Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (13) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава единадесета

Седяхме и тихо обсъждахме възможностите. С какви доказателства разполагахме, че този Шлахтер съществува? Дори да имахме такива, оставаше въпросът какво доказва, че той е участвал в кражбата на реликвата. Разговорът ни беше прекъснат от един войник, който влезе и извика, че сър Томас ни очаква. Излязохме от залата и той ни поведе към кулата Уейкфийлд. Кемп ни очакваше в една стая на втория етаж. Заключи вратата след нас, отвори един сандък и извади от него държавата. Бенджамин почти я изтръгна от ръцете му. Нареди ми да запаля свещ и когато го сторих, постави аметиста пред пламъка. Приведох се и се взрях в скъпоценния камък, който заблестя. Видях кръста, но върху него нямаше и следа от разпнатия Спасител.

— Копие ли е? — попита Бенджамин.

— Разбира се — отвърна му Кемп.

Бенджамин го претегли в ръцете си.

— Клетият Баркли ли го изработи?

— Естествено.

Бенджамин върна реликвата на Кемп и сандъкът беше затворен. Тъкмо се канехме да си вървим, когато чухме забързани стъпки по коридора и на вратата се потропа. В стаята влезе доктор Агрипа. Свали широкополата си шапка и подигравателно се поклони.

— Идвам направо от кралския двор. Какво ново?

— Не видяхте ли? — сряза го Кемп. — Разбойниците са обесени, но държавата на Карл Велики още липсва.

Агрипа сви рамене. Извади изпод дрехата си две писма и подаде едното на Бенджамин, а другото на мен. Писмото до мен беше кратко и ясно. Носеше кралския подпис и печат и ме осведомяваше, че кралският кораб „Пепъркорн“ отплава от пристанището на Темза след десет дни. Целта на експедицията беше да се изследва западното крайбрежие на Африка. Двамата с Бенджамин бяхме зачислени към екипажа. Идеше ми да ревна, да се тръшна на земята и да завия. Ненавиждам водата. Морето не ми допада, а още по-малко ми допадна идеята за морско пътешествие без връщане назад. Бенджамин изчете своето писмо, сгъна го прилежно и го мушна в кесията си.

— Ядосан ли е кралят? — поиска да научи той.

— Ще бъде най-добре — отвърна му Агрипа — да не се мяркате из кралския двор. Егремонт скоро ще си тръгне и ако кралят не получи реликвата, ще стовари гнева си върху вашите глави.

Предупреждението на Агрипа ехтеше в ушите ни по пътя от Тауър до „Мъждивият фенер“. Аз не можех да си намеря място от тревога, но лицето на Бенджамин остана твърдо като камък. Господарят ми ме въведе в кръчмата и ме сложи да седна. Поръча на Боскъм някаква храна и започна да изрежда възможностите.

— Погледни ме, Роджър — каза ми. — Аз също не искам да заминавам.

— Ама че отмъстителен крал! — рекох гневно. — Кучият му син…

Бенджамин сложи пръст пред устните си.

— Тихо, Роджър, така е устроен светът. Кралят загуби скъпоценна вещ. Каквито и сложни планове да е кроял, той беше публично унижен. Някой трябва да плати за това, а каква по-подходяща изкупителна жертва от любимия племенник на кардинала и онзи негодник, неговия слуга? Хенри несъмнено ще твърди, че случилото се не е по негова вина, и трябва да покаже на императора, че някой е бил наказан. Пък и моят чичо вече не е чак такъв любимец на краля, какъвто беше. Като ни праща в изгнание далеч от Англия, Хенри перва скъпия ми чичо през пръстите — той пое дълбоко дъх. — Така че можем да си седим и да хленчим или да разнищим загадката и да й намерим задоволително решение. А сега да се съсредоточим върху онова, което ни е известно — Бенджамин се приведе през масата към мен, така че никой да не ни чува. — Първо, държавата на Карл Велики е у Хенри, а императорът я иска за себе си. Второ, кралят дава заповед на Баркли да изработи поне едно копие.

— Поне ли? — озадачих се.

— Да, поне. Тази сутрин ни показаха едното. Знаем, че другото е било в ковчежето в Малвъл — Бенджамин въздъхна, — и ако не грешим, третото копие е у французите.

— Възможно ли е? — попитах.

— Така изглежда.

— Но защо? — недоумявах.

— Ако знаехме едното — отвърна ми рязко Бенджамин, — бихме могли да разгадаем и другото. Както и да е, нека продължим. Трето, държавата беше занесена в Малвъл, където няма нито тайни проходи, нито тайни входове. Никой не е влизал или излизал от къщата, освен онези двама готвачи. Въпреки това всички войници вътре бяха жестоко избити, без някой да вдигне тревога. Четвърто, знаем, че един от стрелците е изпращал съобщения на сър Томас Кемп. Трябва да приемем на доверие думите на Кемп, че стрелецът не му е докладвал за нищо нередно. Какво друго?

— Пето — добавих аз, — знаем, че Корнелий държеше ключовете от къщата, за да може да пуска и да извежда готвачите. Възможно е той да е участвал в някакъв коварен план, но пък защо му е на Корнелий, най-верния слуга на императора, да става предател?

— Шесто — прекъсна ме Бенджамин, — знаем, че ако онзи Шлахтер съществува, той е продал откраднатата от Малвъл реликва на пратениците на папата. Оттук следват други, и то още по-любопитни въпроси. Кой е продал копието на французите и къде е истинската държава?

Бенджамин замълча, когато Боскъм се върна и сложи две чинии с месо на масата.

— Имам чувството, господарю — извадих роговата си лъжица, — че решението на загадката се крие в имението Малвъл. Чудех се какво привлече вниманието на Кастор в онова мазе? Не са били останките на клетата старица. Какво надуши Кастор? Какво така го привлече?

Бенджамин посочи към чинията си с месо.

— Храна. Да кажем — продължи той, — че убийците са се спотайвали там. Как са се измъкнали незабелязано? Дали някой им е помогнал да влязат?

Известно време Бенджамин се хранеше, погълнат от собствените си мисли.

— Постоянно опираме до храната — отбеляза той. — Защо масата беше разтребена, кухнята разчистена, а съдовете измити? Храна! — повтори той. — Може би пак е време да посетим готвачите — може те да са видели нещо. Утре по изгрев-слънце ще отидем в гостилницата им. Междувременно потърси онзи писар в катедралата „Сейнт Пол“. Представи се и кажи, че сме отседнали в „Мъждивият фенер“ и че искаме да се възползваме от услугите на касапин.

Естествено, че възразих, но Бенджамин остана непреклонен. И така, след като подремнах в леглото си, се впуснах сред следобедните тълпи и си проправих път към катедралата „Сейнт Пол“. Мястото ми навя спомени за деня, в който сър Хюбърт Баркли ме беше наел. Тъкмо палех свещ в негова памет, когато вниманието ми беше привлечено от едно слугинче. Черната й къдрава коса обрамчваше най-миловидното и хубаво лице, което бях виждал. Напомни ми за Луси и затова я заговорих. Знаете как става — от едно на друго изведнъж се оказахме в близката кръчма, където отпивахме от обща чаша, а после прекарахме два луди часа върху леглото в една стаичка на горния етаж.

Когато се върнах при катедралата, вече се беше смрачило, но в ъгъла на писарите все още беше оживено. Забелязах мастър Ричард Нотли — мъж с мъртвешко лице и рядка косица. Седеше с кръстосани под масата крака, стиснати устни и перо, готово да запише всяко съобщение, което му продиктуват. Спомних си за обещанието си към Цербер, затова седнах и продиктувах писмо до родителите му в Нотингам. Нотли се държа като истински професионалист. Съвестно написа купищата лъжи, които съчиних за живота и смъртта на младия Уилям, който накрая се възнесъл сред благоухание подобно на истински светец. От време на време перото на Нотли се запъваше, та се зачудих дали не знае истината. Когато приключи, подписах писмото, платих таксата и прибавих една монета за някой почтен разносвач, който да занесе писмото до Нотингам.

— Ще желаете ли друго, сър? — близко разположените му очи ме изучаваха с любопитство.

— Името ми е Роджър Шалот — отвърнах. — Отседнал съм в „Мъждивият фенер“.

— Да — прекъсна ме той припряно, — знам я.

— Имам стопанство — продължих аз — и си търся касапин. Намислил съм да заколя няколко животни преди Архангеловден. Искам някой, дето си разбира от занаята, а не някое чираче.

— Ще ви струва една сребърна монета, сър, само за да открия такъв касапин.

Платих му сребърната монета.

— И кога ще го видя този касапин? — попитах.

— Вие не му мислете, сър. Ще ви известят в най-скоро време. А сега — той бутна масата назад и посочи към свещта, която отмерваше времето в малкия си стъклен свещник — работният ми ден приключи.

Благодарих му и си тръгнах. Щом излязох от катедралата, си спомних за клетия Баркли, затова се запътих по уличките към дома му. Икономът ме пусна да вляза. По лицето му личаха следи от сълзи — явно слугите още скърбяха за господаря си. Стените бяха покрити с траурни платна, капаците на прозорците бяха затворени. Това вече не беше задружното и весело домакинство, към което се бях присъединил.

— Виждате ли, мастър Шалот, сър Хюбърт няма никакви наследници — обясни ми икономът. — Завещанието още чака реда си, за да бъде прието в канцеларията на лорд-канцлера. Работата замря.

Изказах съболезнованията си и приех предложените ми от него бяло вино и сладкиши.

— Идвам по въпрос, свързан с неговата работа. Тук ли са сметките на сър Хюбърт?

— Не, сър. Сър Томас Кемп дойде и ги отнесе.

— Над какво работеше сър Хюбърт? — попитах. — Какво изработваше?

— Никой от нас не знае — отвърна ми икономът. — През последната година сър Хюбърт изпълняваше поръчка на краля. Работеше сам, без помощта на чираците си. Един Бог знае какво е правел!

— Сър Томас Кемп често ли се отбиваше?

— Да, сър, често. Понякога носеше дисаги, които подрънкваха. Подозирахме, че в тях има злато за претопяване. Само веднъж — продължи икономът — зърнах сър Хюбърт да работи. Бях в една стая на горния етаж. Погледнах към градината и видях, че сър Хюбърт е изнесъл навън фенер и държи някаква ценност срещу светлината му. Съзрях блясък на…

Той се запъна.

— Скъпоценен камък ли?

— Да, май беше скъпоценен камък.

Допих си виното, изказах отново съболезнованията си и си тръгнах.

Навън вече се беше стъмнило. По улицата вървеше нощен пазач.

— Девет часа е! — ревна той. — И нощта е чудесна! Молете се Бог да бъде милостив!

При приближаването му негодниците, които стояха по вратите на странноприемниците и кръчмите, се изпокриха, но те не ме притесняваха. Старият Шалот лесно можеше да се направи на скандалджия, да отметне плаща си, за да покаже камата и меча, които висяха на колана му, и да изпъчи гърди, сякаш той е господарят тук. Слава Богу, че хората не могат да отсъдят какъв е човек по външния му вид. Та вървях си аз важно по улицата и размишлявах върху наученото в дома на Баркли, когато от една уличка се появиха две сенки с плащове и качулки. Сграбчиха ме за ръката, преди да успея да извадя камата, и ме завлякоха в някаква полуразрушена къща. Тъкмо се канех да започна да моля нападателите си за милост и да им предложа да вземат всичко, което носех, когато един от тях отметна качулката си и отдолу ме погледнаха очите на Корнелий изпод тежките му клепачи. Той се взря в мен.

— На вечерна разходка ли си тръгнал, мастър Шалот?

— Да — озъбих се. — Излязох да подишам нощния въздух.

— Ама че деен човек си — не ми остана длъжен Корнелий. — Пишеш писма от името на клетия стар Уилям Додшал, поръчваш касапин, за да заколи някакви животни, а после отиваш до дома на покойния сър Хюбърт Баркли. Какво търсеше там?

Идеше ми сам да се сритам. Не забравяйте обаче, че тогава бях млад и зелен. Още не се бях научил да се прокрадвам по улиците и да се измъквам от преследвачите. Корнелий, чийто спътник стоеше зад мен, ме сграбчи за елека и ме придърпа към себе си.

— Следя всяка твоя стъпка, мастър Шалот. Когато се срещнеш с Касапина, ще благодариш на Бога за това. В Германия обичаме да казваме, че онзи, който продава кожата, преди да е убил мечката, често свършва в търбуха й.

— В Англия пък обичаме да казваме — отвърнах му подобаващо, — че един бод, но направен навреме, спестява девет.

Той ме изгледа с любопитство.

— Какво значи това?

Честно казано, и аз не знаех, но звучеше умно! Отдръпнах се и се отдалечих по уличката. (Запомнете това от мен — ако не знаете как да постъпите, кажете нещо загадъчно и се оттеглете. По този начин хората ще решат, че сте много мъдри и хитри. Научих този номер от писачите на пиеси — така и не можах да проумея някои редове от „Едуард II“ на Марлоу. Възнамерявах да го поканя на вечеря, за да ми разясни какво е имал предвид, но тогава клетият Кит беше убит в някаква квартира на Кучешкия остров^[1] — намушкан в окото от онзи кучи син Поли^[2]).

Стигнах до „Мъждивият фенер“ и заварих Бенджамин да лежи на леглото в стаята си, вперил поглед в тавана. Разказах му какво съм свършил, включително и за посещението ми в дома на Баркли.

— Защо изобщо дойде тук? — рязко ме попита той. — Имам предвид в „Мъждивият фенер“.

Казах му за търговеца на реликви, когото бях срещнал, докато той беше в Италия. Бенджамин само кимна.

— Защо? — попитах.

— И Боскъм ти разреши да продаваш реликви, така ли?

— Да — отвърнах. — Лорд Харон обаче не беше съгласен. Търговията ми вървеше прекалено добре.

От кръчмата под нас се разнесе смях, което ни подсети да слезем за вечеря. Ядохме агнешки пържоли в сос от розмарин, а за десерт — пай с дюли. В салона беше весело. Боскъм се беше нагласил като сводник и дори беше докарал някаква причудлива трупа, която да забавлява посетителите. Трупата се наричаше „Развратниците“. Членовете й бяха облечени в животински кожи, най-вече от видра и лисица, а някои бяха сложили на главите си маски на мечки и вълци. Не носеха панталони, а само кожени препаски. Мъжете бяха голи от кръста нагоре, а жените бяха скрили пищните си гърди под меки вълнени ленти. Китките и глезените на всички бяха украсени с гривни, от ушите им висяха огромни обици, а лицата им бяха боядисани в гротескни цветове.

Започнаха с някакъв танц, последван от акробатически номера, премятания, гълтане на ножове и лъжици. После представиха една изключително цинична пиеса за някакъв викарий, епископ, ханджия и две проститутки. Няма да засягам благоприличието с повече подробности; само ще ви кажа, че представлението беше отвратително, но невероятно забавно. Боскъм, вечният актьор, се присъедини към трупата и шегите и закачките станаха още по-пиперливи. Бенджамин промърмори, че се е нагледал, и отиде да си легне. Аз обаче с радост се включих във веселбата и пих и танцувах, докато не загубих представа за реалността. Събудих се в една от пристройките, облечен в меча кожа, а до мен лежеше една от развратниците. Излязох и се измих, изливайки върху себе си няколко кофи вода от малкия кладенец в двора. Подсуших се, събрах си нещата и се качих в стаята си за няколко часа нормален сън. По-късно се оказа, че ми е бил нужен за деня, който последва — изпълнен със страхотии и кървави убийства.

Сутринта започна без произшествия. Бенджамин ме изрита от леглото, закусихме и се отправихме през Крипългейт към гостилницата на Осуалд и Имелда. Утрото беше ясно и слънчево. Минавахме край търговци и продавачи, които се готвеха за пазарния ден. Когато стигнахме до гостилницата, потропах на вратата, но никой не отвори.

— Чудна работа — промърмори Бенджамин. — Трябваше вече да са станали и да пекат пресни пайове.

Спуснахме се покрай тясната вада, която течеше отстрани на къщата, минахме през една портичка и се озовахме в малка градина. Вратата към килера зееше отворена и ние влязохме вътре. Там се натъкнахме на първия труп. Беше на пълна възрастна жена. Смъртта беше придала пепеляв оттенък на вероятно румените й приживе страни. Лежеше по лице в локвата кръв, изтекла от прерязаното й гърло. В ъгъла на кухнята като парцалена кукла беше захвърлено едно чираче със зееща рана на врата. Осуалд беше проснат на един стол в гостилницата, а жена му — в стаята си на втория етаж. И двамата бяха убити тихо и бързо, с неравен разрез от ухо до ухо. Потресаваща гледка! Всичко останало беше непокътнато. Сладкото ухание на печено се смесваше с мириса на съсирена кръв.

Бенджамин провери пещта.

— Убити са или много късно снощи, или рано тази сутрин — заяви той. — Не са изпекли нищо днес и труповете им са студени.

Той прехапа устната си.

— Също като в Малвъл няма и следа от схватка или съпротива. Сякаш са познавали убиеца си, който е изчакал да се пръснат из къщата и тогава е нанесъл удара си.

Бенджамин прекоси стаята и се взря в подноса с непродадени пайове от предишния ден. Взе един от тях и го огледа с любопитство.

— Още едно убийство, а, мастър Даунби?

Бенджамин изпусна пая. Завъртях се и видях на прага Корнелий и двамина от Нокталиите.

— Ама вие никога ли не спите? — изръмжах.

— Никой не спи, мастър Шалот — приклекна Корнелий, за да разгледа лицето на чирака, — когато наоколо броди бесен вълк.

— Какво правите тук? — попитах.

— Нали ти казах снощи — следя те. Е, отговорих на въпроса ти — изправи се той и избърса ръце в мантията си. — А вие какво правите тук?

— Тук сме, понеже двамата готвачи са единствените, влизали в къщата в имението Малвъл — отвърна му Бенджамин. — Трябва да са видели нещо.

— Мастър Даунби, аз не се отнасям с вас като с глупак — подсмихна се Корнелий. — Ще ви бъда благодарен, ако ми отвръщате със същото.

Корнелий отиде до един люлеещ се стол край огнището, седна в него и се залюля леко.

— Разбрахме — продължи той, — че от един от колчаните са липсвали стрели. Йонатан ми каза. Не виждам защо обаче сър Томас Кемп да не се осведомява за случващото се в господарската къща — усмихна се той мрачно. — Все пак аз самият получавах сведения от Йонатан.

— Така ли? — попита Бенджамин.

Корнелий присви очи.

— Отговорете ми! — настояваше Бенджамин. — Вие се подчинявате на заповедите на граф Егремонт. Йонатан също ли получаваше нареждания от него?

Корнелий само махна с ръка.

— Да, да. Все едно, забелязахме също, че кухнята е разчистена и съдовете са измити. Не знам какви са порядките сред английските стрелци, но определено се зачудих защо група войници ще пропилява вечерта си в разчистване на масата и миене на съдовете, вместо просто да ги струпат на купчина, за да ги измие някой друг. Нали тъкмо затова бяха наети двамата готвачи. И така, отново ви питам — какво правите тук?

Той се обърна, каза нещо на немски на спътниците си и те излязоха.

— Какво търсите? — попита Бенджамин. — Подразбрах нещо от думите ви.

— Същото, каквото търсите и вие, скъпи ми Бенджамин. Сметките на мастър Осуалд — той махна с ръка. — Не хартийката, която ви даде, ами окончателния отчет, който може да съдържа любопитни сведения.

— Какви сведения? — не мирясваше Бенджамин.

Корнелий му се закани с пръст.

— Не знам, а и вие не знаете, но въпреки това и на двамата ни е ясно, че в сметките може да има нещо, някаква следа, която трябва да се види, за да се познае — той въздъхна и отпусна ръка. — А може би сте прав, може готвачите наистина да са видели нещо нередно, което да са си спомнили по-късно — той си пое шумно дъх. — Само че един Господ знае какво е било.

Един от Нокталиите влезе и зашепна в ухото на господаря си.

— Не е ли странно? — вдигна поглед Корнелий. — Няма и следа от сметки, а ковчежето с всичките спестявания на тези клетници е било разбито и ограбено. Сега ще припишат работата на някой крадец; на някоя от вашите лондонски нощни птици, която се е промъкнала тихо през вратата на килера, прерязала е гърлата на хората в къщата и е отмъкнала парите и сметките — Корнелий се изправи. — Но ние знаем, че не е било така, нали? Нашият убиец е действал ловко и умело. Който и да е бил, тези хора са го познавали и уважавали. Пуснали са го в дома си. Мистрес Имелда се е качила в стаята си — вероятно за да смени работните си дрехи и да се разкраси.

— Да, така трябва да е станало — рече Бенджамин.

— Тогава убиецът е нанесъл удара си. Първо е убил старицата в килера, а после чирака. Едва ли му е отнело много време. Запушил е с ръка устата им и набързо е прерязал гърлата им. После е дошъл редът на Осуалд и Имелда. Въпросът е кой го е сторил и защо.

Корнелий скри ръце в ръкавите на мантията си и доби вид на монах по време на молитва. Очевидно размишляваше усилено. Знаеше, че лъжем и че не му казваме всичко, което знаем за случилото се в Малвъл. Тропна с крак по покрития с плочи кухненски под.

— Кой би могъл — попита той — да бъде приет в тази къща? — погледът му се стрелна към мен. — Вие бяхте близки с Осуалд и Имелда, нали?

— Близък съм и с Роджър — намеси се Бенджамин, — но това не означава, че искам да му прережа гърлото.

— Така е — отвърна му Корнелий, — но трябва да имаме предвид и хората като доктор Агрипа или дори сър Томас Кемп…

— Прав сте — обадих се аз. — Да не забравяме и вас, мастър Корнелий и граф Егремонт. Все пак тъкмо вие наехте тези клетници да готвят срещу щедро възнаграждение и трябва да сте били още по-радушно приемани в тази къща.

— Знам къде беше Егремонт снощи — озъби се Корнелий.

Потри лице и се втренчи в мен, после щракна с пръсти и заедно с Нокталиите си тръгна така тихо, както беше дошъл.

Ние с господаря ми излязохме на улицата и по една пресечка се отправихме към неголямо, подобно на селска ливада открито пространство. В средата му имаше езерце с патици, което беше обградено от очукани дървени пейки. Седнахме на една от тях и се загледахме в децата, които яздеха дървено конче и гонеха надут свински мехур.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в Малвъл — каза Бенджамин.

— Имате ли някакво предположение, господарю?

Той се почеса по върха на носа.

— В главата ми вече се оформя теория, Роджър, но все още е доста мъглява.

— Ами убийствата в гостилницата? — попитах.

— Не знам. Вярно е, че в сметките може да е имало нещо интересно, Роджър, но не забравяй, че разполагаме с приблизително тяхно копие. Може пък тези готвачи да са знаели още нещо и да е трябвало да им затворят устата, преди да си го спомнят и да се разприказват.

— Дали е работа на Касапина? — зачудих се аз.

— Възможно е, но как дори един професионален убиец би могъл да се вмъкне в къща с четирима души и да ги изколи до един без каквато и да било съпротива от тяхна страна?

Господарят ми се изправи и забарабани с пръсти по дръжката на меча си.

— Нещо тревожи ли ви, господарю?

— Не, Роджър, страх ме е. Качим ли се на онзи кораб, край с нас. Не мисля, че планът е да се върнем живи. Евреите в древен Израел имали обичай да стоварват греховете си върху така нареченото жертвено агне и да го прогонват в пустинята, за да умре. Ние сме жертвените агнета, които кралят изпраща в морето, за да умрат.

— А каква теория имате? — попитах.

— Свързана е с краля — отвърна ми Бенджамин. — Знам какво е истинското ти мнение за него, Роджър, и го споделям. Хенри Английски никога не дава нищо даром. Естествено, искал е корабите на Империята, но освен това е искал да направи за смях европейските владетели и да натрупа колкото се може повече злато и сребро. Подобен номер много би допаднал на Хенри. После е щял да се оттегли в покоите си заедно с Норис и останалите и заедно да се пръскат от кикот и подигравки. Но хайде да се връщаме вече, Роджър. Убеден съм, че Касапина скоро ще се появи.

— Така ли мислите, господарю?

— О, да. Но не и за да ни помогне. Мисля, че с теб сме на път да се напъхаме в леговището на лъва.

— Ами мастър Корнелий? — попитах аз.

— О, един от неговите хора ни наблюдава от ъгъла на една близка уличка — каза Бенджамин, вкарвайки и изкарвайки камата си от ножницата.

— Чудя се — промърмори той — дали е възможно той да е Касапина и да е извършил убийствата. Трябва само да изчака господарят му да се отегчи и да се върне при императора.

— Да — добавих аз, — и да остави нас, окаяниците, на благоволението на нашия крал!