Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (12) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава десета

Докато чиновниците и войниците пренасяха богатствата в чакащите каруци, Егремонт, Корнелий, Кемп, Бенджамин и аз се събрахме в подземието на Харон за кратък съвет.

— Държавата я няма — подхвана Егремонт. — Никаква следа от нея. Всичко, което успяхме да сторим, сър Томас и мастър Бенджамин… — безочливият кучи син едва благоволи да забележи присъствието ми — … е да ви помогнем да арестувате шайка разбойници. Няма доказателства, че тези злодеи имат пръст в кражбата на държавата, но все пак…

Той плъзна поглед настрани към Корнелий.

— Граф Теодосий искаше да каже — хлътналите очи на Корнелий не изпускаха моите от поглед, — че Хенри Английски се сдоби с цяло състояние, а ние останахме с празни ръце. Не забравяйте, че ние също можем да наемаме шпиони в Англия — среброто и златото говорят на всички езици. До нас достигнаха слухове, че французите и папските пратеници също искат държавата. Узнахме също, че тя се продава и че за убийствата в имението Малвъл вече знаят всички, които проявяват интерес към реликвата.

— Скоро ще трябва да отплаваме — прекъсна го Егремонт. — Трябва да се върна при господаря си в Антверпен и да му кажа, че държавата вече не е в негово владение, нито във владение на Хенри Английски. Естествено, за мен ще е истинско чудо, ако из Ламанша се появят императорски кораби или галери.

Аз просто си седях, а в главата ми цареше хаос. Очевидно Корнелий подозираше, че има нещо гнило в цялата работа. Разбирах само, че държавата, която е била копие, не е била открадната от лорд Харон, ами от някой друг. Този тайнствен крадец я беше продал на Харон, а той от своя страна я беше изтъргувал на папските пратеници.

 

 

— Трябва да се изкъпя — обади се граф Егремонт, изтупвайки праха от ръкава си. — Мастър Корнелий?

Двамата излязоха от подземието. Кемп ги чакаше да си тръгнат, барабанейки с пръсти по масата.

— Не знаят цялата истина, нали? — каза Бенджамин. — Сър Томас, на двамата с вас ни е известно, че от имението Малвъл не е била открадната държавата, а нейното копие. Крадецът го е занесъл на търговеца на реликви Хенли, който го е обявил за фалшификат. Крадецът обаче е бил решен да излезе на печалба и го е продал на лорд Харон, а той от своя страна го е продал на папските пратеници в Лондон.

Кемп леко повдигна едното си рамо.

— Имате ли доказателства за тези свои твърдения, мастър Даунби?

— Да, имам доказателство. Когато прегледате съкровищата на Харон, ще откриете сред тях наскоро изсечени италиански монети. Смесица от сребро и злато, която широко се използва във Флоренция, Рим и Падуа.

— Лорд Харон не си е губил времето.

— Като всеки друг на негово място — отвърна рязко Бенджамин. — Малцина биха могли да разполагат с толкова пари. Чуждестранните пратеници обаче са съвсем друго нещо. Лорд Харон е търсел бърза печалба, а пратениците са могли да напуснат кралството за един ден с реликвата.

— Да не би да искате да кажете — прекъсна го Кемп, оглеждайки се боязливо към входа да не би някой да подслушва, — че кралят ни е възнамерявал да измами императора?

— Не казах това — бързо отвърна Бенджамин. — Само изказвам предположение, за което имам сериозни основания.

— Но това не е всичко, нали? — изсъска в отговор Кемп.

— Де да беше, сър Томас. Много по-лесно щеше да е да кажа, че държавата на Карл Велики е била открадната, че папските пратеници са се сдобили с нея, и с това въпросът да приключи. Нямам доказателство, че е откраднато тъкмо копието, само предполагам. Самият аз с удоволствие бих се върнал в Ипсуич, доволен, че държавата на Карл Велики все още е собственост на английската корона, където и да се намира. Има обаче и други, любопитни обстоятелства.

— Например?

— Ами — Бенджамин изтръска няколко трошици от масата, — в Лондон е имало и френски пратеници. Доктор Агрипа ни осведоми, че те също са искали да купят държавата на Карл Велики и са били готови да платят цяло състояние за нея. Според онова, което научихме, същите френски пратеници вече са на път за Париж и при това са си заминали изключително доволни. Подозирам, че и те си мислят, че държавата е у тях.

Кемп се разсмя, макар погледът му да остана бдителен.

— Какви ги говорите, мастър Даунби? Две държави на Карл Велики, така ли? И двете — копия? И според вас Харон е продал копието от имението Малвъл на пратениците на папата? Кой тогава е дал другото копие на французите?

— Не знам — отвърна Бенджамин, — но бих желал пак да огледам копието, което ни показахте в гората край Малвъл.

Сър Томас се изправи вбесен.

— Имам и друг въпрос — добави Бенджамин. — Става дума за онзи стрелец от имението Малвъл. Изпращал е съобщенията до вас, нали, сър Томас?

Кемп пренебрежително махна с ръка и понечи да си тръгне.

— Или вие ще ми кажете — извика Бенджамин, — или ще поискам среща с моя скъп чичо!

— Последвайте ме — отвърна Кемп.

Сър Томас излезе, крещейки заповеди на служителите си, за да се увери, че ще опишат всичко най-старателно. Тръгнахме покрай канала, където изпълнената със смрад и студ тъмнина се нарушаваше единствено от горящите тук-там факли на войниците. Трябва да бяхме изминали към половин миля, когато стигнахме до някакво рушащо се стълбище и сър Томас ни поведе нагоре по него. В края му, под огромна каменна плоча, имаше малък отвор, през който се наложи да се проврем. Когато излязохме навън, дъхът ми секна от студения нощен въздух, а гледката ме накара да възкликна от изненада. Вече беше нощ и ярки звезди обсипваха небето. На трепкащата светлина на факлите, закрепени за забити в земята дървени пръти, видях, че се намираме в някакво изоставено гробище. Недалеч от нас тъмнееше силуетът на църквата на Ордена на кръста. Обикновено пустото гробище сега гъмжеше от войници и чиновници. Наблизо чакаха каруците, които щяха да превозят съкровището, а конете дъвчеха високата трева. Войници и стрелци разгонваха любопитните зяпачи. Сър Томас тръгна през гробището към църквата и ние го последвахме. Той влезе през вратата за мъртъвците и я затвори. Щракна огнивото и запали свещ при олтара на Пресвета Богородица. Аз сторих същото. Предишния път не можах да довърша молитвата си, грубо прекъснат от хората на лорд Харон. Запалих две свещи — едната за Луси, а другата за Кастор. После се присъединих към сър Томас и Бенджамин, които седяха на една пейка до олтарната преграда.

— Тук няма никого — започна сър Томас. — Църквите са най-подходящото място за заговори.

— Вие сте били, нали? — настоя Бенджамин. — Вие сте получавали съобщенията от стрелеца.

— Да, съобщенията бяха до мен — изпружи крака Кемп. — Уморен съм — заяви той и се облегна на олтарната преграда. — Тази нощ обаче свършихме добра работа, нали, мастър Даунби?

От мястото си вдясно от Бенджамин погледнах към Кемп, който седеше от другата му страна. Свещите осветяваха помещението едва-едва, но съм сигурен, че хитрото копеле ни се надсмиваше.

— Защо? — попитах. — Сър Томас, студено ми е. Гладен съм. Отрепките на Харон ме смазаха от бой. Не бих отказал топло ядене, две чаши кларет и меко легло.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Кемп. — В Малвъл командваха граф Егремонт и пионката му Корнелий. Кралят обаче държеше да получава сведения дали всичко върви добре, затова избрах един стрелец на име Йовил. При всяка възможност той трябваше да ми изпраща съобщение през един от страничните прозорци на къщата. Йовил беше опитен стрелец и си подбра добра цел — ясеново дърво, което растеше точно пред стените на имението. Всеки добър стрелец би го улучил с лекота.

— И за какво ви осведомяваше Йовил? — попита Бенджамин.

— За нищо особено — Кемп се изправи и пъхна палци в портупея си, гледайки към Бенджамин. — Съобщи ми, че предводителят на Нокталиите, Йонатан, е неспокоен и че мъжете са отегчени. Ковчежето обаче беше запечатано, държавата беше в безопасност и всичко си беше наред.

— Може ли да прочета съобщенията? — попита Бенджамин.

Кемп поклати глава.

— Унищожени са.

— Ами копието на държавата? — продължи с въпросите Бенджамин.

Кемп потропа с крак по застлания с каменни плочи под, зареял поглед през олтарната преграда към дарохранителницата в главния олтар.

— Братята — тихо отбеляза той — няма да останат доволни, че им съсипахме гробището.

— Сър Томас! — повиши тон Бенджамин. — Попитах ви за копието!

— Утре призори — отвърна Кемп и се приведе — ще дойдете в Тауър. Оцелелите от бандата на Харон ще бъдат съдени по съкратената процедура, обявени за виновни, изтезавани и по това време утре вече ще висят на бесилката на Тауър Грийн. Ще бъдат щателно разпитани относно държавата на Карл Велики.

— Ами копието? — не мирясваше Бенджамин.

— Ще можете да видите и него — отвърна му Кемп. — Стои си в Тауър цяло и невредимо. Не се тревожете за това. Вижте, мастър Даунби, не сте прав в разсъжденията си. Истинската реликва беше в имението Малвъл и тъкмо тя беше открадната. Сега кралят си я иска обратно и вашата задача е да му я върнете.

Той навря пръст в лицето на Бенджамин.

— Каквото и да ви се върти в главата, факт е, че беше открадната истинската реликва — той сви рамене. — Признавам, че кралят накара Баркли да направи две копия — едното искаше да задържи, а другото… — той се ухили. — Може би е планирал да извлече печалба от него след време. И така, пожелавам ви лека нощ, господа.

Кемп се завъртя на токовете си и излезе от църквата.

Бенджамин въздъхна и се изправи.

— Вярвате ли му, господарю? — попитах.

— Не знам — отвърна ми той. — Не знам какво да мисля вече, Роджър. Може наистина да сме на погрешен път. Може крадецът да е продал истинската реликва на лорд Харон, а той на свой ред да я е продал на пратениците на папата. Може да са убили Хенли само за да му затворят устата. Но кой е бил крадецът и как е извършил кражбата си остава загадка — Бенджамин въздъхна. — О, чаша вино! И като стана дума за чаши, Роджър, искам да ти покажа нещо.

Излязохме от църквата и тръгнахме по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ни очакваше нащрек. Влезе в ролята си на любопитен кръчмар и ни засипа с безброй въпроси. Повярвайте ми, този човек беше по-добър актьор и от онзи Бърбидж, приятелчето на Шекспир!

— А къде ти е кучето? — възкликна той. — Къде е горкият Кастор?

— Мъртъв е, Бог да има милост над него! — сопнах се аз. — И ако скоро не ни донесеш ядене и пиене, Боскъм, ти ще го последваш!

Не му останах длъжен. Мразя лицемерието — освен у себе си.

Кръчмарят се ухили и забързано се отдалечи. С удоволствие забелязах, че вече не е облечен като монах, ами като писар. Носеше дълга сива роба, а на колана му висяха мастилница и перо. Бенджамин се беше качил в стаята ни и когато се върна, донесе със себе си чашата, която бях задигнал от къщата на Попълтън. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.

— Хайде да се нахраним и да пийнем — каза той и поръча на Боскъм вода и сол.

Тъкмо приключвах с яденето, пресуших чашата си с вино и се канех да си поръчам нова, когато Бенджамин ми подаде чашата на Попълтън.

— Пий, Роджър!

Взех я и помирисах течността вътре.

— Вода ли е?

— От бъчвата за дъждовна вода. Пий!

Отпих и му върнах чашата. Бенджамин я залюля в ръцете си, а аз се провикнах да ми донесат още кларет.

— Отпий още веднъж, Роджър.

Грабнах чашата от ръката му, отпих отново и едва не повърнах.

— Господарю, вътре има сол! — сграбчих чашата му с вино и отпих от нея. — Това да не е някакъв номер?

— Не е никакъв номер — Бенджамин плисна останалата вода на пода. — Виж, Роджър, погледни в чашата!

— Няма нищо за гледане — заявих.

— Нищо ли не виждаш?

— Само месинг — отвърнах.

— Погледни на дъното.

Мушнах пръст в чашата. На дъното й имаше кръгло парче месинг.

— Има само парче месинг — рекох троснато. — Точно между столчето и дъното на чашата.

— Погледни пак.

Бенджамин взе чашата и направи нещо със столчето, при което уж безобидното капаче на дъното леко се помести и под него се отвори малка дупка.

— Как го направихте? — удивих се аз.

Бенджамин вдигна чашата и ми показа дребна имитация на скъпоценен камък в средата на столчето.

— Натискаш силно камъка и капачето се отваря. Докато ти ядеше, аз сложих сол в дупката. После измих чашата и налях в нея вода. Първия път ти пи чиста вода. След това натиснах камъка, разклатих водата и ти усети солта.

— Ето как са го направили! — възкликнах аз и едва не скочих от масата. — Ето как онези копелета са убили майка си! Вероятно са се досетили как съм излекувал Луси. Знаели са, че съм й дал лекарство, и затова са ми донесли тази чаша, като преди това са сложили отрова в дупката на дъното.

Бенджамин ме бутна обратно на стола.

— Изслушах много внимателно разказа ти за този случай — рече ми той — и разбрах, че братята Попълтън са те измамили.

Лицето му помръкна. (Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато си давах сметка, че Бенджамин не е просто отнесен учен, ами си има и тъмна страна. Не беше забравил как по-рано същата година братята Попълтън бяха разпространили слух, че бил отворил училището си, понеже си падал по малки момчета. О, да, господарят ми си имаше тъмна страна и тя беше смъртоносна, но това тепърва щеше да става ясно.) В онази нощ Бенджамин просто се взираше мрачно в чашата.

— Когато Лакстън дойде и ни каза за смъртта на Луси — продължи той, — предавайки ни последните й думи за чашата, усетих, че нещо не е наред.

— Разбира се! — отвърнах. — Иначе тя щеше да каже, че чашата й е препълнена!

— Според мен събитията са се развили така — разсъждаваше Бенджамин. — По един или друг начин, Луси е открила, че братята Попълтън са те измамили. Възможно е да е дочула техен разговор, в който е станало дума, че трябва непременно да си върнат чашата. Клетото момиче! Може да не е успяла да опази тайната и…

— И затова братята Попълтън са я убили? — попитах.

— Ами да. Начинът, по който е била убита, издава техния почерк — нападнали са горкото момиче на селския път и са го пребили до смърт.

— Трябва да се върнем — казах. — Да се мятаме на конете и да тръгваме към Ипсуич.

— Трудно ще постигнем нещо срещу тях — охлади желанието ми Бенджамин. — Нямаме никакви доказателства. Братята Попълтън ще твърдят, че чашата не е тяхна, а и няма да е лесно да ги уличим в убийството на Луси. Да не забравяме и че скъпият ми чичо и кралят държат да бъдем тук — той вдигна чашата си с вино. — Да оставим злото да тържествува засега, Роджър. А тази вечер нека пием, да отпразнуваме спасението ти и да вдигнем тост в памет на Луси и Кастор!

Пихме и още как — чак докато не чухме камбаните на близката църква да бият полунощ. Въпреки това на следващата сутрин станахме рано, много преди слънцето да се подаде иззад катедралата „Сейнт Пол“. Когато пристигнахме в Тауър обаче, открихме, че правосъдието е по-ранобудно и от нас. На зелената поляна пред грамадната централна кула на Тауър вече се беше събрала кралска комисия и екзекуциите бяха започнали. В две дълбоко забити в земята подпори беше промушен дълъг прът, на който вече висяха труповете на шестима от хората на лорд Харон. Останалите чакаха реда си да се изправят пред тримата съдии, доведени специално за случая от Уестминстър. По времето на Хенри правосъдие се раздаваше бързо и с особена жестокост. „Съди го справедливо, а после го обеси!“ беше един от любимите афоризми на дъртия кучи син и той въобще не си поплюваше. Кършенето на ръце и молбите за милост не минаваха пред него. Хенри действаше светкавично и безмилостно подобно на ястреб, връхлитащ върху плячката си. В този случай процесът не беше по-различен — задаваха някой и друг въпрос на престъпниците с разкървавени усти и посинени очи, а те едва успяваха да изломотят някакъв отговор. После главният съдия поставяше черната копринена шапка на главата си, произнасяше присъдата и изпращаше разбойниците на бесилката. Качваха горките нещастници върху една маса, после им надяваха примката на врата, изритваха масата и те увисваха на въжето.

От едната страна на съдиите в подобен на трон стол седеше граф Егремонт и наблюдаваше с интерес екзекуциите. Зад него стояха Нокталиите със скрити в качулките си лица. По всичко личеше, че Егремонт се забавлява, но лицето на Корнелий издаваше отвращение. Кемп беше зает — той беше главният свидетел на обвинението. Описа нападението над укреплението на Харон, откритото там имане и най-вече отвличането на „най-верния кралски слуга, Роджър Шалот“. Можете ли да повярвате? Да избесят толкова народ заради стария Роджър!

— Императорът — обади се Егремонт — щеше да ги свари в казан като пилци или пък да ги изгори на кладата — той хвърли поглед през рамо към Корнелий. — Но и гледката на гърчещи се във въздуха престъпници не е лоша, нали?

Корнелий се прекръсти и отмести поглед.

Знаете ли, сърцето ми изведнъж омекна към този суров и загадъчен мъж. По някакъв начин ми напомни за Сесил и за някои други хора, с които бях работил — безжалостни, но не и кръвожадни мъже. Ако се налагаше някой да умре, премахваха го бързо, без да се наслаждават на мъките му.

— Май не всички са тук — обади се Бенджамин.

— Така е — отвърна му Кемп и се приближи, докато съдиите чакаха да довлекат пред тях още някого от шайката на Харон. — Кралят настоя тези тук да умрат преди залез. Някои от тях бяха подложени на мъчения. Не знаят нищо за реликвата, но признаха, че Уилям Додшал е бил дясната ръка на лорд Харон.

— Додшал ли? — озадачих се аз.

— По-известен като Цербер — обясни Кемп и после зае мястото си зад съдиите.

— Освен това — провикна се той през рамо, — в момента изтезават Цербер — и посочи към тъмницата в основата на централната кула. — Заяви, че няма да говори с друг освен с теб, Шалот. Най-добре иди да видиш какво иска кучият син, преди да се е поминал.

— А ние с вас имаме уговорена среща, сър Томас — извика Бенджамин.

Кемп стрелна Егремонт с поглед и после кимна.

Двамата с Бенджамин напуснахме площадката за екзекуции и тръгнахме към централната кула. Ще ми се да кажа, че се радвах да се върна в Тауър, но аз открай време мразех това място. Само няколко месеца по-рано с Бенджамин бяхме прекарали известно време там в търсене на тайнствения убиец, който всяваше ужас сред гилдията на палачите.

Обзе ме желание да избягам, но бях любопитен да разбера защо Цербер иска да говори с мен. Слязохме по стъпалата и се озовахме в лабиринт от коридори. Един часови ни заведе в стаята за изтезания.

Странно място е тази стая или поне беше, когато аз я посетих. С белосаните си стени приличаше повече на болница. Подът беше пометен, а върху малки полици под отворените прозорци бяха подредени кошници с цветя. На забита в стената кука висеше детска играчка, окачена на връв. Главният разпитващ беше приветлив човек с благ глас, воднисти очи и увиснали ъгълчета на устата. Дойде и се здрависа с нас, махна ни да влезем и ни посочи маса с наредени върху нея сладкиши и вино. Вероятно тъкмо заради всичките тези подробности мястото придобиваше още по-зловещ вид. Нищо обаче не можеше да отклони вниманието от всяващото ужас присъствие на „Дъщерята на Ексетър“ — огромна диба^[1], поставена в средата на стаята. Приличаше на грамадно легло с макари в горната и в долната част. (Нарича се Дъщерята на Ексетър, понеже съоръжението било въведено в Англия от един от херцозите на Ексетър през петнайсети век. За студентите по история ще кажа, че англичаните са познавали разпъването и разчекването много преди това, но на тази диба се гледаше като на произведение на изкуството. С нея костите на ръцете и краката излизаха от ставите много бавно и мъчителите можеха да си починат и да се подкрепят, преди отново да завъртят макарите й. Ако си мислите, че това е брутално — почакайте да прочетете следващите ми дневници. Връзвали са ме на тая проклета диба! Ръцете ми станаха с един пръст по-дълги, отколкото би трябвало, преди онзи кучи син Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, да си промени решението и да ме помилва.)

В онази сутрин гост на Ексетър беше горкият Цербер. С изключение на препаската около слабините, беше съвсем гол. Ръцете и краката му бяха вързани за макарите и тялото на клетника беше опънато като струна. Когато влязохме, беше в безсъзнание. Грозното му червендалесто лице изглеждаше безжизнено. Мъчителят изсипа кофа вода отгоре му и поднесе парче изгоряла тапа под носа му. Цербер се разтресе и застена.

— Не се бой — прошепна му мъчителят. — Имаш посетител, мастър Додшал. Дошъл е мъжът, с когото искаше да се срещнеш — Роджър Шалот.

Цербер извърна поглед към мен. Опита се да заговори, но езикът му беше прекалено подут.

— За Бога! — казах. — Разхлабете въжетата!

— Както кажете — изписука мъчителят.

— Може ли и чаша вино? — помолих го.

Мъчителят отпусна макарите и Цербер се отпусна. Приближих се до него и насила излях виното в устата му.

— Искал си да говориш с мен, така ли е? — попитах.

— Проклет да си, Шалот! — прошепна той, а от устата му излязоха кървави мехурчета.

— Ако си ме повикал, за да ме ругаеш — предупредих го, — мога да си тръгна.

— Не, не — поклати глава Цербер, — но искам да говорим насаме.

— Не бих искал да ви оставям сами — обади се главният мъчител. — Тук работя аз и аз нося отговорност.

— Излезте! — нареди му Бенджамин.

— Но… — запъна се онзи.

— Това е заповед на кардинала! — настоя Бенджамин.

— Е, щом е така — отвърна онзи, — с удоволствие.

Стражите и чираците-мъчители се изнизаха от стаята, а Бенджамин ги последва и затвори вратата след себе си. Надвесих се над Цербер.

— Сами сме.

— Искам да те помоля за услуга.

Изгледах го учуден.

— Услуга ли? А още нещо? — възкликнах удивен. — Ах, ти, нагло копеле! Не помниш ли, как се опитваше да вкараш плъх в корема ми?

— Такъв късмет ти се беше паднал — отвърна Цербер. — Но в името на всичко свято, Шалот, кълна се, че Харон те харесваше. Нямаше да остави онзи плъх да влезе в корема ти, само щеше да те гризне веднъж-дваж.

— Като идеш в Ада — казах, — предай му моите благодарности.

— Не искам да увисна на бесилото — рече ми Цербер.

— И аз не искам, но нищо не мога да направя за теб.

— Изпитвам ужас от обесването — настоя Цербер. — Моля те да ми помогнеш. Умолявам те!

— А какво ще получа в замяна?

— Ще ти кажа каквото знам. И още нещо, мастър Шалот — искам да изпратиш писмо на родителите ми.

Зяпнах го невярващо.

— Умолявам те! — упорстваше Цербер. — Изпрати писмото до Джон и Кристина Додшал от Силвър Уайвърн, Хай Пейвмънт, Нотингам. Те мислят, че изкарвам добри пари като писар при някакъв благородник. Пиши им, че ме е отнесла чумата или пък потната треска и че съм бил уважаван и обичан. И още нещо…

Затворих очи.

— Преди да умра, искам да се изповядам пред свещеник. Обещай ми, че ще го уредиш!

Какво можех да сторя? Горкият кучи син щеше да умре, а ако не беше Божията милост и добротата на моя господар Бенджамин, и аз можех да свърша като разбойник в някоя подобна шайка. Дадох му дума.

— А сега — подхванах аз — ще ми разкажеш ли за държавата на Карл Велики?

— Лорд Харон, да изгние в Ада дано — отвърна Цербер, — купи реликвата от Шлахтер.

— Чувал съм това име. Кой е той?

— Никой не знае — отговори Цербер. — Той е един от най-изкусните убийци в Лондон. Винаги изпълнява лично поръчките, които е приел, било то с помощта на отрова, въже, кама или меч.

— Той ли е виновникът за клането в Малвъл?

Цербер затвори очи. Внимателно вдигнах главата му и налях още малко от долнопробното вино в устата му. Той издаде устни и после се закашля, понеже напитката опари гърлото му.

— Чух те — рече задавено. — Възможно е, но не мога да си представя как е успял да го направи съвсем сам.

— Как Шлахтер е съобщил на Харон, че реликвата е у него?

— Изпрати ни съобщение — отвърна Цербер. — Поиска да се срещнем в една горичка на север от болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“. Трябваше да идем само двамата с Харон. Беше назовал и цената — две хиляди златни лири. С Харон трябваше да отидем на уреченото място точно след залез-слънце, когато камбаните на болницата бият за вечерня. Беше ни предупредил да не се опитваме да го измамим, понеже иначе сме щели да се простим както с живота си, така и с парите.

Цербер затвори очи.

Реших, че е в несвяст, но после той се размърда и отново ме погледна.

— Срещата беше преди две или три вечери. Харон го гризеше любопитство за убийствата в Малвъл. Нали все пак навремето ние бяхме убили старата дама и бяхме ограбили имението. Както и да е, носехме златото в бъчви, натоварени на едно конче. Изчакахме в края на горичката и когато камбаната за вечерня прозвуча, тръгнахме сред дърветата. Излязохме на една полянка и в средата й видяхме пън, а върху него — малка бъчва за вино. Приближихме се до нея, вдигнахме капака и вътре намерихме държавата. Взехме я, оставихме златото и препуснахме обратно към Лондон.

— И не видяхте Шлахтер, така ли?

Цербер изпъшка и поклати глава.

— Никой не го е виждал, но лорд Харон го е наемал — ухили се той. — Едни наши съперници трябваше да изчезнат по време, за което Харон можеше да докаже къде е бил.

— Как може човек да го наеме? — попитах. — Трябва да има начин.

— Не е ли странно? — Цербер се задъха. — Малцина могат да кажат, че познават Шлахтер, и същевременно страшно много хора са прибягвали до услугите му. Ако искаш да наемеш убиец в Лондон — продължи той, — трябва да го разгласиш из пивниците или сред търговците в двора на катедралата „Сейнт Пол“. За да наемеш — Шлахтер обаче, трябва да идеш в ъгъла на писарите — малка ниша при вратата на катедралата „Сейнт Пол“. Потърси писаря Ричард Нотли — негодник с мършаво лице. Кажи му, че искаш да наемеш касапин и му съобщи къде си отседнал. Шлахтер сам ще те намери.

— Ами реликвата? — попитах.

— Лорд Харон я продаде на папските пратеници само за няколко часа. Цялата работа много го развесели.

— Знаеше ли, че е копие? — попитах.

— Въобще не ни беше грижа! — изсмя се Цербер. — Италианците ни броиха добри пари в злато и сребро. Харон остана доволен — той облиза напуканите си устни. — Друго не знам, Шалот — рече на пресекулки. — Бог ми е свидетел. Бъди сега добро момче и излей остатъка от виното в устата ми. А ако не удържиш на думата си, да гориш в ада дано!

Дадох му да изпие виното и излязох. Дръпнах Бенджамин настрана и набързо му разказах какво съм научил от Цербер. Бенджамин начаса заповяда да изпратят монах при разбойника и каза на мъчителите да прекратят разпита.

Излязохме и седнахме на една пейка над стълбището, откъдето се виждаше, как в другия край на поляната бесят един след друг останалите членове от шайката на Харон. Квадратът, оформен от четири бесилки, изглеждаше страховито. Бил съм свидетел на потушаването на бунта на Робърт Аск от войските на Хенри. На всяка бесилка и всяко дърво по протежението на Големия северен път висяха трупове. Но квадратът от обесени мъже на фона на окъпаното в слънце и изпълнено с птички синьо небе над Тауър Грийн наистина беше страшна гледка. Повечето вече бяха издъхнали, само неколцина все още потрепваха в предсмъртна агония. Последен извлякоха Цербер. Донесоха го, проснат върху една врата, и го положиха пред съдиите. Попитаха го признава ли се за виновен, а той им отвърна да вървят по дяволите. Осъдиха го на смърт чрез обесване, но тогава Бенджамин се намеси.

— Мастър Цербер — заговори той — ни оказа огромно съдействие със сведенията, които ни даде за безчинствата на онези разбойници. Не заслужава да бъде обесен. Нека бъде обезглавен.

Странно нещо е животът. Щом чу тези думи, Цербер избухна в кикот и ме заблагославя, сякаш му бях измолил помилване от самия крал. Кемп и съдиите възразиха, но Бенджамин беше непреклонен.

— Този мъж няма да бъде обесен!

Назряваше разправия, но тогава Егремонт се изправи, плесна с облечените си в ръкавици ръце и каза нещо на един от хората си. Мъжът изтича до купчината дърва в другия край на поляната и се върна с един пън.

— Може да не бъде обесен — заяви той, — но правосъдие все пак ще се въздаде.

Той извика още една заповед. Двама от облечените му в ливреи слуги изтърколиха Цербер от вратата и нагласиха врата му върху пъна. Егремонт свали плаща си, извади меча си и старателно зае позиция. Вдигна меча и с един-единствен безпогрешен удар отсече главата на Цербер.

Аз, разбира се, се отдалечих, притиснал уста с ръка. Не понасям гледката на кръв, дори и да не е моята. Когато се върнах, няколко стрелци от гарнизона вече бяха положили трупа и отсечената глава на Цербер върху вратата и ги отнасяха, за да ги хвърлят в някоя яма из запуснатите части на Тауър.

Егремонт имаше вид на човек, останал доволен от свършената през деня работа. Прие предложението на Кемп да се подкрепят, но първо обиколи ешафода и грижливо провери труповете, сякаш се опасяваше, че някой може да е останал жив. Накрая размени няколко думи с Кемп, а после Бенджамин, Корнелий и аз ги последвахме през поляната нагоре към голямата зала.

— Добра работа свършихме тази сутрин — обяви Кемп и седна начело на грамадната маса, приканвайки ни с жест да се разположим на пейките от двете й страни. — Ами последният — продължи Кемп, — онзи, който не искаше да бъде обесен, какво имаше да ти казва? Какво ти призна?

Господарят ми ме срита леко.

— Нищо особено — отвърнах.

— Хайде стига — Егремонт удари с чашата вино по масата.

— Каза ли нещо за държавата? — рязко ме попита Корнелий.

— Каза, че в подземния свят чули за кражбата, но нищо повече.

Погледът на Корнелий се плъзна встрани. Знаеше, че лъжа.

— Без съмнение — намеси се господарят ми, — вие, граф Егремонт, също усърдно проучвате случая, нали?

— Да, полагаме всички усилия — граф Егремонт свали ръкавиците си и пръстите му се заиграха с малкия кожен пискюл върху едната от тях. — Нароиха се какви ли не слухове.

Гласът му стана груб.

— Какви именно слухове? — полюбопитствах аз.

Егремонт дори не ме погледна.

— Слухове, че държавата е у французите или у папските пратеници. Негово императорско величество Карл V никак няма да е доволен.

— Милорд Теодосий, владеете възхитително английски — отбеляза Бенджамин.

— Учих в Кеймбридж — отвърна Егремонт. — Тривиум^[2], квадривиум^[3], логика и метафизика.

— Ами вие, мастър Корнелий? — попитах.

— Живял съм известно време в Англия — отвърна ми рязко Корнелий. — Преди много години чиракувах при един ханзейски търговец на платове в Стийлярд^[4].

— Това какво общо има с държавата на Карл Велики? — сопна се Егремонт.

— Нищо — промърмори Бенджамин.

— В такъв случай… — Егремонт се изправи, пляскайки се по бедрото с ръкавиците си, поклони се на сър Томас и на Бенджамин и излезе от стаята.

Корнелий го последва тихо като сянка. Кемп ги изпроводи с поглед.

— А вие владеете ли езици? — попита го Бенджамин.

Сър Томас присви очи.

— Френски и италиански — отвърна той.

— Ами немски? — попита Бенджамин.

— И немски.

— И сте работили в Империята, така ли?

Сър Томас стана неспокоен. Отвори уста да отвърне и отправи пълен с копнеж поглед към вратата, сякаш му се щеше да избяга.

— Това не е ваша работа — озъби се той, — но за да съм честен, ще ви кажа, че да, бил съм кралски пратеник в Любек и преди да сте попитали, мастър Даунби, да, срещал съм граф Егремонт и Корнелий доста пъти преди. Както и да е, искам да ви покажа нещо.

Кемп излезе от залата.

— Какви бяха тези въпроси? — попитах.

— Ами я си представи, Роджър — прошепна ми Бенджамин, — че това е един общ заговор; съюз между Егремонт и Кемп с участието на Корнелий с цел да окрадат както своя император, така и нашия крал, и да забогатеят.