Тери Пратчет
Страта (5)

Привечер те пристигнаха в град от къщи със сламени покриви, струпани около нещо, което Силвър идентифицира като сграда с религиозно предназначение. Калните улици бяха претъпкани с народ и каруци. Групата успя да си пробие път едва след като Лотар прати напред няколко мъже да разчистят пъртина с тъпото, а понякога и с острото на мечовете си.

Край свещените сгради се бе струпала шумна тълпа, облечена предимно в дрипи в богоугодни цветове. Висшият жрец бе поздравен възторжено, с луд възторг дори, и му помогна да слезе от коня. Лотар гледаше невъзмутимо. Кин се огледа и забеляза, че хората му са се пръснали из тълпата с опънати лъкове и сегиз-тогиз поглеждат към небето.

Старшият свещенослужител, за когото Силвър съобщи, че се наричал Ото, заговори рязко на един от светите отчета. Той побегна и се върна след няколко минути, като водеше на почетно разстояние от себе си някакъв друг, който, ако се съди по това как тълпата му правеше път, беше още по-свят и от първия.

Беше тантурест, а очите му бяха зачервени, сякаш от доста време не беше спал. Върху стандартното расо носеше червена мантия, извезана със златен конец, вече много мръсна. Той изслуша Ото със сериозна физиономия. После се приближи до коня на Лотар и се втренчи в Кин. Най-накрая се протегна и я ощипа силно по бедрото.

При създалите се обстоятелства тя реши да не предприема нищо.

Лотар слезе от коня и падна на коляно пред жреца, притиснал длан до сърцето си. Заговори пламенно. На Кин й прозвуча като търговец, който хвали стоката си. Опита се да се свърже със Силвър.

— Почти не мога да ти помогна — докладва Шандата. — Латинският е церемониален език, един вид религиозен общезик. Този език, на който говори той, обаче е от ранните германски езици според мен. Дебелият вероятно е местният епископ, а в момента се провежда съд. Спорният въпрос явно е дали Лотар да те задържи, или да те предаде на тях.

— Ами героичното спасение? Знаеш ли, много с уморително постоянно да си под напрежение и да чакаш твоите приятели да връхлетят от небето, размахали лазерни лъчове…

— Имах намерение да използвам парализатора ти, но не беше в твоя скафандър — рече Силвър. — Без съмнение си го загубила на плаващия остров. План Б също не върши работа. Марко възнамеряваше да връхлети изневиделица с два скафандъра и да те отнесе, но хората на Лотар наблюдават непрекъснато небето. Следят за дракони, не мислиш ли?

— Какъв тогава е план В?

Последва въздишка.

— Марко смята да кацне и да кълца и сече наред.

— Добър план — изкоментира Кин.

— Той е луд. Викингите си имат една дума, берсерк. Точно за Марко е измислена.

Лотар млъкна. Епископът погледна него, после и Кин. Кимна.

След няколко мига тя се плъзна от гърба на коня и щом се приземи, наметалото й се изхлузи. Тълпата зашумоля.

Епископът кимна и се заклати обратно, като даде знак на Кин да го последва. Тълпата мълчаливо се трупаше подире й.

Преминаха покрай свещените сгради и влязоха в утъпкан двор, изпълнен с дълги сенки в помръкващата светлина. Част от него беше покрита с навес. Под навеса имаше клетки.

— Ще ме затворят, Силвър! — прошушна тя. — Къде сте, по дяволите?

— На едно покрито с гора възвишение край града. Решетките не ми се виждат достатъчно дебели, че да се тревожим. Може би ще им се доверят, че ще те овардят.

— Силвър, ти как ги видя?

— Марко е зад тебе, в тълпата. Постоянно ми докладва какво вижда. Не се опитвай да го търсиш.

Епископът спря до средната клетка и отвори вратата. Щом Кин също се спря, отзад лекичко я побутнаха с острието на меч. Тя влезе вътре.

Катинарът беше примитивен, но голям. Точно както каза Силвър, решетките не бяха достатъчно дебели, че да я разтревожат. Прътите бяха дебели само около петнайсетина сантиметра. Какво ли държаха обикновено в тези клетки, че им трябваха петнайсетсантиметрови пръти?

Оставиха я да седи в калта и си тръгнаха. Не след дълго и последният от тълпата напусна двора и там остана само група стрелци с насочени към небето лъкове. След малко еди мъж й донесе купа помия, остави я така, че да може да я досегне, и офейка.

На небето изгряха няколко звсздици. Зад зидовете на двора се разнесоха трополене на каруци и многобройни крясъци.

— Силвър? — обади се сприхаво тя.

Отговорът бе предшестван от пауза, която накара сърцето й да замре.

— А, Кин. Вече съм по-добре информирана. Точният ти статус тепърва предстои да бъде определен. Твоят приятел Лотар поне успя да те спаси от своеволна екзекуция. Освен това научих повече и за положението на Диска в момента. Ще ти бъде ли интересно да го чуеш? Ще те вземем чак когато напълно се стъмни. Съмнявам се, че тия стрелци могат да излязат насреща на отличното нощно зрение на Марко.

— Давай, продължавай да ме забавляваш. — Кин набърчи нос над яденето. — Като нищо ще повърна — рече си тя. Но това тук май някой вече го беше повръщал преди нея.

— Всичко това ми е изключително интересно — рече Силвър. — Сред населението няма никакво съмнение, че това е или завръщането на Спасителя, или краят на Диска, или и двете. Бушуват пожари — нашият кораб, нали ме разбираш. В небето се явяват странни знамения. Градът е разделен — едни търчат към пришествието, други бягат от него.

Кин се вслуша във виковете навън.

— Защо ще бягат? — попита тя.

— Ами този техен бог бил много придирчив, та затова.

— Как пък го разбра?

Последва пауза.

Най-накрая Силвър заговори:

— Обещай ми, че като се върнем у дома, няма да ни издадеш каква система за събиране на информация, ъъъ… разработихме тук. Заради процедурите, които използвам в антропологичното си изследване, мога да бъда подложена на сурово дисциплинарно наказание от всепланетния комитет.

— Гроб съм — обеща й Кин.

— Марко тресва по главата някой от местните, който би свършил работа, домъква го тук и го кара да изпее и майчиното си мляко, докато аз не реша, че съм чула достатъчно.

Кин се ухили.

— Не е като да рисуваш кръгове в пясъка, нали?

— Обаче върши много повече работа.

На входа на двора настана суматоха. В полумрака Кин забеляза как се приближава стегната групичка, скупчена около един по-висок силует, който се движеше на подскоци.

Когато високият се приближи до клетките, Кин забеляза, че формата му грубо наподобява човешката, но е поне три метра висок. По някое време той се дръпна назад и разпери чифт черни криле колкото чаршафи. Един от мъжете се стрелна напред. Онова високото изхленчи и се сви. На Кин, притисната до решетките, й се стори, че мярна люспи и гръдни мускули като бъчви.

Щом отвориха вратата на съседната клетка и изтикаха нещото вътре, тя отскочи назад. Видя глава с къси, дебели рога и блестящи зелени очи, които, щом я забелязаха, се присвиха.

Вратата се затръшна и мъжете бързо-бързо се оттеглиха. Съществото изсумтя, разтресе вратата пробно и се свлече в далечния ъгъл на клетката, обгърнало колене с ръце.

Мъжете се върнаха — този път носеха дребничко телце, което се мяташе в ръцете им. Кин различи силуета на същество, същото като онова, което беше видяла горе на хълма — отчасти човек, отчасти животно, отчасти насекомо. Докато го влачеха, то свистеше пронизително. Щом единият от мъжете понечи да отвори вратата на клетката, то нададе остър писък и одра гърдите му с нокът. Мъжът се дръпна назад, то се измъкна от хватката им, изрита друг мъж в корема с копитце и заби зъби в ръката на трети, преди те да успеят отново да го сграбчат.

Одраният се изправи мълчаливо и му натресе един със замах. Щом го удари, се разнесе хрущене, като че мачкаха бръмбари. То рухна на пода на клетката на купчинка и не помръдна.

Мъжете се оттеглиха, но останаха в двора. След малко огънят на постовия се разгоря. Кин повика Силвър.

— Остават — обади се тя. — Трябва да са към десетина. Марко никога няма да успее да се промъкне тук!

— Според мен стражата варди твоето приятелче от съседната клетка — отвърна Силвър. — Обаче Марко има план. Два плана всъщност. Ако първият не свърши работа, той предлага да взривим акумулатора на масичката.

Кин се замисли.

— Това би убило всички ни. И след това ще остане кратер, близо цяла миля в диаметър.

— Точно така. Обаче ще победим.

Хората и кунгите никога не бяха воювали помежду си — само няколко кратки схватки в началото, вече дипломатично забравени. Кунгите си нямаха представа от завоюване, милост, пленници или правила. Марко беше прихванал нещичко от човешките идеи, но…

— Той сериозно ли?

— Според мен е изплашен почти до смърт.

Грамадното крилато създание наблюдаваше Кин. Тя забеляза двете бледи светлини в мрака.

— И аз си имам план — съобщи Силвър.

— О, чудесно. Много обичам да слушам планове.

— Съставих една реч. Когато при тебе пак дойде някой жрец, ще му я издекламираш. Ти си етиопска принцеса, изоставена в тази страна в безпомощно състояние, след като свитата ти е била нападната от разбойници. Настояваш да те освободят. Между другото, ти си предана християнка. Както и баща ти, който е цар и не само ще се ядоса много, а и ще изрази гнева си непосредствено, ако разбере как се отнасят тук с теб.

— Звучи ми малко изсмукано от пръстите — рече Кин, без да изпуска от очи великана в съседната клетка. Три метра! Какво ли използваше за кости на глезените?

— КИН АРАД — рече крилатият демон.

Тя се облещи насреща му. Нищичко не бе и шавнало дори. Чудовището продължаваше да седи прегърбено, облегнато на решетката и да я гледа. После пак проговори. Кин не можеше да бъде сигурна в тази мижава светлина, но мърдането на устните му като че не съвпадаше със звуците, които чуваше — също като при нескопосен дублаж.

— Аз съм Кин Арад — рече тя.

— КОЙ Е ТВОЯТ ДОМИНИОН? — запита демонът на чист общезик.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— АЗ СЪМ СФАНДОР, ОТ ДОМИНИОНА АЛГИРАП. НЕ МОГА ДА ОПРЕДЕЛЯ КОЙ Е ТВОЯТ ДОМИНИОН И ОТКЪДЕ СИ.

— Това нещо май говори шандски — обади се Силвър.

— ГОВОРИ. ДРУГАРИ ЛИ СМЕ ПО БЕДА?

— Аз го чувам на общезик — побърза да обясни Кин. — Според мен използва някакъв вид пряка мозъчна стимулация. Мърдането на устните му не съвпада с онова, което говори.

— НЕДЕЙ ДА МЪНКАШ. ДА НЕ БИ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ЗНАМ ЗА СЪЩЕСТВАТА, С КОИТО СИ ГОВОРИШ ЧРЕЗ СИЛАТА НА СВЕТКАВИЦАТА? МИСЛЕЩАТА МЕЧКА И ЧЕТИРИРЪКИЯТ ЖАБОК, ДЕТО ХОДИ НА ДВА КРАКА? И МЕХАНИЗМЪТ, КОЙТО ПРИГОТВЯ ХРАНА, КОЯТО Е ОТВЪД ВЛАСТТА НА ХУИКТИИГРАПАС?

— Ти да не би да ми четеш мислите?

— МНОГО ЯСНО ЧЕ ДА, ТЪПА КУЧКО. ОБАЧЕ СИ Е МЪЧНО, ДА ЗНАЕШ. ТИ СИ ОТ ТОЗИ СВЯТ И ВСЕ ПАК НЕ СИ ОТ НЕГО, НИТО ПЪК СИ ОТ БРАТСТВОТО НА ПРОКЪЛНАТИТЕ — И ВСЕ ПАК ОНЕЗИ, КОИТО СЕ МОЛЯТ, СА ТЕ ПЛЕНИЛИ.

— Не го оставяй да млъкне — обади се Силвър.

— Христарите ме мислят за воден дух — обясни Кин.

— ДУХОВЕТЕ НЕ ГОВОРЯТ И СА С МНОГО ИНТЕЛЕКТ, КАКТО ВСЕКИ ЗНАЕ. СЪЩИТЕ СА ЕЙ-ОНОВА ТАМ.

Сфандор ритна и успя да ръчне хриптящия фавн с кривия си нокът. Той изпъшка.

— Ранен е — обади се Кин. — С нищо ли не можем да му помогнем?

— ЧЕ ЗАЩО? ТО ЕДВАМ ОСЪЗНАВА, ЧЕ ЖИВЕЕ. В ГОРИТЕ ЕЛФИТЕ СЕ ВЪДЯТ КАТО МУХИ. ЩЕ МИ КАЖЕШ, ЧЕ МУЗИКАТА ИМ Е ХУБАВА, НО ТО Е СЪЩОТО КАТО ЦВЪРЧЕНЕТО НА ЩУРЕЦА — НЕСЪЗНАТЕЛНО. СХВАЩАМ, ЧЕ ИМАШ НЕЩО ОБЩО С ОНЗИ ВЗРИВ, ДЕТО ПРЕДИ ТРИ ДНИ МЕ СЪБОРИ НА ЗЕМЯТА, КАКТО СИ ЛЕТЯХ?

— Ъъ, мда. — Кин пришпори мисълта си. — Нали разбираш, имаше една летяща колесница…

— ТРИ ХИЛЯДИ ТОНЕН КОСМИЧЕСКИ КОРАБ — съгласи се Сфандор. — ВРЯЗАЛ СЕ СЪС СКОРОСТ ЧЕТИРИСТОТИН МИЛИ В ЧАС.

— Разбираш ли значението на тези думи?

— НЕ, НО БЯХА НАЙ-ОТПРЕД В МИСЛИТЕ ТИ. УДАРНАТА ВЪЛНА МЕ СЪБОРИ НА ЗЕМЯТА И НЯКАКВИ ХРИСТАРИ МЕ СПИПАХА И ВЪРЗАХА, ПРЕДИ ДА УСПЕЯ ДА СЕ НАДИГНА. ДЕ ДА БЯХ СВОБОДЕН, УШИТЕ ИМ ЩЯХ ДА ОТКЪСНА.

Сигурно във вана е расло, помисли си Кин. Нищо подобно на това същество не би могло да еволюира по естествен път. Ако тия крила вършеха работа, то би трябвало да е много леко, с кости като на птиците. Трябваше да го поразпита… по-късно.

— Искам да избягам оттук — рече тя. — Силвър? — От слушалката не дойде никакъв отговор.

— И АЗ ТАКА. НО ЗА ЛОШ КЪСМЕТ ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО. УТРЕ ЩЕ НИ ИЗПРАВЯТ ПРЕД СЪДА НА ЕПИСКОПА. МЕН ТВЪРДО ЩЕ МЕ ЕКЗЕКУТИРАТ.

— Ще си губят време със съдилища, когато според тях техният бог идва?

— ОЩЕ ПО-ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА ДА ГИ ВИДИ, ЧЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА, КАКТО ТЕ МИСЛЯТ, НЕГОВИТЕ РАБОТИ, КИН АРАД.

— И защо ще те екзекутират?

— АЗ СЪМ СФАНДОР! АЗ РАЗНАСЯМ АРТРИТ, РЕВМАТИЗЪМ И ВРАТНА ТРЕСКА. АЗ ПОРАЗЯВАМ ПОСЕВИТЕ И КАРАМ КРАВИТЕ ДА ПОМЯТАТ. КАЗВАТ, ЧЕ МЪТЯ ПОТОЦИТЕ И ХВЪРЛЯМ КАМЪНИ ОТ НЕБЕТО.

— А ти правиш ли всичкото това?

— АМИ ПРЕДПОЛАГАМ. ПОНЕ ВЕЧНО ИМАМ ТАКИВА НАМЕРЕНИЯ, В ТОВА СЪМНЕНИЕ НЯМА.

Кин погледна към огъня. Мъжете се бяха пръснали и тя ги виждаше на фона на последните отблясъци от залеза — не откъсваха поглед от небето.

— МИСЛЯТ СИ, ЧЕ БРАТЯТА МИ ЩЕ СЕ ОПИТАТ ДА МЕ СПАСЯТ — обади се Сфандор. — ЕЙ-СЕГИЧКА ЩЕ СТАНЕ!

В двора влезе свещеник, който носеше поднос с храна. Кин го погледна разсеяно.

Един от стражите се приближи до него и взе една купа от подноса. Той беше с гръб към Кин, когато тя го видя как замря на място, изтърва купата и се свлече на земята. Изпод расото се бе стрелнала трета ръка, която стискаше меч…

Още неколцина се втурнаха нататък, след като чуха болезнения вик, изтръгнал се от жреца. Другарите на поваления се скупчиха около тях и ги скриха от погледа й.

Последва взрив от плът.

Двама залитнаха назад, а още двама — малко по-бързо — се врътнаха, понечиха да побегнат и се подхлъзнаха с ножове, забити в гърба.

С хиенски кикот Марко се нахвърли с голи ръце на другите. Няколкото мига на пълно ошашавяне сред противника му дойдоха добре и той ги насмете със смес от кунгско жиу-жицу и сляпо унищожение, докато стрелите на онези мъже, чийто акъл им стигаше да се държат настрана, свистяха покрай него. Сфандор се изкиска.

Марко нададе остър кунгски боен писък и се втурна към най-близкия стрелец. Огънят хвърляше отблясъци по него. Мъжът пусна стрела, която го удари право в гърдите, и той се олюля на пети. После пак продължи напред. Стрелецът все още се пулеше насреща му, когато две ръце го стиснаха гърлото, а още две се стрелнаха в дъга и му смляха хрущялите.

Като един, оцелелите стражи хвърлиха оръжието и се юрнаха към изхода.

— Марко! — извика Кин. — Ключовете! Намери ключовете!

Марко се звереше тъпо насреща й, после обърна очи нагоре. От мрака изпадна бял силует, който влачеше подире си нещо с познатите очертания на сложи-масичката.

Силвър се приземи леко. Зад гърба й Марко измъкна стрелата от гърдите си и я огледа разсеяно.

— ЕКСТРА РАБОТА — изкоментира Сфандор с интерес.

Шандата огледа клетката внимателно.

— Не обичам да повреждам частна собственост — обади се тя, — но в момента бързината има съществено значение. — Дръпна се няколко крачки назад, юрна се като таран и се хакна на бегом в решетките. Щом Кин изскочи от отломките, Шандата кимна към Сфандор.

— Ами това нещо тук?

— УМОЛЯВАМ ВИ — обади се демонът.

— Пусни го на свобода — обади се Кин, докато намъкваше скафандъра и нагласяше летателния колан. — Точно в този миг ужасно много ми се иска да им друсне някоя бубонна чума или каквото там разнася.

— Той така ли прави? — заинтересува се Силвър. — Древните навсякъде твърдят, че демоните разнасяли болести.

— Този тук си е подвижен бедствен район — осведоми я Кин.

— Тогава дали ще е разумно от наша страна да го пуснем да се развява на воля?

— От него можем да научим много неща. Ако имаш някакви скрупули, спомни си, че Марко току-що изтрепа половин дузина народ, а ти си измъчвала обектите на научното си изследване.

Това накара Силвър да се позамисли.

— Вярно — съгласи се тя, замахна с опакото на лапата си и разнесе решетките на трески. — Щом ние ще сме лошите, то хайде да не се излагаме!

Марко пристъпи напред с два ножа, прицелени в чудовището, докато то се измъкваше през процепа. Покрай раната му се беше размазала розова кръв. Дали на мъртвия стрелец би му помогнало, ако знаеше, че кунгите, обзети от бойна ярост, направо бъкат от регенеративни ензими? На земляните им беше дошло достатъчно нанагорно да гледат как кунгите продължават да се бият, а раните по телата им заздравяват, все едно се пукат мехури във врящ восък.

— Нямам му аз вяра на това чудовище. Хванете го!

Лапата на Силвър се стрелна и сграбчи Сфандор за люспестата опашка. С другата си лапа тя разви известно количество кабел от кръста си и го намота няколко пъти около врата му. Сфандор изврещя.

— КЪДЕ СТЕ, КОНТОРЕ, НЕСРЪДОРЕ, РАЗНЕБИТОРЕ… — проточи той.

— Я млък — посъветва го Марко и пое другия край на кабела от Силвър. — Готови ли сме? Скоро хората ще надвият страха си и…

Издигнаха се бързо. Марко увисна на около петдесет метра над земята и погледна надолу към демона — извисяваща се сянка на лунната светлина. Сфандор сви рамене. Огромните крила се разгънаха.

— ЗА ДА ИЗЛЕТЯ, МИ ТРЯБВА ЗАСИЛВАНЕ.

Кин наблюдаваше как Марко се кандилка там горе, докато демонът подскача по земята, а грамадните му криле гърмят и трещят. Някъде по средата на двора той ги сви с едно „буффф!“ и вдигна облак прах, а после увисна във въздуха за няколко секунди, като млатеше въздуха с криле. После се заиздига тромаво като чапла-великан.

Когато стигна на едно ниво с тях, но на стотина метра по нататък, той сграби кабела в ноктите си.

— СБОГОМ, ГЛУПАЦИ! — ревна той и полетя. По лицето му се изписа объркване.

Марко си висеше неподвижно във въздуха, включил на мощност страничните стабилизатори на колана. Той започна да намотава кабела — никакво пляскане с криле не можеше да го помръдне от мястото му. Когато рогатата глава се приближи само на няколко метра от него, кунгът прошепна:

— Разправят ми, че си можел да четеш мисли…

— САМО ТЕЗИ НА ПОВЪРХНОСТТА, ГОСПОДАРЮ.

— Я прочети моите.

След секунда лицето на Сфандор се превърна в маска на ужаса.

Повлекли чудовището на буксир, те летяха бавно, защото разперените му криле действаха като въздушна спирачка. Демонът държеше в двете си ръце примка от кабел и се клатушкаше подире им, като ги обсипваше поред ту с горещи молби, ту с люти клетви.

Димът вече не господстваше в небето. Той беше самото небе. Ветровете, които духаха високо горе, го бяха разнесли като дрипава гъба.

Ако не се брои звуковият фон отзад, те летяха в тишина — Кин и Силвър следваха отблизо Марко, който летеше най-отпред. Най-накрая радиото на Кин се обади:

— Говори Силвър, предавам само на честотата на твоя скафандър, Кин. Като че имаше да кажеш нещо? Ако нагласиш ключа на „четири“, Марко няма да ни чуе — добави гласът.

— Силвър, той ги изби! Те нямаха никакъв шанс!

Силвър изсумтя уклончиво.

— Ами те го превъзхождаха числено — десет на един.

— Но не са очаквали като противник кунг, дявол да го вземе. — Кин усети как затворените в нея като в бутилка думи напират да излязат навън. — А на него това му харесваше! Нали го видя — той уби дори онези, които бягаха. Единственото им прегрешение беше, че му се случиха на пътя, това беше просто нечове… — Думата заседна в гърлото й.

След малко Силвър се обади:

— Точно така.

Кин се замисли за първия контакт на човечеството с кунгите. Хората вече познаваха шандите, които, като изключим техните единоборства, представа си нямаха от войни и се отнасяха към изтерзаната история на човечеството с едва прикрит ужас. Така че първият кораб, кацнал на Кунг, изобщо не бил въоръжен…

Петте смъртни случая убедили човечеството, че, погледнато в галактически мащаби, то е една кротка и миролюбива раса. Може би жертвите си бяха стрували.

— Всички ние си мислим, че разбираме другия — чуваше Кин думите на Силвър. — Хапваме заедно, търгуваме помежду си, мнозина от нас се гордеят, че си имат приятели от други раси, но това е възможно единствено — единствено, Кин, защото не разбираме другия напълно. Ти си учила история на Земята. Според теб би ли могла да проумееш мислите на един японски воин отпреди хиляда години? Но в сравнение с Марко или с мен вие с този воин си приличате като две капки вода. Когато използваме думата „космополит“, ние я използваме твърде лековато — тази дума е несериозна, тя означава, че ние сме галактически туристи, които си общуват на съвсем повърхностно ниво. Ние не вникваме един в друг. Различни светове, Кин. Различни наковални, върху които ни изковават гравитацията, радиацията и еволюцията. Ако това крилато чудовище е свикнало да чете човешки мисли, нищо чудно, че Марковите го вкараха в див ужас.

Марковият глас, настръхнал от подозрение, се намеси:

— За какво си говорите вие двечките така на ушенце?

— За женска хигиена — тросна му се Силвър. — Марко, дали да не кацнем? Трябва да разпитаме това същество.

— Съгласен съм. Ще се огледам за подходяща площадка. Извинявайте, че прекъснах разговора ви. — Чу се изщракване и той се изключи.

Шумът, който последва, вероятно беше шандско кикотене. После Силвър се обади:

— Има още една дреболия, Кин. Гарваните често ли се срещат тук?

— Мммм? Според мен едва ли. Защо ме питаш?

— Откакто напуснахме Ейрик, един постоянно лети в небето. Понякога просто се мъкне подире ни, а понякога лети успоредно с нас.

— Може да е обикновено съвпадение — неуверено рече Кин.

— Понякога летим със скорост доста над сто мили в час, Кин.

— Леле мале! Да не искаш да кажеш, че ни догонва?

— Да. Не, не, не се опитвай да го търсиш. Лети доста извън човешкия обсег на зрение — явно нарочно. Съвсем случайно го забелязах веднъж-дваж, а после започнах да се озъртам за него. В момента съм склонна да мисля за малък летящ робот.

— Онзи гарван в кораба — обади се Кин. — Измъкна се от клетката, сещаш ли се? А преди това по тайнствен начин бе пристигнал на Кунгския Връх. Но ние го убихме във вакуума, нали така?

— Чудя се дали наистина сме го убили?

Прелетяха над село, в което единственото нещо, което се движеше, бяха пламъците на една горяща къща, и Марко се намеси за кратко, за да каже на Кин да поеме юздите на Сфандор, докато той се сниши да огледа какво става.

Демонът увисна на няколко метра от тях, като пляскаше тежко с крила. На светлината на първите утринни лъчи Кин за пръв път го разгледа по-подробно. После го огледа още веднъж. Нямаше никакво съмнение. Очертанията му бяха Размити.

— И аз го забелязах — обади се Силвър. — Като че леко не е на фокус. Странна работа.

Сфандор ги изгледа нацупено.

— ИСКАТЕ ДА МЕ УБИЕТЕ — изхленчи той.

— Не, освен ако не се опиташ да ни навредиш — увери го Кин.

— ОНЗИ КЛЬОЩАВИЯТ, МНОГОРЪКИЯТ — ТОЙ ИСКА ДА МЕ УБИЕ.

— Това е просто общото му отношение към цялата Вселена, не е нищо лично — успокои го Кин. — Няма да му позволя да ти причини зло.

— ЩЕ ПОМОЛЯ БЕРИТ ДА ТЕ ДАРИ СЪС ЗЛАТО! ЩЕ ПРИЗОВА ТРИСОЛЕЙ, ЗА ДА СТОРИ КРАСОТАТА ТИ ОЩЕ ПО…

Марко се виждаше като точица на фона на онова, което, ако не представляваше просто разкаляно незастроено място, щяха да му викат селски мегдан.

— В селото няма пукнат човек — обади се той, — освен ако не броим труповете.

Завързаха Сфандор на един стълб в бившата селска ковачница. Кин докосна плахо кожата му и пръстите й усетиха, че демонът трепери като винена чаша в концертна зала. На пипане онова, което на вид беше кожа, наподобяваше козина и лепнеше от статично електричество.

Ама че загадка. Тя задряма в сянката, докато гледаше как Силвър разглобява масичката и вади техническата инструкция от чекмеджето.

Когато се събуди, слънцето се беше издигнало високо в небето, а модулите на сложи-масичката бяха подредени спретнато в прахта. Зад купчината от блокове стърчеше Силвър.

През полуотворените си клепачи Кин обърна поглед към Сфандор. Демонът подскачаше нервно около стълба, на които беше завързан. Сегиз-тогиз се стрелкаше напред и подаваше на Шандата някой инструмент. Когато лапата на Силвър се подаде и заопипва във въздуха над самоделния мангал за поялника — скалъпила го беше от някакъв меден отпадък, — Сфандор бръкна във въглените, измъкна пръта за нажежения му край и внимателно положи другия му край в черната длан.

— Този току-що хвана нажежено желязо — обади се Кин — За нажежения край.

Силвър я изгледа неразбиращо; погледна Сфандор, после пръта, който държеше в лапа, сви рамене и отново се обърна към вътрешностите на масичката с угрижен вид.

— На демоните им е присъщо да издържат на горещина — чу се сподавеният й глас.

— Какво става с масичката?

— Съвсем повърхностна повреда, но нали знаеш как е — трябва да разкараш половината машинарии, докато се докопаш до някаква си жица. Почти привърших.

Кин се изправи, протегна се и излезе на площада. Спомни си нещо и вдигна поглед към небето.

— Ей на онази голямата каменна сграда е кацнал гарван — обади се Силвър зад гърба й.

— Според тебе той би ли могъл да бъде нещо като шпионин?

— А ти как мислиш?

— Според мен е нещо като шпионин.

— Тъкмо така си мисля и аз.

Кин се обърна.

— Къде е Марко? — попита тя. — Време е вече да поразпитаме тоя сбръчкан тулуп тук.

— МОЛЯ, МОЛЯ…

Силвър нагласи и последния модул на сложи-масичката, започна да скачва панелите и чак тогава отговори.

— Каза, че щял да се разходи да поогледа. Казах му за гарвана.

Кин поклати глава.

— Никак не е било умно от твоя страна. Сега ще му се прииска да го хване. Сфандор можеше да ни каже повече неща. Ако щеш, да ни обясни как става телепортацията.

Силвър вдигна рязко поглед нагоре, после се взря в демона. Той се сви. Шандата се приближи и впери очи в него. Той се опита да се скрие зад стълба. Най-накрая тя извади един увеличител от комплекта с инструменти на сложи-масичката и го насочи към кожата му.

— Похвална схватливост — обади се тя най-накрая. — Кое те наведе на подобна мисъл, Кин?

— Той не би трябвало да може да лети дори и с подобни гръдни мускули. С това негово тегло би трябвало краката му да са като на слон. Разбира се, и размитите очертания, и лекото вибриране.

Силвър изключи увеличителя.

— Мисля, че размитите очертания се дължат на повреда в трансмитера — обясни тя. — Гледай ти, гледай ти. Хитро решение на проблема с транспортирането, не мога да не им го призная. Много хитро. Честно казано, Кин, махни го тоя Диск. Той е просто играчка, гадна тъпа играчка. Но това нещо тук си струва.

— Точно така. Да вървим да намерим Марко.

Намериха го вътре в каменната сграда, която се извисяваше над цялото село. В единия й край имаше квадратна кула, но кунгът стоеше като паметник сред мрака на главната зала. Щом влязоха, той се обърна. В две от ръцете си държеше чифт високи свещници.

— Какво представлява тази сграда? — попита Кин, докато оглеждаше тъмния таван.

— Според мен е религиозна сграда — отвърна кунгът. — Мислех си да огледам кулата. Вътре като че има стълбище. — Беше неестествено бодър и я гледаше много странно. — От върха сигурно се вижда надалече. Можем да планираме маршрута на полета ни за останалата част от деня, без да хабим батериите на коланите.

— Но коланите са си съвсем… — понечи да възрази Кин и млъкна. Марко бе започнал бурно да ръкомаха със свободния си чифт ръце.

— Трябва да пестим енергията! — Ехото прокънтя в дълбините на сградата. Той погледна Кин и й направи знак с пръст да си мълчи.

— Стой тук, Силвър — нареди Марко. — Искам да покажа на Кин тази дърворезба.

Но щом тя понечи да направи крачка напред, кунгът я натисна надолу и продължи нататък сам. Боравеше извънредно сръчно със свещниците. Звучеше така, сякаш вървят души.

Този път наистина е откачил, помисли си Кин. Силвър се усмихваше под мустак. Марко се върна.

— А сега хайде всички да се изкачим на кулата — каза той. — Оттук, приятели. — Той подаде свещниците на Кин и посочи към дъното на залата, после се прокрадна с тиха стъпка до отворената врата. Видяха го как се прилепи до стената.

— Е, да вървим — обади се немощно Кин и заразмахва свещниците. За Силвър се оказа мъчничко да се промъквапо витото стълбище, а Кин се чувстваше като пълна глупачка, докато помагаше на чифта свещници да се изкачва по стъпалата.

— Марко, научихме нещо много интересно за демона — обади се Силвър, а после започна да разговаря със себе си, като забележително имитираше гласа на кунг:

— Какво, Силвър? Е, нали знаеш, че са правили опити за телепортация и не се е получило? На Диска обаче се получава. Как така? Кин го забеляза. Я му обясни, Кин.

По-добре ще е да се включа — реши Кин, — иначе тези двамата ще си помислят, че съм превъртяла… Ама как така „тези двамата“?

— Компанията много усилено проучваше пряката телепортация — заобяснява тя. — На теория трябваше да се получи — това е логично продължение на машината за пластове и на начина на действие на сложи-масичката. Бедата е там, че е нужна енергия. Ужасно много енергия. Най-доброто, което някой е успял да постигне, беше преместване на две милисекунди и после обектът просто се стрелна обратно в положение „пак тук“.

— Да, да, чувал съм — обади се Силвър с гласа на Марко. — Това континуумът е голям инат, що се отнася до телепортацията. За прескачането от звезда на звезда му се наложи да кандиса, защото минаваме през Другадето, но пряката телепортация е като да се опитваш да хвърлиш топка, която е вързана за ръката ти на ластик.

— Да, явно съществуват някакви правила, които те ограничават да се придържаш към предопределената ти точка във времето и пространството.

— И какво общо има демонът с всичко това?

— Той се телепортира. Нещо го телспортира със скорост може би сто пъти в секунда — със същата скорост, с която континуумът го изстрелва обратно. Ето защо той може да лети. Просто променят фокуса на трансмитерите. Той е тук, може да вижда, да чува, да пипа, и все пак не е тук. Не знам как така остава вързан — й хрумна впоследствие. — Можеше да го изведат извън примката.

— Тогава колкото по-бързо се върнем…

Разнесе се писък.

Когато най-после стигнаха вратата, останали съвсем без дъх, Марко бе застанал до нея и с всичките си четири ръце стискаше шепа черни пера. Две мънички лъскави очички ги гледаха втренчено.

— Току-що се намъкна тук през вратата — съобщи им кунгът.

— Каква беше цялата тая работа със свещниците? — попита Кин. Силвър изсумтя.

— Марко стигна до извода, че това същество би трябвало да притежава феноменален апарат за различаване за звуци — обясни тя. — Логично изглеждаше, че ако ни чуе и тримата да изкачваме кулата…

— Твърде тежък е за птица — обади се Марко. — Машина ще трябва да е. Сега можем да разговаряме с онези, които контролират Диска, и да им обясним…

Гарванът извърна глава на сто и осемдесет градуса. Челюстта на Марко се захлопна като мида.

И рече гарванът:

— Ти си оня гадняр, дето ме заряза във вакуума. Сега ще разбереш какво става с ония, които не се отнасят с подобаващото уважение към Божието око.

Челюстта на Марко увисна и пак се захлопна.

— Ако след пет секунди все още съм в ръцете ти, господ да им е на помощ — добави птицата с нехаен тон. — Четири, три две… — Над перата се издигна тънка струйка дим.

— Марко!

Ръцете на Марко се стрелнаха назад. Гарванът увисна във въздуха на върха на тънък актинов пламък, който изпълни залата със сенки, а плочата под него започна да се пука като пролетен лед.

И после изчезна. На Кин й стигна разумът да се метне назад в мига, в който върху им се посипаха парчета от покрива. Погледнаха назъбената дупка там във висините и чуха крясъка:

— Ще виииидите виееее!

 

 

— Говори — предложи Марко.

— ЗАПОВЯДАЙТЕ.

— Кои управляват Диска? Къде се намират те? Как можем да се свържем с тях? Нужни са ни точни насоки и подробна оценка на вероятните рискове.

Кин пристъпи напред и пусна окуражителна усмивка на вързания великан.

— Откъде идваш, Сфандор? — попита тя.

— ОТКРАЙ ВРЕМЕ СИ ЗНАМ, ЧЕ НЯКАКВО КУЧЕ, КОЕТО ГО ПРИСВИВАЛ СТОМАХЪТ, СЕ СПРЯЛО ДО ЕДИН ПЪН И ПОСЛЕ СЛЪНЦЕТО МЕ ИЗЛЮПИЛО, ГОСПОЖО. НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ ДА СЕ ПРИБЛИЖАВА ДО МЕН! ЧЕТА МИСЛИТЕ МУ И…

— Няма да му позволя да ти стори зло…

— О, така ли? Само засега ли? — обади се ядосано Марко. Две от ръцете му бяха здраво бинтовани.

— В центъра на Диска има остров — рече с благ глас Кин, като подмина забележката му. — Разкажи ми за него.

— ВЕЛИКА ГОСПОДАРКЕ, ТАМ СКИТАТ ОГРОМНИ ЗЕРОВЕ ИЛИ ПОНЕ ТАКА ПРИКАЗВАТ. НИКОЙ ОТ НАС НЕ МОЖЕ И ДА ПРИПАРИ ТАМ, ИНАК БОЛКАТА НА… НА…

— На кое?

— НА АГОНИЯТА, ГОСПОДАРКЕ. БОЛКА. СВЕТЪТ ИЗЧЕЗВА, А ПОСЛЕ СЕ ОКАЗВАШ НА ДРУГО МЯСТО И ЗАПОЧВА АГОНИЯТА.

— Но ти опитвал ли си се да попаднеш там?

— ТАМ НЯМА НИЩО ДРУГО ОСВЕН ЧЕРЕН ПЯСЪК, ГОСПОДАРКЕ, И СКЕЛЕТИТЕ НА КОРАБИ, А В СРЕДАТА — МЕДЕН КУПОЛ С УЖАСНИ МАШИНИ! ТЯХ НЕ МОЖЕШ ИЗМАМИ!

Кин продължи с опитите още десет минути, после се предаде.

— Вярвам му — рече тя, щом се присъедини към другите, и си викна кафе.

— Той очевидно е продукт на сложни технологии — рече Марко.

— Тъй то, ама се мисли за демон. И аз какво да правя? Да споря с него по въпроса ли?

— Ако му резна някой крак, сигурно ще си промени мнението. — Марко бръкна за ножа си.

— Не — спря го Силвър и забарабани по купола на масичката. — Според мен няма да си го промени. Марко, трябва да приемем, че онези, които са построили Диска, мислят като човешки същества, а човеците отдават страшно голямо значение на милостта и на честната игра или поне когато това не е в ущърб на техните интереси. Затова нека освободим чудовището и по този начин да покажем моралното си превъзходство. С това действие ще се определим като милостиви и цивилизовани. Във всеки случай — добави тя и всички инстинктивно се огледаха за гарвани, а тя сниши глас, — не виждам с какво друго може да ни е полезен.

Кин кимна. Силвър се приближи, развърза възлите и остави кабела да падне. Сфандор се изправи, изгледа ги сериозно и излезе на светло.

Щом хвръкна, той вдигна облак прах, подрипна нагоре като човек-чапла и увисна на петнайсет метра над земята.

— ЗАЙГОНЕН ТРАЙОН (ТФГКИ) БЕРИГО ХУРШИМ!

— Толкоз му беше благодарността — обади се Силвър.

— Разбираш езика? — възкликна Кин.

— Не, но това май го схванах накъде бие.

— АСФАГАЛО ТЕГЕРАМ! НЕМА! ДУОЛА НАРМА! КЪДЕ СТЕ, КОНТОРЕ, НЕСРЪДОРЕ, РАЗНЕБИТОР… НЕЕЕЕЕЕ…

За секунда демонът се превърна в черен облак, който изпълни небето, мъгла от трепкащи размити образи — и всеки от тях се блещеше от ужас. И после изчезна. Въздухът нахлу на мястото му с глух трясък.

 

 

Летяха високо и бързо над гори, пометени от падналия кораб. Димният стълб изтъняваше, но сега, когато бяха на някакви си мили от него, небето беше цялото изпълнено с дим.

Марко се прицели право в стълба — надяваше се вътре в него да се крие някой враг. Пред Кин скафандърът му блещукаше като сребърна искра на фона на мрака.

Щом веднъж се намери вътре, Кин се учуди, че все още вижда. Но ако не виждаше, може би щеше да е по-добре. Сред димните талази се простираше пейзаж от ада.

След пет минути, откакто бяха навлезли в дима, Марко се обади.

— Не разбирам. Няма радиация. Не трябва и да има. Но щетите са твърде големи. Силвър?

Отдолу гореше пияна гора. Преди Шандата да успее да отговори, земята под тях пропадна рязко като в бездна.

— Нищичко не виждам в тая тъмница — оплака се Силвър — А вие?

Марко виждаше. Очите на кунгите виждат по-добре нощем. Той изруга и забави ход. И другите направиха същото и се събраха на групичка, тъй че скафандрите им се полюшваха сред дима като трио. Марко продължаваше да се блещи надолу.

— Не мога да повярвам — обади се той тихо. — Хайде да слезем долу.

— Летя на сляпо — оплака се Силвър. — Трябва да ме насочваш, иначе ще се врежа в земята.

— Няма — осведоми я Марко.

Кин се отпусна и започна да пада. Напрегна се, за да посрещне сблъсъка със земята, и накрая изскочи от дима… на лунна светлина.

Която грееше изотдолу.

Зави й се свят — все едно въртяха главата й с гаечен ключ. Можеше да се ориентира в пространството, защото всичко си беше долу под нея и нямаше смисъл да я насочват. Да се носиш над пейзажа — никак не беше зле, не беше по-различно от карането на въздушна кола.

Но не и това. Не и краката ти да висят над дупка, пробита в света.

Луната беше точно под нея, увиснала над безкрайността в дъното на тунел, който се спускаше надолу, надолу, надолу…

— Дълбока е пет мили, ти как мислиш, Силвър? — обади се Марко в далечината. — И поне две широка. Кин, добре ли си?

— Ъъъъ?

— Продължаваш да се спускаш.

Тя замаяно потърси копчетата за управление. Ръбът на дупката, набразден от скални ивици, се намираше точно пред очите й. По-надолу тя принуди погледа си да се движи бавно. Следваха още скални ивици, а после ивица от нещо с метален блясък.

И тръба, от която бълваше вода. Истеричен смях разтресе Кин.

— Много сме си добре! — изкикоти се тя. — Не трябва никъде да ходим, трябва само да изчакаме да дойде майсторът. Нали ги знаете водопроводчиците — никакви ги няма, когато ти потрябват…

— Стига си бръщолевила. Силвър, погрижи се за нея — троснато изкомандва Марко. Кин забеляза, че е сложил длан на гръдната си пластина. После той рязко се спусна надолу. Проследи го с поглед, преди облечената в ръкавица лапа на Силвър да я подбере. Усети някакво движение и смътно осъзна, че я вадят от дупката.

След малко чу Марко да казва:

— Там има тръба, трийсет метра в диаметър. И познай какво? Водата се събира в локва две мили по-надолу — във въздуха. Ето защо не сме попаднали в окото на връхлитащ ураган — там долу има нещо като гравитационна база. Няма да мине много време и да знаеш какво езерце ще се заформи! Слязох четирийсет метра надолу. Прилича на взрив в енергийна станция. Има срязани… кабели ще да са, многожични, и нещо, което може да са отвеждащи вълнови тръби или аварийни тунели, или знам ли какво. Силвър?

— Чувам те. Предполагам, че корабът се е врязал в машините, които регулират климата на Диска, и те са изгърмели — обади се Шандата.

— Май така изглежда. Сума ти нещо се е разтопило и… само се пробвай да го изстържеш! Тук има тунел, истински тунел. Чуваш ли ме? Увиснал съм над полукръгъл тунел, вътре дори има релси! Цялата вътрешност на Диска е една голяма машина! Трябва да я видиш тая дупка — космически кораб спокойно минава през нея! На пода има, хм… осемнадесет релси. Предполагам, че тоя тунел осигурява достъп до машините за ремонт, но е наполовина запушен от камънаци.

— Корабът се разби преди пет дни — обади се мрачно Силвър. — Имали са цели пет дни да дойдат и да го ремонтират. Онези, които са построили Диска, са мъртви, Марко. Няма друго обяснение.

— Не виждам никакви признаци на ремонт — чу се гласът от ямата.

— Точно така. Нещо някъде се е объркало, затова и морето е капризно, и небесните тела — непослушни. Накъде отвежда тунелът? Има ли продължение от другата страна на ямата?

Последва пауза.

— Да, виждам и другия изход на тунела. Влиза право в главината — обади се Марко. — Замислих се дали да не ви предложа да продължим полета си по тунела, но…

— …но ще е по-добре да посрещнем каквато и да било опасност в открито небе. Точно така.

Кин отвори очи. Носеше се над благословената земна твърд — май доста поопърлена, опечена и полустопена, но затова пък твърда.

— Благодаря ви — рече тя. — Тъпо, а? Предците ми са висели по дърветата, закачени на колене за клоните.

— Не е срамно — отвърна Силвър. — Аз пък никак не обичам тъмното. Всички си имаме фобии. Кин? Бледичка ми се виждаш…

Кин не се и опита да каже нещо. Знаеше, че няма да може. Успя да изсумти сподавено и посочи с ръка.

Нещо се надигаше с голям напън от ямата. Напънът се дължеше на това, че беше възголемичко за тая дупка. Кин не успя да се сети за нищо друго освен за Паметника Маунт Тригвасон.

Той беше една от туристическите атракции на Валхала. Някой бе издялал барелефите на президентите Хафдан, Торбьорн, Невестулкова Мокасина и Тьохтил в твърдата скала, петстотин фута високи, върху планинския склон.

Тъкмо това се издигаше от ямата — Маунт Тригвасон, на който му липсваше една глава, триглаво Нещо си. Само главата, обърната с лице към тях, беше човешка. Другите приличаха на чудовищна жаба и на някакво насекомо. Гигантските лица се сливаха в една невъзможна глава — да ти призлее чак, а върху нея стърчаха три корони, всяка колкото къща. Под главата висеше сноп паешки крака, всеки по стотина метра дълъг.

Ефектът леко се помрачаваше от това, че през образа се виждаше другият край на дупката.

— Марко? — повика Силвър.

— Според мен там долу няма какво да научим повече…

— Нещо да те е задминало пътьом?

— Не те разбирам.

— Погледни нагоре, Марко.

— Леле, майчице, ще се наакам!

Кин се задави.

— Не се бойте — успокои ги Силвър.

— Да се боя от какво? — обади се Кин. — От онзи урод ли? Не, Силвър, много съм си добре, само дето съм малко нещо бясна. Знаеш ли какво е това? Рисувано бостанско плашило, картинка, която те изпращат нагоре, за да плаши всеки, който се опита да надникне в ямата и да разбере що за чудо е този Диск.

— Ако се върнем обратно, хич няма да ми пука кой е построил този Диск — ще се погрижа да бъдат попилени. Разорени. Докарани до фалит. Построили ми свят, в който хората падат от ръба му с лодки, биват преследвани от демони и тънат в суеверия, защото инак не могат да оцелеят! Почвам да го намразвам този Диск!

Марко се стрелна като ракета в средата на изображението, превърна се в проблясък в окото на Шайтаната, в искрица в мозъка на Господ.

— Безплътна мъгла — подметка той язвително. — Най-обикновена картинка!

Огромното човешко лице, царствено и студено, се изкриви. Устата се отвори и огромна, тъжна въздишка отекна в ямата. От димящото небе се стовари светкавица и стопи сложи-масичката — толкова майсторски, че капчици горещ метал се изсипаха над ярката опакова страна на небето.

 

 

Градушката барабанеше по скафандъра на Кин. Гонеха последен срок. След петдесет часа или дори по-малко Силвър щеше да откачи и да се опита да се самоубие. Кунгите и хората можеха да изкарват дълго време без храна. Но не и шандите.

Бурята бушуваше край тях с всичка сила, но щом Марко ги поведе нагоре, потъна под краката им. Те изскочиха от облаците право срещу залеза.

Слънцето залязваше далече назад, червено и гневно, затулено сред облаци. Ако се съдеше по небето, времето навред по целия Диск беше лошо, и „лошо“ всъщност не беше точната дума. Някои от тия облаци имаха такава форма, като че бяха се смахнали.

Марко наруши мълчанието.

— Имаме да покрием хиляда мили.

— Това ни дава средна скорост двайсет мили в час — обади се Кин. — Няма да е трудно да стигнем главината, дори можем да спираме от време на време за почивка.

— И така, стигаме главината. А там откъде ще намерим сложи-масичка?

— Всеки, способен да построи този Диск, ще е способен да построи и сложи-масичка.

— Ами защо тогава не са поправили дупката? Ейрик, Лотар — те са потомци на тия твои строители, деградирали до варварство. Или пък строителите на Диска са умрели.

— Добре де, ти да имаш по-добра идея?

Марко изсумтя.

Силвър се мъкнеше на половин миля зад тях — точка в синкавото небе. Тя изръмжа учтиво, за да им покаже, че е на линия.

— Ако Дискът е бил построен от Компанията, то има вероятност да намерим масичка — обади се тя. — Недей да пъшкаш, Кин. Идеята за Диска може да се впише в Политиката на Компанията по много начини. Между другото, на половин миля зад мен лети гарван.

Кин се втренчи в забързаните облаци под тях. Политика. Може би Дискът беше Политика…

 

 

Великите крале на Вретената, Колесарите, Палеотсхите, Хх-Тоните — народите на Вселената. Вселената — това бяха нейните народи.

Някога, много отдавна, астроисториците си представяли огромна, празна, осеяна със звезди сцена, бяло платно в очакване да го докосне четката на живота. Всъщност днес вече се знаеше, че един вид Живот се е появил три микросекунди след взрина на ядрото. И ако не беше така, Вселената сега щеше да представлява разпръсната напосоки материя. Животът — той бе насочил развитието й. Животът някога е пребивавал в огромните въртящи се облаци, превърнали се в звезди — всяка звезда е била скелет на един от огромните, трупащи прах динозаври от юрския период на Вселената.

По-късните форми на живот били по-дребни и по-умни. Някои като Колесарите се оказали слепите улици на еволюцията. Други, и по-специално Великите Крале на Вретената и хамелеоните, постигнали успех според единствената мярка, чрез която еволюцията измерва успеха — оцелели по-дълго. Но дори и расите, които крачели от звезда на звезда, измрели. Вселената представлявала гробници, издигнати върху гробове, изкопани върху мавзолеи. Кометата, огряла езическите небеса, била обруленият труп на учен отпреди три еона.

Политиката на Компанията беше проста: да направим Човека безсмъртен.

Щеше да отнеме доста време, пък и бяха започнали съвсем отскоро. Но ако Човекът можеше да се разпилее рехаво по много и най-различни планети и да се превърне в най-различни видове Човек, може би той щеше да оцелее. Вретената бяха измрели, защото всичките са били досущ еднакви. Сега по десетки светове хората се променяха под влияние на най-различни сили, най-различни луни ги подлудяваха, най-различни сили на тежестта ги кривяха и огъваха.

Тъй като не можеше да се твърди, че Вселената ще стигне до естествен край, защото тя не беше естествена, а представляваше само сумата от животите, които я бяха оформили, Хората възнамеряваха да живеят вечно. И защо не?

Запазете басейните с меми, запазете идеите — там беше тайната. Ако имаш на разположение сто планети, има място за най-различни науки, странни суеверия, нови технологии, стари религии, които да си процъфтяват в тихите кьошета на Вселената. Земята е била една обединена цивилизация и едва не загинала точно заради това. Ако има достатъчно разнообразие, то все някъде няма как да не намериш някой, способен да улови всичко, с което те замеря бъдещето.

Хора, живеещи върху диск, варден от демони и опасан от водопад — с какви ли меми можеха да допринесат те за генетиката на една цивилизация?

Опита се да го обясни на Марко.

— Какво е това меми? — попита кунгът.

— Мемите са… идеи, становища, схващания, техники — обясни Кин. — Ментални гени. Бедата е там, че всички меми, които има вероятност да се развият на този Диск, са самоунищожителни. Антропоцентризмът е един от тях.

Бледочервена луна се издигна над съсирените облаци. Сега те летяха на миля разстояние един от друг, летяха високо и бързо, за да използват максимално ефикасно часовете, с които разполагаха. Кин държеше под око петънцето Силвър и се тревожеше.

Разбира се, крайно погрешно беше да проектираш човешкия начин на мислене върху същество от друга раса, но човек в положението на Силвър би живял с надеждата, че рано или късно отнякъде ще се появи храна. Човеците бяха оптимисти.

Не можеше да се очаква от една шанда да мисли като човек. Лесно беше да мислиш за приятелите си като за човеци в друга кожа и хората бяха насърчавани да смятат съществата от други раси чисто и просто за хора със смешна външност поради основателни и благородни причини. Но това, че са се научили на покер или на латински, далеч не ги правеше човеци. Накратко, Кин се чудеше кога ли Силвър ще се опита да се самоубие. Повика Марко и му го каза.

— Нищо не можем да направим — рече той. — Вече реших да не поемам никаква храна, докато не стигнем главината, като жест на солидарност. Ние можем да поемаме белтъчините от Диска, ако анализът на масичката е бил верен — добави той.

— Това ще я накара ли да се чувства по-добре?

— Може да накара нас да се почувстваме по-добре. Както и да е, има още един проблем, който напоследък се натрапва на вниманието ми. Колебая се дали да ти го споменавам…

— Давай, давай, спомени го.

— Погледни пластината на лявата си китка. Там има една оранжева флуоресцираща линия на фона на зелена ивица. Забеляза ли я?

Кин присви очи срещу трепкащата светлина.

— Забелязах я. Само че е оранжева точка.

— Точка е, само че трябва да е чертичка. Горивото ни наистина привършва, Кин.

Известно време летяха в мълчание. После Кин попита:

— Още колко?

— За тебе и мене около шест часа. За Силвър — може би час по-малко. Това ще реши един от проблемите. Тя ще падне на Земята на мили зад нас.

— Само дето ние, естествено, няма да я зарежем така — сряза го Кин. Марко като че изобщо не я чу.

— Ако масичката беше с нас, проблемът нямаше да е не преодолим. Главината не е толкова далече. Можехме да ужасим жителите на Диска и да ги накараме да ни закарат до там. Хрумват ми стотина идеи. Би могло да е много приятно и добро като натрупване на опит.

— Опит в какво?

— В другаруване с местното население от позицията на висшестоящи. Запланувал бях, ако в главината не намерим нищо интересно, да основем империя. Без съмнение тази идея ти е минавала през ум и на тебе?

Беше й минавала — транзит. Кин се замисли за Чингиз Марко, Марко Цезар, Марко Абисински. Ако става за въпрос, него си го биваше за тази работа. Четирирък бог-господар.

— Колко време според тебе ще трябва, за да започне Дискът да развива космическите полети? — попита той. — Искам да кажа, ако си го поставят за цел? Ние разполагаме с необходимите знания.

— Не, не разполагаме. Мислим си, че разполагаме, но единственото, което знаем, е как да управляваме машините. Разбира се, можеш да построиш кораб за десетина години.

— Толкова бързо? Тогава бихме могли…

— Не, не бихме. — И Кин си беше мислила за това. — Онова, което можем да построим, е примитивна капсула, задвижвана от ракети с твърдо гориво, достатъчно натопорчена, че да продъни външната обвивка. Можеш да я изстреляш в пространството, като я пуснеш от водопада.

— Първо ще трябва да обединим Диска — продължи замислено Марко. — Няма да е трудно. Дай ми петстотин викинги и…

— Да, но имаме проблем със Силвър — прекъсна го Кин. — И освен това имам големи надежди по отношение на главината.

И въпреки това…

Тя беше мислила доста върху това още преди да загубят масичката. С масичката те можеха да завладеят Диска и да запълнят празнината, оставена от създателите на Диска, които, както се предполагаше, бяха си тръгнали оттук. Без нея те биха могли да се надяват в най-добрия случай на сносен живот. Странно, но за другите двама нямаше да е толкова зле. Те бяха същества от друга раса, изоставени в чужд свят. А тя щеше да е изоставена сред хора. Възможно беше да има повече общо със Силвър и Марко, отколкото с онези варвари там долу. Ужасяваща вероятност.

— Предполага се, че тези колани могат да те пренесат през половин слънчева система и да те приземят на някоя планета — оплака се тя.

— Но никой не е очаквал от тях да пренасят хора на хиляди мили в условия на гравитация, с многобройни смени на височината включително — обясни Марко. — Много досадно.

— Досадно!

— Като се чувстваш толкова засегната, предлагам ти да се оплачеш на производителите.

— Как можеш да… това шега ли беше? — възкликна Кин. — Мале мила!