Тери Пратчет
Страта (7)

Марко, приклекнал в здрача, чу гласа отново.

След малко той изплува от мъглата на беса достатъчно, за да осъзнае, че гласът говори точно на него. Този глас му беше познат. Онази потомка на маймуни ли му говореше?

— Кин Арад? — квакна той.

— Марко, къде е Силвър? — настоя гласът.

Марко чувстваше очите си като да бяха огнени ями, но светлината на милионите червени светещи точки наоколо бе достатъчно силна за неговото зрение. Забеляза на пода, на няколко метра от себе си, силует, който засенчваше едно от съзвездията от червени точки.

— Мецаната е тук. Диша.

— Марко — рече му въздухът, — не зная доколко ме бива в това. Налага се да ми помогнеш. Не мърдай.

Въздухът пред кунга се раздвижи и там се появи нож. Три от Марковите ръце се вкопчиха в него, преди да е паднал на земята. Той се втренчи тъпо в инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка сред червения сумрак.

— Не губи време — обади се маймунският глас. — Искам да резнеш парченце от Силвър. И не се престаравай. И кожата става, но месце ще е по-добре.

Спомените се стичаха един по един в ума на Марко. Той погледна ножа, после се замисли за Силвър.

— И дума да не става! — отряза той.

— Направи го. Ако не го направиш, следващият нож ще те връхлети на пълна скорост. По-добре ще е да ми повярваш.

С рев на гняв и възмущение Марко се метна напред и клъцна лапата на Силвър. Огромното туловище като че леко трепна, май.

— Достатъчно. Кръвта по острието ще свърши работа. Пусни ножа, Марко. Пусни ножа. Пус-ни но-жа!

Марко бе ожаднял. Не помнеше откога не е ял. Кожата му го сърбеше от сухия горещ въздух. Проклет да е, ако пуснеше оръжие току-така. Ако изобщо се замисляше над това какво прави, то в главата му се въртеше тъкмо тази мисъл.

— Добре. Тогава ще я караме по мъчния начин.

В гласа имаше нещо такова, че накара Марко да поотпусне хватката си върху дръжката. И затова, когато ножът изхвърча изневиделица, той просто одра дланта му, вместо да отсече ръката му до китката.

Той сграби методично китката си, за да спре кръвотечението, и остави болката да блъска по мозъка му. Продължаваше да гледа втренчено раната, когато внезапен повей и едно „туп!“ го накараха да вдигне поглед.

На пода до Силвър лежеше нещо кърваво и продълговато. А лапата на Шандата бавно пълзеше към него. Тя поопипа насам-натам, търсейки мръвката, сграбчи я и мечтателно я примъкна към потъналата си в лиги уста.

И я заръфа.

— Къде сме? — попита най-накрая Марко.

— Не съм съвсем сигурна къде точно — обади се гласът на Кин. — Добре ли си?

— Ще ми се да пийна нещо. И да хапна. Ти ме накара да порежа Шандата, за да вземеш белтъчна проба, нали?

— Да. Не шавай.

Нещо, прилично на разпльокан воден мехур, цъфна до Марко и шляпна на пода. Той го подбра и впи зъби в него със срамна припряност.

— А сега — храна — обяви Кин. Нов мехур, пълен с червена пихтия, се търкулна непристойно по пода. Марко го пробва. Имаше вкус на баята досада.

— По-хубаво не мога да го докарам — обади се Кин. — Като че единствената повреда, която си успял да причиниш е, че си повредил точно електрическите вериги на мастерсложи-масичката на Диска. Пратих роботите да ги поправят, но дотогава менюто няма да е особено вълнуващо. Няма начин.

— Силвър намаза повече — оплака се Марко.

— Казах ти, нямах време за деликатности — рече Кин. — Шандското, което тя яде в момента, е култура, израснала от собствените й клетки. Не ме питай как стана само за секунди — просто дадох поръчката и толкова. Но май ще е добра идея да не й го казваме.

— Да. Влиятелно положение ли заемаш в момента?

— Да, може да се каже.

— Добре. Измъкни ме оттук!

Последва пауза. После той чу гласа на Кин.

— Доста размишлявах по този въпрос.

— Размишлявала си, така ли!

— Да. Размишлявах. Ти се намираш в един вид клетка за опитни образци. Няма друг начин да излезеш от нея освен чрез телепортация, а ако знаеш за телспортацията онова, което знам аз за нея, по-скоро бих си останал там вътре и бих умрял от глад. Не смея да се намесвам, защото току-виж ти станало нещо. Така че, като се замислиш…

Нещо продълговато се пръкна с трясък на метър от Марко и тупна тежко на земята. Той го вдигна и го огледа подозрително.

— Прилича ми на индустриален молекулярен стрипер — установи той.

— Точно това си е. И ти предлагам да го ползваш много внимателно.

Адска светлина огря лицето на Марко, то се изкриви и той насочи уреда.

Една част от стената на помещението се превърна в лека мъглица. Той изключи бързо стрипера и се огледа за Силвър.

Шандата бе коленичила и се държеше за главата.

— Как си? — попита Марко със загрижен глас. Държеше стрипера в ръце много внимателно и внимаваше да не го насочва към Силвър. Шандата присви очи и го огледа с мътен поглед.

— Странни работи стават напоследък… — обади се тя.

Марко й помогна да се изправи — повече или по-малко символичен жест, тъй като тя беше десет пъти по-тежка от него, а едната ръка му трябваше, за да държи стрипера така, че да не сочи точно към нея.

— Можеш ли да вървиш в момента?

Силвър можеше да залита. Марко надникна извън стаята и излезе в мижаво осветен тунел. Две малки роботчета с формата на кубове се суетяха над стелещия се по пода прахоляк. Той погледна Силвър и се пробва да прицели пламтящото дуло в една от бърникащите ръце.

— Свали хардуера — изкомандва роботът и се дръпна назад.

— Кин Арад? — повика Марко.

— Марко, това оръжие ти е дадено, за да се чувстваш спокоен. Но само да си го използвал, ръчичките ще ти изтръгна, без да помръдвам оттук. Мога, да знаеш.

Марко се позамисли над това, докато Силвър с голяма мъка се промъкваше през дупката. После сви и двата си чифта рамене и остави оръжието да тупне на пода.

— Маймунска логика — изкоментира той. — Така и няма да я проумея никога.

— Пък аз си мислех, че ти се мислиш за човек — рече роботът с гласа на Кин.

— Е, и какво? Има някои неща, които всичкото мислене по всички светове не може да промени.

— Когито ерго кунг — заключи роботът. — След мен, моля.

Той потегли по тунела и двамата заситниха подире му.

 

 

Час по-късно все още вървяха. Прекосяваха огромни метални бездни по решетъчни мостове, навираха се в ниши, докато гигантски машини преминаваха с грохот по странич ните тунели. Веднъж малкото кубче им кимна да го последват на една асансьорна платформа. На следващото ниво по-надолу асансьорът отново спря и от платформата наслизаха дузина бръмчащи златни цилиндърчета. Миришеха на озон. Цилиндърчетата поеха по тесни пролуки между извисилите се нагоре като кули бумтящи машини.

— Крели — обади се Силвър.

— Ъ?

Шандата се ухили.

— Ти никога ли не си гледал „Забранената планета“? Един човешки филм. Пет-шест версии му правиха. В едната съм се снимала и аз като статистка, преди да постъпя в колежа.

— Като че не си го спомням въобще.

— Трябваше най-вече да тропам по разни врати и да рева… А гримьорната се наложи да деля с робота. Той беше човек.

— Човек-робот?

— Останалите актьори си бяха роботи-актьори, нали разбирате. Но по сюжет във филма се появява и един робот, и не можаха да намерят такъв робот, който би могъл… ами би могъл да изиграе достоверно робот. И се наложи да наемат човек да го играе. Имаше една много впечатляваща сцена вътре в голямата машина, построена от крелите — май от тях беше. Ей тия същите. Крелите, нали разбираш, са въображаеми същества, измислени за целите на филмовата… — Силвър забеляза физиономията на Марко и млъкна.

Марко въздъхна.

— Май ние с тебе сме прекарали твърде много време с човеците — отбеляза той. — И ние сме прихванали от техните щуротии.

— Ама нали ти беше израсъл на Земята. Не беше ли официално човек?

— Документите ми за раса си заминаха заедно с кораба. Чудо голямо.

Силвър изсумтя.

— Ами тогава се смятай за космополит.

— Какво точно всъщност означава това, приятелко?

— Означава доброволно да потискаш расовото си съзнание в светлината на принципното единство на разумните същества.

Марко изръмжа.

— Изобщо не означава това! Значи, че ние учим ония езици, с които маймунските им усти могат да се справят, за да можем да се оправяме в техния свят! Някога да си виждала човек да се държи като шанда или като кунг?

— Не — призна Силвър. — Но, от друга страна, Кин Арад е на свобода, а нас ни бяха затворили. Човеците винаги поемат водачеството. Човеците винаги успяват да получат онова, което искат. На мен те ми харесват. Моята раса ги харесва. Може би, ако не харесвахме човеците, досега да сме измрели. Това пък какво е?

Марко проследи погледа й. Половин миля по-надолу над машините, големи колкото градове, се извисяваше кула. Беше направена сякаш от грамадански топки, набучени една върху друга, и сияеше с приглушено червено сияние. Силвър посочи роботите, скупчени по опасващите я скели, но Марко трябваше да се задоволи със смътното впечатление за нещо грамадно и зловещо, от което му се насълзиха очите.

— Гигантски перколатор за кафе? — предположи той наслуки.

Силвър подвикна на роботчето, което продължаваше напред. То се фръцна назад.

Силвър посочи купчината кълба, чийто връх се губеше над покрива на пещерата.

— В общи линии — рече роботчето с гласа на Кин — това е прост уред за нагряване на скали до точката на стопяванс и изхвърлянето им навън под налягане.

— Ама защо? — учуди се Марко.

— Вулкан — обясни роботът.

— И всичкото това само за да има на диска вулкани? — възкликна кунгът. — Пълна лудост!

Роботът отново потегли.

— Сега го казваш — рече той, — ама чакай само да видиш земетресителите!

 

 

Пътуването под диска отне на Марко и Силвър два дни, доколкото можеха да преценят. Понякога се возеха — покатерваха се на плоски платформи, които се плъзгаха по ниски тунели толкова бавно, че гърчове да получиш, но най-често вървяха пеш. Изкачваха се. Ситнеха по первази. Търчаха като пощурели през депа, из които субдисковите машини маневрираха и търчаха с грохот по разни свои си задачи.

Понякога се натъкваха на сложи-масички, които стърчаха съвсем не на място сред бръмчащия подземен свят. Имаха вид на нови за разлика от всичко наоколо, което изглеждаше вехто. Виждаше се, че за него се грижат добре и го поддържат внимателно, но си му личеше, че е вехто.

Тъкмо докато седяха, подпрели гърбове на една от масичките, Марко повдигна въпроса.

— Разбрах — обади се той. — Ако населението на Диска осъществи промишлена революция и после хвърли едно око на опаката страна на своя свят, то тези хорица направо ще си умрат от уплах.

Силвър предъвка още една хапка от, както предполагаше Марко, шандското алангле.

— На мен ми се струва забележително нехайство от страна на строителите на Диска да си позволят да зарежат всичко това така — отбеляза тя. — Забелязах доста уреди, съвсем явно повредени. Без съмнение те биха могли да се поправят?

— Кой поправя машините, които поправят другите машини? — зачуди се Марко. — На такава машина като Диска сигурно за сто години ще й гръмнат сума ти бушони. Какво става, когато на робота, който поправя машините, които произвеждат частите за фабриката, която монтира роботите, които обслужват механизмите, които правят бушоните, му се строши някой винт? Освен ако не го обслужват периодично отвън, Дискът постепенно ще се износи докрай.

— Можем да питаме робота — предложи Силвър.

Шегичката си беше гадничка. Роботът можеше да отговори на всеки пряк въпрос за механичния пейзаж — беше им теглил десетминутна лекция за машините за регулиране на приливите и отливите например — но за всички други въпроси си правеше оглушки. На Марко по едно време му щукна идеята да му изкърти с нещо капака, но този път позволи на предпазливостта да надделее в него.

— Онова място с червените светлинки трябва да е било близо до ръба на Диска — обади се Силвър. — Имам чувството, че пак приближаваме главината. Вероятно бихме могли да попитаме Кин.

Роботът, който мълчаливо седеше на няколко метра от тях, се приближи.

— Свежи ли сме вече? — рече той бодро. — Ще продължаваме ли?

Те се изправиха вдървено. Кубичното роботче ги поведе по тясна пътека, която отвеждаше към широка, кръгла, ярко осветена галерия. Основната част от тази светлина идваше от мъгливото сияние горе, но едно доста значително количество се дължеше на едно мъничко актиново слънчице.

То плаваше може би стотина метра над идеален релефен модел на повърхността на Диска с диаметър неколкостотин метра. Само дето релефните карти си нямат мънички облачета, които хвърлят мимолетни сенки по земята. Пък и Марко досега не беше виждал релефна карта с действащи вулкани.

Галерията нямаше парапет. Картата на Диска блещукаше на метър под нея — слънчевата светлина хвърляше отблясъци по морските вълни, които изглеждаха обезпокоително истински.

Марко дълго се взира надолу. После се обади:

— Предавам се. Прекрасно е. За какво служи?

— Напомня на архитектурен модел — избоботи Силвър. — Както и да е, нека привлека вниманието ти към един дефект. Виждаш ли хей там, точно отвъд вътрешното море?

Марко присви очи, после се предаде.

— Не. Онези, които са построили Диска, или са имали ужасно остро зрение, или всичкото това е само за да се изперчат.

Той се огледа за робота. Нямаше го.

— Ще ни се да огледаме по-отблизо картата на Диска — обясняваше Силвър на празното пространство. Нещо, подобно на летяща стъклена плоча, се плъзна над картата от отсрещната страна и увисна пред нея. Тя пристъпи отгоре като на тръни. Плочата дори и не трепна под тежестта й.

— Виждам го с очите си — рече Марко, — но не го вярвам. Как го постигаш?

— Има си номер — отвърна Силвър. — Май започвам да схващам как стават работите тук. Идваш ли?

Стъкленото килимче прилежно следваше насоките, които Силвър му задаваше устно. То се плъзна над картата на някакви си сантиметри от облаците. Марко изпитваше странното настойчиво желание да се протегне надолу и да забърка едно малко циклонче. Картата беше толкова реалистична, че страх да те хване. Ако се наведеше и я пипнеше, дали в небето на Диска щеше да надвисне огромна ръка?

Когато Шандата се обади отново, той послушно се загледа надолу през стъклото.

Видя опустошена земя, опърлена и изровена. А в средата — идеално кръгла дупка.

По-късно Силвър откри, че платформата леко увеличава образа на онова, което се намира точно под нея. Различителната й способност като че нямаше граници: там имаше и хора, микроскопични фигурки, почти неподвижни.

Само почти. Всяка секунда сцената долу трепваше, а фигурките заемаха леко различно положение. Марко прекара цяла вечност, вперил поглед като омагьосан в гледката на един хомункулус, който сечеше дърва. Щрак — брадвата замахва във въздуха, щрак — забива се в дървото, щрак — пак е във въздуха, а от ствола на дървото по магия се отцепва клин сурова дървесина.

— Може, може — промърмори той под носа си. — Само трябва да съгласуваш сензорните възприятия и постоянно да прожектираш картината като холограма.

— Много картинки ще ти трябват.

— Милиарди. Ще ти се наложи да се подключиш към когнитивния център на всяко живо същество.

— Забеляза ли белите петна?

— Може би в този момент някое птиче не е гледало накъдето трябва.

Силвър кимна сериозно и се огледа из голямата зала с картата.

— Предполагам, че картата на Диска включва и своя собствена миниатюрна карта на Диска — каза тя бавно. Срещна погледа на Марко с кротка усмивка. После нареди на платформата да застане над главината на картата. Никой от тях не се и съмняваше, че залата с картата се намира в главината.

Погледнаха купола отдолу. Силвър се опита да зададе някакви команди, но без всякакъв ефект. И затова сниши платформата.

Втренчени под краката си, те видяха как пръст и метал се стапят и се отдръпват встрани. Машинариите на диска се надигнаха и се разсеяха. Там сега имаше нещо, показваше се крайчецът на нещичко…

Мъничко, кръгличко дискче. В средата — сиво-бяло петънце, което накрая се превърна в две различими фигурки. Едната — едра и космата, другата — тънка и жилава като вейка. И двете се бяха вторачили в нещо под краката си…

Щрак. Жилавата погледна нагоре към миниатюрната галерия, обкръжаваща картата на картата. Щрак. Там имаше някаква фигурка. Щрак. Тя вдигна ръка. Щрак.

 

 

— Здрасти — рече Кин.

Силвър не си падаше спец по човешките изражения, но тъй като я гледаше, тази жена не беше спала от сума ти време. Всъщност краката май едва я държаха.

— Радвам се, че успяхте — рече тя. — Не можах да накарам компютрите да ви телепортират — има трийсет процента шанс енергията да секне, докато сте извън фаза. Тръгвайте с мен. Нямаме много време.

— Ние… — подзе Марко.

Кин разтърси енергично глава.

— Не, не сме — отрече тя. — Хайде!

Кунгът понечи да възрази нещо и Силвър го сграбчи здраво за чифт ръце. Кин вече търчеше по-надолу по един тунел, който извеждаше извън залата.

Излязоха в метална пещера, също толкова голяма, колкото и онази, която току-що бяха напуснали. Вътре имаше космически кораб. Или поне първото впечатление, което предметът внушаваше, беше такова…

Мотори нямаше. Ако не броим странните дюзи, разположени горе-долу там, където трябваше да се намират дюзите, корпусът като че представляваше една цяла каюта с достатъчно прозорци, че да си насадиш над тях лозници и да си гледаш грозде. Цяла сюрия кубични роботи го бяха накачулили. Един от тях пръскаше с боя устройството за приземяване. Други двама човъркаха късо, дебело крило.

Кин вече се беше качила на борда. Озъбен и ръмжащ, Марко изкачи стълбичката и я видя, седнала зад командно табло с формата на конска подкова. От таблото жици отвеждаха към сандъци, стърчащи наслуки из цялата каюта. В средата на помещението цял полк кубченца трескаво се суетяха около плетеница от жици и метални форми. Едно от тях любезно сръга Марко в крака и той се помести.

— Силвър, затваряй вратата! — нареди Кин. — И побързай! А сега се молете на всеки бог, който ви е подръка.

Тя се обърна и заговори на въздуха с тон, от който си личеше, че не говори на другите двама.

— Готови сме.

Отговорът прокънтя отвсякъде:

— КАКТО СЕ РАЗБРАХМЕ, НАЛИ?

— Всичко е точно — отвърна Кин. Последва пауза. Корабът потрепна. Марко се огледа и видя как стените на пещерата се отдръпват.

— Недей да казваш нищо прибързано — обади се Кин. — Хич недей и да мислиш, ако искаш да се прибереш у дома. Имай ми малко вяра, а, става ли? Моля ти се?

Внезапно слънце огря каютата. Марко и Силвър вдигнаха очи и забелязаха квадратчето златно небе, което се появи в отворилия се люк на покрива. Корабът се заиздига нагоре на подемна платформа, която набираше ускорение.

Малкото роботче до краката им издърпа някаква тръба от купчината в средата на каютата. Една от многобройните му ръчички посегна надолу, поспря се, стисна тръбата. Щом я докосна, металът се разкъса.

Нещо погъделичка Силвър по ушите и тя рязко тръсна глава. Тя извърна предпазливо глава и се оказа очи в скенери с малко метално кубче, увиснало на три крайника от тавана. То нямаше лице, но някакси успяваше да докара притеснен вид. Четвъртият му крайник стискаше чифт дебеломери.

Марко изфуча и замахна към друга машинка, която се опитваше да се изкатери по крака му. Машинката се пльосна по гръб и задраска по пода с всичките си шест крайника.

Кин се разхили истерично.

— Я стига детинщини — изпухтя тя. — Когато преминем в интерпространството, ще ви се иска да сте в контурна връзка, нали така? Те искат просто да ви вземат мярка, това е. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Марко отвори уста и понечи да протестира, но нещо докосна лицето му. Той извърна очи нататък и видя метален сантиметър, който се разгъваше надолу към пода. Погледна нагоре. Един робот бе увиснал над главата му. Въздъхна.

Корабът излезе на слънце. Край него се ширна покрит с черен пясък плаж, а медният купол на главината остана назад. Морето лениво се плискаше на няколко метра от тях. Платформата на подемника се затвори и корабът се разтърси.

Кубчетата бяха започнали да пръскат с пяна три плетеници от изкривени навсякъде и всякак тръби, които бяха прикрепили към пода. Пяната се втвърди и образува койки, горе-долу подходящи по размер за шанда, кунг и човек.

— Имаме много малко време до старта — рече Кин и се изправи. — Някой да има въпроси? Ясно. Така си и мислех. Добре, но първо лягайте по койките.

— Нали не очакваш от мен да ни вкарам в интерпространството от повърхността на Диска? — обади се Марко. — Никакъв шанс!

— На Кунг го направи — отвърна Кин и се намести в койката.

— Кунг не е покрит от някакъв си тъп грамаден купол!

— Няма. Но и без това няма да стартираме веднага. Койките са ни необходими за първоначалното изстрелване.

— Но кой ще управлява? Оттук не мога да стигна до командното табло!

— Никой няма да управлява. На този етап не е необходимо. Довери ми се.

— Никой нямало да управлява, а ти искаш да ти се доверя?!

— Точно така, искам да ми се довериш.

Марко легна и се протегна за прикрепителните ремъци. Силвър вече се беше проснала на койката. Известно време лежаха и мълчаха.

После Кин се обади:

— Марко, виждаш ли от койката си онзи кръглия екран?

— Виждам го.

— Това е радар. Дръж го под око. А сега може би ви дължа едно обяснение…

 

 

ПОМОЩ — пишеше на екрана.

Като се опитваше да не се замисля над това какво върши, Кин вдигна трупа от креслото и се настани пред умолителния надпис. Без да изпуска от очи увисналия над нея шлем. тя прокара ръка по облегалката.

Нищо не се случи, освен че на екрана се изписа:

ТИ СИ КИН АРАД.

— Точ… — гласът на Кин прозвуча съвсем немощно в тясната стая. Тя се прокашля. — Точно така. А вие кои сте?

— СПОРЕД НАС ВИЕ НИ НАРИЧАТЕ ГОСПОДАРИТЕ НА ДИСКА, МАКАР САМИ ДА СЕ НАРИЧАМЕ „КОМИТЕТ“.

— Хубаво звучи, демократично. Покажете ми се.

— СПЕШНО ЛИ НАСТОЯВАШ?

— Е, толкова път бих, за да се срещнем. А трябва да признаете, че разговорът ни надали може да се нарече задушевен. — Кин се огледа, търсейки да забележи някакви вратиили скрити камери. Нищо, освен гладки стени.

— ГРЕШНО СИ РАЗБРАЛА — НИЕ СМЕ МАШИНИ. ДЖАГО ДЖАЛО НИ НАРИЧАШЕ КОМПЮТРИ. НЕ РАЗБИРАМЕ ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗНЕНАДАНА.

— Не съм изненадана — излъга Кин.

— ТОГАВА ТИ ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЪДИШ ФИЗИОНОМИЯТА СИ ЗА КЛЕВЕТА.

— Защо ви е помощ? Аз съм тази, която има нужда от помощ. Какво е станало с моите приятели?

— В БЕЗОПАСНОСТ СА — НА СИГУРНО МЯСТО. ТВЪРДЕ СА СВИРЕПИ, ЗА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА БРОДЯТ НАОКОЛО, РАЗБИРА СЕ. ИСКАШ ЛИ ДА ГИ ОСВОБОДИМ И ДА ВИ ОСИГУРИМ ТРАНСПОРТ ДО РОДНАТА ТИ ПЛАНЕТА? АКО НИ НАРЕДИШ, ЩЕ БЪДЕ ИЗПЪЛНЕНО.

— Мога да ви нареждам, така ли?

— ТРЯБВА ДА СЕДНЕШ В КРЕСЛОТО. ДРУГИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НЯМАШ. ТИ СИ ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. ЕТО ЗАЩО МОЖЕШ ДА НИ ЗАПОВЯДВАШ. УМОЛЯВАМЕ ТЕ ДА ГО НАПРАВИШ.

— Можете ли да ми построите кораб?

— НА ДЖАГО ДЖАЛО МУ ПОСТРОИХМЕ. ПОМОГНАХМЕ МУ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИТЕ ПОРАЗИИ, КОИТО СВЪРШИ. ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАКИВА НЕЩА, ЗА МАШИНИТЕ ИЗБОР НЕ СЪЩЕСТВУВА. ДЖАЛО ИЗБРА ДА ОФЕЙКА ОТ ДИСКА, ВМЕСТО ДА НАУЧИ НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО.

Кин внимателно обмисли последното. Когато заговори, заговори много бавно.

— Вие ще ми дадете кораб, но ако избера да напусна Диска, няма да ми кажете нищо за самия Диск?

— ДА.

— Но нали казахте, че мога да се разпореждам?

— ДА. САМО ЧЕ СПОРЕД НАС СЪВСЕМ СКОРО ЩЕ НИ СЕ СЛУЧИ ЛЕКИЧКА ПОВРЕДА В СЛУХОВОТО УСТРОЙСТВО, КОЕТО ВЕРОЯТНО ЩЕ НИ ПОПРЕЧИ ДА ЧУЕМ СЛЕДВАЩИТЕ ТИ НАРЕЖДАНИЯ.

Кин се усмихна.

— Значи нямам избор, така ли? Не и когато ме изнудват. Разкажете ми за Диска.

 

 

— Кин — прекъсна я Марко възбудено, — на екрана се появи нещо.

— Тъкмо му беше времето — отвърна Кин. — Не се безпокой.

— Да бе, да, спомням си. Да ти имам доверие. Ужасно е грамадно, да го вземат мътните. Какво е?

— Онова, което ще ни изстреля в пространството.

 

 

Кин се облегна в мекото-премеко кресло и дълго се взира в празния екран.

— Износвате се — рече най-накрая тя. — Затова моретата са пощурели, а климатът се е объркал. Това го разбрах. Дискът е машина. Машините имат ограничен живот. Точно затова Компанията строи планети.

— ПЛАНЕТИТЕ СЪЩО ИМАТ ОГРАНИЧЕН ЖИВОТ.

— Ама по-дълъг. Не започват да им скрибуцат чарковете след някакъв си половин милион години.

— ЗЛОРАДСТВАШ, А?

— Не. Просто не ми излиза от ума мисълта за няколко стотици милиона души, които се намират на космически кораб, голям колкото цял свят, а после се сещам за всичко онова, което може да се случи с един кораб. Не злорадствам, а треперя от страх. И от гняв.

Тя се изправи и затропа из стаята, за да пораздвижи схванатите си мускули. Разказът беше дълъг — подземно пътешествие из механизмите на Диска. Земетресителите бяха заседнали в паметта й. Цялата тази изобретателност, за да възпроизведеш всичко онова, което и на най-ситната планетка си ставаше от само себе си. И демоните… е, поне на демоните тя щеше да тури край.

 

 

Нещо щракна — Марко разкопча предпазните си колани и се втурна към командното табло. Вторачи се в екрана, после впери кръвнишки поглед в пространството навън.

— Ама къде го, по дяволите? Изчезна от екрана! Какво беше това нещо, Кин? Че тая пущина беше по-голяма и от…

Пуффф! Пясъчна буря помете брега навън.

Марко изпружи врат и погледна нагоре. Слънцето помръкна и мрак изпълни каютата.

Пуфф!

Марко видя как от небето се спуснаха огромни криви нокти — невъзможната птица връхлетя върху тях. Нокти, които можеха да сграбчат космически кораб. Той хлъцна и плонжира към койката.

Пуффф. Драссс. Пуффф. Пуф-паф. Пуф-паф.

Ноктите внимателно се сключиха около кораби и той изскърца. После той се заиздига нагоре на пресекулки, ама такива пресекулки, че да ти се разтрепсрат кокалите.

Куполът на главината сияеше под тях с налудничав блясък, после се завъртя и се изгуби в далечината. Последва го и Дискът — клатушкаше се, закрил небето, докато се превърна в синьокафеникава стена. Поспря се, после се гмурна под кораба и за миг увисна от другата му страна. Пуффф.

За да отвлече мислите си от кандилкащата се и мятаща се насам-натам вселена, Кин се съсредоточи в гледката отгоре. Ноктите покриваха почти целия илюминатор на покрива, но сегиз-тогиз тя успяваше да зърне огромните бели крила, които биеха с бавния ритъм на морските приливи и отливи.

Един звук изпълни каютата. Започна като болезнен ултразвук и се спусна по токовата стълбица като мокър пръст, стържещ по прозореца на душата.

Високо горе над Диска птицата рух се въздигаше в небето и пееше.

 

 

Демони вече нямаше да има. Беше разбрала защо съществуваха демоните — бяха се оказали добра идея, която вършеше работа, но с демоните беше дотук.

Онези демони, които бе срещнала Кин, изглеждаха почти човешки в сравнение с тези, които се отглеждаха при ускорен процес на растеж в тихите зелени лаборатории под купола. Демоните бяха полицията на Диска, те населяваха скритите отдушници и аварийни шахти, отвеждащи до механизмите, и прогонваха дръзналите да се доближат до ръба. И от време на време отмъкваха за Комитета по някой нов председател.

Председателите. Кин се втренчи в празния екран, а после обърна очи към увисналия над креслото шлем за директна връзка. Нямаше никакво намерение да пробва дали й става, а и Компютрите не бяха настояли, но й бяха показали как се използва.

Компютрите управляваха Диска. Нагласяха приливите и водния кръговрат, брояха измрелите врабчета, блъскаха се и се трепеха за лилиите сред полята му. Но онези, които бяха построили Диска, ги бяха конструирали като сервомеханизми — за да не стане Дискът твърде механичен. Беше необходим човек, който да им нарежда какво да правят.

В седемдесетхилядогодишната история на Диска се бяха изредили двеста и осемдесет председатели, натикани под шлема в пълен ужас. След който идваше хладното знание.

Кин не можеше да повярва.

— Не може да вземеш някой земеделец от неолита и да го превърнеш в планетен инженер — възрази тя.

— МОЖЕ. СЪЗДАТЕЛИТЕ НИ СА НИ КОНСТРУИРАЛИ МНОГО ХИТРО.

— За създателите нищичко не сте ми споменали!

Екранът угасна.

 

 

Пуффф. Кин се вкопчи в ръбовете на койката. Пуффф. Птицата не летеше, а просто разблъскваше въздуха нагоре и го отхвърляше с презрение.

Трудно беше да се говори, когато силите на ускорението ги подпочнаха с шамари и юмруци в ужасен ритъм. Силвър го понасяше най-леко.

— И аз не го вярвам — рече тя. — Разбирам от какво би имало нужда едно устройство като Диска. — Пуффф. — От разумен отговорник. Никоя машина не би могла да се справи с всички проблеми, които биха могли да изникнат. — Пуффф. — И да избуят. Но освен в случай въпросното създание да е някой голям спец по техниката, то просто би се побъркало.

Кин се стегна, за да посрещне следващия удар на крилата. Но удар не последва. Видя разпереното крило в илюминатора — връхчетата на огромните пера трепереха в попътната струя. Беше ред на безмоторната част от полета.

Под килнатата настрани кабина се бе ширнал половината Диск. Кин се измъкна от кушетката и залитна през треперещата палуба. Най-накрая докопа една отвесна преграда.

Светът бе паница скъпоценни камъни, изсипана върху небето със замах. Пред тях се бе ширнал Опасващият океан, а отгоре му като камък върху пръстен сияеше залязващото Слънце.

Птицата рух се плъзна надолу в небето, втренчила ужасните си птичи очи в Слънцето. Понякога разтърсваше рамене, за да изтръска леда, който се посипваше надолу с блясък и трясък, и започваше дългото пропадане.

 

 

Кин коленичи върху плаващата платформа и започна да следи миниатюрните фигурки на Силвър и Марко, които си пробиваха път през тунелите.

Навсякъде по Диска машините се размърдваха и се задействаха. Зачуди се какво ли щеше да се случи, ако в момента председател беше някой средновековен орач. Щеше ли той да помогне на Компютрите да започнат дългия ремонт?

Изправи се, нареди на платформата да я откара до изхода на залата и се втурна по изтърканото стълбище към стаята за свръзка.

ЗДРАСТИ — изписа се на екрана.

— Не съм ви нужна вече — съобщи Кин. — Зададох ви всички необходими инструкции как да се поправите сами. Доста време ще ви отнеме, но можете да го свършите, без да засегнете прекалено много биосф… ох, тъй де, май че трябва да се каже биополусферата. Но така не можете да продължавате — освен ако не внесете свежи материали отвън.

— ЗНАЕМ. ЕНТРОПИЯТА Е ПРОТИВ НАС.

— Не можете да продължавате така да използвате старите машини за резервни части. Може да изкарате още стотина години, но не повече.

— ЗНАЕМ.

— Пука ли ви изобщо за хората на повърхността?

— ТЕ СА НАШИ ДЕЦА.

Кин се вторачи в светещите букви. После тихо рече:

— Разкажете ми за Джаго Джало. Сигурно ви се е сторило, че Господ го праща.

— ДА. ВЕЧЕ ЗНАЕХМЕ, ЧЕ ДИСКЪТ Е ОБРЕЧЕН. ПО ОНОВА ВРЕМЕ ПОДДЪРЖАХМЕ ЗАЩИТЕН ЕКРАН ПРОТИВ МЕТЕОРИТИ. СРАВНИТЕЛНО ЛЕСНО БЕШЕ ДА ИЗВЛЕЧЕМ ОСТАТЪЧНАТА СКОРОСТ ОТ КОРАБА МУ. НАБЛЮДАВАХМЕ ГО КАК ВЛИЗА С РАКЕТАТА В НЕБЕСНИЯ КУПОЛ. ЗА БЕДА НЕ МОЖЕХМЕ ДА СЕ СВЪРЖЕМ С НЕГО. ТРЯБВАШЕ ДА ЗАПОДОЗРЕМ НЕЩИЧКО.

— Но все пак сте му позволили да се приземи.

— ЗА БЕДА ПО ВРЕМЕ НА СПУСКАНЕТО РАКЕТАТА МУ ПРИВЛЕЧЕ ВНИМАНИЕТО НА РУХ.

— На рух ли?

— ВИД ЕДРА ПТИЦА.

 

 

— Не мога да повярвам — възкликна Марко. — С очите си го виждам, но не го вярвам. И тя ще ни отведе у дома, така ли?

Земята под тях се изнизваше като размазано петно. За миг се мярнаха вълни, а после птицата се стрелна над морето.

— Ти не видя ли онова голямото яйце в градината, където ви бяха затворили? — обади се Кин с изнемощял глас. — Не се ли зачуди какво ли го е снесло? Естествено, че няма да ни отведе у дома — тя е просто много едра птица, и толкова. Там, в Купола, й прегледах техническите данни.

— Малко глупаво ще прозвучи при тези обстоятелства — обади се Силвър, — но подобна твар не може да съществува в плът и кръв. Собствената й тежест би я смазала.

— Не е по-тежка от пет тона — обясни Кин. — Една от най-фините конструкции на създателите на Диска. Сухожилията й са като нишките на Линиите, а костите са пневматични. Просто тръби, пълни с газ под налягане. Компютрите ми го показаха. Великолепно, нали?

— Защо губи височина? Ще цопнем в морето — обади се Марко.

— Да — отвърна Кин. — На твое място бих си легнала обратно в койката.

— Искаш да кажеш, наистина ще се приводним?

Марко се загледа в бягащите вълни. Бяха се спуснали толкова ниско, че и най-малката вълничка се виждаше. После се загледа в онова, което на Диска би трябвало да се нарича хоризонт. Слънцето се виждаше само като червено сияние, полузатулено от продълговати облаци, припламващо по гребените на вълните. Марко се замисли.

— О, не — обади се той накрая. — Кажи ми, че не е вярно. Кажи ми, че не смяташ да правиш онова, дето си го мисля…

 

 

— Ако това ще ви помогне с нещо — рече Кин, — Джаго Джало беше ненормален дори и според мерките на нашето ненормално време.

— ТО СИ ПРОЛИЧА. НЕ НИ БЕШЕ МИНАВАЛО ПРЕЗ УМ, ЧЕ НЯКОЯ РАСА ЩЕ СИ ПРАЩА ОТКАЧАЛКИТЕ В КОСМОСА.

— Не се ли опитахте да го спрете?

— НЕ НИ БЕШЕ НАРЕДЕНО. ОСВЕН ТОВА ЧОВЕКЪТ ЯВНО ПРИНАДЛЕЖЕШЕ КЪМ ТЕХНОЛОГИЧНА КУЛТУРА. ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ПРЕЦЕНИ КАКВО ДА Е БЪДЕЩЕТО НА ДИСКА. НАРЕДИ НИ ДА МУ ПОСТРОИМ КОРАБ. НЕ БЕШЕ ТРУДНО. ПРЕЦЕНИХМЕ, ЧЕ АКО ПОМОГНЕМ НА ДЖАГО ДЖАЛО ДА СЕ ВЪРНЕ НА РОДНИЯ СИ СВЯТ, СКОРО ЩЕ ДОЙДАТ И ДРУГИ. ЕТО ЗАЩО ПРАТИХМЕ ПОДИРЕ МУ ЕДНА ОТ НАШИТЕ ПТИЦИ-ШПИОНИ — ГАРВАНИТЕ, ОЧИТЕ НА БОГА, НАШЕТО ПРЕКРАСНО ТВОРЕНИЕ.

— Тогава защо не се свързахте с нас веднага щом пристигнахме? По дяволите, завъдих бълхи, едва не ме изгориха жива, тикнаха ме в харем…

— РЕШИХМЕ ДА ВИ ПОДЛОЖИМ НА НАБЛЮДЕНИЕ. НЕ МОЖЕХМЕ ДА БЪДЕМ СИГУРНИ, ЧЕ ДЖАЛО Е ИЗКЛЮЧЕНИЕ ОТ ПРАВИЛАТА, А ПОСЛЕ И ЧЕТИРИРЪКИЯТ ЗАСИЛИ ПОДОЗРЕНИЯТА НИ.

Буквите угаснаха.

— Знаете, че ние можем да създаваме светове — рече тя. — Истински светове. Планети. Можем да построим планета за населението на Диска. Знаете ли, че Дискът е доста точно подобие на моя роден свят?

— ДА.

— Знаете ли защо е така?

— ДА.

— Ще ми кажете ли?

За няколко секунди екранът остана празен. После се изпълни с думи, толкова много думи, че се наложи Компютрите да ги изпишат с по-ситен шрифт. Кин се изправи и прочете:

ИСКАШ ДА ЗНАЕШ КОЙ Е СЪЗДАЛ ДИСКА. ИСКАШ ДА ЗНАЕШ ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕГОВОТО СЪЗДАВАНЕ. МОЖЕМ ДА ТИ ГО КАЖЕМ. НО ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО, В ЗАМЯНА НА КОЕТО БИХМЕ МОГЛИ ДА СЕ СПАЗАРИМ ОТ ИМЕТО НА СВОИТЕ ДЕЦА. ВЪЗМОЖНО Е ДА СИ ТРЪГНЕТЕ И ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ПАК, ЗА ДА ОПЛЯЧКОСАТЕ ДИСКА, КАКТО ВЪЗНАМЕРЯВАШЕ ДА НАПРАВИ ДЖАЛО. НЕ БИХМЕ МОГЛИ ДА ВИ СПРЕМ. И ВСЕ ПАК РАЗБИРАМЕ, ЧЕ ТЕЗИ ЗНАНИЯ ЗА ВАС СА СИЛНО ЖЕЛАНА НАГРАДА. НИЕ ЩЕ ВИ ГИ ДАДЕМ, ВИЕ ЩЕ ПОСТРОИТЕ НОВ СВЯТ ЗА НАШИЯ НАРОД.

Кин вече от доста време го обмисляше. Това означаваше да се построи звезда от тип Г на няколко светлинни минути от Диска, освен ако не се намери някоя подходяща за преместване…

— Ще ни е нужен достъп до технологиите на Диска — рече тя. — Телепортация, теориите за предизвикване на ускорен растеж при отглежданите във вана организми, въобще всичко.

— РАЗБИРА СЕ, ЩЕ ГО ИМАТЕ.

— Тогава и вие ще имате новия си свят. Ако Компанията не е съгласна да го построи, мога да създам своя собствена Компания, щом като разполагам с подобна примамка. Мога да се обърна към някой от по-малките оператори — да, точно така ще направя.

— РАЗБРАХМЕ СЕ.

— Ама само това ли е? Не ви ли са необходими някакви… ами, такова, аз май не мога да ви дам никакви гаранции — възкликна изненадано Кин.

— ПРЕГЛЕДАХМЕ ТЕ. ПО НАША ПРЕЦЕНКА СЪЩЕСТВУВА 99,87 ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ДА СПАЗИШ УГОВОРКАТА. СЛОЖИ СИ ШЛЕМА.

Кин погледна подплатения метален обръч над главата си.

— НИЕ ТИ ВЯРВАМЕ. ДОВЕРИ НИ СЕ И ТИ. ШЛЕМЪТ ЩЕ ТЕ СВЪРЖЕ С ОПРЕДЕЛЕНИ ЕЛВЕРИГИ, РАЗРАБОТЕНИ ЗА ПОДОБНА СИТУАЦИЯ. НИЕ МОЖЕМ ДА ТИ ДАДЕМ НЕ ИНФОРМАЦИЯ, А ЗНАНИЕ, КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА ДОБИЕШ НИКЪДЕ ДРУГАДЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА.

— Смисълът на живота е в това да откриваш разни неща — рече несигурно Кин.

— ДА. КОЙ БИ ОТБЛЪСНАЛ ПОЗНАНИЕТО?

Кин въздъхна, протегна ръка, напипа, дръпна.

 

 

Роботите се суетяха в средата на палубата. Един от тях се плъзна към контролното табло, като мъкнеше подире си кабел. Останалите се бяха скупчили около странно изкривен прът, покрит с ярко огледално покритие. Щом Кин погледна нататък, я заболяха очите. Прътът сякаш беше изкривен под ъгли, под които нормалната материя просто не можеше да се огъне — което означаваше, че тя гледа право в сърцето на матричен двигател.

Зарадва се — беше й щукнала ужасната мисъл какво би се случило, ако не успееха да го построят.

Освен това роботите бяха построили пред командното табло и истинско пилотско кресло. Марко беше седнал в него и сипеше солени ругатни.

— Все едно да търсиш дупка в мъглата — рече той. — Надявам се, че тенекиените ти другарчета правят свестни дюзи.

— Дупката ще се покаже на екрана — предположи Силвър.

— Да бе, да. Но ще трябва да се провираме на косъм. Кин, сигурна ли си, че всичко е наред?

Кин се усмихна.

— Всичко, от скоростта на премятане на Диска до въртенето на Небесния купол. Не вярваш ли, че машините, способни да управляват Диска седемдесет хиляди години, са способни да…

— …да вдянат игла на височина десет хиляди мили, като пуснат конеца от водопад? Не. Искам да ми се предостави възможност да изпробвам дюзите.

— Ще я имаш.

Маховете на крилете на птицата рух проехтяха в нощта — тя описа кръг и се плъзна над тъмните води. Тя пусна долу кораба и трескаво запърха с криле, за да набере височина — връхчетата им забърсваха вълните.

Последва свободно падане и накрая корабът се шльопна във водата, отскочи и бавно се завъртя.

Птицата се устреми към звездите с грохот и отново се отправи към тайните си долини. А Кин си отдъхна. През обшивката на кораба проникна нов звук — тихото жужене на далечни мотори. Водопадът на Ръба на света.

 

 

Тя зачака — меката подплата на шлема се притискаше към затворените й очи. Нищо.

И тогава си спомни. Беше истински шок, но той постепенно се уталожи, щом Тя пое командването над тялото. Как ли е могла да забрави? После си спомни и това. Ако не забравяш, как би могъл да научиш нещо?

Усещаше Кин някъде в съзнанието си — малко шишенце, пълно с вкусове и характерни качества, усещания и опит. Покрай Себе си чувстваше Диска и усети, че там някъде се таи опасност. Много лесно щеше да й бъде да се изгуби в чистата, радостна наслада, която я бе обхванала. Тя отново насочи мисълта си към Компютрите.

— Добре сте се справили.

— ТОВА МИ Е РАБОТАТА.

— Ще позволя на Кин Арад да си спомни някои неща. В края на краищата тя е част от Мен. Когато се събуди, тя ще знае някои неща за Нас. И ще разбере защо е бил създаден Дискът.

— ДА.

Тя бръкна в съзнанието си и нанесе някои поправки. После, доволна, се остави да забрави…

Кин си спомняше. Спомените бяха там, в ума й — студени, твърди, истински като ледени отломки. Спомняше си Диска.

— Дискът — заговори тя с глух от шока клас — е ботушът във въглищния пласт, монетата в кристала. Пломбата в зъба на трицератопса. Тайният белег, който издава майстора. И те не са успели да устоят на това. Построили са идеално съответстваща на техническите изисквания вселена, но не са устояли да турят в нея и Диска — ключ, труден за намиране, но все пак ключ. Как така го знам? — извика тя.

Екранът си остана празен.

— Знам го! Те са построили не просто Диска. Всичко са създали — истинската Земя, кунгите, всички звезди. Те са заложили нашите вкаменелости. Ние си мислехме, че може да са били Великите Вретенови Крале, но Вретеновите Крале никога не са съществували. Всички те са били част от фалшивите пластове в новата Вселена. Чудехме се дали не сме еволюирали с помощта на Кралете. Но ние изобщо не сме еволюирали! Създали са ни, точно както ние възпроизвеждаме китове и слонове за нашите светове-колонии.

Ние сме вселена-колония. Строителите просто са дошли тук и са я построили и тъй като всеки има нужда от история, са ни дали история. Точно както постъпваме и ние с новите светове. Древни кости. Чудовища от приказките. Великите Вретенови Крале. Колесарите. А ние така и не сме го проумели. Самите ние го правехме — а то изобщо не бе идвало наум.

И тогава някой от тях е направил Диска. Вероятно почти на майтап? Със сигурност не е имал някаква важна причина да го създава. Упражнение по изобретателност. Може да му е хрумнало най-накрая — куп хитроумни хрумвания, събрани на едно място, след като е приключил с основната работа.

Седемдесет хиляди години! Това е възрастта на Вселената — че тя още я има, я няма драскотини по боята! А ние си мислехме, че е на четири милиарда години! Според както сочеха доказателствата, а ние вярвахме на доказателствата.

Тя се отпусна назад. Продължаваше да чувства спомените — сякаш бяха нещо старо, забравено досега. Сръчка ги предпазливо — като език, който опипва дупка в зъба.

— Стари. Интелигентни. Откъснати от материалното. Такива си спомням Строителите. Всеки — по-едър, отколкото можем да си представим, или може би по-дребен, защото… защото в техния свят няма какво друго да измерваш освен егото си. Стари ли казах? Дори и възрастта им не може да се изчисли, защото преди да построят Вселената, и време не е съществувало. Права ли съм?

— НЕ МОЖЕМ ДА ОТГОВОРИМ НАКРАТКО НА ТОЗИ ВЪПРОС. НЕ ЗНАЕМ НИЩО ЗА ТЯХ ОСВЕН ОНОВА, КОЕТО ТЕ СА НИ КАЗАЛИ.

— А какво знаете за тях?

— ПРЕДИ ТЯХ Е СЪЩЕСТВУВАЛА САМО ВЕРОЯТНОСТ. ТЕ СА НАЛОЖИЛИ ВЪРХУ ТАЗИ ВЕРОЯТНОСТ ОПРЕДЕЛЕН МОДЕЛ.

— Защо?

— ТВОЯТА КОМПАНИЯ СЪЗДАВА СВЕТОВЕ. ВСЪЩНОСТ ОТ ТОВА НЯМА НУЖДА. РОДНИЯТ ТИ СВЯТ НЕ Е ПРЕНАСЕЛЕН. ЗАЩО ТОГАВА ГИ СЪЗДВАТЕ?

— Някога той е бил пренаселен. И сме открили, че колкото повече хора има, толкова по-еднакви стават те. Това е бил единственият начин, по който сме могли да оцелеем. Хората винаги са си мечтали за обединен свят. Мислехме, че той ще е по-богат. Не беше. Единният свят означаваше ескимосите да се образоват и да се научат на счетоводство, но не означаваше, че германците ще се научат да ловят китове с копия. Означаваше всеки да се научи да натиска копчета и никой вече да не помни как да се гмурнеш за перли.

После ни подхванали Умотресенията. Това ще е било… да, две-три години след пускането на сондите Терминус. Хората просто измирали. Измирали с милиарди — умовете им просто един вид се спаружвали.

И после трябваше да започнем отначало. Поне имахме на разположение играчките на Вретенските крале, та да си играем, и можехме да се разселим — след Сътресенията просто се налагаше да се разселим. Те ни накараха упорито да търсим пространство, където умът да може волно да разкърши лакти, светове, на които да можем да избягаме и да научим отново всичко забравено. Бяхме конструирали роботи, за да напомнят на самите нас някои от тези забравени неща!

Мислехме си, че това е естествено, че е утъпканият път. Нали разбирате, имахме примера на Вретенските крале. Мислехме си, че всеки разумен вид изпълва родния си свят до степен, когато просто умственият натиск започва да избива населението и оцелелите предприемат колонизация на Космоса. По какъвто и начин да го мотивираха, истинската причина беше яростното желание да избягаш от другите хора. И тогава, тъй като планети, които могат да влязат в работа, не се срещат под път и над път, хората започват да учат планетно инженерство. О, всичко го бяхме изчислили много внимателно. Раса след раса, които достигат разцвет и се разпръскват из развиващата се Галактика, създават нови светове, преди да измрат, и в хода на този процес създават нови разсадници за нови раси. Написах цяла книга за това — „Безспирно сътворение“, ха-ха.

СЕГА ЩЕ МОЖЕШ ДА НАПИШЕШ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ.

— Малко възкъсичко ще излезе, повече от сигурна съм, да му се не види. Какво да напиша? „Светлините в небето са декор?“

ЗАЩО НЕ?

— Още не сте ми казали защо… защо Строителите строят.

Думите веднага светнаха на екрана, сякаш Компютрите отдавна се бяха подготвили да ги кажат.

— ЧОВЕЦИТЕ СА ЛЮБОПИТНИ. ТОВА СЕ ДЪЛЖИ НА ТОВА, ЧЕ СА ЧОВЕЦИ. СЪЩЕСТВАТА, ПОСТРОИЛИ ТАЗИ ВСЕЛЕНА, СА ГО НАПРАВИЛИ, ЗАЩОТО Е БИЛО НЕМИСЛИМО ДА НЕ ГО НАПРАВЯТ. СЪТВОРЕНИЕТО НЕ Е НЕЩО, КОЕТО БОГОВЕТЕ ВЪРШАТ, ТО Е НЕЩО, КОЕТО ТЕ СА.

— Ами после? Какво са направили после?

 

 

Бяла вода обкръжаваше кораба. Кин мярна малко островче с три платна зад един от илюминаторите — схлупен черен силует в сумрака. Видя и как черупката му подскачаше над водата.

Небето се завъртя. Нямаше тласък — просто подът се беше превърнал в стена. За миг пяна покри илюминаторите, а после Кин погледна… надолу.

Водопадът бе увиснал пред тях и досущ приличаше на широк бял път. На фона му, седнал в пилотското кресло, се очертаваше Марко и Кин забеляза как той инстинктивно се е стегнал и драпа с крака да се захване за нещо.

Надолу, далече надолу в небето сияеше огнена топка. Сега Дискът тънеше в мрак, но малкото Слънце, което обикаляше по орбитата си, огряваше с кратък проблясък на ден лицето на водопада. Докато Кин наблюдаваше, денят се изкачи над главата й и изчезна, щом Слънцето ги подмина.

По-късно в зрителното им поле се появи облак. Той остана известно време там, после литна нагоре по блещукащия поток със скорост, която накара Кин да трепне. Последва едва забележим тласък и миг на тъмнина — корабът се откъсна от водата при молекулярното сито, а после — звезди.

Марко изсъска протяжно. Можеше и да е въздишка на облекчение.

— Щеше да ми е много по-добре, ако Компютрите можеха да ни уредят по-конвенционален начин на излитане — обади се Силвър, — но трябва да им призная, че пък този беше много стилен.

— От тяхна гледна точка той беше най-ефикасният — обади се Кин. Небето отново се завъртя — Марко обърна кораба така, че „долу“ отново се намери там, където му отрежда място отколешната традиция: в областта на краката.

Силвър разкопча предпазния колан и погледна Кин.

— Ние сме построили Вселената, нали? — рече тя. — Е, не точно ние — буците кокали и мозък, които представляваме, — а онова в нас, което ни прави такива, каквито сме. Онова нещо, което сънува, докато останалата част от нас спи.

Кин се усмихна.

— Компютрите не искаха да ми го кажат — усмихна се тя, — но точно така, ти си права. Според мен Компютрите притежаваха някаква допълнителна функция — можеха да потиснат цялото умствено статично електричество така, че… о, по дяволите, защо да не си го кажем с точната дума? — така че богът вътре в нас да може да излезе на повърхността, само за мъничко, и да направи нещо. Ето защо практически всеки е могъл да бъде Господар на Диска. Ако Джаго Джало си беше сложил шлема, още щеше да си е там.

— Никой няма да ти повярва — обади се Марко, без да се извръща.

— Не съм много сигурна, че това ще е кой знае каква трагедия — отвърна Кин. — Дискът е бил сложен там като шегичка или намек. Но никой не е длъжен да го вярва. Ще построим планета за населението на Диска и ще го прехвърлим на нея — това е работата, която трябва да свършим.

Предизвикателството я стопляше. Да построят нова Земя — толкова внимателно изпипана, че населението на Диска да бъде пренесено там и хич и да не се и усети. Трябваше да се проектират нови континенти, а после хората на Диска да бъдат подложени на хибернация, докато известна част от тях се наплодят достатъчно, че да населят и новите територии. Това можеше да отнеме и хиляда години. Ще трябва да домъкнат цяла слънчева система, после да наредят големи планети около далечни звезди и да ги разпръснат надлъж и нашир, да ги метнат на светлинни години оттам.

И бизоните трябваше тепърва да проектират.

Животът никак не се очертаваше скучен.

Но нямаше ли онова, което Компютрите щяха да им дадат, да изплати всичко?

Щеше, щеше.

Поспаха, хапнаха, а после корабът се гмурна под чудовищната сянка в небето. Малкото усърдно Слънце не успя да пролее никаква светлина над мрака, когато се люшна над него.

Не след дълго далечният край на Водопада започна да нараства. Марко се плъзна обратно в креслото и заговори на малкото мозъче на кораба.

— Добре — докладва той. — Сега идва големият зор. Тук си казваме довиждане с Диска, така че лягайте по койките. Според Комитета тъкмо сега е моментът.

Последваха десетина минути леко притеснение, докато се вслушваха в глухия рев на външните дюзи. Щом те се изключиха, Кин чу въздишка — идваше от койката на Марко.

— Това беше — рече той. — Сега или уцелваме дупката, или не я уцелваме. И през ум не ми беше минавало, че ще ми се наложи да се притеснявам дали няма да се нахакам във Вселенската стена.

Водопадът се пронесе на няколко хиляди мили под тях, фосфоресциращ в сиянието на пълната Луна. Дори и Марко си пое дълбоко дъх, щом корабът се издигна над ръба на Диска и се гмурна в небето.

Дискът се превърна в черно-бяла скица, сребърно-абаносова монета, плаваща под небе, пощуряло от звезди.

Звездите се приближаваха все повече. Луната се превърна в перла, увиснала над Диска, а звездите съвсем определено се приближаваха.

Дупката, която Джаго Джало бе пробил в Небесния свод, беше достатъчно голяма, за да успее пръстеновидният кораб да се промъкне през нея, а този кораб беше много по-малък от него. Но щеше да я приближи под много нисък ъгъл.

Компютрите бяха казали на Марко, че дупката е достатъчно широка. И на Кин бяха казали същото, но бяха добавили и преценката за вероятното разстояние, на което корабът щеше да мине от ръба й. Не беше посмяла да го каже и на Марко. Минималната разлика нямаше и метър.

Усети се, че е забила поглед напред и оглежда небето. И другите двама правеха същото. Звездите се носеха над тях. Докато Кин се взираше, тихото им, леко, подобно на снегопад движение се превърна в щур галоп.

После — в размазано петно. После за съвсем, съвсем кратък миг нещо проблесна покрай кораба, една звезда се изду, разгоря се и изчезна. Лек трус отбеляза угасването на една от дюзите, предала богу дух на ръба на небето.

После отново се появиха звезди, измамно подобни на предишните, и корабът пропадна в бездната.

Чуваше шумното дишане на Марко. Силвър си тананикаше нещо с тътнещ баритон.

Кин гледаше звездите, които, както знаеше, бяха само на седемдесет хиляди години — една идея по-стари от братовчедките си, накачени по Небесния Свод. Звездите бяха само лампички в небето — но на по-големите небета им трябват и по-големи звезди.

Помисли си за второто издание. Корабът се гмурна в декора.