтересува се Бенджамин.

Ханджията въздъхна, излезе забързано от стаята и се върна със свещта.

— Къде я намери? — попита Бенджамин, като взе свещта и я огледа внимателно. — Почти не е използвана.

— Забелязах — отвърна съдържателят. — Просто си стоеше на масата и това е всичко, което знам — добави той категорично. А сега ме чака работа.

Той посочи мъртвия с ръка.

— Ами трупът?

— Имаш ли ръчна количка? — попита Кемп.

— Да.

— Дай на стрелеца едно пени — каза му Кемп, — част от печалбата ти от кесията на Хенли, и му кажи да закара тялото в църквата „Грейфрайърс“. Монасите ще погребат трупа в бедняшкото гробище.